Нора Робъртс
Червена лилия (7)

Шеста глава

Мич намести очилата си, огледа снимките по-внимателно и си помисли: „Много съобразително от страна на Харпър да направи снимки от всеки ъгъл в близък и далечен план“.

Наистина бе проявил забележително хладнокръвие.

— Но трябваше да ни се обадиш, когато се случи!

— Беше един през нощта, какъв смисъл имаше? Ето така изглеждаше всичко.

— Явно си я предизвикал с нещо. Имаш ли представа с какво?

— Не.

Мич подреди снимките, докато Дейвид надничаше над рамото му.

— Успя ли да разчистиш боклуците? — попита Дейвид.

— Да. — Напрегнатите рамене на Харпър затрепериха от гняв. — Изпотрошила е всички съдове в къщата.

— Не е голяма загуба, бяха похабени. Но какво е това? — Дейвид грабна една от снимките. — Десертчета „Туинкис“? На колко години си, Харпър, на дванайсет? — С израз на съжаление поклати глава. — Плашиш ме.

— Е, просто обичам „Туинкис“.

Мич повдигна ръка примирително.

— Да оставим вредните храни настрана…

— „Туинкис“ са бомби от захар, мазнини и консерванти — продължи да негодува Дейвид.

Гневът му накара Харпър да се усмихне.

— Момчета — тихо промърмори Мич. — Да се върнем на въпроса. Това е нова промяна в поведението на Амелия. Никога досега не е идвала в гаража за файтони и не те е безпокоила.

Харпър за миг зърна снимките, които бе направил, и си спомни за шока, яростта и времето, което му бе отнело разчистването на безпорядъка. После въздъхна:

— Беше страхотен дебют!

— Майка ти трябва да узнае.

Все още бесен, Харпър тръгна към задната врата и намръщено се загледа в утринната мъгла. Бе решил да изчака, докато види майка си да излиза за сутрешния крос.

— Мил ми е животът. Но исках първо да го обсъдя с вас, преди да й кажем. — Вдигна поглед нагоре, където предполагаше, че Хейли се приготвя за работа. — И на нея ли трябва да съобщим?

— Да заговорничим и да държим жените настрана ли? — възропта Дейвид. — Не че аз имам нещо против, но това никак не би се харесало на Роз. — Повдигна палец към тавана. — Нито пък на нея.

— Просто не искам да изпаднат в паника, това е. Да смекчим нещата, доколкото е възможно. Имаше само няколко счупени чинии в края на краищата.

— Това е вандалщина, Харпър! Посегнала е на дома ти. Така стоят нещата и те ще го разберат. — Мич махна с ръка успокоително. — Но вече сме се сблъсквали и с по-страшна нейна агресивност, ще се справим и с това. Важното е да разберем защо се е случило.

— Може би защото е луда — отвърна Харпър раздразнено. — Малка, но не и маловажна подробност.

— Когато е ядосан, прилича на майка си — отбеляза Дейвид. — Непоправим инат.

— И друг път Амелия е вървяла към гаража за файтони. — Мич се облегна на масата. — Самите вие сте я видели като деца. Можем да предположим, че и приживе е била там. Вероятно, след като Реджиналд Харпър е донесъл детето, плод на тяхната любов, за да го представи за свой законен наследник.

— Можем да предположим, че е била и напълно смахната! — добави Дейвид. — Съдейки по вида й.

— От друга страна, доколкото знаем, никога не е издавала присъствието си в гаража за файтони, поне откакто Харпър живее там. Откога всъщност се премести?

— Не знам, по дяволите. — Той сви рамене и забарабани с пръсти по крачолите на изтъркания си работен панталон. — Откакто завърших колежа, преди шест-седем години.

— А сега това опустошение. Може би е проява на лудост, но не е без причина. Всичко, което е правила до днес, е имало обяснение. Занасял ли си нещо там наскоро, нещо ново?

Предположението, което го осени, го накара да замълчи и да се замисли.

— Растения. Отглеждам малко разсад там, но го правя от години. Внасял съм най-обикновени неща — храна, дрехи. Нищо особено или необичайно.

— А водил ли си някого в къщата си?

— Моля?

— Имал ли си гост, който не е идвал друг път? Някоя жена?

— Не.

— Е, това наистина е жалко. — Дейвид го потупа по рамото. — Нима вече си загубил чара си?

