Нора Робъртс
Червена лилия (4)

Трета глава

Харпър издири Хейли на следващия предобед, но трябваше да подходи внимателно към нея. Познаваше я достатъчно добре, за да е сигурен, че ако тя разбере, че той се опитва да й помогне, да разсее тревогите й, веднага ще го отпрати.

Хейли Филипс бе от момичетата, които държат да се справят сами и се дразнят от всяка проява на загриженост.

„В това няма нищо лошо“, помисли си Харпър. На нейно място много жени биха злоупотребили с щедростта на майка му или поне биха се възползвали от нея, без никаква благодарност. Хейли не постъпваше по този начин и заслужаваше уважението му. Възхищаваше се на упоритостта й, макар че често граничеше с безсмислен инат.

Затова се престори на безгрижен и нехаен, когато надникна в двете оранжерии и прекоси главната постройка, докато най-сетне я откри да аранжира нови стайни растения в търговската част.

Беше сложила една от градинарските престилки върху черните си бермуди и горнището с триъгълно деколте. По престилката, както и по ръцете й до лактите, имаше засъхнала кал. Това му се стори невероятно секси. Дали не беше само дълго потискана страст…

— Здравей, как е?

— Не е зле. Аранжировките за вътрешна декорация се харчат като топъл хляб. Преди малко влезе клиентка, която поиска пет от тях за украса — имала обедна среща на випуска си от колежа. Придумах я да вземе и палма за верандата си.

— Значи нещата вървят добре. Сигурно ти се струпа доста работа?

Хейли извърна глава към него.

— Не е много. Стела иска да направи още аранжировки, но е твърде заета с Лоугън, и то не в сексуален смисъл, за съжаление. Получихме сериозна заявка и те са се затворили в офиса й, за да обсъдят подробностите по договора. Когато влязох там за последен път, той не изглеждаше особено доволен.

— Значи няма да свършат скоро. Канех се да събирам пъпки за присаждане. Чужда помощ не би ми била излишна…

— Наистина ли? Аз мога да се справя! Ще взема малката радиостанция, в случай че Стела или Руби имат нужда от мен.

— Още една работна ръка винаги е ценна.

— Е, имаш моите две. Само ме почакай.

Хейли се втурна през двойната остъклена врата и се върна след минута без престилката и с малка радиостанция на колана. Над него се разкриваше приятна гледка на гола плът.

— Прочетох доста, но не си спомням точно как се събират пъпки.

— Стар метод — обясни й Харпър, докато вървяха към вратата. — Напоследък се прилага по-често. Ще се заемем с някои от младите дръвчета и декоративни храсти. Средата на лятото е най-подходящото време за това.

Жегата навън ги връхлетя като гореща вълна.

— Сега определено е средата на лятото! — въздъхна Хейли.

— Ще започнем с магнолиите. — Мъжът взе кофата с вода, която бе оставил до вратата. — Винаги ще бъдат търсени.

Продължиха по застланата с чакъл алея между оранжериите към откритите площи.

— Спокойно ли мина нощта?

— Нямаше никакви проблеми след малкото представление, на което бяхме свидетели. Дано тя не възнамерява да повтори този номер. Но знае ли човек?

— Определено е наясно как да привлече вниманието ти. Е, ето какво ще направим първо. — Харпър застана пред висока разлистена магнолия. — Ще отчупя няколко тазгодишни клонки. Избират се малко по-дебели от молив, с добре развити пъпки. Виждаш ли тази?

Той протегна ръка и внимателно придърпа клонката надолу.

— Какво следва сега?

— Отрязвам я. — Харпър извади градинарските ножици от чантата си. — Ето тук, близо до основата, където е започнала да става по-жилава. Това място търсим. Зелените все още са твърде слаби. — След като отряза клонката, той я натопи в кофата с вода. — Държим ги натопени, защото, ако изсъхнат, не се прихващат. А сега ти отрежи една.

Харпър хвана ръката й, когато тя понечи да заобиколи дървото.

— Не, по-добре е да работим откъм слънчевата страна.

