Нора Робъртс
Червена лилия (2)

Първа глава

Харпър Хаус

Юли 2005 г.

Уморена до мозъка на костите, Хейли се прозя така широко, че челюстите й изпукаха. Главата на детето тежеше на рамото й, но всеки път, когато престанеше да я люлее, Лили се раздвижваше и захленчваше, и малките пръстчета стискаха памучния потник на майка й.

„Опитвам се да спя“, мислено си каза Хейли и прошепна успокояващи думи, докато люлеещият се стол отново проскърцваше.

Знаеше, че наближава четири сутринта, а вече бе ставала два пъти, за да приспива капризната си дъщеричка.

Около два часа бе направила опит да я сложи в креватчето и двете да поспят, но Лили упорито искаше на стола.

Сега Хейли я люлееше и се унасяше в дрямка, люлееше я и се прозяваше, и се питаше дали някога през този живот ще може отново да става от сън бодра в осем часа.

Не знаеше как се справят другите хора. Особено самотните майки. Как успяваха да оцелеят под натиска на грижите върху сърцето, ума, тялото… и портфейла?

Как би издържала тя, ако живееше съвсем сама с Лили? Какъв живот щяха да имат, ако нямаше с кого да споделя тревогите, досадните задължения и забавните мигове?

Мисълта бе ужасяваща.

Едва сега осъзнаваше каква наивна и вироглава оптимистка — и глупачка — е била.

Спомни си как реши да тръгне на път, бременна в шестия месец, как напусна работа, продаде голяма част от имуществото си и натовари останалото в старата си таратайка.

„Господи, ако тогава знаех това, което знам сега, никога нямаше да го направя.“

Но вероятно беше по-добре да не го знаеше. Защото сега не бе сама. Затвори очи и потърка лице в меките тъмни коси на Лили. Имаше приятели… не, семейство, хора, привързани към нея и Лили, които винаги бяха готови да помогнат.

Двете имаха не просто покрив над главите си, а разкошния покрив на Харпър Хаус. Роз, нейна далечна роднина по линия на съпруга си, й бе предложила дом и шанс в живота. До нея се нареждаше Стела, най-добрата приятелка, на която Хейли се доверяваше за всичките си страхове и тревоги и от която се учеше.

„И Роз, и Стела също са се грижили сами за децата си, а са се справили“, напомни си тя. Стела бе възпитавала сама две малки момчета, а Роз — три.

А тя се питаше как ще отгледа едно дете — дори с всичката помощ, за която бе достатъчно само да помоли.

След тях идваше Дейвид, който поддържаше домакинството, готвеше и просто бе незаменим. Как ли щеше да се справи, ако всяка вечер след работа трябваше да готви? Ако трябваше сама да пазарува, чисти и премества тежки предмети, освен да пази работното си място и да се грижи за четиринайсетмесечно дете?

Слава богу, че никога нямаше да узнае.

Можеше да разчита и на Лоугън, чаровния втори съпруг на Стела, който не би отказал да се позанимава с колата й, когато проявява капризи. А синовете на Стела — Гевин и Люк, не само си играеха с Лили, а и даваха на Хейли известна представа с какво ще се сблъска през следващите няколко години. Тук бе и Мич, толкова умен и мил. Той обичаше да носи Лили на „конче“, карайки я да се залива от смях. Скоро щеше да се установи в къщата за постоянно, след като двамата с Роз се завърнеха от сватбеното си пътешествие.

Много се бе забавлявала, наблюдавайки как и Стела, и Роз се влюбват. Беше се чувствала част от всичко — вълнението, промените, разширяването на семейния кръг. Разбира се, след женитбата на Роз тя не трябваше повече да отлага търсенето на свое жилище. Младоженците имаха право да бъдат насаме.

Искаше й се да живее съвсем наблизо. Дори в самото имение. В къщичка като някогашния гараж за файтони. Домът на Харпър. Тихо въздъхна и прокара ръка по гърба на Лили.

