Нора Робъртс
Червена лилия (13)

Дванадесета глава

Дейвид обърна картата наопаки и прокара пръст по следващия участък от шосето.

— Същински детективи сме. Като Батман и Робин.

— Те не бяха детективи, а борци срещу престъпността — поправи го Харпър.

— Всезнайко! Е, добре, като Ник и Нора Чарлз.

— Кажи накъде да завия, Нора?

— Надясно след около три километра. — Дейвид остави разгънатата карта в скута си и извърна глава да посъзерцава пейзажа. — Попаднахме на гореща следа към произхода на мистериозното бижу. Но какво ще правиш, когато стигнеш до мястото, където е изработена гривната?

Харпър сви рамене.

— Ще измисля. Омръзна ми да стоя и да чакам нещо да се случи. Бижутерът каза, че е получена от имението Хопкинс.

— Стана като по мед и масло…

— Какво, гладен ли си?

— Така прозвуча историята ти — обясни Дейвид. — Приятелката ми страшно хареса гривната. Скоро е рожденият й ден и щом толкова си пада по подобни бижута, реших да попитам дали имате и други. Нещо, принадлежало на същата фамилия, нали? Живели са в имението Кент? Онзи тип така се разбърза да ти предостави информация и дори се опита да ти пробута два кичозни пръстена. Етел Хопкинс не е имала безупречен вкус. Все пак трябваше да се бръкнеш и за обиците. Хейли щеше да ги хареса.

— Скоро й купих гривна. Би било прекалено да добавя и обици точно сега.

— Наближаваме десния завой. Никога не е грешка да подариш обици — увери го Дейвид, след като Харпър зави. — На около осемстотин метра по тази улица. Трябва да се намира отляво.

Харпър паркира на широка алея до последен модел „Таун Кар“ и забарабани с пръсти по волана, загледан в обширните земи на имението.

Къщата бе голяма и добре поддържана, в богаташки квартал. Представляваше двуетажна сграда в английски стил Тюдор, а в градината отпред растяха стари дъбове и красиво оформени дрянове. Тревата бе окосена и свежа, личеше си, че се поддържа от опитен градинар, а има и напоителна система.

— Е, какво узнахме дотук? — запита Харпър. — Заможно семейство, над средната класа…

— Единствената жива наследница е Мей Хопкинс Айвс-Фицпатрик, дъщеря на Етел — прочете Дейвид от записките, които бе водил в съдебния архив. — На седемдесет и шест години е, два пъти се е омъжвала и е овдовявала. Можеш да ми благодариш, че успях да извлека тази информация с методите на Мич, които старателно наблюдавам и усвоявам.

— Да видим дали чарът ти ще ни помогне да узнаем кога майка й се е сдобила с гривната.

Позвъниха на вратата и зачакаха в следобедната жега.

Жената, която отвори, бе с късо подстригани, лъскави кестеняви коси и избледнели сини очи зад очилата с модерни позлатени рамки. Беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет, елегантно облечена с тъмносин памучен панталон и снежнобяла риза. На врата си носеше перлена огърлица, на ръцете — пръстени със сапфири, а на ушите — изящни златни халки.

— Нямате вид на хора, които се занимават с разносна търговия — каза тя с дрезгав глас и задържа ръката си на дръжката на остъклената врата.

— Не сме търговци, госпожо — потвърди мъжът с най-чаровната си усмивка. — Казвам се Харпър Ашби, а това е приятелят ми Дейвид Уентуърт. Бихме искали да разговаряме с Мей Фицпатрик.

— Вече го правите.

Жената изглеждаше поне с десет години по-млада от истинската си възраст — седемдесет и шест. „Дължи се на гените й или по-вероятно на пластичната хирургия“, помисли си Харпър.

— Приятно ми е, госпожо Фицпатрик. Осъзнавам, че ще прозвучи малко нахално, но може ли да влезем и да поговорим с вас?

Колкото и слаби да бяха бледите й очи, погледът им го прониза като стрела.

