Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В градината (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Lily, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 124 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2009)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Червена лилия

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова, Красимир Димовски

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-260-392-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Петнадесета глава

Лаптопът, купен изгодно втора ръка, вдъхваше на Хейли увереност, че върши нещо полезно. За час-два ровене в интернет не бе събрала много ценна информация, но поне бе разбрала, че не е сама.

Имаше много други хора, които вярваха, че в тях са се вселявали духове. Вече документираше всеки важен съвет от всеки сайт, който посещаваше. Можеше да набира записките си на компютър, вместо да ги води на ръка в тетрадка.

Освен това бе забавно да разменя имейли със стари приятели от Литъл Рок.

Често се увличаше да сърфира в Мрежата, както когато се ровеше в книги. Имаше толкова много информация, толкова интересни неща. Неизбежно едно от тях водеше до друго и ако не внимаваше, можеше да остане приведена над клавиатурата до полунощ.

Беше се подпряла на лакът и съсредоточено четеше разказ от Торонто за плачещ призрак, вселил се в бебе, когато нечия ръка я потупа по рамото.

Едва сдържа писъка си. Стисна очи и заговори с почти спокоен глас:

— Моля те, кажи ми, че е истинска човешка ръка.

След това чу гласа на Роз:

— Надявам се, че моята е такава.

— О, щях да скоча до тавана като котка от анимационно филмче! — простена Хейли.

— Сигурно е доста интересно. — Роз присви очи и се вгледа в екрана. — Сайт за ловци на духове ли е това?

— Един от многото — отвърна Хейли. — Наистина има страхотни неща. Знаеше ли, че един от традиционните начини да защитиш стая от духове е да забиеш карфици или пирони в касата на вратата? Сякаш ще се закачат на тях и няма да могат да влязат. Разбира се, ако го направиш от вътрешната страна, не ще могат да излязат.

— Ако надупчиш касите на вратите ми с пирони, жива ще те одера.

— Зная. Но освен това, струва ми се, е малко вероятно да подейства. — Хейли откъсна поглед от монитора и се извърна. — Казват, че трябва учтиво да помолиш духа да си тръгне. Например: „Хей, съжалявам за лошия ти късмет, че си мъртъв, но това е моята къща и ми създаваш проблеми, така че, моля те, ако нямаш нищо против, просто се изнеси“.

— Бих казала, че вече сме пробвали с подобни молби.

— Да, нищо не се получи. — Когато Роз седна на дивана във всекидневната, Хейли разбра, че не е дошла само за да си побъбрят за Амелия. Нервите й се обтегнаха. — Казват, че всичко трябвало да се документира, но Мич вече поиска това от нас. И да се правят снимки. Можеш да наемеш ловци на духове, но предполагам, че не би искала непознати хора да се разхождат из дома ти.

— Разбира се, че не желая.

— Или да повикаш свещеник да освети къщата. Това не би навредило.

— Страхуваш ли се?

— Повече, отколкото преди, признавам. Но зная, че тези неща — докосна екрана — няма да помогнат, защото това, с което сме се заели и винаги е било наша цел, е да разкрием какво точно се е случило тогава. А ако просто прогоним Амелия, никога не ще узнаем. Но ми харесва да събирам информация.

— С Мич сте като две капки вода. Документира ли случилото се с теб и Харпър онази нощ?

— Все още не съм дала записките на Мич. — Лицето й пламна.

— Много е лично. На мен няма да ми е приятно да споделя толкова интимно преживяване с чужд човек.

— Не е чужд. Искам да кажа, че и двамата не сте ми чужди.

— Колкото и да го обичаш, нещата се променят, щом става дума за нещо, което се е случило, докато сте били в леглото, Хейли. Искам да знаеш, че разбирам това. И че е излишно да се чувстваш като на тръни, докато разговаряш с мен. Изчаках два дни, защото се надявах да се поуспокоиш.

— Зная, че Харпър се е доверил на Мич и че той ти е казал. Просто не можех аз да ти го съобщя, Роз. Ако беше някой друг, а не Харпър… Не че бих спала с друг мъж… О, вече обърках всичко! Все пак Харпър е твой син.

