Нора Робъртс
Червена лилия (8)

Седма глава

— Като в доброто старо време — отбеляза Стела, докато седеше във всекидневната на горния етаж с Роз и Хейли пред бутилка охладено бяло вино.

— Трябва да нахраня Лили.

Роз наля виното и избра едно от захаросаните зърна грозде, които Дейвид бе подредил във фруктиера.

— Хейли, знаеш, че не само ще бъде нахранена, а и ще си прекара приятно в компанията на онези мъже.

— Лоугън ще се поупражнява. Може би ще се опитаме да си направим бебе.

— Наистина ли? — За първи път от няколко часа настроението на Хейли се подобри. — Това е чудесно. Ще бъде красиво бебче, а и Гевин и Люк ще се радват да си имат още едно братче или сестриче.

— Все още го обсъждаме, но скоро ще пристъпим към действие.

— Хейли, по-добре ли се чувстваш? — попита я Роз.

— Да. Извинявайте, че бях сприхава.

— Всеки има право на това понякога. А сега е време да изплюеш камъчето. Не искаше да говориш за какво точно сте спорили с Харпър. Дадохме ти достатъчно време да превъзмогнеш паниката и да си поплачеш.

— Благодарение на това останахме насаме. Нищо не прогонва мъжете от стаята по-бързо от женска истерия.

— Мисля, че ти искаше точно това. — Роз повдигна вежди и си взе още едно зърно. — Не желаеше да го обсъждаш с Мич. Нито за какво сте спорили, нито какво си казала на Харпър… Или по-скоро, какво е казала Амелия.

Хейли избегна погледа на Роз и остана загледана във фруктиерата, сякаш лъскавите гроздови зърна сега бяха най-важното нещо за нея.

— Не разбирам защо толкова се интересувате какво сме си казали. Важно е случилото се.

— Стига глупости — ласкаво я прекъсна Роз. — Всяка подробност е от значение. Не се опитах да го изкопча от Харпър, но ще го направя. Ала предпочитам да го чуя от теб, защото ние трите сме преките участнички в тази история. Затова преглътни гордостта си или каквото те възпира и бъди откровена.

— Съжалявам. Злоупотребих с добротата ти.

— И как стана това?

Хейли отпи глътка вино за кураж.

— Започнах да свалям Харпър.

— Е, и какво от това?

— Не разбираш ли? — Трудно й бе да проумее тази реакция. — Ти ме прие в дома си, с Лили станахме част от семейството ти. Нещо повече, ти…

— Не ме карай да съжалявам, като драматизираш нещата. Харпър е пълнолетен мъж, който сам взема решения за безброй неща, включително и за жените в живота си. Щом го сваляш, не се и съмнявам, че той знае как да ти устои или да отвърне на чувствата ти. — Хейли остана безмълвна, а Роз се настани удобно на дивана с подвити крака и чашата с вино в ръка. — Доколкото познавам сина си, а аз поне мисля, че го познавам, бих заложила на второто.

— Случи се в кухнята. Аз направих крачката. Просто го целунах — припряно добави Хейли, когато осъзна как са прозвучали признанията й за свалката. — Лили беше там и за първи път…

— В кухнята ли? — промърмори Роз.

— Да, сега разбираш ли? — Хейли потръпна. — През същата нощ тя опустоши кухнята му. Реших, че не бива да допускам да се случват подобни неща само защото изпитвам… влечение към Харпър. Нарочно му казах, че всъщност не проявявам интерес към него. И може би засегнах чувствата му. Но по-добре да го нараня, отколкото да предизвиквам гнева на Амелия към него.

Роз кимна замислено, докато се взираше в Хейли:

— Представям си как го е приел.

— Не особено добре. Казах му нещо от рода на „какво толкова е станало между нас“. — Хейли остави чашата си, за да жестикулира свободно с ръце. — Отговорът му прозвуча доста вулгарно и ме разстрои. Защото не беше честно. Просто една целувка… Е, две — поправи се тя. — Но не сме разкъсали дрехите си и не сме се любили ненаситно на пода в кухнята.

— Би било трудно, когато Лили е там — отбеляза Роз.

— Да, но все пак аз не съм такава, въпреки че забременях с Лили по този начин. Може би изглежда, че съм леко момиче, но…

— Нищо подобно — прекъсна я Стела. — Дори за миг не би ни хрумнало. Всички знаем какво е да се нуждаеш от някого, независимо дали е за момента или за повече време. Лично на мен не ми харесва да говориш по този начин за моя приятелка или да намекваш, че аз имам подобно мнение за нея.

