Нора Робъртс
Червена лилия (12)

Единадесета глава

Следобед посвети цялото си внимание на Лили. Странно бе как успяваше да балансира емоциите си: малкото й момиченце й бе липсвало, докато прекара най-вълнуващата нощ в живота си без него.

„Вината приема много различни форми“, помисли си тя. Преди Роз да се прибере от работа, в главата й вече се въртяха куп причини, за да се чувства смутена…

— Добре дошла у дома. — Роз я изгледа изпитателно, докато стоеше срещу нея във фоайето. — Хубаво ли прекара?

— Да, чудесно. Отгледала си и си възпитала страхотен мъж. Роз, никога не ще мога да ти се отблагодаря за това, че се грижи за Лили. — Несъзнателно закри гривната на китката си с ръка. — Не мога да искам толкова много от теб.

— За всички ни беше удоволствие. Къде е тя?

— Изтощих я с игри — отвърна Хейли с лека усмивка. — И с целувки. Сложих я да поспи малко. Донесох ти подарък.

— Много мило. — Роз взе кутийката и влезе в приемната да я отвори. Лицето й засия, когато видя рамката, в която вече бе поставена снимка на нея и Лили. — Обичам тази снимка. Ще я сложа на бюрото си във всекидневната.

— Дано малката не ви е създавала проблеми снощи.

— Напротив, здравата се позабавлявахме.

— Аз… Ние… Харпър… Може ли да поседнем за минута?

Роз послушно се настани на дивана.

— Дали Дейвид е приготвил лимонада? Бих изпила цели пет литра.

— Ще ти донеса.

— Сама ще си взема. Кажи ми какво те безпокои.

Хейли седна срещу нея, положила ръце в скута си.

— Запознах се с майките на няколко от момчетата, с които излизах. Но никога… Необичайно е да поддържам толкова добро приятелство с майката на мъжа, с когото съм близка.

— Мисля, че при всички положения това е предимство.

— Няма да го отрека. Може би не бих се чувствала така странно, ако се бях сприятелила с теб, след като се стигне до…

— Романтичната близост ли?

— Да. Не зная как точно да разговарям с теб за това, защото отношенията ми с двама ви така се преплитат. Исках само да ти кажа, че си възпитала чудесен човек. Зная, че се повтарям, но държа да го кажа отново. Харпър е положил толкова усилия, за да ми даде нещо специално. Няма много такива мъже, поне сред онези, които познавах.

— Той е чудесен мъж, радвам се, че си го разбрала.

— Така е. Беше резервирал онзи прекрасен апартамент и поръчал цветя, свещи и шампанско. Никой друг не е правил подобно нещо за мен. Нямам предвид само разкоша, бих се задоволила и с порция ребърца в някой мотел. О, прозвуча ужасно — промърмори Хейли и притвори очи.

— Не. Беше искрено. И забавно.

— Искам да кажа, че никой не е посвещавал толкова време и усилия да планира една вечер специално за мен.

— Всичко това води до главозамайване.

— Така е. — През нея премина вълна на облекчение. — Все още ми се вие свят. Държа да знаеш, че никога не бих се възползвала от неговата щедрост и внимание.

— Подарил ти е тази гривна.

Хейли отново я закри с ръка.

— Да, Роз…

— Не мога да откъсна очи от нея, откакто влязох. Забелязах колко виновно я прикриваш. Сякаш си я откраднала.

— Така се чувствам.

— О, не ставай глупава, че ще ме ядосаш. — Роз махна с ръка.

— Не съм я поискала. Казах му да не го прави. Просто се загледах в нея на една витрина и след минута той беше при портиера и разговаряше по телефона с бижутерския магазин. Отказва да ми каже колко е струвала.

— Разбира се — одобрително рече Роз. — Така съм го възпитала.

— Но това са истински скъпоценни камъни! Антика е, ценна антика.

— Уморена съм, не ме карай да ставам, за да я разгледам по-отблизо.

Обзета от противоречиви емоции, Хейли се приближи и протегна ръка.

— Прекрасна е и определено ти отива. Колко рубинени сърца има?

— Не съм ги броила — отвърна тя, но срещна строгия поглед на Роз. — Четиринайсет — призна. — С по десет малки диаманта наоколо и два помежду им. Господи, колко съм подла!