— Добре. — Хейли прехапа устни, докато оглеждаше и избираше. — Какво ще кажеш за тази?

— Става. Сега направи разреза.

Тя взе ножиците и застана толкова близо до него, че той долови аромата на парфюма й — както винаги, лек и екзотичен, примесен с мириса на зеленина в градината.

— Колко искаш да събереш?

— Десетина. — Той пъхна ръце в джобовете си и се наведе — уж да погледне, а всъщност искаше да вдъхне от уханието й. Каза си, че си струва усилието. — Хайде, отрежи още една.

— Рядко работя навън. — Хейли придърпа друга клонка, погледна към него и изчака одобрителното му кимване. — Тук е различно, не е като да продаваш и аранжираш или да разговаряш с клиентите.

— Бива те за тези неща.

— Тук човек може да опознае същинската част от работата. Стела знае всичко това, а Роз е експертка. Обичам да се уча. Колкото по-компетентен си, толкова повече можеш да продаваш.

— По-скоро бих избол очите си с тази клонка, отколкото всеки ден да продавам — възрази Харпър.

Тя се усмихна, докато работеше.

— Ти си самотник по природа, нали? Аз бих полудяла, ако прекарвах ден след ден затворена в оранжерията като теб. Обичам да бъда сред хора и да ги изслушвам какво търсят и защо, харесва ми и да продавам. „Ето, вземете това прекрасно цвете и ми дайте парите.“ — Засмя се и потопи поредната клонка в кофата. — Вие с Роз имахте нужда от човек като мен, за да можете да се криете в бърлогите си и да работите с растенията часове наред, а аз да ги продавам.

— Изглежда, този план е сполучлив.

— Ето десет. А после?

— Това тук са резници, които взех от оранжерията за разсаждане.

— Знам какво е резник. — Хейли сведе поглед към съвършената редица изправени, стройни растения. — Забождаш го и отъпкваш пръстта, за да стимулираш вкореняването, а през зимата отрязваш листа на това, което се нарича растение майка, и засаждаш новото растение с коренчета навън.

— Доста си прочела.

— Обичам да научавам нови неща.

— Личи си. — Харпър внезапно осъзна още нещо: никога не бе срещал жена, която да го привлича физически и емоционално и същевременно да споделя любовта му към градинарството. — Добре. Използваме остър и чист нож. Ще съберем всички пъпки от клонките, които току-що отрязахме. Но ще вземаме съвсем малка част — около три милиметра, от стъблото.

— Зная — промърмори тя, докато й показваше, преди да й позволи да опита.

„Страхотни ръце — помисли си Хейли. — Бързи, опитни, уверени. Изглеждат красиви въпреки драскотините или може би благодарение на тях.“

Хрумна й, че отразяват цялата му същност — аристократично потекло с работнически начин на живот.

— Отрязва се меката част. Виждаш ли как? — Харпър се извърна, за да може тя по-добре да го наблюдава. Главата му почти докосна косите й. — Искаме да вземем първата пъпка от основата и там ще направим разрез в стъблото, точно под нея. Ето какъв трябва да е наклонът, един разрез надолу и един започващ малко над него, от другата страна на пъпката, към първия.

Внимателно хвана отрязаната пъпка и й я подаде.

— Мога да направя това.

— Опитай тогава!

Харпър пъхна отрязаната пъпка в найлонова торбичка и проследи движенията й. Бе внимателна, за негово облекчение, и дори я чу шепнешком да си повтаря указанията му.

— Успях!

— Добра работа. Да продължим с останалите.

Той отдели седем пъпки за времето, което на нея й бе нужно за три. Показа й как да застава над лехата със засаден разсад и да отделя резници от долната част на младите растения.

Хейли предприе хитър ход, за който навярно по-късно щеше да съжалява — нарочно сбърка при първия опит.