Роз зае любимата си поза, вдигайки крака на масата.

— Знаех, че е хлътнал по теб още преди ти да го разбереш. А може би и дори преди самият той да го е осъзнал.

— Мисля, че любовта ни пламна в нощта, когато отседнахме в „Пийбоди“.

Роз поклати глава.

— Това бе началото на романтичната ви връзка, което е важен момент. Но не се е влюбил в теб тогава. Кой държеше ръката ти, докато ти раждаше?

Хейли повдигна ръка към очите си, в които напираха сълзи на умиление.

— Харпър. Изглеждаше уплашен почти колкото мен.

— Когато видях тази сцена и разбрах какво става, сърцето ми се сви, но само за миг. Ще ме разбереш, когато Лили порасне. Ако си късметлийка като мен, ще видиш как детето ти се влюбва в човек, към когото изпитваш обич, уважение и възхищение. Човек, когото намираш за забавен и чувстваш близък. Тази болка в сърцето е от щастие и благодарност.

Сълзите потекоха по бузите й.

— Не знам дали е възможно да имам по-голям късмет от този, който вече ме споходи. Ти си толкова добра с мен! — въздъхна Хейли. — А това означава много за мен. Когато дойдох тук, се смятах за силна, умна и подготвена за всичко. Казвах си: „Ако ме изрита, ще си намеря работа, апартамент и ще родя това дете. Ще се справя“. Ако знаех колко много неща са нужни за майчинството, освен неуморните усилия, щях да се хвърля в краката ти и да те умолявам за помощ. Но беше достатъчно само да почукам на вратата.

— Дадох ти работа и дом, защото си ми роднина и заради положението, в което беше. Но не това е причината все още да си тук. Ти заслужи мястото си в градинарския център, както и в тази къща. Можеш да бъдеш сигурна, че ако се бе издънила, щях да ти посоча вратата.

— Зная. — Тази мисъл накара Хейли да се усмихне. — Исках да се докажа пред теб и се гордея, че успях. Но сега, когато имам Лили, разбирам какво означава Харпър за теб. Това е една от причините да се боя още повече, че Невестата може да му навреди.

— Защо мислиш така?

— Тя виждаше в него Реджиналд. Може би една от причините да се вселява в мен са чувствата, които изпитвам към Харпър. Спомням си какво си помислих, когато го видях за първи път: „Ако не бях в това състояние, веднага бих опитала късмета си с него“. — Смехът на Роз я накара да се изчерви. — Чуваш ли какви ги говоря? За бога, та ти си му майка!

— Забрави това за минута. Продължавай.

— Е, в мислите ми нямаше място за мъж, още по-малко за сериозна връзка. Просто той изглеждаше много секси, а когато го опознах, разбрах, че е и забавен, и умен. Започна да ми харесва, а бях ужасно раздразнителна и заядлива. Беше страхотен, но аз не приличах на себе си. След като се появи Лили, се опитах да гледам на него като на брат или братовчед. Е, наистина сме далечни братовчеди, но знаеш какво имам предвид.

— Както гледаш на Дейвид, Лоугън или другите ми двама синове.

— Да, наистина се опитах да мисля за Харпър по същия начин. Бях твърде заета да научавам нови неща и не беше трудно да потискам онази лека тръпка, която се прокрадваше в мен. Навярно ти е позната.

— Да, слава богу — замислено прошепна Роз.

— После бе по-трудно, защото чувствата ми към него ставаха все по-силни. Струва ми се, че точно когато признах това пред себе си и започнах да си фантазирам за него, Амелия отново се появи.

— И колкото по-силни ставаха чувствата ти, толкова по-явно тя показваше неодобрението си, нали?

— Да, но сега се боя, че ще го нарани чрез мен, въобразявайки си, че е Реджиналд. Тревожа се, че не ще успея да й попреча.

Роз се намръщи и поклати глава неодобрително:

— Изглежда, подценяваш способността на Харпър сам да се грижи за себе си.

— Не, Роз, но сега тя е ужасяващо силна! По-силна от преди. — При спомена за усещането, когато Амелия бе обладала собственото й тяло, Хейли въздъхна дълбоко. — А ми се струва, че вече е имала предостатъчно време да замисли отмъщението си.