— Не, обикновено момиче си, при това с отличен вкус. Не я носи на работа, колкото и да ти се иска. Ще се замърси.

— Не си ли обезпокоена?

— Харпър е свободен да харчи парите си, както намери за добре, а е достатъчно разумен, за да не ги пилее безогледно. Направил ти е красив подарък. Защо не му се радваш?

— Мислех, че ще се ядосаш.

— Значи ме подценяваш.

— Не. — С насълзени очи, Хейли се притисна към Роз. — Обичам те. Съжалявам, толкова съм объркана. Щастлива съм, но и изплашена. Влюбена съм в него. В Харпър.

— Да, скъпа, зная. — Роз обви ръка около раменете й.

— Знаеш ли? — попита смаяно Хейли.

— Не гледай така учудено! — Роз леко се усмихна и отмести кичур коса от лицето й. — Седиш тук и рониш сълзи на щастие и уплаха. Една жена плаче така, само когато е осъзнала, че е лудо влюбена в някой мъж и се пита как, по дяволите, се е случило.

— Не го осъзнавах до снощи. Знаех, че го харесвам, че държа на него, но мислех, че главното, което изпитвам, е желание за секс. После… Господи, наистина го казах! — Отчаяна, Хейли потърка очите си. — Сега разбираш ли защо се чувствам странно? Току-що казах на майката на Харпър, че съм искала да спя с него.

— Признавам, че ситуацията е уникална. Но мисля, че сме достатъчно разумни, за да се справим с нея.

— Снощи цялата ми същност се разтвори… Никога не съм се чувствала така. — Хейли сложи ръка на гърдите си и рубините заблестяха. — Никога преди не съм се влюбвала, не и така всеотдайно. Когато се случи, си помислих точно това: „Така се чувства човек, когато е влюбен“. Не му казвай. — Сграбчи ръката на Роз. — Моля те, не му казвай!

— Не е моя работа. Сама ще му съобщиш, когато си готова. Любовта е дар, Хейли, трябва просто да го приемеш.

— Любовта е заблуда, илюзия, създадена от слаби жени и безволеви мъже. Оправдание за средната класа да се множи, а за богатите — нещо незначително, което напълно пренебрегват, за да сключват бракове само помежду си и да трупат още богатство.

Роз почувства как през тялото й премина хладна тръпка. Остана без дъх, но продължи да се взира в очите, които вече не бяха на Хейли.

— Така ли оправдаваш избора, който си направила?

— Живеех доста добре благодарение на този избор. — Тя повдигна ръка и се усмихна, докато прокарваше пръст по гривната. — Охолно. По-добре от онази, която ме е родила. Беше доволна да слугува и раболепничи. Аз предпочитах да изкарвам прехраната си по гръб. А можех да живея тук. — Изправи се и закрачи из стаята. — Затова останах завинаги.

— Но не си щастлива. Какво ти се е случило? Защо си толкова нещастна?

— Дадох живот. — Завъртя се и положи длани на корема си. — Познаваш силата на това преживяване. Животът нарастваше в мен, роди се от утробата ми. А той ми го отне. Моят син. — Огледа се с блуждаещ поглед. — Моят син. Дойдох за сина си.

— Вече го няма. — Роз бавно се изправи. — Много отдавна. Дядо ми беше добър човек.

— Едно бебе, моето бебе. Малко момченце, малко и сладко. Моето дете. Мъжете са лъжци, крадци и измамници. Трябваше да го убия.

— Детето ли?

Очите й святкаха, ярки и искрящи като диамантите на китката й.

— Не, бащата. Трябваше да намеря начин да убия и него, и цялото му семейство. Да изгоря къщата до основи и да пратя всички ни в ада.

Настъпи вледеняващ студ. Съжалението, което Роз бе изпитвала някога, не можа да го разчупи.

— Какво направи?

— Дойдох през нощта, промъкнах се безшумно. — Докосна устните си с пръст и избухна в истеричен смях. — Няма го. — Завъртя се в кръг, високо вдигнала ръката, на която блестяха диамантите и рубините. — Всичко е изчезнало. Не е останало нищо за мен.

Рязко вдигна глава и втренчи поглед в бебефона, откъдето звучеше плачът на Лили.

— Бебето. Бебето плаче.