Харпър Ашби. Първородният син на Розалинд Харпър-Ашби, който бе истинска наслада за окото. Разбира се, тя не гледаше на него по този начин. Не често. Приемаше го като приятел и колега. Беше луд по малкото й момиченце и очевидно любовта бе взаимна. Хейли отново се прозина, унесена колкото детето от ритмичното проскърцване на стола и утринната тишина.

Харпър се държеше страхотно с Лили. Бе търпелив и забавен, спокоен и ласкав. Тя тайно си го представяше като неин татко… но без привилегията да спи в едно легло с майка й.

Понякога си мислеше… нима имаше нещо лошо?… Какво ли щеше да е, ако той беше истинският татко на Лили. И ако спи в леглото на майка й. Кое нормално американско момиче, от доста време лишено от секс, не би фантазирало за високия тъмнокос красавец с чаровна усмивка, кафяви очи с разтапящ поглед и задник, който те изкушава да го щипнеш?

Не че някога би направила последното. Просто на теория.

Освен това имаше и забележителен ум. Знаеше всичко за растенията и цветята. Хейли обичаше да го гледа, докато поставя присадки в градинарския център, с нож или лико за връзване в ръка.

Учеше я и тя му бе благодарна. Толкова благодарна, че й се искаше лакомо да впие устни в него.

Нямаше нищо лошо в това, че понякога й хрумваха подобни мисли.

Сдържайки дъха си, изчака столът да спре да се поклаща. Гърбът на Лили се надигаше и спадаше ритмично под ръката й.

Слава богу!

Стана бавно и безшумно се придвижи до креватчето, сякаш подготвяше бягство от затвора. Чувствайки болка в ръцете и световъртеж от усилието, внимателно се наведе над креватчето и положи детето. Докато я завиваше с одеялцето, Лили се раздвижи, рязко надигна главица и захленчи.

— О, Лили, моля те, миличко! — Хейли я потупа, погали и залюля. — Шшт! Тихо. Дай на мама малко почивка.

Изглежда, имаше ефект… ако ръката й докосваше гърба на Лили, главата на детето оставаше на възглавницата. Затова седна на пода и провря ръка между решетките на креватчето. Потупа я отново. И отново.

Постепенно задряма.

 

 

Събуди я приспивният напев. Ръката й бе отпусната и не помръдна, когато очите й се отвориха. В стаята беше студено и мястото на пода, където седеше, приличаше на ледена пързалка. Ръката й бе изтръпнала от рамото до върховете на пръстите, закрилнически обхванали гърба на Лили.

Силуетът със сива рокля седеше на люлеещия се стол и бавно пееше стара приспивна песен. Жената срещна погледа на Хейли, но продължи да пее и да се поклаща на стола.

Шокът разсея унеса й и сърцето й подскочи.

Запита се какво да каже на призрак, когото не е виждала от няколко седмици. „Здравей, как си? Добре дошла у дома?“ Каква беше най-подходящата реплика, особено когато призракът е напълно смахнат?

С настръхнала кожа, Хейли бавно се изправи и застана между стола и креватчето. За всеки случай. Защото имаше чувството, че в ръката й са забодени няколко хиляди иглички. Притисна я към тялото си и енергично я разтри.

„Запомни всички подробности — каза си тя. Мич щеше да настоява да ги узнае. — Изглежда доста спокойна за призрак психопат“, констатира Хейли. Спокойна и тъжна, както когато я бе видяла за първи път. Но я бе виждала и с разтворени широко, безумно святкащи очи.

— Хм! Вчера й направиха инжекция. Имунизация. Винаги капризничи през нощта, след като я боцнат. Но мисля, че вече се успокои. След два часа трябва да ставаме и сигурно ще тормози детегледачката, докато не я сложи да поспи. Но… сега вече задряма, така че можеш да си тръгваш.

Силуетът избледня и изчезна няколко секунди преди пеенето да затихне.