— Нима приличам на слабоумна старица, която би допуснала непознати мъже в дома си?

— Разбира се, че не, госпожо — успокои я Харпър. Но се запита защо жена, която твърди, че е разумна, вярва, че стъклената врата е достатъчно надеждна преграда. — Тогава, ако нямате нищо против, ще ви задам само няколко въпроса…

— Ашби ли казахте?

— Да, госпожо.

— Имате ли някаква връзка с Мириам Норууд Ашби?

— Да, госпожо. Беше моя баба по бащина линия.

— Бегло я познавах.

— Аз не мога да кажа същото.

— Не бих и очаквала, тя почина твърде отдавна. Значи ти си момчето на Розалинд Харпър.

— Да, госпожо, най-големият й син.

— Срещали сме се няколко пъти. Първият беше на сватбата й с Джон Ашби. Приличаш на нея, нали?

— Да, така е, госпожо.

Тя отмести поглед към Дейвид.

— Но това момче не е твой брат.

— Приятел на семейството съм, госпожо Фицпатрик — каза Дейвид с ослепителна усмивка. — Живея в Харпър Хаус и работя за Розалинд. Може би ще се почувствате по-спокойна, ако се обадите на госпожа Харпър, преди да разговаряте с нас. С удоволствие ще ви дадем номер, на който можете да се свържете с нея, и ще почакаме тук, докато позвъните.

Вместо това, тя отвори вратата.

— Не вярвам внукът на Мириам Ашби да е способен да ме халоса по главата. Влезте.

— Благодарим ви.

Къщата бе безупречно чиста и поддържана като собственичката си. Минаха по лъснат дъбов паркет край бледозелени стени. Госпожа Фицпатрик ги покани в просторния хол, обзаведен в съвременен, почти минималистичен стил.

— Предполагам, че бихте пийнали нещо, момчета.

— Не искаме да ви притесняваме, госпожо Фицпатрик — каза Харпър.

— Ще ви почерпя само с подсладен чай. Седнете, идвам след минута.

— Изискана е! — отбеляза Дейвид, когато тя излезе от стаята. — Малко остаряла, но от класа.

— Къщата или жената?

— И двете. — Той се настани на дивана. — Правилно заложи на името Ашби-Харпър. С чар не би успял да я предразположиш.

— Интересно е, че е познавала баба ми. Доста по-млада е от нея. Както, че е била поканена и на сватбата на майка ми. Толкова преплетени пътища… Може би някой от предците й е познавал Реджиналд или Беатрис.

— Съвпаденията са случайност само ако нямаш отворено съзнание.

— Когато живееш в къща, обитавана от призрак, съзнанието ти е като портал. — Харпър скочи на крака, щом Мей влезе с поднос и чаши. — Благодарим ви, че се съгласихте да ни отделите време, госпожо Фицпатрик. — Взе подноса и го сложи на масичката. — Ще се постараем да бъдем кратки.

— Баба ти беше добра жена. Не бяхме близки приятелки, но дядо ти и първият ми съпруг имаха малко съвместно начинание преди години — търговия с недвижими имоти. Това донесе значителни приходи на всички. Е, защо внукът й потропа на вратата ми? — попита накрая тя.

— Става дума за една гривна от имението на майка ви.

Старицата наклони глава — учтив знак, че се е заинтересувала.

— От имението на майка ми ли?

— Да, госпожо. Случайно купих тази гривна от бижутер, който я е получил оттам.

— Нещо нередно ли има?

— Не, не, госпожо. Надявам се, че може би си спомняте историята на гривната, тъй като много се интересувам от произхода й. Открих, че е изработена около 1890-а. Представлява редица рубинени сърца, обградени с диаманти.

— А, да, спомням си това бижу. Продадох го наскоро заедно с няколко други, които не ми допадаха, затова не виждах смисъл да ги държа в сейфа, където се пазеха от няколко години, след смъртта на майка ми. — Отпи чай, без да откъсва поглед от Харпър. — Любопитен си да узнаеш историята й?

— Да, госпожо.

— Но не желаеш да споделиш защо.