— Чарът ми е страхотен, както винаги. Просто напоследък съм малко зает.

— Какво правеше, преди призракът да се развилнее?

— Гледах мач горе в спалнята, четях. По някое време съм задрямал и следващото, което си спомням, е адски трясък. — В този миг Харпър дочу веселия вик на Лили и потръпна. — По дяволите, слизат! Мич, нека да изчакаме, докато…

Замълча и мислено се упрекна, че не бе действал по-бързо, когато Лили се затича пред Хейли право към него, с широко разперени ръце.

— Чу гласа ти — каза Хейли, щом настигна детето. — И лицето й сякаш светна…

— Това е заради страхотния му чар — ехидно промърмори Дейвид. — Омайва малките момиченца.

— Със сигурност е най-приятното начало на деня за нея. — Хейли тръгна към хладилника за сок, но когато се обърна с бутилката и чашката на Лили в ръце, съзря снимките. — Какво е това?

— Нищо. Просто малко среднощно приключение.

— Господи, каква разтурия! Имало е купон в къщата ти и не си ни поканил? — Но когато се наведе и се вгледа по-отблизо, примигна. — О, господи — Амелия! Добре ли си? Нали не си пострадал? — Остави чашата на Лили и пристъпи към Харпър. — Нали не те е наранила?

— Не, не. — Той хвана ръката й, която докосваше лицето му. — Изпочупи само тези съдове.

Дейвид се наведе да вземе пластмасовата чашка и когато вдигна глава, се спогледа многозначително с Мич.

— Но това са всичките неща от твоята малка кухня — продължи да се вайка Хейли. — Какво я прихваща! Откъде е цялата тази злоба?

— Може би се ядосва, че не е между живите — рече Дейвид и допълни: — Мисля, че Лили иска сока си.

— Добре, добре, човек може да очаква всичко от нея. От Амелия, не от Лили. Писна ми! — Хейли наля сока, нагласи капачето и подаде чашата на дъщеричката си. — Заповядай, миличко. — После гневно се обърна към Мич: — Какво ще правим по въпроса?

— Аз съм просто невинен наблюдател — напомни й той.

— Всички сме невинни, но очевидно това не означава нищо за нея. Кучка!

Хейли седна и скръсти ръце.

— Успокой се — каза Дейвид, докато й наливаше кафе.

— Само няколко чинии! — Харпър настани Лили на високото й столче. — Според Дейвид — похабени.

Това накара Хейли да се усмихне.

— Не бяха твърде грозни. Съжалявам, Харпър. — Тя докосна ръката му. — Толкова съжалявам.

— За какво? — попита Роз, която току-що влезе в стаята.

— Удари гонгът за втори рунд! — Дейвид направи широк жест с ръката, в която държеше каничката с кафе. — Настръхвам!

 

 

Хейли не можеше да се съсредоточи. Машинално изпълняваше задълженията си да продава цветя на клиентите и да издава касови бележки. Когато реши, че не би изтърпяла още един банален разговор с друго човешко същество, влезе в офиса на Стела с отчаяна молба за милост:

— Възложи ми някаква физическа работа, нещо, от което да плувна в пот! Моля те, измъкни ме от мястото зад щанда. Вандалщината на онази кучка не ми дава покой, а не искам да излея гнева си върху някой клиент.

Стела се залюля на стола си и я изгледа с присвити очи.

— По-добре си почини.

— Ако не съм заета с нещо, няма да престана да мисля за това. Сякаш онези снимки от поломената кухня на Харпър все още са пред очите ми.

— Знам, че си разстроена, Хейли, но…

— Аз съм виновна!

— Какво общо имаш пък ти! Може би си виновна и за счупената ваза в моята всекидневна, защото никой в къщата не си признава?

Хейли въздъхна и се отпусна на един стол.

— Добре, ще си почина, но само за минута. Можеш ли и ти да прекъснеш работата си за малко, за да поговорим?

— Разбира се.

Стела откъсна поглед от таблицата на монитора си.

— Когато снощи си тръгнах от къщата ви, отидох при Харпър. Събрах смелост да предприема нещо, нали разбираш? Казах си: ако гледа на мен като на своя братовчедка или ме възприема само като мамчето на Лили — добре! Реших да опитам и да видя как ще реагира…

— О, набрала си кураж! — възкликна Стела.