— Не, трябва да го нагласиш между краката си, ето така. — Както се бе надявала, той застана зад нея и ръцете му я обгърнаха. Тя почувства гореща тръпка, когато пръстите му обхванаха китките й. — Наведи се малко, отпусни коленете, това е… — Направляваше ръката й за разреза. — Само тресчица от кората — почти прошепна и дъхът му докосна ухото й. — Виждаш ли, трябва да остане вдлъбнатина в основата, където ще бъде поставена пъпката.

Ароматът от тялото му й напомняше за този на дърветата — топъл и земен. Тя усещаше допира на стегнатата му снага. Искаше й се да се обърне, за да се озоват притиснати един към друг, лице в лице. Нужно бе само да се повдигне на пръсти, за да достигне с устните си неговите.

Би трябвало да се срамува от себе си заради този ход, но тя извърна глава и го погледна през рамо право в очите.

— Така по-добре ли е?

— Да, много по-добре.

Както се бе надявала, погледът му се плъзна надолу и се задържа върху устните й.

„Е, постигнах класически резултат“, помисли си Хейли.

— Ще ти покажа какво се прави по-нататък — рече Харпър, но за миг остана загледан в нея с безизразни очи, сякаш изведнъж бе забравил какво прави в момента.

Тя се почувства безкрайно щастлива. После се отдръпна назад и посегна към чантата си за лепенки.

„Беше толкова хубаво — каза си Хейли. — Един срещу друг, слели топлината на телата си, макар и само за няколко секунди.“ Разбира се, сега щеше да й бъде още по-трудно да овладее поривите си, но усещането, че всичко в нея се носи във волен полет, бе приятно.

Реши вече да бъде послушна като самонаказание за хитрината си. Вживя се в ролята на любознателна ученичка, докато слагаше парченцето кора с пъпката на стъблото така, че да прилепне плътно към вдлъбнатината, както тялото на Харпър към нейното.

Прикрепи присадката към стъблото с лепенка, следвайки инструкциите му.

— Добре, идеално. — Все още малко задъхан, Харпър изтри длани в дънките си. — След около шест седмици присадката ще се прихване и ще свалим лепенката. В края на зимата ще отрежем горната част на стъблото, малко над тази пъпка, и през пролетта новото растение ще започне да се развива за наша радост.

— Забавно е, нали? Вземаш две парченца от различни растения, сливаш ги в едно цяло и създаваш нещо ново.

— Това е целта.

— Ще ми покажеш ли и други техники? От онези, които прилагаш в оранжерията? — Бе наклонила тяло и навела глава над следващото засадено растение. — Роз и Стела ми показаха начини за разсаждане. Сама подготвих няколко касетки с разсад. Искам да се пробвам и в присаждането.

Насаме с нея в горещия влажен ден… Би могъл да се удави в морето на собствената си страст.

— Разбира се, няма проблем.

— Харпър? — Хейли се наведе да постави поредната присадка. — Мислеше ли, че ще постигнете всичко това, когато майка ти реши да създаде градинарски център?

Трудно му бе да се съсредоточи върху думите й, без да обръща внимание на тръпките, обхванали цялото му тяло. Това го измъчваше.

„Майката на Лили, гостенката в дома ми, моята подчинена… Нима е възможно нещата да бъдат по-сложни? Бог да ми е на помощ!“, помоли се мислено той.

— Харпър?

— Извинявай. — Уви лепенката около стъблото, после вдигна очи и се огледа наоколо. Погледът му стигна отвъд моравите и лехите до оранжериите и бараките, и най-сетне се успокои. — Вярвах, че ще успеем, защото това беше и моето желание. А и зная, че когато мама си науми нещо, влага цялата си енергия, за да го постигне.

— А ако тя не се бе впуснала в това начинание с цялата си енергия, с какво щеше да се занимаваш ти?

— Със същото. Ако не беше тя, сам щях да създам градинарски център. Щом желанието ми е толкова силно, мама със сигурност щеше да ме подкрепи, така че навярно щяхме да имаме почти същото, което е и сега.

— Роз е най-добрата, нали? Хубаво е, че осъзнаваш какъв късметлия си. Виждам колко сте близки и сигурни, че можете да разчитате един на друг. Надявам се един ден двете с Лили да имаме такива взаимоотношения.