— Вярвам, че някога е принадлежала на моето семейство… поради доста заплетени причини. Когато открих това, реших, че е интересно и си струва времето и усилията да задоволя любопитството си.

— Така ли? Е, и аз мисля, че е интересно. Гривната е била подарена от дядо ми на баба ми през 1893-а по случай годишнина. Възможно е навремето да са били изработени няколко със същия дизайн.

— Да, възможно е.

— Но зад нея наистина се крие необичайна история, ако желаеш да я чуеш.

— Разбира се.

Тя повдигна чинийката със сладки, които бе донесла с чая, и изчака, докато двамата си вземат от тях. След това се облегна назад с лека усмивка.

— Баба ми и дядо ми не са имали щастлив брак. Дядо ми е бил нещо като дребен мошеник. Често играел комар, сключвал съмнителни сделки и обичал компанията на леки жени. Така било поне според баба ми, която доживя до деветдесет и осем години, така че я познавах доста добре. — Стана и взе от една етажерка снимка в тънка сребърна рамка. — Тук са с дядо ми. — Подаде снимката на Харпър. — Портрет, направен през 1891-а. Мошеник или не, очевидно е бил хубавец.

— И двамата са изглеждали добре.

Харпър забеляза, че дрехите, прическите и дори жълтеникавият оттенък на снимката са същите като онези, които Мич бе закачил на работното си табло.

— Била е красавица. — Дейвид вдигна поглед. — Приличате на нея.

— Казвали са ми го. И физически, и по темперамент! — С явно задоволство тя върна снимката на мястото й. — Баба ми споделяше кои са били двата най-щастливи дни в живота й. Първият е бил този на сватбата й, когато била твърде млада и наивна, за да знае какво я очаква. А вторият — когато овдовяла, около дванайсет години по-късно, и вече можела да се радва на живота, без да е принудена да търпи мъж, отдавна загубил доверието й.

Отново седна и повдигна чашата си.

— Привлекателен мъж, както видяхте. Чаровен, според всички, които са го познавали, и със завиден успех в комара и тъмните сделки. Но баба ми беше жена с висок морал. Все пак е направила доста компромиси и се е възползвала от успехите на съпруга си, въпреки че не ги е признавала. — Старата жена остави чая и се облегна назад, очевидно доволна, че слушат разказа й с интерес. — Неведнъж е споменавала как при една от пиянските изповеди на дядо ми чула, че подаръкът й по случай годишнина — гривната с рубинените сърца, има съмнителен произход. Била спечелена на комар от търговец на бижута, който ги купувал на безценица от отчаяни хора, изпаднали в нужда и принудени бързо да продадат всичко ценно, което притежават. Често и от крадци, които прикривал.

Тя се усмихна широко на нещо, което внезапно й хрумна.

— Гривната била собственост на любовницата на доста богат мъж и била открадната от една от слугините й, след като той зарязал държанката си. Историята, която баба ми твърдеше, че е чула, е, че жената напълно полудяла, а после безследно изчезнала. — Отново посегна към чашата си и отпи глътка. — Винаги съм се питала дали е истина.

 

 

Харпър отиде първо при майка си и коленичи до нея в градината пред къщата. Разсеяно започна да й помага да плеви.

— Чух, че днес си прекъснал работата си за няколко часа — започна тя.

— Исках да свърша нещо. Защо си без шапка?

— Забравих я. Излязох за малко, а се залових с това.

Той свали бейзболната си шапка и я сложи на главата й.

— Помниш ли колко пъти, когато се прибираше от училище и ме заварваше да работя тук, сядаше до мен? После ми помагаше да плевя или засаждам и ми разказваше за неприятностите и победите си през деня?

— Винаги беше готова да ме изслушаш. И мен, и Остин, и Мейсън. А понякога — и тримата наведнъж. Как успяваше?

— Една майка има уши за гласа на всяко от децата си. Тя е като диригент, който чува всеки отделен инструмент от оркестъра — дори при изпълнение на симфония. Какво терзае малкото ми момче този път?