Роз се усмихна, наведе се напред и докосна чашата на Стела със своята.

— Добре казано.

— Благодаря.

— Забравих докъде бях стигнала — обади се Хейли след миг.

— До спора ти с Харпър — услужливо й напомни Стела. — И до лекото момиче.

Това я накара да се засмее и да се почувства по-спокойна.

— Добре. Скарахме се и тогава се случи онова, за което вече ви казах. Сякаш се отдалечих, а от устата ми започнаха да излизат думи, които не бяха мои. Че всички мъже лъжат и изневеряват, че искат само да те изчукат и да се държат с теб като с уличница. Беше грозно, а не го мислех. Особено за Харпър.

— Първото, което трябва да запомниш, е, че това не са били твои думи — изтъкна Стела. — И второ — че се връзва с нещата, които знаем за Амелия и модела й на поведение. Мъжете са врагът, а сексът е искрата, която разпалва гнева й.

— По време на спора ви обаче, преди да се намеси призракът, Харпър е казал нещо, което е засегнало достойнството ти.

Хейли отново повдигна чашата си и погледна Роз.

— Не искаше да прозвучи така, както го приех.

— Не оправдавай сина ми. Децата ми не са съвършени. Важното е, че си се почувствала засегната и тогава тя се е намесила.

— Роз, искам да знаеш, че в личен план няма да стигна по-далеч с Харпър.

— Нима? — Роз повдигна вежди. — Какво не харесваш в него?

— Харесвам го. — Хейли примигна и се спогледа със Стела, очаквайки подкрепа, но получи само усмивка и свиване на рамене. — И то много.

— Значи той те привлича, ти него — също, но слагаш край на интимните ви отношения още преди да са започнали. Защо постъпваш така?

— Ами понеже той е…

— Мой син — довърши Роз. — А какво лошо намираш в мен?

На границата на търпението си, Хейли размаха ръка пред лицето си.

— Не мога да повярвам в колко неудобно положение изпаднах!

— Очаквам двамата с Харпър да вземете решение, без да ме намесвате в отношенията си. Като негова майка, просто ще наблюдавам отстрани. Ако той знаеше, че ти затръшваш вратата, за да го предпазиш от нещо, което може да го сполети, веднага би я разбил с ритник. И аз бих му ръкопляскала.

— Няма да му кажеш, нали?

— Това не е моя работа, а твоя. — Роз енергично се изправи. — Сега слизам долу и ще го обсъдя с Мич, докато вечеряме. Междувременно имаш още един час на разположение да се цупиш. После очаквам да се стегнеш.

Когато Роз се отправи към вратата, Стела повдигна чашата си и със задоволство отпи.

— Невероятна е, нали?

— Ти не ми помогна много — промърмори Хейли.

— Всъщност ти помогнах. Съгласна съм с всичко, което тя каза накрая, но не го споменах. Реших, че е най-добре да държа езика си зад зъбите. Хей, имаш цял час за цупене, а са изминали едва няколко минути.

— Може би трябва отново да замълчиш.

— Обичам те, Хейли.

— О, по дяволите!

— И се тревожа за теб. Всички сме разтревожени. Затова заедно ще потърсим изход от положението. В това време ти трябва да решиш кое е най-добро за теб и за Харпър. Не бива да позволяваш на Амелия да ви подчини.

— Трудно е, след като тя вече проникна в съзнанието ми. Макар че не зная как.

Стела стана, настани се на дивана до приятелката си и я прегърна през раменете.

— Има сериозна опасност да се побъркам — промълви Хейли.

— Аз също.

 

 

Чувстваше се, сякаш пристъпва боса по разпалени въглени. Внимаваше, подлагаше всяка своя мисъл, дума или постъпка на съмнение.

„По всичко изглежда, че съм самата аз“, реши Хейли, докато се събличаше, за да си легне. Ето — беше усетила вкуса на спагетите и салатата от пресни домати на вечеря. Почувства как собствените й слепоочия пулсират от болка. Собствените й ръце бяха сложили Лили в креватчето й.

Но колко дълго щеше да издържи да бъде нащрек във всеки миг, без да полудее?

Имаше неща, които би могла да стори. И щеше да се залови с тях на следващия ден. Първата точка от плана й бе да опразни кредитната си карта с покупка на лаптоп. Навярно в интернет бе пълно с информация за вселяването на духове в живи хора.

Нали така се наричаше това, което се бе случило с нея?