 

 

Дейвид й приготви палачинки с боровинки за закуска. Беше му казала да не готви специално за нея и Лили, докато Роз и Мич отсъстват, но той всяка сутрин се престараваше. Понеже й харесваше да гледа как се суети из кухнята, не настояваше да престане.

А и палачинките бяха превъзходни.

— Изглеждаш малко напрегната.

Дейвид леко я щипна по бузата, а после направи същото с Лили и тя се засмя.

— Напоследък не мога да се наспя. Снощи имах гост. — Поклати глава, когато той повдигна вежди и се усмихна. — Не беше мъж, за мое най-голямо съжаление. Амелия.

Насмешката му изчезна и на лицето му се изписа загриженост, сядайки срещу нея в кухненския ъгъл.

— Изплаши ли те? Добре ли си?

— Просто седеше на люлеещия се стол и пееше. Казах й, че Лили е добре, така че може да си върви, и тя изчезна. Беше напълно безобидна.

— Може би се е успокоила. Да се надяваме. Затова ли си разтревожена? — Вглеждайки се внимателно в лицето й, забеляза тъмните кръгове под нежносините й очи и бледите бузи под старателно нанесения руж. — Затова ли си недоспала?

— Донякъде — да. Няколко месеца тук беше истинска лудница. Непрекъснато живеехме в страх заради нея. А сега — затишие. Струва ми се още по-зловещо.

— Татко Дейвид е насреща. — Той докосна ръката й с дългите си пръсти на пианист и леко я потърка. — Освен това, Роз и Мич се връщат днес. Къщата вече няма да изглежда толкова голяма и пуста.

Хейли издаде дълга въздишка на облекчение.

— Значи и ти си се чувствал така. Не исках да ти казвам, за да не си помислиш, че не си достатъчно добра компания или нещо подобно. Защото наистина ми е приятно с теб.

— На мен също, съкровище. Но сме твърде разглезени, нали? Свикнали сме тук да е пълно с хора. — Дейвид погледна празните столове около масата. — Липсват ми и онези хлапета.

— О, стига сантименталности! Виждаме ги често. Просто е странно да е толкова тихо.

Сякаш разбрала думите, Лили хвърли чашката си така, че тя се удари в преградния плот и тупна на пода.

— Умно момиче — отбеляза Дейвид.

— И знаеш ли какво? — Хейли стана, за да вдигне чашата. Беше висока и слаба и за нейно съжаление, гърдите й отново имаха големината отпреди бременността. Смяташе се за твърде плоска. — Май изпадам в някакво особено настроение. Не че работата в градинарския център ми е омръзнала, защото наистина ми харесва, а снощи, когато Лили се събуди за милионен път, отново си помислих каква късметлийка съм, щом съм тук, заобиколена от всички вас. — Разпери ръце и ги отпусна. — Но не зная, Дейвид, чувствам се някак… тъпо.

— Имаш нужда от терапевтична разходка по магазините.

Тя се усмихна и взе кърпа, за да забърше изпоцапаното със сироп лице на Лили.

— Това е лекарство номер едно за почти всичко. Но мисля, че се нуждая от промяна. Нещо по-голямо от нови обувки.

Силно озадачен, Дейвид я погледна с широко отворени очи и зяпнала уста.

— Какво например?

— Може би да се подстрижа. Дали ще ми отива къса коса?

— Хм! — Той наклони глава встрани и отново се вгледа в нея с красивите си сини очи. — Имаш прекрасни коси, светлокестеняви и лъскави. Но повече ми харесваха, както изглеждаха, когато дойде тук.

— Наистина ли?

— На пластове с различна дължина. Весело, небрежно, шик. И секси.

— Е…

Хейли прокара ръка по косите си. Бяха пораснали почти до раменете й. Лесно бе да ги връзва отзад, когато работи или изпълнява майчинските си задължения. Навярно в това се криеше проблемът. Беше започнала да търси лесното, вместо да намира време и сили да се грижи за външността си. Свали Лили от високото й столче и я пусна да походи из кухнята.

— Може би ще отида на фризьор. Може би.

