Нора Робъртс
Червена лилия (10)

Девета глава

Хейли бе доволна, че днес работеше на щанда, и благодарна за непрестанния поток от клиенти, които не й даваха нито миг покой. Изглежда, Амелия не проявяваше интерес към нея, когато бе на работа. Поне досега.

Беше документирала всеки инцидент, който ясно си спомняше. Щеше да предаде записките си на Мич. Бе отбелязала местата: край езерото, в спалнята й, в детската стая. Не беше напълно сигурна, но мислеше, че е имало и други моменти, в които мислите й не са били изцяло нейни — в градината на Харпър Хаус и веднъж, когато се бе унесла в размисли по време на работа.

След като ги видя на хартия, реши, че положението не изглежда толкова страшно.

Поне през деня, когато бе заобиколена от хора.

Вдигна поглед, щом влезе нова клиентка. Млада, с хубави обувки и модна прическа. „Има солидни доходи“, прецени Хейли. Надяваше се да я убеди да се раздели с част от тях.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами… извинявай, забравих името ти.

— Казвам се Хейли.

Непознатата присви очи, но запази приветливото си изражение. Беше с филирани коси, изрусени на кичури, имаше издължено лице и красиви очи. Изглеждаше малко срамежлива.

Изведнъж очите на Хейли широко се отвориха.

— Джейн? Братовчедката на Роз? Господи, едва те познах!

Страните на младата жена поруменяха.

— Подстригах се — обясни тя и прокара ръка по филираните краища на косите си, които страшно й отиваха.

— Наистина изглеждаш страхотно.

Хейли бе видяла Джейн за последен път, когато помогна на Роз и Стела да изнесат малкото й вещи от претъпкания задушен апартамент, владение на Кларис Харпър. Момичето, което бяха измъкнали — заедно с дневниците, които Кларис бе задигнала от Харпър Хаус — беше твърде скромно, почти незабележимо.

Сега невзрачните й кестеняви коси бяха изсветлени до пепеляворусо и подстригани до дължина, която не подчертаваше изпитото, продълговато лице.

Дрехите бяха семпли, но памучната риза и панталонът с ниска талия бяха доста далеч от старомодната пола, с която бе облечена при бягството си.

— Сякаш си участвала в някое от онези предавания за цялостно преобразяване! Като „Какво не трябва да носим“. Боже мой, това, което казах току-що, беше ужасно грубо.

— Не се безпокой — усмихна се Джейн, но руменината й стана още по-силна. — Чувствам се преобразена. Нали познаваш Джолийн, мащехата на Стела?

— Да, страхотна е.

— Тя ми помогна да получа работата в галерията и в деня, преди да започна, дойде в апартамента ми. Просто… ме отвлече. Каза, че ще бъде моята добра фея поне за ден. Преди да се усетя, вече бях подстригана и това, което бе останало от косата ми, беше увито във фолио. Бях толкова смаяна, че не можах да откажа.

— Сега сигурно се радваш, че си постъпила така?

— Бях като зашеметена. Тя ме замъкна в търговския център и заяви, че за начало ще ме издокара с три тоалета от главата до петите. Занапред очаквала сама да допълня гардероба си. — Джейн се усмихна, въпреки че в очите й проблеснаха сълзи. — Беше най-прекрасният ден в живота ми.

— Трогателна история — въздъхна Хейли и също се просълзи. — Заслужаваш една добра фея, след като си била тормозена от онази вещица. Знаеш ли, че много от приказките всъщност са разкази за съдбите на жени, когато те не са имали много права.

— Така ли?

— Извинявай, главата ми е пълна с излишна информация. Просто искам да кажа, че всички момичета се вълнуват от подобни неща. Трябва да съобщя на Стела.

— Не исках да ви притеснявам. Просто се надявах да се срещна с братовчедка си Розалинд, за да й благодаря.