— Струва ми се, че вече ги имате.

Тези думи я накараха да се усмихне, докато се изправяше, за да отиде до следващото растение.

— Мислиш ли, че близостта помежду ви и с братята ти се дължи на факта, че през по-голямата част от живота си сте били без баща? Искам да кажа… Мисля, че аз бях толкова близка с баща си, защото бяхме само двамата.

— Може би. — Тъмните му коси паднаха на челото му, докато работеше. Отметна ги назад, леко раздразнен, че бе забравил да сложи шапка. — Помня как мама се държеше с баща ми, а и той с нея. Беше нещо специално. Има нещо подобно между нея и Мич, но не е същото. Мисля, че никога не става същото, а и човек не бива да го очаква. Но двамата изживяват нещо прекрасно. Тя го заслужава.

— Иска ли ти се и ти да откриеш своя специален човек?

Харпър тръсна глава и едва не поряза пръста си с ножа.

— Не, не. Е, може би някой ден. Защо, на теб нужен ли ти е?

Чу въздишката й, докато пристъпваше покрай лехата.

— Някой ден.

 

 

Когато приключиха и тя си тръгна, Харпър отиде до малкото езеро. Извади всичко от джобовете си, остави слънчевите очила на тревата и се гмурна във водата.

Не бе правил това отдавна, от детските си години. Нищо не действаше така освежаващо в горещ летен ден, както едно къпане в прохладното езеро.

Едва се бе сдържал да не я целуне. „И не само това“, призна си той и се потопи под повърхността, до водните лилии и жълтите диви ириси. Беше си представил нещо повече — най-горещата и страстна целувка…

Трябваше да се отърси от тези мисли, както правеше всеки път, когато го връхлитаха подобни фантазии. Тя искаше приятелство. Бог да му е на помощ — може би гледаше на него като на брат!

Затова просто трябваше да продължи да потиска неподобаващите на брат чувства, докато разсее и последната искра от тях. Или я угаси.

Най-доброто, което можеше да стори, бе отново да започне да излиза извън имението. Прекарваше твърде много време у дома и голяма част от него — сам. Може би тази вечер щеше да отскочи до града, да се обади на приятели. А още по-добре — да си уговори среща с момиче. Щяха да вечерят някъде, да послушат музика. С чара си щеше да завоюва място в леглото на някоя страстна жена.

Проблемът бе, че не се сещаше за никоя, с която би искал да прекара вечерта. Това го накара да осъзнае окаяното положение, в което бе изпаднал.

Просто не бе в настроение за танци, завършващи между чаршафите. Нямаше желание да се обади на някоя жена, да я омайва с чара си и да се преструва, докато онази, която истински желае, спи в собствения му дом.

А тя бе недостижима като луната.

Излезе от водата и разтърси ядно глава, разпръсквайки облак от капчици. Може би все пак щеше да отскочи до града. Събра нещата си и ги пъхна в мокрите си джобове. Вероятно някой от необвързаните му приятели щеше да поиска да отидат на кино, да хапнат печено, да посетят някой клуб. Да направят каквото и да е, стига да се отклонят мислите му в друга посока поне за една нощ.

Но когато се прибра у дома, не бе в настроение за излизане. Намери си оправдание: навън бе твърде горещо, беше преуморен, а трябваше да шофира. Това, което искаше всъщност, бе хладък душ и студена бира. Почти бе сигурен, че сред опакованите порции храна, които Дейвид му даваше всеки ден, е заровено парче замразена пица. По телевизията имаше бейзболен мач. Какво друго му беше нужно?

Едно високо горещо тяло с невероятно дълги крака и гладка кожа. Чувствени устни и големи сини очи.

Тъй като това не бе в менюто, реши да вземе студен душ.

Нахлузи старите си отрязани джинси и влезе в кухнята за бира с все още мокра коса.