Главата й клюмна и тя се свлече на пода.

— Мич! Дейвид!

Роз се втурна през стаята и коленичи до Хейли.

— Зави ми се свят — промълви младата жена и прокара пръсти по лицето си. След това се огледа и потърси ръката на Роз. — Какво става?

— Всичко е наред. Просто полежи за минута. Дейвид! — Роз погледна двамата мъже, които дотичаха в стаята. — Донеси ни малко вода и бренди.

— Какво стана? — попита Мич.

— Беше като омагьосана, духът на Амелия пак я облада.

— Лили плаче — прошепна Хейли.

— Аз ще отида. — Мич докосна рамото й. — Ще я доведа тук.

— Помня донякъде… Боли ме главата.

— Спокойно, скъпа. Ще те отнесем на дивана.

— Малко съм замаяна — едва успя да промълви Хейли, докато Роз й помагаше да се изправи. — Не усетих какво става. Този път беше по-силно.

Дейвид донесе вода и бренди, седна от другата й страна и сложи чаша в ръката й.

— Ето, пийни си.

— Благодаря. Вече се чувствам по-добре. Само съм поразтърсена.

— Не си единствената — каза Роз.

— Ти разговаря с нея.

— Беше доста интересно.

— Задаваше й въпроси. Не знам как успя да запазиш самообладание.

— Пийни малко бренди — предложи Роз, но Хейли смръщи нос.

— Не ми харесва. А и вече съм по-добре.

— Тогава аз ще пийна вместо теб.

Роз вдигна чашата си и отпи, когато Мич влезе с Лили.

— Дъщеря ми ще поиска сок. Винаги пие сок, когато стане от сън.

— Ще й донеса — каза Мич.

— Не, аз ще й донеса. Ще ми се да се позанимавам с нещо нормално няколко минути. — Тя скочи на крака и двете с Лили протегнаха ръце една към друга. — Ето го моето момиченце. Връщаме се веднага.

Роз стана, когато Хейли излезе от стаята.

— Ще се обадя на Харпър. Трябва да научи за това.

— Аз също трябва да зная — напомни й Мич.

— Ще имаш нужда от бележника и касетофона си.

 

 

— Просто седяхме тук и разговаряхме. Тъкмо казвах на Роз, че снощи беше най-вълнуващата вечер в живота ми, и й показвах гривната. И… съжалявам, Харпър, но споделих с нея колко виновна се чувствам, че даде толкова пари заради мен. Разчувствах се. — Хвърли умоляващ поглед към Роз, очаквайки да й вдъхне кураж. — И Амелия просто влезе в мен. Внезапно. Не мога да го опиша съвсем ясно. Сякаш слушах разговора… като дете, опряло чаша на стената, за да подслушва какво се говори в съседната стая. Гласовете звучаха приглушено, като ехо.

— Според мен говореше някак злобно и цинично — започна Роз и им преразказа разговора.

— За нея е било нещо обичайно да получава скъпи подаръци срещу секс. — Мич драскаше в бележника си. — Така е приела гривната на Хейли. Тя не разбира — продължи той, когато чу въздишката й на отчаяние — какво е да проявиш щедрост само заради удоволствието да зарадваш някого. Когато е получавала нещо, било е размяна, никога дар от обич.

Хейли кимна и продължи играта си с Лили на пода.

— Дошла е тук — продължи Мич. — Самата тя е казала, че е дошла през нощта. Искала е да навреди на Реджиналд, а може би и на всички в къщата. Възможно е дори да е имала план. Но не го е осъществила. Можем да предположим, че е била сполетяна от нещо. Казала е, че е останала завинаги.

— Тук е намерила смъртта си — кимна Хейли. — И духът й все още витае в къщата. Да, почувствах нещо. Вече зная точно какво е изпитвала, когато се е случило. Умряла е тук и затова е останала. И все още мисли за детето си като за бебе. Вижда себе си такава, каквато е била, когато го е родила, а вероятно и него.

— Това обяснява привързаността й към малките — довърши Харпър. — Щом пораснат, вече не могат да бъдат заместители на нейното дете. Особено щом се превърнат в мъже.

— Притече ми се на помощ, когато се нуждаех от нея — изтъкна Роз. — Осъзнава кръвната връзка. Зачита я, когато пожелае. Силните емоции на Хейли я призоваха. Но отговаряше смислено на въпросите ми.