— Ще повикам и нея. — Хейли забърза към офиса на Стела. — Но тя ще иска да види това на всяка цена. — Надникна вътре, без да почука. — Трябва да дойдеш веднага.

— Проблем ли има? — попита Стела.

— Не, просто ме послушай и ела.

— Хейли, трябва да се обадя на още пет-шест души, преди да… — Стела замълча и по навик си придаде приветливото изражение, с което посрещаше клиенти, когато видя Джейн. — Извинявайте. Има ли нещо… О, боже мой, това е Джейн!

— В нова, подобрена версия! — изтърси Хейли, но в миг прехапа устни. — Извинявай.

— Няма за какво. Точно така се чувствам.

— Джолийн каза, че се е погрижила да получиш от нейната запазена марка. — Обзета от искрена радост, Стела възкликна: — Господи, постарала се е, прическата ти е върхът!

— И аз я харесвам. Мащехата ти е толкова добра с мен.

— За нея е било удоволствие. Чух някои неща за теб, но е друго човек да се увери с очите си. Надявам се, че продаваш картини толкова добре, колкото и изглеждаш.

— Обичам работата си. И апартамента си. Наистина ми харесва да се чувствам хубава.

Очите на Стела се навлажниха от умиление.

— Същото се случи и с мен — каза Хейли, докато вземаше малката радиостанция от касата. Изключи я след троснатия отговор на Роз, че е заета.

— Не искам да я откъсвам от работата й.

— Но тя ще се зарадва. А и толкова ми се иска да те види. Господи, това е чудесно!

— Кажи ни още нещо за себе си — настоя Стела.

— Обожавам работата си, научавам толкова много. Намерих си и две приятелки там.

— А приятел? — полюбопитства Хейли.

— Все още не съм готова за това. Но има един симпатичен съсед…

— Сладур ли е? По дяволите, клиентка! — промърмори Хейли, когато влезе поредната жена с натоварена количка. — Не говорете за секси мъже, докато съм заета.

— Мислех, че ще се срамувам отново да разговарям с вас двете — сподели Джейн със Стела, докато Хейли обслужваше клиентката.

— Защо?

— При първата ни среща се държах като хленчеща глупачка.

— Не е така, просто беше уплашена и разстроена. Ала си имаше причини. Направи голяма крачка, като помогна на Роз да се добере до онези дневници.

— Принадлежаха на нея. Кларис не е имала право да ги отмъква от Харпър Хаус.

— Разбира се. Но все пак беше много смело от твоя страна да позволиш на Роз да ги вземе, да се изнесеш от апартамента й и да започнеш нова работа, нов живот. Знам колко е трудно. Хейли също е наясно.

Джейн погледна към щанда, където Хейли издаваше касова бележка и бъбреше с клиентката.

— Изглежда толкова уверена, сякаш не би се изплашила от нищо. Това си помислих, когато се запознах и с нея, и с теб. Двете никога не бихте се страхували да отстоявате своето. И да търпите да бъдете унижавани като мен.

— Всеки преживява моменти на страх. И невинаги се решава да предприеме нещо, за да го превъзмогне.

Роз влезе, потупвайки с градинарските ръкавици по бедрата си, което бе единственият признак на раздразнение.

— Проблем ли има?

— Абсолютно никакъв — успокои я Стела. — Джейн искаше да се види с теб.

Роз повдигна вежди и на лицето й бавно се появи усмивка.

— Да, Джолийн държи на думата си. Просто цъфтиш! — Пъхна ръкавиците в задния си джоб и затаи дъх, когато Джейн я прегърна. — Радвам се да се видим.

— Толкова съм ти благодарна… Никога не ще мога да ти се отплатя.

— На твоите услуги съм.

— И съм щастлива…

— Личи си.

— Извинявай. — Подсмърчайки, Джейн продължи: — Нямах намерение да правя това. Исках да дойда, да ти благодаря и да ти кажа, че работата ми потръгна. Вече получих повишение и ще постигна нещо в живота си.