— Права беше за Хейли.

— Опитвам се, това е политиката ми. Но за какво по-точно съм права?

— Че не би се съгласила да се пренесе у Лоугън, ако я помоля да го стори.

Роз повдигна вежди и очите й проблеснаха в сянката под козирката.

— Помоли ли я?

— Да, казах й, че така е най-добре. — Харпър сви рамене. — Какво значение има, когато мислиш доброто на някого?

С непринуден смях Роз закачливо докосна бузите му с изцапаните си ръце.

— Истински мъжкар!

— Нали преди минути бях малкото ти момче?

— Моето момче е станало истински мъжкар. Не виждам нищо лошо в това. Понякога ми е забавно, както сега, друг път ми е трудно да повярвам, а в редки случаи не мога да се примиря. Скарахте ли се? Не изглеждахте сърдити един на друг сутринта, когато слязохте заедно за закуска.

— Не, всичко е наред. Ако ти е неприятно да спя с нея в къщата, ще проявя разбиране.

— Значи ще зачетеш светостта на този дом и ще спиш с нея другаде?

— Да, така ще сторя.

— И аз съм спала с мъже в Харпър Хаус, без да съм омъжена. Това не е катедрала, а къща. Колкото моя, толкова и твоя. Щом правиш секс с Хейли, можеш да бъдеш спокоен. Стига да внимавате — добави тя и го стрелна с поглед.

Раменете му потръпнаха — дори след толкова години…

— Вече сам си купувам презервативи.

— Радвам се да го чуя.

— Исках да поговорим за нещо друго. Проследих историята на гривната до Амелия.

Роз широко отвори очи и се отпусна на колене.

— Успял си? Това се казва бърза работа.

— Може и да е съвпадение или късмет, не съм сигурен как, но се получи. Била е купена от имението на Етел Хопкинс. Починала преди няколко години, а дъщеря й решила да продаде част от нещата, които не харесвала или не искала да пази. Мей Фицпатрик каза, че те познава.

— Мей Фицпатрик ли? — Роз притвори очи и мислено прелисти безкрайния списък на познатите си. — Съжалявам, но не мога да се досетя коя е тя.

— Имала е предишен брак. Тогава фамилното й име е било… Айвс.

— Мей Айвс също не ми говори нищо.

— Е, тя каза, че сте се срещали само няколко пъти. Първият е бил на сватбата ти с татко. Била е сред гостите.

— Е, това е интересно, но никак не ми помага. Мисля, че тогава майките ни бяха поканили всички от Шелби Каунти и половината щат Тенеси.

— Познавала е баба Ашби.

Харпър седна до нея на пътеката и й разказа за разговора си с Мей Фицпатрик.

— Колко удивително! — замисли се Роз. — Толкова криволици и обрати и най-сетне парчетата пасват…

— Мамо, тя се досети. Възпитана жена като нея не би го изрекла, но събра две и две и стигна до извода, че Реджиналд Харпър е богатият покровител, подарил гривната на любовницата си. Доста вероятно е да се разприказва.

— Нима мислиш, че ме е грижа? Скъпи, фактът, че прадядо ми е имал държанки, които периодично е захвърлял, и е водел живот, пълен с изневери, няма никакво значение нито за мен, нито за теб. Не носим отговорност за поведението му. И това е нещо, което искрено се надявам Амелия да проумее. — Тя продължи да изтръгва плевели. — Що се отнася до другите му постъпки, които също са непростими, отново нямаме вина. Мич пише книга. Ако ти или братята ти смятате, че доколкото е възможно, тайната трябва да остане в семейството — добре! Но иначе искам да я публикува.

— Защо?

— Ние нямаме вина и не носим отговорност за поведението му. Това е самата истина — каза тя. После се облегна назад и го погледна съсредоточено. — Но мисля, че ако се разчуе, ще можем да кажем, че сме й отдали дължимото. Така ще проявим уважение към своята прабаба, която — независимо от начина си на живот — е била най-малкото унизена и жестоко наранена. — Повдигна ръка и притисна калната си длан към неговата. — Тя е наша кръв.