— Значи аз съм нещо като проводник — въздъхна объркано Хейли. — Но защо точно аз?

— Може би защото си млада майка — предположи Мич. — На възраст, близка до тази, на която тя е умряла. Отглеждаш детето си, а това е нещо, от което самата тя е била лишена. Създала е живот, който й е бил отнет. Какво е възмездието за откраднат живот?

— Смърт — отвърна Хейли, разтреперана. Остана неподвижна, докато Лили тичаше към Харпър с протегнати ръце. — Става все по-силна, чувствам го. Харесва й да се вселява в тяло от плът и кръв, да казва думата си. Но не й е достатъчно. Иска още… — Несъзнателно бе усукала гривната и сведе поглед към нея. — Забравих — прошепна тя. — Господи, забравих! Снощи, докато стоях пред огледалото, тя се появи.

— Снощи пак ли си имала преживяване с нея?

— О, не като това. Просто вместо себе си, видях нея в огледалото… — Тя нервно поклати глава. — Бях в собственото си тяло, само отражението беше нейното. Не казах на никого, защото не исках да развалям вечерта. Реших да се поразсея, а после случката напълно изветря от съзнанието ми. Не изглеждаше каквато сме я виждали друг път.

— Какво искаш да кажеш?

Мич седна и зачака с химикалка в ръка.

— Беше издокарана с червена рокля, но различна от онази, с която бях аз. Разкошен вечерен тоалет с изрязано деколте и голи рамене. Бална рокля, предполагам. Беше окичена с бижута. Рубини и диаманти. Огърлицата й беше…

Хейли замълча и втренчи смаян поглед в гривната си.

— Рубини и диаманти — повтори тя. — Носеше тази гривна. Сигурна съм! Когато я видях в хотела, нещо ме привлече към нея. Не виждах нищо друго на витрината. Беше на дясната й китка. Била е нейна, принадлежала е на Амелия!

Мич стана от мястото си и коленичи на пода до Хейли, за да огледа гривната.

— Не разбирам от стилове и епохи в ювелирното изкуство. Харпър, узна ли нещо за историята й от бижутерския магазин?

— Изработена е около 1890-а — отвърна той с неохота. — Не обърнах особено внимание.

— Може би тя те е подтикнала да ми я купиш! — възкликна Хейли.

— Не, просто исках да ти подаря нещо. Ако се чувстваш виновна или нервна, когато е на ръката ти, можем да я пазим в сейфа.

„Пълно доверие — напомни си Хейли. — Това е любовта.“

— Не — отвърна тя. Приближи се и го целуна. — Амелия да върви по дяволите!

— Това е моето момиче.

Лили заудря с ръчичка по гърдите на Харпър, докато не й обърна внимание.

— Едното от двете — добави той.

 

 

До вечерта Хейли успя да възвърне спокойствието си. Още повече се успокои, щом седна с Лили на люлеещия се стол. Обожаваше тези мигове, когато в стаята настъпваше тишина и можеше да люлее детето си, докато заспи. Пееше й и явно на Лили й харесваше.

За това копнееше Амелия, този копнеж се криеше зад нейната лудост. Само тези мигове на единение и спокойствие — майката, люлееща дете в скута си, пеейки приспивна песен.

„Ще се опитам да мисля за тях винаги когато съм изплашена или ядосана“, обеща си Хейли. Щеше да си напомня какво е загубила Амелия, какво й е било отнето.

Запя „Спи, детенце сладко“, защото й харесваше и знаеше всички думи. А и обикновено главицата на Лили натежаваше на рамото й преди края на песента.

Докато детето се унасяше, Хейли долови движение откъм вратата и сърцето й подскочи. После замря, когато Харпър й се усмихна. С леко дрезгавия глас, с който пееше, го предупреди:

— Веднага ще се разсъни, ако те види тук.

Той кимна, изчака няколко секунди и безшумно се оттегли.

Тананикайки, Хейли отнесе Лили до креватчето, зави я и сложи плюшеното й кученце достатъчно близо, за да може да го достигне с ръце.

— Когато станеш на три годинки, мама ще ти купи истинско кученце. Е, добре, на две, но това е последното ми предложение. Лека нощ, миличко.