— Не се и съмнявам. Радвам се за теб. Впрочем, колкото и подло да ти се струва, безкрайно съм доволна да те видя толкова хубава и въодушевена, защото съм сигурна, че братовчедката Кларис ще изяде кльощавия си задник от яд.

Джейн се засмя горчиво:

— Да, така е. Тя дойде да ме види.

— Какво пропуснах? — попита задъхано Хейли, докато бързаше към тях. — Повторете всичко интересно.

— Мисля, че току-що стигнахме до най-интересната част — заяви Роз. — Значи Риси извади метлата си от килера, яхна я и дойде да те види?

— В апартамента ми. Предполагам, че майка ми й е дала адреса, въпреки че я помолих да не го прави. Беше преди месец. Надникнах през шпионката и я видях. В първия миг реших да не отварям.

— Никой не би те упрекнал.

Хейли приятелски сложи ръка на рамото й.

— Но си помислих, че не мога да се крия в бърлогата си като заек. Затова отворих и тя нахълта вътре. Нареди ми да й донеса подсладен чай и седна.

— Непоправима е — въздъхна Роз. — Самочувствието й няма граници.

— На кой етаж се намираше апартаментът ти? — Хейли присви очи. — Третият или четвъртия, доколкото си спомням. Хубаво щеше да се размаже долу, ако я бе хвърлила през прозореца.

— Съжалявам, че не го направих, а отидох да й донеса чай. Цялата треперех. Когато се върнах, тя ме нарече неблагодарница и никаквица. Каза, че мога да се подстрижа, да се настаня в този мизерен апартамент и да убедя някой празноглавец да ме назначи на работа, за която определено не притежавам квалификация, но ще си остана същото нищожество. Избълва доста неласкави думи за теб, Роз.

— И какви бяха те?

— Нарече те интригантка и блудница.

— Отдавна си мечтаех някой да ми каже, че съм блудница. Тази дума е рядко използвана в наши дни.

— Тогава нервите ми не издържаха. Помислих си, че може би има право да ме обвини в неблагодарност. — Джейн сложи ръце на кръста си и вирна брадичка. — Апартаментът ми не е мизерен, а доста уютен, но за човек с нейния вкус може би изглежда такъв. Тя не познава Кери — шефката ми, и може да си въобразява, че е празноглава, щом ме е назначила. Но как смее да те обижда, когато тя е тази, която е откраднала от теб? — Джейн решително кимна. — Казах й го!

— Право в очите. — Роз се засмя гръмогласно и обхвана лицето й с длани. — Гордея се с теб.

— Тя едва не припадна. Не зная откъде ми хрумнаха думите. Не съм избухлива, но бях бясна. Просто скочих срещу нея и изрекох неща, които не смеех дори да си помисля, докато живеех в дома й и зависех от прищевките й. Казах й, че е подла и злобна и никой не изпитва капка симпатия към нея. Че е крадла и лъжкиня и има късмет, че не си повикала полицията, за да я арестува.

— Браво! — възкликна Хейли. — Това е по-добро, отколкото да я хвърлиш през прозореца.

— Но не беше всичко… Обясних й, че бих предпочела да прося на улицата, отколкото отново да се превърна в нейна изтривалка. После й посочих вратата. — Джейн повдигна ръка. — Ето така. Може би съм прекалила, но бях насъбрала твърде много гняв. Тя ме предупреди, че ще съжалявам. Дори добави, че ще проклинам този ден, но не обърнах особено внимание на думите й. После си тръгна.

— Джейн, ти си истински боец. — Роз хвана ръката й и силно я притисна в своята. — Кой би предположил?

— И това не беше краят. Тя се опита да издейства уволнението ми.

— Кучка! — Лицето на Хейли помръкна. — Какво направи?

— Отишла при Кери, казала й, че съм леко момиче, което е имало връзка с женен мъж, и че съм откраднала нейни вещи, след като тя благосклонно ме е приела в дома си. Смятала за свой християнски дълг да предупреди Кери за мен.