— Безсърдечен ли съм, щом искам да си отиде веднъж завинаги заради всичко, което причини на теб, а сега и на Хейли?

— Не, но това означава, че двете с Хейли сме ти скъпи. Достатъчно за днес. — Роз изтри ръце в крачолите на работния си панталон. — Ще се сварим в тази жега, ако стоим тук твърде дълго. Ела с мен да поседнем на хладно и да пийнем бира.

— Кажи ми още нещо. — Харпър се загледа в къщата, докато вървяха по пътеката към нея. — Как разбра, че татко е мъжът на живота ти?

— Видях звезди посред бял ден! — шеговито се засмя тя и го хвана под ръка. — Кълна се! Бях толкова млада, а той сякаш сваляше звездите за мен. Но мислех, че е просто увлечение. Разбрах, че сме родени един за друг една вечер, когато разговаряхме с часове. Измъкнах се от къщи, за да се срещна с него. Господи, татко щеше да ме одере жива! Но само си говорихме дълги часове под една върба… Беше юноша, а вече знаех, че ще го обичам цял живот. И наистина е така. Разбрах го, защото седяхме там почти до зори, а той ме разсмиваше и ме караше да мечтая и да тръпна. Не вярвах, че ще мога отново да обикна някого. Но се случи. Все пак никога не ще забравя баща ти, Харпър.

— Зная, мамо. — Той сложи ръката си върху нейната. — А как го разбра за Мич?

— Мислех си, че вече съм твърде препатила, за да видя звездите, които някой би ми свалил… Поне в началото. Беше по-бавно и плахо. И той ме разсмиваше и ме караше да мечтая и да тръпна. В един миг от това бавно и плахо изкачване го погледнах и отново почувствах топлота в сърцето си. Бях забравила какво е да я усещаш.

— Мич е добър човек. Обича те, гледа те, когато влизаш или излизаш от стаята. Радвам се, че го намери.

— Аз също.

— А срещата ти с татко? Под коя върба беше?

— О, беше под едно голямо, красиво старо дърво отзад, до някогашните конюшни. — Роз замълча, погледна към руините и посочи натам. — Скоро Джон дойде отново и издълба инициалите ни в кората му. Но следващата нощ мълния порази върбата и я разцепи надве… Господи!

— Амелия… — тихо промълви той.

— Най-вероятно. Досега не ми бе хрумвало, но си спомням, че нямаше буря. Прислужниците говореха за дърво, ударено от гръм, без да е имало буря.

— Значи още тогава е показвала нрава си — замислено рече Харпър.

— Колко подло от нейна страна! Плаках за тази върба. Бях се влюбила под нея и заплаках, докато градинарите разчистваха останките й.

— Не се ли питаш дали Амелия не е имала и други агресивни прояви, когато мислехме, че е добронамерена? Дребни, незначителни събития, на които не сме обръщали внимание и сме ги смятали за резултат от нелепи случайности. — Той отново се загледа в къщата и се замисли за това, което означаваше тя за него… и за онази, която бе бродила из нея дълго преди раждането му. — Никога не е била добронамерена.

— Таяла е в себе си целия този гняв, потискала го е.

— Понякога е бликвал като вода през пролука в бент. Ала стихията става все по-неудържима. Не можем да я обуздаем, мамо! Трябва да я отприщим и оставим да изтече до капка.

— И как ще стане това?

— Като разрушим бента.

 

 

По здрач Хейли се разхождаше в градината. Детето бе заспало, а бебефонът бе при Роз и Мич. Видя колата на Харпър, което означаваше, че той е някъде наблизо. Но не беше в къщата си, защото тя бе почукала и надникнала през прозорците.

„Не сме сиамски близнаци“, напомни си Хейли. Той не бе останал за вечеря, каза, че се налагало да излезе за нещо, но щял да се върне, преди да се стъмни.

Е, вече почти се беше мръкнало и тя просто се питаше къде е Харпър.