— Харпър е по-силен, отколкото тя предполага. Ти също.

 

 

Надяваше се Роз да е права. Докато лежеше до Харпър и не можеше да заспи, мислено се помоли да бъде достатъчно смела и хитра, за да надвие яростта на един отмъстителен призрак. Но странното беше, че изпитваше и съчувствие към привидението.

Харпър нямаше вина за случилото се с нея, никой от обитателите на Харпър Хаус не бе виновен. Сигурна беше, че има начин да накара Амелия да го проумее. Да й покаже, че той е не само детето, на което някога е пяла, а добър и състрадателен човек. Съвършено различен от Реджиналд.

Ала що за човек бе Реджиналд Харпър? Мъж, обсебен от желанието да има син, съзнателно решил да го получи от друга жена, изневерявайки на съпругата си. Дали Амелия е била съгласна, можеха само да гадаят, но безспорно това бе жестока, егоистична постъпка. А после е принудил законната си съпруга да приеме детето като свое. Не бе обичал никого от тримата — нито жена си, нито Амелия, а навярно и детето.

Нищо чудно, че Амелия изпитваше такова презрение към него. С разбитото си сърце и болно съзнание бе започнала да презира всички мъже.

Как ли го бе изживяла тя?

 

 

Седеше до тоалетката си и внимателно нанасяше руж на бузите си на светлината на газената лампа. Бе загубила руменината си заради бременността. Още един повод за негодувание, освен ужасното гадене всяка сутрин, наедряването на корема и непрестанната умора.

Но след като се замисли над ситуацията, тя откри безброй неподозирани предимства. Усмихна се, докато слагаше червило на устните си. Нима бе предполагала, че Реджиналд ще бъде толкова доволен? И толкова щедър.

Повдигна ръка и разгледа рубинените сърца и диамантите на гривната си. Бе твърде деликатна за нейния вкус, но имаше съвършен блясък.

Той бе наел още една камериерка и й бе разрешил да купува нови тоалети за наедрялото си тяло. Повече бижута, повече внимание.

Посещаваше я по три пъти в седмицата и никога не идваше с празни ръце. Наминаваше само за да й донесе шоколадови бонбони или карамелизирани плодове, след като е споменала, че й се хапва сладко.

Изпитваше несравнимо задоволство при мисълта, че очакването на дете може да направи един мъж толкова склонен да задоволява капризите й.

Представи си колко щедър е бил към съпругата си, която го бе дарила само с дъщери, вместо със сина, за когото копнееше.

Тя щеше да му роди син и в замяна на това да живее в охолство до края на дните си.

Реши първо да му поиска по-голяма къща. Дрехи, бижута, кожи, нова карета… може би и малка вила. Той можеше да си го позволи. Реджиналд Харпър нямаше да се скъпи за своя син, макар и извънбрачен, тя беше сигурна в това.

Като майка на сина му, никога нямаше да бъде принудена да търси друг покровител. Нямаше да й се налага да кокетничи и съблазнява, да се пазари с богати и влиятелни мъже, предлагайки секс и утеха, за да си осигурява начина на живот, с който е свикнала. Който е заслужила.

Стана от столчето до тоалетката и се завъртя пред огледалото, за да се полюбува на лъскавите си златисти коси, бляскавите бижута с бели и червени скъпоценни камъни и пищните дипли на сребристата си рокля.

Това бе цената сега. Издутият корем, с който изглеждаше дебела и грозна, въпреки роклята. Но Реджиналд я обсипваше с ласки. Галеше корема й даже в миговете на страст. Тогава дори бе по-нежен, по-внимателен от всякога. Почти изпитваше обич към него, когато той я докосваше ласкаво, вместо да жадува сексуалната наслада, която тя можеше да му дари. Почти…

Но любовта не беше част от играта, а всичко това бе просто игра. Размяна на удоволствие срещу разкош. Как бе възможно да обича някого, който е толкова подъл и арогантен? Струваше й се толкова абсурдно, колкото да изпитва съчувствие към съпругите на мъжете, които им изневеряват с нея. Жени, които прехапваха устни и се преструваха, че не знаят. Разминаваха се с нея по улиците с вирнати носове. Или жени като майка й, които им робуваха срещу нищожно възнаграждение.