— Целунах го. Стоях точно там, в кухнята, и му се нахвърлих с една от онези целувки, за които казват: „ако се дърпаш, никога няма да разбереш какво изпускаш“.

На устните на Стела затрептя усмивка.

— Какво направи той? Предаде ли се?

— Би могло да се каже. Неговата целувка в отговор беше нещо като „ти започна играта, но сега е мой ред да ти покажа нещо незабравимо“. Страхотен е. Предполагах, че умее да целува, но тогава разбрах, че значително съм го подценявала.

— Доволна ли си? Нали това искаше?

— Важното е не какво искам. Или може би е именно това. — Хейли стана, но офисът бе твърде тесен, за да закрачи из него. — Целунах го в неговата кухня, Стела. А няколко часа по-късно тя я е опустошила. Не е нужно човек да е гениален математик, за да събере две и две. Аз изпуснах духа от бутилката.

— Стига метафори! — Стела протегна ръка към хладилната си чанта с минерална вода. — Не твърдя, че не си права, но държа да ти кажа, че според мен нямаш вина. Амелия е непредсказуема и никой от нас не носи отговорност за действията й. Нито пък за онова, което някога я е сполетяло.

— Разбира се, но опитай да го кажеш на нея!

Стела й подаде бутилка и рече:

— Това, което трябва да сторим, е да разкрием истината. И ако можем, да поправим несправедливостта. Но междувременно трябва да живеем живота си.

— Сексуалната енергия и емоциите на другите вбесяват Амелия. Така мисли Роз и според мен е на прав път.

— Казала си й за теб и Харпър ли?

Хейли отпи голяма глътка.

— Не, имам предвид, като обобщение. Освен това, между мен и Харпър няма нищо. Роз и Мич смятат, че сексуалните тръпки и силните чувства събуждат гнева й. Затова трябва да се освободя от тези тръпки и чувства.

— Дори и да можеше, забравяш, че и Харпър изпитва същото към теб.

— Мога да реша този проблем. Причината е, че чувствата му са насочени към мен, иначе тя би го нападнала и по-рано. — Хейли стисна нервно бутилката. — Със сигурност е целувал жени в онази къща, преди да се появя, ала не я е вбесявал така.

— Дори и така да е, но ако поведението й има връзка с теб и Харпър, то е знак за нещо, може би важно. Както с мен и Лоугън, както с Мич и Роз и всичко, което означават един за друг.

— Не мога да мисля за това. Не и сега. Искам само да се заловя за работа, за да разсея напрежението. Дай ми някаква трудна задача.

— Искам всичкият разсад в излишък да бъде изнесен от оранжерията и изложен отпред за продан. На различни маси за едногодишните и многогодишните и с етикет за тридесет процента отстъпка.

— Веднага ще се заема. Благодаря.

— Не забравяй, че си ми била благодарна, когато припаднеш от жегата — извика Стела след нея.

 

 

Хейли натовари касетките и саксиите на количка и ги пренесе пред сградата. Четири курса бяха достатъчни. Напрегна се да размести масите и да ги подреди така, че да привлекат вниманието на пътуващите шофьори.

Налагаше се да поспира и да упътва клиенти, но през повечето време се радваше на блажено уединение.

Въздухът бе тежък и душен — като пред буря. Надяваше се да притъмнее, да загърми и затрещи, в хармония с настроението й.

Все пак, докато работеше, умът й бе зает да разпознава имената на всички видове, от които товареше разсад. Скоро щеше да разбира от растения колкото Роз и Стела. А щом приключеше с работата, със сигурност щеше да е твърде изтощена, за да мисли за каквото и да било.

— Хейли, търсех те. — Харпър смръщи вежди, когато се приближи до нея. — Какво правиш, по дяволите?

— Работя. — Тя попи потта от челото си. — Изпълнявам задълженията си.

— Твърде горещо е за подобна работа. Не се диша. Влез вътре.

— Ти не си ми шеф.

— Началник съм ти поне на книга. Нали съм съсобственик на всичко тук.

Хейли се задъхваше и не смогваше да изтрие потта от лицето си. Това само засили раздразнението й.

— Стела ми каза да подредя този разсад и аз изпълнявам нареждането й. Тя е прекият ми началник.

— Не съм чувал по-глупава заповед!

Харпър влезе в сградата и веднага се отправи към офиса на Стела.

— Какво става, за бога? Защо си накарала Хейли да влачи разсад навън в тази жега?