— Винаги съм вярвала, че в ада има запазени места за добри християни като Кларис — отбеляза Роз.

— Когато Кери ме повика в офиса си и ми каза за посещението й и нещата, които й е наговорила за мен, бях сигурна, че ще ме уволни. Вместо това, тя ме попита как съм издържала да живея при онази ужасна стара гъска. Така я нарече. Прие го като доказателство, че притежавам търпение и забележително самообладание, които според нея са ценни качества на работното място. Каза, че щом ги притежавам и вече съм показала, че имам огромно желание да работя упорито и да уча бързо, заслужавам повишение.

— Тази Кери ми харесва — реши Хейли. — С удоволствие бих я почерпила.

 

 

— Няма нищо по-хубаво от щастливия край — рече Харпър.

„Освен да седя на сянка с теб, да пийвам студено питие и да гледам как Лили си играе на тревата“, мислено добави Хейли, докато се поклащаше на люлката с него.

— Не може да има по-щастлив край от това братовчедката Кларис да си получи заслуженото. Тя ме тормозеше, когато бях дете, при всяко свое гостуване. Преди мама да я изрита.

— Знаеш ли как е нарекла майка ти пред Джейн?

Спокойното му изражение изведнъж стана леденостудено.

— Как?

— Казала, че е блудница.

— Блуд… — Искреният му смях накара Лили да запляска с ръце. — Блудница ли? Господи, това страшно би харесало на мама.

— Наистина й допадна. Добре я познаваш, а? Когато Джейн дойде, беше хубава сутрин. За известно време бях забравила за всичко лошо. Страшно се зарадвах да видя някого, който е преоткрил себе си, както Джейн. Когато се срещнахме за първи път, беше почти незабележима. А сега е доста секси.

— Така ли? И колко точно?

Хейли се засмя и го смушка закачливо с лакът.

— Не е твоя работа. Една братовчедка ти е достатъчна.

— Какви братовчеди сме с теб всъщност? Никога не съм се замислял.

— Доколкото знам, бащите ни са били трети братовчеди, което означава, че ние сме пети. Поне така мисля. Или четвърти, през едно поколение. Или трети — през две. Ох, никога не съм разбирала от роднински връзки! Освен това имам полуроднини — заради втория брак на прабаба ми…

Той прекъсна думите й с устни.

— Целуваш се с братовчед, макар и далечен — пошегува се Харпър.

— Това ми харесва.

Тя се наведе към него, за да отвърне на целувката.

В този момент Лили започна да дърпа крачолите му и не престана, докато не я взе в скута си. Обви ръка около врата му и побутна Хейли назад.

— Мисля, че всичко е ясно — засмя се младата жена и понечи отново да се приближи към Харпър, но Лили се притисна по-силно към него.

— Момичетата се избиват заради мен — каза той. — Както винаги.

— Не се и съмнявам. Онази, с която беше на Нова година, изглеждаше готова да откъсне главата на съперничките си.

Той се усмихна на Лили.

— Не зная за какво говори майка ти.

— О, напротив! За блондинката с коси до задника и съвършени гърди — като от реклама на сутиени.

— Да, не мога да ги забравя.

— Как можа да изречеш нещо толкова ужасно?

— Ти започна — каза той с шеговит тон и задържа момиченцето високо над главата си, за да го разсмее. — Блондинката се казваше Амбър.

— Разбира се, отива й такова име.

— Корпоративен адвокат е.

— Шегуваш се.

— Честна дума! — Харпър сложи ръка на гърдите си. — Не всички красиви жени са глупави, за което ти си живо доказателство.

— Заслужаваш прошка. Сериозно ли ходехте? Не, всъщност не отговаряй. Мразя, когато жените любопитстват за предишни връзки.

— Ти ми разказа за своите. Но при мен не беше сериозно. Нито тя искаше да се обвързва, нито аз. Сега се е съсредоточила върху кариерата си.