Всичко, което знаеше по този въпрос, бе научила от романите. Не й се вярваше, че някога подобни истории са я карали да изживява приятно вълнение. Може би трябваше да приложи част от прочетеното в своя случай, въпреки че първото, което й дойде наум, бе от „Кристин“ на Стивън Кинг. Но разбиването на колата на парчета не й се струваше разумно решение. А това и в книгата не бе помогнало.

Следващото бе от „Екзорсистът“, но тя не бе католичка, а там се говореше за демони. Все пак бе готова да се обърне към свещеник и да хукне към най-близката църква, ако станеше още по-страшно.

„Може би преувеличавам“, каза си тя, докато нахлузваше памучните си шорти. Това, че се бе случило веднъж, не означаваше, че ще се повтори. Особено сега, когато вече знаеше, може би щеше да успее да го предотврати със силата на волята си.

Трябваше по-често да практикува йога. Вероятно това бе средство за избавяне от зли духове.

Или пък просто се нуждаеше от малко чист въздух? Очакваната буря се надигаше точно сега. Вятърът ставаше все по-силен, зад прозорците проблясваха светкавици. Щеше да отвори вратите на терасата, за да се наслади на прохладата. После щеше да почете нещо леко, може би романтична комедия, и да се унесе в сън.

Пристъпи към вратите и рязко ги отвори.

И изпищя.

— Господи! — Харпър я сграбчи, преди да издаде следващия ужасен вик. — Не съм убиец, успокой се!

— Да се успокоя ли? Да се успокоя?! Промъкваш се тук като крадец, плашиш ме до смърт, а искаш да се успокоя?

— Не съм се промъкнал, тъкмо се канех да почукам, когато ти отвори вратите. И така изпищя, че сигурно си спукала тъпанчето ми.

— Дано съм успяла. Какво правиш на терасата? Всеки миг ще се разрази буря.

— Видях, че прозорците ти светят, и исках да разбера дали си добре.

— Е, бях, преди сърцето ми да изскочи от страх.

Погледът му се плъзна по тялото й.

— Хубави дрешки.

— О, престани — промърмори тя с раздразнение и скръсти ръце. — Стават само за тичане след децата из двора.

— Да, виждал съм те да тичаш след тях… Знаеш ли, дълго размишлявах за случилото се днес следобед.

— Харпър, аз не мога да мисля за нищо друго от часове насам. — Хейли уморено прокара пръсти през косите си. — Просто не бих понесла повече размисли тази вечер.

— Не е нужно, само трябва да ми отговориш на един въпрос.

Той понечи да влезе, но тя грубо му препречи входа.

— Не съм те канила. И не мисля, че е добра идея да идваш в стаята ми, когато съм разсъблечена.

Той повдигна вежди и спокойно се облегна на вратата. „Сякаш е господар на тази къща“, помисли си Хейли. Но разбира се, че бе такъв.

— Позволи ми да ти напомня, че живееш тук от година и половина. През цялото това време някак успявах да сдържам чувствата си към теб. Мисля, че ще мога да поддържам това отношение още няколко минути.

— Малко си разочарован, нали?

— Бих казал, че съм вбесен. Особено защото се правиш на кралица от някаква мелодрама и ме караш да стоя на прага, докато разговарям с теб.

Когато паднаха първите едри капки, Харпър отново повдигна вежди. „Точно като майка си“, помисли си Хейли.

— Е, добре, влез. Няма смисъл да стоиш отвън в дъжда.

— Благодаря.

— И остави тези врати отворени! — Посочи с пръст към тях и този жест я накара да се почувства по-властна. — Защото няма да останеш дълго.

— Добре — съгласи се той.

Вятърът нахлуваше, следван от тътена на гръмотевиците. А Харпър стоеше, пъхнал небрежно ръце в предните джобове на изтърканите си дънки.

— Знаеш ли — започна той, — след като се успокоих, доколкото бе възможно, премислих случилото се няколко пъти и ми хрумна нещо интересно.

— Реч ли ще произнасяш, или ще зададеш въпроса си?

Той наклони глава с изражение, което му придаде достолепност въпреки дънките, тениската и босите крака.

— Откакто пристигна, ти често се заяждаше с мен. Търпях това поради определени причини. Край с търпението, но да се върнем на въпроса ми. Интересното нещо, което ми хрумна, е свързано с хронологията на събитията. Ето как се развиха те според мен. Идваш в къщата ми, правиш решителна крачка и аз отвръщам. Изживяваме няколко мига близост. Не желаеш да прибързваме, а аз проявявам разбиране. Но следващия път, когато оставаме насаме, започваш да твърдиш, че не проявяваш интерес, а е било импулсивна постъпка, така че нека си останем просто приятели.