— Мили боже, значи не се е отказала? — Разтревожена, Стела стана от бюрото си. — Нямах представа, че…

— Дай ми бутилка вода.

Стела грабна една от хладилната чанта.

— Харпър, не мислех, че тя ще…

Но той повдигна ръка и я прекъсна:

— Недей, стига!

Отново се втурна навън към Хейли. Сграбчи ръката й и въпреки опита й да се отскубне, я задърпа покрай страничната стена.

— Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да те отведа на сянка.

Заобиколиха сградата, масите и храстите в саксии и продължиха между оранжериите, докато стигнаха до сенчестия бряг на езерото.

— Седни и пийни вода.

— Не ми харесваш такъв.

— Същото се отнася и за теб. А сега изпий тази вода и се радвай на късмета си, че няма да те хвърля в езерото, за да се охладиш. Очаквах повече съобразителност от страна на Стела — каза той, докато Хейли жадно пиеше. — Но макар и да е тук вече второ лято, тя си остава янки. А ти си родена и отраснала на юг. Знаеш какво може да причини жегата.

— Свикнала съм с нея. Не обвинявай Стела за нищо. — Но Хейли не можеше да отрече, че сега, когато бе прекъснала работата си, се чувстваше леко замаяна. Предаде се и се изтегна на тревата. — Може би прекалих. Увлякох се, това е. — Извърна глава към него. — Неприятно ми е да ме влачат из алеите, Харпър.

— И аз не обичам да мъкна хората насила, но понякога се налага. — Той свали бейзболната си шапка и я размаха пред лицето й като ветрило.

Изведнъж Хейли се почувства добре — изтегната на тревата, наслаждаваща се на полъха от развятата му, влажна от пот шапка.

Слънчевата светлина се процеждаше между гъстите клони на дърветата и листата им хвърляха шарена сянка върху тялото на Харпър. Изглеждаше й нереален, като нарисуван върху платно…

Тези буйни тъмни коси, леко чупливи от топлия влажен въздух. Дълбоките му кафяви очи бяха… неустоими. Изпъкналите скули, чувствените извивки на устните му я караха да потръпва.

Би могла да лежи така с часове и да го съзерцава. Тази идея я накара да се усмихне.

— Този път ще се отървеш безнаказано. Измъчваха ме много тревоги, а тежката физическа работа винаги ми помага да се отърся от тях.

— Имам друга идея как да ги разсееш.

Наведе се, но се спря, когато тя сложи ръката си пред лицето му.

— В работно време сме — пошегува се Хейли. Но истината бе, че работата, макар и изтощителна, бе й помогнала да вземе решение: важни бяха не желанията й, а изборът, който бе най-добър за всички. — Осъзнах, че това не е добра идея — прошепна тя.

— Кое? — попита объркан Харпър.

— Подобни неща между теб и мен. — Надигна се, отметна коси назад и му се усмихна. Целият й свят би рухнал, ако престанеха да бъдат приятели. — Харесвам те, Харпър. Означаваш много и за мен, и за Лили, и искам да запазим приятелството си. Ако легна с теб, известно време ще бъде забавно, но после и двамата ще се чувстваме странно и неловко.

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Да, но е вероятно. — Тя докосна с ръка коляното му. — Случилото се вчера бе лудост. Макар че целувката ми хареса, беше приятна.

— Само това ли?

— Да. — Хейли знаеше, че изразът на лицето му, привидно равнодушен, е знак за потиснат гняв, и усмивката й стана по-приветлива. — Целувката с красив мъж винаги е приятно изживяване. Но трябва да гледаме в по-далечно бъдеще и най-доброто за нас е нещата да си останат такива, каквито са.

— Вече не са каквито бяха. Ти ги промени.

— Харпър, две целувки между приятели не са нещо съществено.

Хейли понечи да се изправи, но той обхвана китката й и я притисна.

— Беше нещо повече от това.

Очевидно бе, че негодуванието му нараства. Беше го виждала да избухва и знаеше колко страховит може да бъде. „По-добре да е сърдит. По-добре да се държи враждебно и дори да страда известно време“, каза си тя.

— Харпър, знам, че навярно не си свикнал една жена да поставя бариера пред теб, но няма повече да стоя тук и да споря дали да правим секс или не.

— Има и още нещо…

Тези думи накараха сърцето й да трепне.

— Няма и не искам да има!