— Имал ли си някога сериозна връзка?

— Няколко пъти съм достигал границата на сериозното обвързване, но не съм я прекрачвал.

Настани Лили между тях, за да се полюлеят тримата.

„Най-добре е да се задоволя с това“, помисли си Хейли. Остана мълчалива и се наслади на мига, докато лениво се поклащаха на люлката, а в трептящата омара около тях жужаха пчели и сияеха цветя в ярки багри.

— Това е най-хубавата част от лятото — каза тя. — Привечер ти се иска да седиш така с часове, без да имаш никакви грижи.

— Не искаш ли да се поразходим някъде?

— Не бива да оставям Лили две поредни вечери.

— Мислех си да отидем заедно с нея да хапнем сладолед след вечеря.

Изненадана, тя извърна глава към него.

— Много ще й хареса. На мен също.

— Тогава да вървим. Всъщност какво ще кажеш за хамбургери и сладолед за десерт?

— Още по-добре.

 

 

Знойният юли неусетно премина в задушния август, с прежурящо слънце през деня и горещи вечери. Дните, нижещи се един след друг, бяха почти напълно спокойни.

— Започвам да се питам дали беше достатъчно да разкрием името й. — Хейли засаждаше розови и жълти звездици^[1] в сандъчета. — Може би фактът, че положихме усилия, за да стигнем до него, и й разкрихме, че е прабаба на Роз, й е донесъл удовлетворение и най-сетне е намерила покой.

— Мислиш, че всичко е свършило ли? — попита Стела.

— Все още я чувам да пее в стаята на Лили почти всяка вечер. Но не ми е сторила нищо лошо. Само понякога се усъмнявам дали отново не се е вселила в мен, но подозренията ми бързо отминават. Напоследък не съм вършила странни неща, нали?

— Онзи ден слушаше Пинк и говореше за някаква татуировка, която искаш да си направиш.

— Това не е странно. Мисля, че и двете трябва да си татуираме цветя. За мен червена лилия, а за теб синя далия. Обзалагам се, че Лоугън ще я намира за страшно секси.

— Тогава нека той си направи татуировка.

— Мъничка. Женска.

— Няма женски татуировки.

— Не е така — възрази Хейли. — Цветя, пеперуди, еднорози, такива неща. Сигурно ще успея да придумам и Роз.

Идеята накара Стела да тръсне червените си къдрици назад и да избухне в смях.

— Знаеш ли какво, ако убедиш Роз да си направи… Не, забрави, няма да участвам.

— Татуирането е древна форма на изкуство, датираща от времето на египтяните. Татуировките често са били използвани за овладяване на свръхестествените сили. Ние определено си имаме работа с нещо свръхестествено, така че ще бъдат нещо като талисмани и същевременно символи на индивидуалността ни.

— Моята индивидуалност не би приела някакъв странен тип да ме изрисува. Наречи ме страхливка, ако щеш. — Стела се усмихна и погледна към цветята. — Тези изглеждат чудесно, Хейли. Много са сладки.

— Клиентката искаше нещо подобно, защото цветовете, които дъщеря й избрала за сватбена украса, били розов и жълт. Ще стоят добре в средата на стаята за предсватбеното парти. Аз бих се спряла на нещо по-ярко и екзотично — може би с нюанси на скъпоценни камъни.

— Какво премълчаваш от мен? — изненадващо я попита Стела. — Мислиш за сватба ли?

— О, не. — Хейли се засмя и остави пълното сандъче. — Нищо подобно. С Харпър напредваме много бавно и предпазливо — добави с въздишка.

— Нали ти искаше да бъде така?

— Да, все още го искам. Всъщност не зная… — Отново въздъхна и тръсна коси. — По-разумно е да не бързаме с обвързването. Залогът е много по-висок, отколкото при повечето хора. Приятелството ни, работата ми и отношенията ни с Роз… Не можем да се втурнем слепешком напред само защото изпитваме влечение един към друг.