„Аз съм създадена за нещо по-голямо, трябва да нося коприна и диаманти“, помисли си тя и повдигна кристалния флакон, за да сложи парфюм на шията си.

Когато пристигнеше Реджиналд, щеше да нацупи устни, ала само за малко. И да му спомене за диамантената брошка, която бе видяла този следобед. Колко би страдала, ако не я получи.

За бебето не беше добре тя да страда. Знаеше, че след броени дни брошката ще бъде нейна.

Засмя се и леко се завъртя.

Изведнъж застина и с трепереща ръка докосна корема си — бебето бе помръднало.

Усети трепване в тялото си — като пърхане на малки крилца.

Погледна отражението си в лъскавото огледало, докато стоеше срещу него със сребристата рокля. Разпери пръсти върху леката издутина, сякаш за да защити това, което е вътре.

В нея имаше нещо живо…

Нейният син.

 

 

Хейли ясно запомни всичко. Дори на сутринта тези сцени не бяха просто откъслечни спомени от сън.

— Мисля, че беше нещо като молба за съчувствие. По-скоро, за разбиране.

Тя задържа чашата си с две ръце, докато пиеше кафе в кухненския ъгъл.

— Какво те кара да смяташ така? — Мич бе взел бележника и касетофона си, както го бе помолила. — Обърна ли се лично към теб по някакъв начин?

— Не, защото не беше тя, а самата аз. Сякаш бях и двете едновременно. Не сънувах, а бях там. Чувствах, виждах и мислех. Не ми показа сцената, а ме накара да я изживея. Ако звучи достатъчно смислено.

— Хапни си яйца, сладурче — подкани я Дейвид. — Изглеждаш изтощена.

Хейли послушно набоде едно парченце.

— Беше красива. Не както сме я виждали друг път. Свежа, убийствено секси… извинете за израза. В главата й — или в моята — се въртяха толкова неща: раздразнение заради промените във фигурата й и неприятните усещания; планове как да изкопчи още нещо от Реджиналд; изненада от реакцията му на новината за състоянието й; презрение към мъжете като него и съпругите им, завист и алчност… Всичко това се смесваше и ставаше адски объркано. — Тя млъкна, за да си поеме дъх. — Мисля, че вече беше малко луда.

— И как те накара да приемеш това като молба за съчувствие? — попита Харпър. — Кой би съжалил жена като нея?

— Почувствах промяната. Бебето помръдна, усетих удивлението, внезапното осъзнаване, че нося живот в себе си. Последва вълна на обич. В онзи миг започна да гледа на него като на своя рожба. Не като на средство за постигане на целите й, а като на дете, което обича. — Хейли погледна към Роз. — Това искаше да ми покаже. Обичах детето си, исках го. А мъжът, способен да използва жена като мен по този начин, ми го отне. Беше сложила гривната, онази със сърцата. Докоснах я. Не мисля, че е била добър човек, определено не я е било грижа за другите. И още тогава, преди да я сполети нещастието, е била неуравновесена. Но обикна детето, искаше го. Мисля, че това, което ми показа, е истина. Разкри го точно на мен, защото повече от всички бих могла да я разбера. Да, съжалих я.

— В съчувствието няма нищо лошо — каза Мич. — Но не преставай да бъдеш нащрек. Тя те използва, Хейли.

— Зная и няма да се дам. Може да ми е жал за нея, но не съм длъжна да й имам доверие.

 

 

Дните отминаваха. Хейли живееше в очакване на следващия ход, следващото преживяване, но горещият август кротко отстъпи място на септември. Най-вбесяващата случка бе повреждането на старата й кола на път от работа към детегледачката, след което най-сетне проумя, че е крайно време да я замени с нова.

— Не става дума само за пари — каза тя на Харпър, докато вървеше с количката на Лили през автосалона за употребявани автомобили. — Това е една от последните ми връзки с детството. Баща ми я купи втора ръка. На нея се научих да карам.

— Ще отиде на добро място.