Както останалите помещения, и тя бе с малки размери. Нямаше нужда от простор. Къщата, в която бе отраснал, бе твърде голяма. Харесваше му уютът и удобството на малките стаи. Двуетажната постройка, която някога бе представлявала гараж за файтони, приличаше на скромна вила. Намираше се недалеч от голямата къща, заобиколена от градините и криволичещите пътеки през тях, потънала в сенките на стари дървета. Всичко това й придаваше очарованието на уединението, което му допадаше. И все пак бе достатъчно близо до голямата къща, за да може да дотича, ако майка му се нуждае от помощ.

Ако искаше компания, трябваше само да отскочи дотам. Ако предпочиташе да бъде сам, оставаше тук. Истината бе, че прекарваше повечето вечери напълно самотен.

Помнеше деня, в който реши да се нанесе в тази постройка с намерението да боядиса стените в бяло и това да е целият ремонт. Но майка му и Дейвид не го оставиха на мира, докато не възприе идеите им за цялостно обновяване на сградата.

Трябваше да признае, че са били прави. Харесваше сребристосивите стени на кухнята си, плотовете от сив мрамор, дървените шкафове. Предполагаше, че този цвят го е вдъхновил да освежи обстановката със старинни керамични и порцеланови съдове, и сандъчета с подправки на первазите.

Бе приятно място дори като хапваш сандвич над мивката. Харесваше му да стои тук, да гледа към малката си лична оранжерия и летните градини, сияещи в целия си блясък.

Тази година хортензиите избуяха много, а с присадките, които им бе сложил, постигна съвършено наситеносиньо. Може би щеше да отреже няколко и да ги постави някъде в къщата.

Пеперуди пърхаха над лехата, която бяха засадили с майка му, за да ги привличат. Летяха над примамливите лилави ехинацеи, жълтите маргарити, ароматната върбинка и издръжливите астри, зад които като в танц се поклащаха прелестни лилии.

Може би щеше да отреже и от тях и да ги занесе в голямата къща за стаята на Лили. Тя обичаше цветята, харесваше й да се разхожда с него из градините и да ги докосва.

Сините й като на майка й очи ставаха големи и сериозни, докато слушаше имената им. Сякаш поглъщаше всичко и го запечатваше в паметта си.

Господи, кой би предположил, че той ще се привърже толкова силно към едно дете?

Но бе неповторимо изживяване да я води, хванал малката й ръчичка, а когато спре, да вижда красивото й личице, засияло в радостно очакване да я вдигне и завърти във въздуха. Обвиваше ръчички около врата му или заравяше пръстчета в косите му, а Харпър просто не бе на себе си от щастие.

Удивително бе, че му се искаше да бъде обичан така искрено и безусловно.

Отпи глътка бира и отвори хладилника да потърси парчето пица, когато чу бързо почукване на входната врата. След миг вътре нахълта Дейвид с нехайна походка, наклонил глава встрани.

— Дано не прекъсвам оргия? — извика той, поглеждайки хитро към Харпър. — Няма ли танцуващи мацки?

— Току-що си тръгнаха.

— Очевидно първо са разкъсали дрехите ти.

— Знаеш какви са танцьорките. Искаш ли бира?

— Изкушавам се, но не. Тази вечер ще пия превъзходно мартини „Грей Гуус“. Днес е почивният ми ден и ще отида до Мемфис да се срещна с някои хора. Защо не покриеш тези мъжествени гърди с нещо и не дойдеш с мен?

— Много е горещо.

— Аз ще карам. Хайде, сложи си удобни обувки и ще посетим няколко клуба.

Харпър повдигна бирата към приятеля си.

— Всеки път, когато обикалям клубовете с теб, някой се опитва да ме сваля. И невинаги е жена.

— Така е, защото си разбивач на сърца! Ще те пазя, ще сритам всекиго, който дръзне да те ощипе отзад. Какво ще правиш тук, Харп? Ще киснеш с бира и чийзбургер „Крафтс“ ли?

— Сандвичите „Крафтс“ са пакетирана храна за шампиони, но тази вечер ще се задоволя със замразена пица. Освен това по телевизията има мач.