— Какво е това? Някаква игра ли? Идваш при мен, целуваш ме, а сега ми казваш: „Беше ми приятно, но не проявявам интерес“.

— В общи линии нещата стоят точно така. Трябва да довърша работата си.

Тонът му остана спокоен и уверен, което беше опасен знак.

— Знам какво изпитваше, докато те докосвах.

— Разбира се, Харпър, та нали не съм имала интимни изживявания от месеци.

Пръстите му се отпуснаха и той освободи ръката й.

— Значи просто си търсела другарче за секс.

— Постъпих импулсивно, ала осъзнах, че не трябваше да го правя. Но щом искаш да бъдеш вулгарен, давай! — Погледът й се премрежи, виждаше Харпър като през димна завеса. У нея се надигна гняв, толкова силен, че усети парене в гърлото. — Мъжете мислят само как да си купят поредното чукане и да прикрият лъжите и изневерите си с пари. Щом постигнат своето, за тях жената е просто уличница, която могат да използват отново и отново, а накрая да я захвърлят. Мъжете са долните уличници, които винаги кроят планове как да спечелят нов трофей.

Изразът на очите й се бе променил. За него бе необяснимо как стана това, но знаеше, че през тях не го гледа Хейли. Гневът му внезапно бе изместен от смразяващ страх.

— Хейли…

— Това ли искате, господарю Харпър? — С лукава усмивка тя обхвана гърдите си и ги погали. — А това? — Плъзна ръка между бедрата си. — Колко ще платите?

Харпър обхвана раменете й и силно я разтърси.

— Хейли, престани!

— Искате да се правя на дама ли? И в това ме бива. Достатъчно, за да ме използвате като кобила за разплод.

— Стига! — Трябваше да запази самообладание, въпреки че пръстите му затрепериха. — Искам те точно такава, каквато си, Хейли. — Обхвана брадичката й и се вгледа в очите й. — На теб говоря. Трябва да довършим работата тук, а после да отидеш да прибереш Лили. Не би искала да закъснееш, нали?

— Какво? — Тя се намръщи и отблъсна ръката му. — Казах, че не…

— Какво каза? — Той отново разтърси раменете й. — Повтори последното, което ми каза.

— Казах… казах, че постъпих импулсивно. И още… Господи! — На лицето й не остана и капка руменина. — Не исках… Не го изрекох аз…

— Изобщо помниш ли какви ми ги наговори?

— Не зная. Не се чувствам добре. — Хейли притисна потната си длан към стомаха си и се присви. — Малко ми се гади.

— Ще те откарам у дома.

— Не мислех онези неща, Харпър. Бях разстроена. — Коленете й се подкосиха, докато той й помагаше да стане. — Когато съм разстроена, говоря глупости, които не мисля. Не знам откъде ми дойдоха наум.

— Всичко е наред — мрачно каза той, докато я носеше на ръце към главната постройка. — Аз зная.

— Не разбирам.

Искаше й се отново да полежи на тревата, докато световъртежът й изчезне.

— Първо ще те отведа у дома, а после ще поговорим.

— Трябва да кажа на Стела…

— Аз ще й кажа. Само че колата ми не е тук. Къде са ключовете от твоята?

— В чантата ми, зад щанда. Харпър, наистина се чувствам… зле.

Той отвори вратата на автомобила и я настани на седалката.

— Ще донеса чантата ти.

Стела бе застанала на щанда, когато той нахълта вътре.

— Трябва да откарам Хейли у дома!

— Прилоша ли й? Толкова съжалявам…

— Не е от жегата. Ще ти обясня по-късно. — Грабна чантата от ръката й. — Кажи на мама да дойде, имам нужда от нея у дома.

Въпреки възраженията на Хейли, че вече се чувства по-добре, Харпър я внесе на ръце в къщата.

— Дейвид, донеси й чай — викна той от вратата.

— Какво става с нашето момиче?

— Просто донеси чай. И повикай Мич. — После помоли Хейли: — Хайде, легни тук.

— Харпър, не съм болна. Няма страшно, просто ми прилоша от жегата. Или дявол знае от какво…

Но бе трудно да спори с него, когато я остави на дивана.

— Именно това ме безпокои — че дявол знае от какво е! Все още си бледа.

Докосна бузата й с пръсти.

— Адски се срамувам заради онова, което изрекох. Не биваше да казвам онези неща, Харпър, колкото и да съм ядосана.