— За бога, Харпър, и двамата знаем, че отива в автоморгата. Горката старица. Но трябва да съм разумна — не бива да возя Лили в трошка, на която не може да се разчита. Ще извадя голям късмет, ако онзи търговец, който се зае да я оцени, не се върне да ми каже, че му дължа пари, защото съм му я натресла.

— Остави това на мен.

— Не! — настръхна Хейли, спря до едно комби и ядно ритна гумите му. — Знаеш ли какво мразя? Отношението на всички търговци на коли към жените като към празноглави кукли само защото между краката им липсва нещо. Като че ли в това нещо се съхранява цялата информация на тема автомобили.

— За бога, Хейли! — Харпър едва се сдържа да не прихне.

— Истина е. Вече направих проучване. Знам точно какво търся и каква е най-изгодната цена. Ако някой не желае да преговаря с мен, ще отида при конкурентна фирма.

Спря се до кола седан, прокара едната си ръка по бронята, а другата размаха пред лицето си.

— Всемогъщи боже, каква жега! Сякаш всички течности в тялото ми врят.

— Изглеждаш малко бледа. Какво ще кажеш да влезем вътре, да поседнем за минута?

— Добре съм, просто съм уморена. Дори когато спя, съм нащрек, както през първите няколко седмици след раждането на Лили. Затова съм намръщена и раздразнителна. Ако ти се сопвам от време на време, просто не ми обръщай внимание.

Той обгърна раменете й, опитвайки да я успокои.

— Не се тревожи за това!

— Благодаря ти, че дойде с мен днес, наистина. Но не мисли, че се нуждая от помощта ти.

— Купувала ли си някога кола?

Хейли извърна глава към него, погледна го гневно и продължи напред, бутайки детската количка.

— Това, че не съм, не означава, че съм селянка, която няма никаква представа. Купувала съм много други неща и мога да те уверя, че умея да се пазаря по-добре от теб, богаташко синче!

Той се усмихна.

— Аз съм най-обикновен градинар.

— Може да изкарваш прехраната си с труд, но имаш скътано състояние за черни дни. Ето това ми е нужно. — Спря се да огледа стабилен на вид шевролет с пет врати. — Има предостатъчно място, но не е твърде голям и тежък, а и е запазен. Сигурно е на по-малко километри от моята таратайка и не е прекалено лъскав. — Намръщи се, когато видя обявената цена. — Ще го накарам да смъкне малко и сумата ще е във възможностите ми. Почти.

— Само не му казвай, че…

— Харпър!

— Добре, ще си трая.

Той поклати глава и пъхна ръце в джобовете си.

Трябваше да прехапе устни, когато търговецът излезе, усмихнат до уши, и обяви нищожната отстъпка, която бе склонен да направи.

— Само толкова ли? — Хейли го погледна с бледосините си очи и миглите й запърхаха. — Не подлежи на обсъждане, така ли? Може би ще свалите още мъничко, когато видите какво ще избера. Тази тук не е лоша, цветът ми харесва.

„Будалка го“, осъзна Харпър, доловил пресиления й акцент. Тръгна след нея, когато търговецът я поведе към две по-скъпи возила. Видя я да прехапва устни и да се усмихва чаровно, докато стигнаха до онази, която бе харесала.

„Бива си я“, каза си той, когато Хейли успя хитро да смъкне цената, взе Лили от количката й и седна с нея зад волана. Двете бяха неустоима гледка.

Два часа по-късно потеглиха от автосалона. Лили дремеше на задната седалка, а Хейли шофираше, доволна.

— „О, господин Танер, нищо не разбирам от коли. Много мило от ваша страна, че ми помогнахте“ — имитира я Харпър, поклащайки глава. — Докато попълвахме документите, едва се сдържах да не кажа на горкия човечец, че го водят за носа.

— Уговори добра сделка и заслужи комисионната си, а аз получих колата, която исках. Само това е от значение. — Хейли избухна в смях. — Хареса ми, когато търговецът се опита да преговаря с теб, а ти само стоеше и се почесваше по главата, сякаш оглеждаш крилата ракета. Мисля, че го накарахме да се почувства доволен, че ми е предложил нещо, което ме устройва, на максималната цена, която мога да си позволя. И това е важно. Следващия път, когато ми се наложи да купувам кола, ще отида право при господин Танер.