— Наистина разбиваш сърцето ми, Харпър! Виж, млади сме и жадни за развлечения. Ти си хетеро, а аз съм гей, което означава, че можем да опитаме късмета си и в двете територии и да удвоим шансовете си. Или пък да се поразходим само двамата по Бийл стрийт. Не помниш ли, Харп? — Сграбчи го за раменете и силно го разтърси. — Не помниш ли, някога целият град беше наш.

Харпър не можа да сдържи усмивката си.

— Бяха страхотни дни.

— Все още не са отминали.

— А ти сещаш ли се как веднъж изповръщах червата си в канавката?

— Сладки спомени. — Дейвид се повдигна на пръсти, седна на плота и отпи от бирата на Харпър. — Трябва ли да се тревожа за теб?

— Не. Защо?

— Кога за последен път си чукал?

— За бога, Дейвид!

Харпър отпи голяма глътка бира.

— Преди време момичетата се редяха на опашка в три колони на пътеката пред вратата ти, а сега единственото ти развлечение е да хапваш замразени пици.

Това бе твърде близо до истината, за да го приеме спокойно.

— Взех си отпуск. Мисля, че съм се уморил от тях — каза той, свивайки рамене. — А и напоследък тук се случиха доста неща. Историята с Печалната невеста и особено откритието, че е била моя прапрабаба. Някой я е използвал и се е подиграл с нея. Била е изоставена и напъдена жестоко. Не искам повече да бъда нехаен с момичетата.

— Никога не си бил. — Вече по-сериозен, Дейвид скочи от плота. — Откога сме приятели? Почти от цяла вечност. Не помня някога да си проявявал нехайство към когото и да било. Ако става дума за секс, ти си единственият човек, когото познавам, дето поддържа приятелства с бивши любовници. Не си нехаен по отношение на хората, Харпър. Това, че Реджиналд е бил мръсник, не означава, че е писано и ти да бъдеш такъв.

— Да, зная. Нямам подобни натрапчиви мисли. Просто реших да я карам по-кротко. Да си почина известно време, докато реша какво искам на следващия етап.

— Имаш нужда от компания. Мога да остана да пийна бира с теб и да спретна нещо по-свястно за хапване.

— Обичам замразена пица — рече Харпър. После си помисли: „Готов е да го направи, да се откаже от плановете си само за да постъпи като добър приятел“. Той сложи ръка на рамото му и го побутна към входната врата. — Върви, мартинито те чака. Хапни, пийни, намери си гадже.

— Имаш номера на мобилния ми, ако промениш решението си.

— Благодаря. — Харпър отвори вратата и се подпря на касата. — Но докато се вихриш на „Бийл“, аз ще си седя тук на хладно и ще гледам как „Брейвс“ натриват носа на „Марийнс“.

— Жалко, приятел, наистина жалко.

— И ще пия бирата си по бельо, а това също не е за подценяване.

Изведнъж млъкна и се взря навън, забелязал Хейли и Лили да свиват по една от алеите в градината.

— Ето какво се казва красива гледка.

— Да, добре изглеждат.

Момиченцето бе с гащеризонче на розови и бели райета и с малка розова панделка в тъмните коси.

А Хейли бе обула къси сини панталони, изпод които дългите й боси крака просветваха между храстите. Беше нахлузила тясно бяло горнище и сложила извити слънчеви очила.

Когато Харпър повдигна бирата, за да накваси пресъхналото си гърло, Лили го забеляза. Издаде нещо средно между писък и радостен възглас, отскубна се от майка си и се втурна към малката къща толкова бързо, колкото можеха да тичат крачетата й.

— По-бавно, сладурче! — Дейвид я пресрещна, повдигна я и я залюля във въздуха. Тя докосна лицето му с ръчички, а после ги протегна към Харпър. — Както винаги, аз не съм никак интересен, щом ти си наблизо.

— Дай ми я. — Харпър я обгърна, докато риташе с крачета от радост и го гледаше със светнали очи. — Здравей, хубавице.

В отговор Лили отпусна глава на рамото му.