— Не беше чак толкова гневна.

Мич влезе в стаята и попита:

— Какво има?

— Имахме… инцидент — отвърна Харпър.

— Хей, малката, какво става с теб?

Мич се приближи към дивана и приклекна.

— Призля ми от жегата. — Чувството й на отпадналост отшумяваше и тя събра сили смутено да се усмихне. — Сякаш полудях за миг.

— Не беше от жегата — възрази Харпър. — И полудялата не си ти. Сега ще изчакаме да дойде мама.

— Извикал си Роз заради това? Знаеш ли колко виновна ме караш да се чувствам?

— Тихо — нареди Харпър.

— Слушай, не те упреквам, че си ми сърдит, но няма да лежа тук и…

— Ще полежиш. Трябва да приберем Лили чак след два часа. Някой от нас ще отиде.

Хейли го погледна учудено, но той извърна глава към Дейвид, който влезе в стаята с подноса за чай.

— Можеш да вземеш Лили от детегледачката, нали?

— Няма проблем.

— Като нейна майка, аз съм тази, която решава кой да я вземе — сопна се Хейли.

— Руменината ти се възвръща — отбеляза Харпър. — Изпий си чая.

— Не искам чай, по дяволите!

— Ето, сладурче, хубав зелен чай — ласкаво каза Дейвид, когато остави подноса и напълни чашата й. — Бъди добро момиче.

— Престанете да се суетите около мен и да ме карате да се чувствам като идиотка! — Хейли се намръщи, но взе чашата. — Щом ти настояваш, Дейвид, ще го изпия.

Все още бе намръщена, докато отпиваше, но съвсем се ядоса, когато в стаята влезе Роз и попита:

— Какво има? Какво се е случило?

— Харпър е обхванат от някаква лудост — каза Хейли.

— Харпър? — Роз потърка ръката му, докато минаваше покрай него, приковала поглед в младата жена. — Кога най-сетне ще пораснеш?

— Съжалявам за безпокойството — заговори Хейли. — Малко ми прилоша от жегата, това е. Утре ще поработя извънредно, като компенсация за днес.

— О, добре, тогава няма да те уволня. Ще ми каже ли някой какво става, за бога?

— Първо, работила е в жегата до пълно изтощение — започна Харпър.

— Просто се поувлякох…

— Би ли замълчала за момент?

Хейли стовари чашата си върху чинийката и порцеланът издрънча.

— Кой ти дава право да ми говориш така?

Погледът, който Харпър й хвърли, бе спокоен, но заплашителен като тона му.

— Тъй като не мирясваш, просто ще ти кажа: млъкни, по дяволите! Отведох я на сянка и я накарах да пийне вода — продължи той. — Поприказвахме си няколко минути и започнахме да спорим. Тогава забелязах, че вече не говори тя. Беше Амелия.

— Не. Това, че казах неща, които не бива…

— Хейли, не ги каза ти! Говореше различно. — Харпър се обърна към Мич: — Тонът й беше необичаен, а акцентът — типичен за Мемфис. Нямаше и следа от арканзаския говор. А очите й… не знам как да го обясня. Имаха по-хладен израз.

Цялото й тяло затрепери.

— Не е възможно!

— Знаеш, че се случи точно това.

— Добре. — Роз седна до Хейли. — От твоя гледна точка, какво се случи?

— Не се чувствах добре… заради жегата. После с Харпър се скарахме. Той ме предизвика, а аз му отвърнах троснато. Казах нещо, което… — Посегна с трепереща ръка към Роз. — О, господи, почувствах се някак… отдалечена. Не знам как да се изразя. В същото време бях изпълнена с гняв. Не знаех какво изричам. Сякаш бях престанала да говоря. После го чух да казва името ми, но все още бях ядосана. За миг не можах да си спомня нищо. Питах се къде се намирам, както при събуждане от сън. Бях леко замаяна.

— Хейли — спокойно каза Мич, — случвало ли ти се е и друг път?

— Не. Всъщност не зная, може би… — Тя затвори очи за миг. — Напоследък ме спохождат мисли и настроения, които са необичайни за мен. Често съм мрачна, без да има причина. Господи, какво да правя?

— Запази спокойствие — посъветва я Харпър. — Заедно ще го измислим.

— Лесно е да го кажеш — разгневи се отново тя. — В теб не се е вселил дух.