— Но ти се ще да се втурнеш, нали?

Хейли неспокойно срещна погледа й.

— Понякога ми хрумва да направя нещо безразсъдно.

— А защо просто не му кажеш?

— Първата крачка беше моя. Негов ред е да направи тази. Адски много се надявам скоро да се реши.

 

 

— Не искам да я притискам — рече Харпър.

В кухнята той изпи повече от половин кутия кока-кола. Рядко ползваше обедна почивка, но знаеше, че в ранния следобед в къщата няма никого, освен Дейвид.

— Познавате се от близо две години, Харп. Не е просто изчакване, а тъпкане на едно място.

— Преди беше различно. Едва наскоро започнахме да се виждаме по този начин. Тя каза, че не иска да избързваме. Мисля, че това просто ще ме убие.

— Не съм чувал някой да е умрял от незадоволено сексуално желание.

— Добре де, аз ще съм първият. Посмъртно ще вляза в медицинските списания.

— А аз ще се гордея, че съм те познавал. Ето, хапни.

Харпър колебливо отчупи от сандвича, който Дейвид бе сложил пред него.

— Какво е това?

— Вкусно е.

Харпър си взе без особен интерес.

— Какво е? — отново попита той след първата хапка. — Агнешко? Студено агнешко ли?

— С кисел нектаринов сос.

— Наистина е страхотно. Но, по дяволите, да не се отклоняваме от темата. Мислех, че имам добър подход към жените, но с нея съм нерешителен. Никога по-рано не ми се е струвало толкова важно какво ще последва… Затова не се осмелявам да действам.

Дейвид седна срещу него.

— Добре направи, като се обърна към мен, млади ученико, защото маестрото ще ти даде ценен съвет.

— Зная. Хрумна ми да почукам на вратата й някоя вечер, с бутилка вино. Директен подход.

— Ненапразно го наричат класически.

— Но тя се безпокои заради Амелия й не иска да я посещавам в къщата. Поне това е моето обяснение.

— Под „посещение“ имаш предвид страстен секс ли?

— По дяволите, няма смисъл да говоря завоалирано пред теб. Впрочем мога да я поканя на вечеря заедно с Лили. И когато детето заспи, малко вино, малко музика…

Сви рамене, осъзнал, че отново стига до същия проблем, сякаш се върти в кръг.

— Ненапразно в изисканите хотели има румсървис и табелки: „Моля, не безпокойте“.

— Румсървис ли?

— Слушай ме, Харп. Ще я заведеш на вечеря в ресторанта на луксозен хотел, да кажем, „Пийбоди“. Там има безупречно обслужване и превъзходна храна, доставяна и по стаите.

Харпър се замисли.

— Да я поканя на вечеря в хотел… Не ти ли се струва малко… О, гениално е! — възкликна той след миг.

— Разбира се. Вино, свещи, музика — всичко това сред разкоша на хотелски апартамент. На сутринта ще й сервираш закуската в леглото.

Харпър облиза соса от пръста си.

— Ще се наложи да наема двоен апартамент, за да има къде да спи Лили.

— Майка ти и Мич с удоволствие ще позабавляват малката чаровница една вечер. За да впечатлиш Хейли с невероятната си съобразителност — или по-точно с моята, ще приготвя тоалетни принадлежности за нея, а ти трябва само да резервираш стаята, да занесеш багажа й и да поръчаш да подготвят обстановката. После просто ще я грабнеш и ще я отнесеш на ръце.

— Добра идея, Дейвид. Трябваше да се сетя сам, което само показва колко замъглен е разсъдъкът ми заради нея. Ще поговоря със Стела да промени графика, за да уредя всичко това. Благодаря ти.

— Винаги съм готов да помогна, когато става дума за истинска любов. Или поне за страстен секс в хотелска стая.