— Не ти беше трудно да пролееш някоя и друга сълза.

— Бяха истински. Толкова ми беше мъчно да се разделя със старата таратайка… А и доста ме заболя, когато узнах каква сума ще трябва да платя. — „Още повече, когато мистър Танер ни взе за семейство“, мислено добави тя.

— Ако имаш нужда от помощ…

— Стига, Харпър! — отказа тя, но докосна ръката му в знак на благодарност за предложението. — Двете с Лили ще се справим.

— Какво ще кажете да ви поканя на обяд, за да отпразнуваме събитието?

— Няма да откажа. Умирам от глад.

„Наистина изглеждаме като семейство“, помисли си Хейли. Нормално младо семейство, което купува кола на старо, а после отива да обядва в ресторант и да се почерпи със сладолед.

Но и за тримата бе прибързано да се нарекат семейство. Все още бяха неженен мъж и самотна майка, които имаха романтична връзка.

Когато Хейли се прибра, реши да използва следобеда на свободния си ден, за да се поизлежава с Лили.

— Всичко е наред, нали, миличко? — ласкаво заговори тя, докато Лили си играеше с косите й. Големите й очи вече се затваряха. — Постъпвам така, както е най-добре за теб. Или поне се опитвам. — Тя се премести по-близо до детето. — Толкова съм уморена. Има милион неща, за които трябва да се погрижа, а съм капнала. Ала рано или късно ще ги свърша, нали?

Затвори очи и започна да смята наум парите, които й останаха, да свива седмичните разходи. Но не можеше да се съсредоточи.

Връщаше се обратно към автосалона за употребявани коли и мистър Танер, който бе стиснал ръката й, преди да потеглят. Как се бе усмихнал и пожелал на нея и чаровното й семейство всичко добро.

Връщаше се към знойната вечер, в която с Харпър бяха седнали на терасата й да пийнат студено вино.

Към танца в луксозния апартамент в „Пийбоди“, изпълнен с романтична светлина.

Към работата в оранжерията.

Към забавните мигове, когато той вдигаше Лили и я носеше на конче…

„Не би трябвало да е толкова трудно човек да е влюбен — сънено си каза Хейли. — Не би трябвало да копнее за още нещо, когато любовта е всичко.“

Въздъхна, твърдо решена да се радва на това, което има, и просто да чака да се случи и останалото.

 

 

… Болката бе като пронизване с нож в корема, внезапна, остра и ужасяваща. Цялото й тяло се бореше с нея и стенеше, сякаш някой я разрязваше надве.

Жегата, болката — беше непоносимо! Как беше възможно нещо, което толкова обича, да я измъчва така? Сигурно щеше да умре. Никога нямаше да види сина си.

От нея струеше пот, беше крайно изтощена, на ръба на силите си…

Кръв, пот и агония. И всичко това заради детето, заради нейния син. Нейният свят. Нямаше цена, която не би платила, за да му даде живот.

Докато болката я разкъсваше и тласкаше към умопомрачение, чу тих бебешки плач…

 

 

Хейли се събуди, плувнала в пот. Тялото й все още потръпваше от болка. Собственото й дете блажено спеше в свивката на ръката й.

Внимателно отмести дъщеря си и посегна към телефона на тоалетката.

— Харпър, можеш ли да дойдеш?

— Къде си?

— В стаята си. Лили спи тук, не мога да я оставя. Добре сме — побърза да го успокои тя. — Но току-що се случи нещо. Моля те, ела!

— След две минути съм при теб.

Хейли издигна ограда от възглавници около детето си, но знаеше, че дори сега не може да излезе. Възможно бе Лили да се покатери на възглавниците и да падне. Но можеше поне да крачи из стаята, въпреки че едва се държеше на краката си.

Отвори нетърпеливо вратите, когато Харпър се изкачи тичешком по стъпалата.

— Казали са й, че е мъртвородено. — Хейли се олюля и едва не падна на колене. — Казали са й, че бебето е мъртво.