— Не се отказвай и от новите обувки, скъпа. Никога не са излишни.

 

 

В разгара на лятото бизнесът в градинарския център замираше. „В градината“ никога не оставаше без клиенти, но през юли пролетната треска отдавна бе отшумяла. Жегата в Югозападен Тенеси ставаше непоносима и само най-страстните градинари бяха готови да я изтърпят, за да влеят нов живот в лехите си.

Възползвайки се от спокойствието и настроението си, Хейли си записа час в салона за красота, след като получи разрешение от Стела за по-дълга обедна почивка.

На връщане имаше нова прическа, два чифта нови обувки и много по-положителна нагласа.

„Доверявай се на Дейвид“, каза си тя.

Обичаше „В градината“. През повечето дни дори не усещаше, че работи. Според нея едва ли на света съществуваше по-приятна работа.

Обичаше да съзерцава красивата бяла сграда, която повече приличаше на добре поддържан дом, отколкото на фирмена собственост, с цветните лехи, които се простираха край полегатата рампа, и саксиите с разцъфнали цветя до вратата.

Харесваше й секторът за материали от другата страна на широката чакълена алея — купчините пръст и тор, плочките и дървените греди; оранжериите, пълни с растения и нов живот, складовите помещения.

Когато гъмжеше от клиенти, които пристъпваха по пътеките или бутаха колички, натоварени с касетки и саксии, всеки от тях зареден с планове, градинарският център напомняше по-скоро за малко село, отколкото за търговски обект.

И тя беше част от всичко това.

Влезе и се завъртя пред Руби, белокосата служителка, която работеше на касата.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Руби.

— И се чувствам така. — Хейли прокара пръсти през филираните си къси коси. — Не се бях подстригвала от година. Дори повече. Почти бях забравила какво е да седя във фризьорски салон и някой да ме разкрасява.

— Всяка жена позанемарява външността си покрай грижите за бебе. Как е нашето сладко момиченце?

— Снощи капризничеше след инжекцията. Но тази сутрин е бодра. Задникът ми беше увиснал. Най-сетне се стегнах.

За доказателство повдигна ръце и показа малки бицепси.

— Добре. Стела иска всичко да се полее, до последната саксия — осведоми я Руби. — Очакваме голяма доставка на нови сандъчета. Ще трябва да им поставим стикери и да ги подредим веднага щом пристигнат.

— Можеш да разчиташ на мен.

Хейли започна с поливането навън, в летния зной, от младите едногодишни и многогодишни градински цветя, които все още очакваха да намерят дом. Напомняха й за плахите деца в училище, с които дълго време никой не желае да дружи. Това събуждаше у нея умиление и й се искаше да има свое кътче, където да може да ги засади и да гледа как разцъфтяват и разкриват красотата си постепенно.

Един ден щеше да има свой дом. Щеше да приложи усвоените тук знания, за да оформи градината си. Да създаде нещо красиво, нещо специално. Щеше да има лилии, разбира се. Червени — като онези, които Харпър й бе донесъл по време на раждането. Голям, ярък остров от червени лилии, свежи и ароматни, които щяха да разцъфват отново и отново всяка година и да й напомнят каква късметлийка е.

По тила й потече пот, а водата намокри равните й платнени обувки. Леката струя изплаши рояк пчели, кацнали върху дебелеца. „Елате пак, когато свърша“, помисли си Хейли, докато те се отдалечаваха със сърдито бръмчене.

Придвижи се бавно, почти сънено, покрай масите с пикирания разсад.

Ако един ден имаше своя градина, Лили щеше да играе на тревата. „С кученце“, реши тя. Трябваше да има кученце, пълничко, пухкаво и игриво. Ако можеше да има това, защо да не добави и мъж? Някой, който обича нея и Лили, умен и забавен мъж, който само с един поглед кара сърцето й да се разтупти?