Освен това обичаше да се разхожда в градината привечер. Дори при сегашните обстоятелства. Действаше й успокояващо, а тя определено се нуждаеше от утеха, след като безброй пъти мислено си преповтори историята, която й бе разказал за гривната.

Сигурна бе, че все повече се приближават към отговорите. Но вече не бе толкова уверена, че всичко ще свърши, щом ги открият.

Може би Амелия нямаше да се задоволи и да се откаже от последните си връзки с този свят, за да се пресели в… отвъдния.

Явно се чувстваше добре, щом се вселяваше или въплъщаваше в чуждо тяло от плът и кръв? Хейли бе убедена, че както и да се наричаше това, то й доставяше удоволствие. Но това бе ново преживяване не само за Амелия, но и за самата нея.

„Ако се случи отново… Всъщност, когато се случи — поправи се тя и си заповяда да приеме неизбежното, — тогава ще бъда по-бдителна и по-подготвена.“

Нима целта й не бе именно такава, докато бродеше тук сама в полумрака? Нямаше смисъл да се самозаблуждава, че не е съзнателен ход. Беше отправяне на предизвикателство: Хайде, ела, кучко! Искаше да види доколко ще може да владее положението и как ще се справи с него, когато няма кой да я защити. Или щеше да пострада?

Но нищо не се случваше. Хейли се чувстваше съвсем нормална, беше на себе си…

Дори когато идващ от сенките шум я накара да подскочи. Спря се, раздвоена между мисълта за бягство и готовността за битка. Напрегнато се ослуша, долавяйки ритмично повтарящите се звуци, докато плахо пристъпваше напред.

Приличаха на… Не, не беше възможно! Все пак сърцето й се разтуптя, когато си представи призрачния силует, копаещ гроб.

Гробът на Амелия. Струваше й се правдоподобно. Може би това бе отговорът, най-сетне! Реджиналд я бе убил и погребал някъде в имението. Сега щеше да узнае мястото на гроба в едно от малкото неразровени кътчета. Тогава щяха да сложат някакъв знак или паметна плоча… или каквото се правеше в подобен случай.

Тогава Харпър Хаус щеше да престане да бъде къща, обитавана от призрак.

Безшумно се придвижи между руините на някогашните конюшни, приближавайки се, доколкото й достигаше смелост. Дланите й бяха влажни, а учестеното й дишане сякаш кънтеше в ушите й.

Сви покрай постройката по посока на звука, очаквайки да изживее миг на ужас и изумление.

Но видя Харпър, гол до кръста и хвърлил тениската си на земята, да копае дупка.

Разочарована, Хейли шумно въздъхна:

— За бога, Харпър, адски ме изплаши! Какво правиш тук?

Той продължи да забива лопатата и да хвърля пръст върху купчината до дупката. Макар и все още разтреперана, тя вдигна поглед към небето и тръгна към него с гневна походка.

Харпър подскочи стреснато, когато Хейли го побутна с пръст по гърба. Сякаш не чул учудения й вик, той рязко се завъртя и повдигна лопатата като бухалка. В последния миг успя да овладее замаха си и изрече куп ругатни, когато я видя как залитна назад и тупна на земята.

— Всемогъщи боже! — Харпър свали слушалките на раменете си. — Защо се промъкваш така по тъмно, по дяволите?

— Не съм се промъкнала, извиках ти! Ако музиката не гърмеше в ушите ти, щеше да ме чуеш. Едва не ме халоса с тази лопата! — Хейли избухна в нервен смях, но опита да се овладее. — Да можеше да видиш физиономията си — така ококори очи!

Тя сложи ръце пред лицето си и сви пръсти като пред огромни очни ябълки. А после отново не можа да сдържи смеха си, когато той изръмжа срещу нея.

— Добре, добре, спокойно — рече тя помирително. — Но можеш поне да ми помогнеш да се изправя, след като ме повали на земята.

— Не съм те повалил, но малко оставаше…

Подаде й ръка и я издърпа.

— Взех те за Реджиналд, който копае гроба на злочестата Амелия — призна си Хейли.