— Каква флиртаджийка е само! — отбеляза Хейли, когато стигна до тях. — Разхождаме се, говорим си по женски, а тя изведнъж забелязва двама красиви мъже и ме зарязва.

— Какво ще кажеш да я оставиш при Харпър, да се издокараш за купон и да дойдеш с мен в Мемфис? — въодушевено предложи Дейвид.

Хейли не очакваше подобна покана и млъкна смутено.

— Разбира се. — Харпър полагаше усилия да запази неутрален тон, докато гъделичкаше Лили. — Може да остане при мен. Донеси онова сгъваемо креватче и ще я сложа да спи, когато се умори.

— Много мило, благодаря ти, но имах уморителен ден и не ми се ходи в Мемфис.

— Заобиколен съм от мърморковци, Лили! — Дейвид се наведе и я целуна. — Тогава излитам сам. Най-добре е да тръгвам. Довиждане на всички.

— Нямам нищо против да я погледам, ако искаш да излезеш една вечер — отново се обади Харпър.

— Не. След малко ще я сложа в креватчето, аз също ще си легна. А ти защо не отидеш? — попита Хейли.

— Горещо е — прибягна той до най-лесното извинение.

— А държиш вратата отворена, за да влиза жега — скара му се тя. — Хайде, Лили.

Но когато понечи да вземе детето, то се вкопчи в Харпър. Звуците, които издаде, бяха отчетливо та-та.

Страните на Хейли поруменяха и тя се засмя притеснено:

— Това не означава нищо, просто е най-лесно за произнасяне. Напоследък доста неща са „та-та“. Хайде, Лили.

Този път малката обви ръце около врата му като примка и захленчи.

— Искаш ли да останеш за малко? — покани я Харпър.

— Не, не — припряно заговори Хейли. — Тъкмо щяхме да се прибираме. Трябва да я изкъпя преди лягане.

— Тогава ще дойда да ви изпратя.

Целуна Лили по бузката и прошепна в ухото й нещо, което я накара да се засмее и да се сгуши до него.

— Не може да получава всичко, което поиска.

— Скоро ще го научи.

Харпър протегна ръка и затвори вратата зад себе си.

 

 

Докато къпеше Лили и я слагаше да спи, Хейли бе твърде заета, за да мисли за други неща.

После опита да почете, да погледа телевизия, но тези занимания не укротиха неспокойните й мисли. Извъртя касета с йога упражнения, която си бе купила от търговския център. Слезе на долния етаж да хапне бисквити. Пусна музика, но я спря.

В полунощ все още бе напрегната и не можеше да си намери място. Накрая излезе да поседи на терасата в топлата вечер.

Прозорците на къщата му светеха. „В спалнята си е“, предположи тя. Никога не се бе качвала на втория етаж, който той наричаше „мансарда“. Там спеше. Сигурно точно сега четеше книга в леглото си, навярно гол.

Не биваше да тръгва натам с Лили. Имаше толкова много други места, а тя се запъти право към някогашния гараж за файтони. Заслепена като дъщеря си.

Господи, краката й се бяха подкосили, когато стигна до онзи завой на пътеката и го зърна.

Облегнат на вратата, само по стари отрязани дънки, с разрошени и влажни коси. Мускулестите му гърди имаха златист загар. Усмихна й се загадъчно, когато отпи глътка бира.

В рамката на вратата на къщата си, заобиколен от цветя, изглеждаше секси, като модел от рекламен билборд. Излъчваше гореща чувственост и цяло чудо бе, че тя успя да изрече няколко смислени думи, докато всичко в нея тръпнеше.

Не биваше да изпитва подобно вълнение заради Харпър. Това трябваше да престане. Защо не можеше нещата отново да станат както преди? Докато беше бременна, не се чувстваше неспокойна в негово присъствие. Дори през първите месеци след раждането на Лили не се смущаваше в компанията му. Кога настъпи промяната?

Не знаеше, не би могла да посочи точния момент. Просто се бе случило.

А не биваше. Лили не бе единствената, която не можеше да получава всичко, което поиска.