Трябваше да е красив. Какъв смисъл да фантазира, ако мъжът няма да е адски привлекателен? Висок, не би било зле да е висок, със силни рамене и дълги крака. Кафяви очи, наситенокафяви, и буйни тъмни коси, в които тя с наслада ще заравя пръсти. Красиви скули, от които да й се иска да измине с целувки пътя до чувствените му, секси устни. А после…

— За бога, Хейли, ще удавиш жълтичките!

Тя подскочи, пусна пръскалото на маркуча и с тих уплашен вик рязко го отмести. Но преди това струята здравата опръска Харпър.

„Право в десетката“, помисли си Хейли, засрамена, но едва сдържайки неуместния си смях. Той сведе поглед към мократа си риза и джинси с мрачен израз на примирение.

— Имаш ли разрешително за този вид оръжие?

— Извинявай. Толкова съжалявам! Не биваше да се промъкваш така зад мен.

— Не съм се промъкнал. Просто минавах.

Гласът му издаваше раздразнение, а говорът му бе типичен за Мемфис, както нейният ставаше носов, когато бе ядосана или разстроена.

— Е, следващия път не минавай толкова безшумно. Наистина съжалявам. Бях се замислила.

— В тази жега е нормално човек да стане разсеян и да му се иска да подремне. — Харпър повдигна мократа риза над корема си. Присви очи и в крайчеца им се появиха леки бръчки. — Какво си направила с косата си?

— Какво? — Хейли инстинктивно прокара пръсти през нея. — Подстригах я. Не ти ли харесва?

— Не, добре е. Отива ти.

Ръцете я засърбяха отново да натисне пръскалото.

— Стига, моля те! Главозамайвам се от подобни комплименти.

Той й се усмихна. Имаше невероятна усмивка — устните му бавно се повдигаха, чертите на лицето му се променяха и покоряващите тъмнокафяви очи засияваха. Почти му прости.

— След малко си тръгвам. Мама си е у дома — съобщи Харпър.

— Вече са пристигнали? Как са? Добре ли са прекарали? О, и ти все още не знаеш, защото не си ходил до къщата. Кажи им, че нямам търпение да ги видя и че тук всичко е наред. Не е нужно Роз да идва и да запрята ръкави, след като току-що се е завърнала. И…

Харпър пъхна палци в предните джобове на изтърканите си дънки.

— Да извадя ли бележник, за да записвам?

— О, върви тогава — засмя се тя и махна с ръка. — Сама ще им кажа.

— Чао засега.

Мъжът от фантазиите й се отдалечи, все още малко мокър.

„Наистина трябва да прогоня Харпър от мислите си — каза си Хейли. — Веднъж завинаги.“ Не беше за нея и тя го знаеше. Отиде да полее храстите и катерливите растения в саксии.

Все още не беше сигурна дали желае мъж до себе си. Лили стоеше на първо място за нея, след това — работата й. Искаше детето й да расте щастливо, здраво и осигурено. Искаше тя да продължи да учи и да става все по-полезна в градинарския център. Колкото повече научаваше, толкова по-малко щеше да гледа на това като на работа и толкова повече щеше да вярва, че е направила верния избор за кариера.

Засега се справяше добре, но искаше да постигне повече.

След Лили, работата и семейството, от което бе станала част, идваше интересната и малко страховита задача да разкрият самоличността на Амелия — Печалната невеста, душата й да почива в мир.

Мич бе поел по-голямата част от отговорността. Той бе специалист по родословия и най-организираният ум в групата след Стела. Двамата с Роз се бяха срещнали и открили любовта, когато Роз го нае да проучи историята на семейството й и да се опита да установи коя е Амелия. Не че самата Амелия одобряваше случилото се помежду им. Господи, беше се държала като коравосърдечна кучка с тях.

„Възможно е отново да стане страшна“, помисли си Хейли. Сега, когато Роз и Мич се бяха оженили и щяха да заживеят в Харпър Хаус. От известно време беше кротка, но това не означаваше, че ще остане такава.

Ако отново се надигнеше вихрушка, Хейли възнамеряваше да е подготвена за нея.