— Точно така. Ако въпросът ти е дали съм променила решението си…

— Не, но между двете ни срещи при мен нахълта призрачната обитателка на нашето имение, която реши да опустоши дома ми. По-точно кухнята ми, мястото на първата ни целувка. Е, въпросът ми е как това събитие повлия върху твоята роля през втората ни среща?

— Не знам за какво говориш…

— Е, сега ме лъжеш право в очите.

Обзе я отчаяние. Усети как то се изписа на лицето й, но не успя да го прикрие.

— Искам да си тръгнеш, Харпър. Уморена съм. Днес не беше най-спокойният ден в живота ми.

— Желанието ти да станем по-близки се изпари, защото очевидно на нея не й харесва да бъдем заедно. Достатъчно беше да ни сплаши.

— Не е в това причината!

— Ако нещата стояха така, не бих настоявал пред жена, която не ме желае. Твърде горд съм за това, а и така съм възпитан. — Харпър пристъпи към нея. — Поради същите причини не напускам бойното поле и не позволявам някой друг да ме защитава, ако стане напечено. Дори не си помисляй да заставаш на пътя ми, Хейли, само за да ме предпазиш от нея!

Хейли скръсти ръце.

— Казваш, че не би настоявал, а в момента правиш точно това.

— Желая те, откакто пристигна тук, от първия миг, в който те видях.

Ръцете й безпомощно се отпуснаха.

— Не е вярно.

— Щом те зърнах, сякаш бях заслепен от светлина, която ме прониза. — Взирайки се в очите й, Харпър притисна длан към сърцето си. — Започнах да страдам, едва говорех…

— О, господи! Престани!

Устните му трепнаха, очите му се изпълниха с топлота.

— Тогава ще извърша поредната глупост.

Протегна ръце и я притегли към себе си.

— Харпър, наистина не бива…

Беше едно-единствено движение и тя щеше да си го спомни, когато отново дойдеше на себе си. Изведнъж се озоваха плътно притиснати един към друг. Тялото му следваше всяка извивка на нейното и общата им тръпка завладя сърцето й. Хейли простена…

Устните му леко се разтвориха миг преди да се впият в нейните. Сладостната им топлина напомняше за разтопена захар. Целувката бе бавно, неустоимо опиянение, което замъгляваше сетивата й, докато ръцете му я обгръщаха леко и плавно. Ласки на мъж, който е достатъчно самоуверен, за да не бърза, сигурен, че разполага с цялото време на света…

Горещите му устни се плъзгаха по нейните като закачливи пламъчета.

Сякаш постепенно, умело я разтапяше и завладяваше тялото, волята, сърцето и ума й, докато не й остана друг избор, освен да се предаде.

Тя издаде безпомощен стон, когато попадна в плен на възбудата. Пръстите й, впити в раменете му, се отпуснаха.

Той леко се отдръпна назад, взирайки се в премрежените й очи.

— Хейли, това не е отговор на жена, която е безразлична.

Тя успя отново да сложи ръка на рамото му.

— Не беше честно.

— Защо?

— Тези устни… — Погледът й неволно се спря на тях. — Трябва да поискаш разрешение, за да целуваш така.

— Кой казва, че нямам?

— Е, в такъв случай ще го направиш ли отново?

— Със сигурност.

При следващия порив на вятъра, който нахлу през вратата, устните му разпалиха в нея безброй малки пожари. Те обхванаха всички части на тялото й, сякаш за да я разтопят напълно.

— Харпър. — Изрече името му с треперещи устни, едва отлепяйки ги за миг от неговите. — Наистина трябва да спрем! Е, все някога…

— По-добре по-късно, да кажем, след седмица.

Хейли не можа да сдържи смеха си, но той прозвуча колебливо и завърши като въздишка, щом устните му се плъзнаха към шията й.

— Всичко това е страхотно… Но наистина смятам, че трябва да почакаме. Поне до… — Инстинктивно наклони глава назад, когато безмилостните му устни достигнаха до друго вълшебно място.

Хейли извърна глава, натежалите й клепачи изведнъж се повдигнаха и тя отвори широко очи:

— Харпър!

Когато се раздвижи в ръцете му, той я притисна по-силно.

— Какво, нали все още не е изминала една седмица?

— Спри, за бога, погледни!

На прага стоеше Амелия, а бурята бушуваше зад гърба й. През силуета й Хейли виждаше разлюлените от вятъра дървета и сиво-сините облаци в небето, подобни на огромни изранени юмруци.