 

 

Хейли облече червената си рокля. Бе най-хубавата и й стоеше отлично. Жалко, че Харпър не й даде време да излезе и да си купи нещо ново. На всички досегашни срещи бе излизала със семпло ежедневно облекло.

Вече я бе виждал с тази рокля. Всъщност беше я виждал с всеки тоалет, който притежаваше.

Но обувките й бяха страхотни. Сандали „Джими Чу“, които Роз бе отказала да носи и й бе подарила. Цената им навярно бе тройно по-висока от тази на роклята. „Страхотни са!“, реши тя, когато се завъртя пред голямото огледало. С тях краката й изглеждаха неустоими.

Може би не бе зле да повдигне косите си. Наклони глава първо на едната, а после на другата страна, за да прецени въздействието.

— Какво мислиш? — попита тя Лили, която седеше на пода, заета да пъха куп играчки една след друга в най-старата дамска чанта на майка си. — Вдигнати или пуснати? Може би е най-добре да ги прихвана и да оставя няколко свободни кичура, за да изглеждат небрежно. Ще сложа онези прекрасни обици. Да опитаме.

„Когато един мъж иска да те заведе на специална вечеря, най-малкото, което можеш да направиш, е да се постараеш да изглеждаш подобаващо“, каза си тя, докато прихващаше косите си по различни начини.

Бельото й бе ново, купено наскоро с мисълта, че Харпър най-сетне ще я види с него. Само трябваше да прогони Амелия от мислите си и да забрави, че майка му е в другото крило на къщата. Както и че собствената й дъщеря си играе в съседната стая.

Защо всичко трябваше да е толкова сложно?

Желаеше го, а двамата бяха млади, свободни и здрави. Не би трябвало да има никакви пречки.

Но започването на интимна връзка бе нещо сериозно. Помнеше думите на Харпър. Е, тази специална вечеря можеше да е чудесно начало. Крайно време бе да погледне на нея от добрата страна.

— Аз съм тази, която усложнява нещата, Лили. Струва ми се, че не мога да престана, но поне ще се опитам.

Сложи обиците с дълги златисти висулки. Хрумна й да добави и колие, но се отказа. Самите обици бяха достатъчно впечатляващи.

— Какво ще кажеш? Добре ли изглежда мама?

В отговор Лили й се усмихна до уши, изсипвайки цялото съдържание на чантата.

— Ще го приема за „да“ — рече Хейли и застана пред огледалото за последен път.

Дъхът й секна внезапно. Зави й се свят.

Бе облечена в червено, но не с прилепналата къса рокля с тънки презрамки, която имаше повече от две години.

Роклята й бе дълга и пищна, с толкова изрязано деколте, че гърдите й се издуваха над коприната, а над тях висяха множество бляскави рубини и диаманти.

От върха на главата й се спускаха изящни златисти масури, част от които обграждаха прелестно лице с чувствени червени устни и сиви очи с премрежен поглед.

— Това не съм аз — прошепна Хейли. — Не съм аз.

Стреснато извърна глава, приклекна и започна да събира разпилените играчки с треперещи ръце.

— Знам коя съм аз и коя е тя. Толкова сме различни. Никак не си приличаме.

Потръпна от обзелата я внезапна паника, че ще види Амелия да излиза от огледалото и да се превръща в създание от плът и кръв. Но този път видя собственото си отражение — разширените й очи изглеждаха твърде тъмни на пребледнялото й лице.

— Хайде, миличко.

Повдигна Лили и въпреки сърдитото хленчене на детето, грабна старата и новата си чанта.

Положи усилие да успокои крачките си, но когато наближи стълбите, за миг се спря. Роз щеше да види ужаса, изписан на лицето й, а не желаеше да говори за преживяното. Искаше да поддържа илюзията, че всичко отново е нормално. Поне още една вечер.

Продължи бавно, докато успя да овладее дишането си и да си придаде спокоен израз. Влезе в приемната с Лили в ръце и усмивка на лицето.