Остави нощната лампа запалена и излезе от стаята. Харпър се обърна към вратите на терасата, когато я чу да влиза в спалнята си.

— Двете с Лили на люлеещия се стол бяхте красива гледка. Мама често е приспивала мен и братята ми така.

— Затова е толкова приятно човек да седи на този стол. Запечатал е огромна любов.

— Тази вечер е по-хладно. Бихме могли да поседнем отвън.

— Добре.

Хейли взе бебефона от нощното си шкафче и излезе на терасата.

Пред парапета имаше три големи медни сандъчета, пълни със свежи цветя. На нея бе поверена задачата да ги засади тази година и винаги се любуваше на съчетанието от цветове и форми, което бе създала.

— Нямам нищо против жегата по това време на деня. — Наведе се да помирише лилав цвят. — След малко слънцето ще залезе, ще полетят светулки и ще запеят щурци.

— Изплаших се, когато мама ми се обади по телефона.

— Нищо чудно.

— Ето какво предлагам. — Харпър взе ръката й в дланите си. — Не бива да оставаш тук след случилото се днес. Не е зле утре да се пренесеш у Лоугън и да вземеш отпуск — продължи той, доловил недоумението й.

— Отпуск ли?

— Все едно е дали си в центъра или в Харпър Хаус. Най-добре е да постоиш далеч и от двете известно време. С Мич ще се опитаме да проследим историята на гривната.

— Просто да събера багажа си и да се пренеса у Стела ли? Да напусна работа!

— Не съм казал да напуснеш, а да вземеш отпуск. — Говореше с такова търпение, че тонът му я накара да настръхне. — Поговорих с мама и попитах Стела дали ще има нещо против да им погостуваш.

— Вече си разговарял с тях? — ядоса се Хейли.

— Няма смисъл да упорстваш, така е най-разумно.

— Щом смяташ, че най-разумно е ти да вземаш решения вместо мен, обсъждай ги с други хора и накрая ми ги поднеси на тепсия. — Хейли решително се отдръпна крачка назад, сякаш да покаже колко здраво е стъпила на земята. — Няма да ми нареждаш какво да правя, Харпър. Няма да напусна тази къща, освен ако Роз не ми посочи вратата.

— Никой не те гони. Какво лошо има да погостуваш на приятелка, по дяволите?

Звучеше толкова разумно. Но изнервящо.

— Защото тук е моят дом. Живея в тази къща и работя тук.

— Ще си остане твой дом. По дяволите, не бъди толкова твърдоглава!

Този изблик на гняв я накара да изпита задоволство. Означаваше, че може да отвърне със същата язвителност.

— Престани да ругаеш и да ме обиждаш.

— Не съм… — Харпър премълча следващите думи, гневно пъхна ръце в джобовете си и закрачи по терасата, борейки се със своята избухливост. — Самата ти каза, че Амелия става все по-силна. Защо да оставаш тук? Рискуваш да ти се случи нещо, когато можеш просто да се преместиш на няколко километра. И то временно.

— За колко време, обмисли ли и това? Нима искаш да досаждам на Стела и да седя със скръстени ръце в дома й, докато решиш, че мога да се върна?

— Докато опасността премине.

— Как ще разбереш, че е преминала, и откъде можеш да бъдеш сигурен, че ще премине? Щом си толкова изплашен, защо ти не се изнесеш?

Харпър впери гневен поглед в градината.

— Много хитър ход. Сдържаш злобните си забележки и се перчиш със самообладанието си. Но това, което не изрече, е изписано на лицето ти. — Тя грубо го блъсна. — Не мисли, че не съм отгатнала какво беше на върха на езика ти.

— Не ми приписвай неща, които не съм казал. Искам да отидеш някъде, където няма да се тревожа за теб.

— Никой не те кара да се тревожиш. От доста години се грижа сама за себе си. Не съм нито глупава, нито толкова твърдоглава, че да отричам колко съм обезпокоена от случилото се. Но притежавам достатъчно разум, за да се досетя, че може би аз съм тази, която трябва да води последната битка. Може би аз ще сложа край на цялата история. Роз успя да разговаря с нея, Харпър! Следващия път може би ще стигне до отговорите, които ще ни разкрият какво точно се е случило и какво трябва да сторим, за да поправим несправедливостта.