Харпър поклати глава, подпря се на лопатата и втренчи поглед в нея.

— И какво, реши да му помогнеш ли?

— Е, трябваше да проверя. Впрочем какво правиш тук по мръкнало, каква е тази дупка?

— Още е светло!

— Самият ти каза, че е тъмно, когато ми се разкрещя. Какво правиш?

— Играя бейзбол.

— Не виждам причина да се заяждаш. Аз съм тази, която едва не се гътна от страх.

— Извинявай. Удари ли се?

— Не. Ще засадиш дръвче ли? — Най-сетне Хейли забеляза върбовата фиданка. — Защо точно тук, Харпър, и защо по това време?

— За мама е. Днес ми разказа как една нощ се измъкнала от къщи, за да се срещне с баща ми. Седели под върба, която се намирала тук, и разговаряли с часове. Тогава се влюбила в него. На следващия ден дървото било поразено от гръм. Амелия го е направила… — каза Харпър и извади поредната лопата пръст. — Или поне е доста вероятно да е била тя. Затова реших да засадя нова върба на същото място.

Хейли остана мълчалива, докато той оглеждаше дупката и корените, вързани в чувалче. Сетне Харпър отново загреба пръст.

— Това изпълва сърцето ми с умиление — въздъхна тя. — Мога ли да ти помогна, или държиш да го засадиш сам?

— Дупката е почти готова. Сега заедно ще поставим фиданката.

— Никога не съм засаждала дръвче.

— Както виждаш, дупката трябва да е широка три пъти колкото чувалчето, но не по-дълбока. Нужно е достатъчно място около корените, за да се разпрострат. — Той взе дръвчето и го положи в дупката. — Как ти се струва?

— Чудесно е.

— Сега леко разхлаби чувалчето и го дръпни надолу, за да видим докъде е стигала пръстта. Но преди това включи онова фенерче ей там, защото вече наистина се стъмни. Трябваше ми малко време да набавя всичко необходимо.

Хейли включи фенерчето, приклекна и го насочи в дръвчето.

Харпър насипа около стъблото пръст, малко над корените.

— Трябва да го засадим на същата дълбочина, докъдето е била пръстта в чувалчето — рече той. — Има няколко стърчащи коренчета за подрязване. Подай ми градинарските ножици.

Тя посегна към тях и въздъхна:

— Шумът от копаене на дупка за дръвче е същият като от копаене на гроб.

Харпър я изгледа учудено.

— Виждала ли си някого да копае гроб?

— Само във филмите.

— Добре, ще запълним дупката и малко ще отъпчем почвата. Нямам други ръкавици, вземи тези.

— Недей! — Хейли махна с ръка, когато той понечи да свали своите. — Няма страшно, ако се поизцапам. Добре ли се справям?

— Да, чудесно. Просто запълвай и отъпквай навътре към стъблото, като оставяш лека вдлъбнатина по края.

— Обичам допира на пръстта.

— Знам за какво говориш. — Когато най-сетне привършиха, той извади ножчето си, отряза стърчащите над пръстта краища на чувалчето и се изправи. — Ще го полеем обилно, като сипваме вода в улея около могилката, ето така.

Довлече една от пълните кофи, които предварително бе донесъл, и кимна, щом тя повдигна другата.

— Ето, ти засади дръвче.

— Поне помогнах. — Хейли се отдръпна и огледа върбичката. — Изглежда прекрасно, Харпър. Този жест ще означава много за майка ти.

— За мен също. — Той се наведе да събере инструментите си. — Може би трябваше да почакаме до пролетта, но исках да го направя веднага. За да натрия носа на онази натрапница. Нека поразява дървета, колкото си иска, но аз винаги ще засаждам нови. Държах да й дам да разбере това още сега.

— Здравата те е ядосала.

— Вече не съм хлапе, което може да омайва с приспивни песни. Прозрях истинската й същност.

Хейли поклати глава и леко потрепери от вечерния хлад.

— Не мисля, че досега е разкрила цялата си същност пред когото и да е от нас.