— Следващия път ли? Какво говориш? Не искам тя да те докосва.

— Ти не си този, който решава, а аз не съм страхлива. Нима ме познаваш толкова слабо, че очакваш веднага да заприпкам като послушно кученце?

— Не се опитвам да управлявам живота ти, по дяволите! Просто искам да те предпазя.

Изглеждаше толкова съкрушен, че Хейли почти изпита съжаление към него.

— Не можеш, не и по този начин. Единственото, което ще постигнеш, като кроиш подобни планове зад гърба ми, е да ме вбесиш.

— Добре тогава, дай ми една седмица. Позволи ми да опитам…

— Харпър, те са отнели детето й. Довели са я до лудост. Може би и вече е била на ръба на умопомрачението, но те определено са я довършили. Вече цяла година съм част от всичко това. Не мога просто да избягам. — Вдигна ръка и потърка гривната, която все още бе на ръката й. — Тя ми я показа по някакъв начин. Нося бижу, което е принадлежало на нея. Но ти ми го подари, а това означава нещо. Трябва да разбера какво. Затова е важно да остана тук с теб. — Внезапно обзета от нежност, докосна лицето му. — Трябваше да знаеш, че ще предпочета да остана. Какво отговори майка ти, когато й каза, че ще ме убеждаваш да се преместя при Стела?

Харпър сви рамене и бавно запристъпва към парапета.

— Така и предположих. Навярно и Стела е реагирала по същия начин.

— Лоугън е съгласен с мен.

— Не се и съмнявам. — Хейли застана до него и обви ръце около кръста му. Имаше силен, мускулест гръб. Закален от работа мъж и същевременно принцът на замъка. Неустоима комбинация… — Оценявам загрижеността ти, но не одобрявам методите. Това успокоява ли те донякъде?

— Не особено.

— Признавам, че съм поласкана от тази загриженост, но не искам да се опитваш да се разпореждаш с живота ми.

— Не се разпореждам… — Харпър въздъхна и когато се обърна към нея, долови твърдостта в очите й. — Непоправима си.

— Държа на своето. Мисля, че инатът е в кръвта на рода Ашби, въпреки че съм наследила малка част от нея. На всяка цена трябва да участвам в търсенето на отговори, Харпър. Важно е за мен, може би още повече сега, когато двете с Амелия имаме общо съзнание. Господи, колко налудничаво звучи, но не зная как иначе да се изразя.

— Тя просто се вселява в теб.

Изражението й стана по-сериозно.

— Да, мисля, че би могло да се нарече така. Имаш право да бъдеш ядосан. Разбирам защо си разтревожен и ти е трудно да се примириш с отказа ми.

— Ако продължиш да излагаш толкова разумни доводи, наистина ще ме вбесиш. — Той сложи ръце на раменете й. — Държа на теб, Хейли, затова се тревожа.

— Зная, но не забравяй, че и самата аз държа на себе си, безпокоя се и се старая да бъда възможно най-предпазлива.

— Ще остана при теб тази нощ. И аз няма да отстъпя.

— Добре, аз също искам да останеш. Знаеш ли… — Хейли плъзна ръце около врата му и преплете пръсти. — Ако опитаме да се държим, сякаш тя не съществува, може би ще направи нещо. Мисля, че трябва да я подложим на това изпитание. — Повдигна се на пръсти и го погледна в очите. — Малък експеримент.

— Човек с моята професия живее, за да експериментира.

— Влез. — Отдръпна се назад да му стори път. — Да подготвим лабораторията.

 

 

По-късно, докато лежаха с лица един към друг в тъмнината, тя погали косите му.

— Този път, изглежда, не прояви интерес.

— Действията на призрак, който би трябвало да витае в приют за душевноболни, са непредсказуеми.

— Предполагам, че си прав. — Хейли се притисна към него. — Ти си нещо като учен, нали?

— Може да се каже.

— Обикновено учените провеждат един експеримент няколко пъти, с леки изменения. Поне така съм чувала.

— Напълно вярно е.

— Тогава — затвори очи тя и се остави на ласките му — трябва да опитаме отново. Не мислиш ли?

— Съгласен съм. Ето, отдава ни се възможност.

Хейли отвори очи и се засмя:

— Там, откъдето идвам, не го наричат „възможност“.