Косите й бяха разрошени и сплъстени. Бялата й нощница бе изпоцапана с кал, която се стичаше по окървавените й боси крака. В едната си ръка държеше дълго извито острие, а в другата — въже. Лицето й бе разкривено от безумна ярост.

— Виждаш я, нали?

Хейли потръпна от студ и страх.

— Да, виждам я. — Харпър застана спокойно пред нея. — Трябва да го приемеш — каза той на Амелия. — Ти си мъртва, а ние сме живи.

Ударът бе така силен, че го издигна във въздуха и го тласна с гръб към стената. Усещаше вкус на кръв дори когато успя отново да стъпи на крака.

— Престани, престани! — крещеше Хейли.

Ужасът я накара да се втурне към нея през вледеняващия вятър.

— Той е твой праправнук. Твоя кръв. Пяла си му приспивни песни, когато е бил дете. Не можеш да го нараниш сега.

Продължи напред, макар и да нямаше ясна представа какво ще направи, когато стигне до Амелия. Преди Харпър да я издърпа назад, нов порив на вятъра я повали на пода. Стори й се, че дочу нечий вик — на ярост или скръб. Но звучеше само тътенът на бурята.

— Полудяла ли си?

Харпър коленичи до нея, за да й помогне да се надигне.

— От устата ти тече кръв! — извика ужасено Хейли.

Той я изтри с ръка.

— Отиде си. Засега… Господи, Харпър, та тя имаше нож!

— Държеше сърп. Да, това е нещо ново.

— Не е възможно да е истински, нали? Тя не е материална, така че и нещата, които държи не са, нали? Мислиш ли, че би могла да ни накълца с него?

— Не, успокой се!

Но Харпър се запита дали Амелия не е способна да накара човек да изживее агонията на подобна насилствена смърт. Или да се нарани, докато се самозащитава.

Хейли седеше на пода и дишаше учестено. Беше загледана навън през отворените врати.

— Когато пристигнах бременна тук, призракът понякога идваше в стаята ми. Вярно, беше малко страшничко, но ми носеше и утеха. Сякаш просто ме наглеждаше, за да се увери, че съм добре. Излъчваше някаква тъга. А сега е…

Скочи на крака и побягна, когато чу приспивната песен да звучи по бебефона. Тичаше като обезумяла, но Харпър я изпревари и стигна до вратата на Лили преди нея. Успя да протегне ръка и да препречи пътя й.

— Всичко е наред. Да не я будим.

Лили спеше в креватчето си, сгушена под одеялцето, с плюшената си играчка. Седнала на люлеещия се стол, Амелия пееше. Бе облечена в сивата рокля, с коси, навити на масури, и със спокоен, благ израз на лицето.

— Толкова е студено! — прошепна уплашено Хейли.

— Лили не усеща студа. И аз никога не съм го усещал като дете. Не знам защо.

Амелия извърна глава към тях. На лицето й се изписа мъка, но тя продължи да пее тихо и ласкаво. Постепенно погледът й се спря на Харпър. Когато песента свърши, образът й избледня.

— Пееше за теб — каза Хейли. — Може би си спомни кой си и съжалява. Какво ли е да прекараш сто години в умопомрачение?

Заедно отидоха до креватчето и тя нагласи одеялцето.

— Всичко е наред, Хейли. Няма никаква опасност за Лили. Да вървим.

— Понякога ми се струва, че няма да издържа повече да се возя в това влакче на ужасите. — Тя приглади косите си назад, докато вървяха към нейната спалня. — Идва при нас, обезумяла от ярост, а след минута пее приспивни песни.

— Вероятно това е начин да ни покаже, че каквото и да е способна да стори на теб или мен, не би посегнала на Лили.

— А ако аз го направя? Ако отново се всели в мен и ме накара да нараня Лили или друг близък човек?

— Няма да й го позволиш. Поседни за малко. Искаш ли нещо? Вода?

— Не.

Двамата приседнаха на ръба на леглото.

— Досега Амелия не е успяла да нарани никого в тази къща. Искаше, дори се опита, но не успя. — Харпър хвана ръката й, все още леденостудена, и я разтри между дланите си. — Едно е сигурно: ако някаква луда беше посегнала на живота на някой Харпър или дори на човек от прислугата в този дом, не би могло да й се размине. Щяла е да прекара живота си в затвор или в приют за душевноболни.

— Може би. А какво ще кажеш за сърпа и въжето?

— Никой не е бил нарязан на парчета в Харпър Хаус.

Той стана и затвори вратите за терасата.

— Сигурен ли си?

— Доколкото знам, така е. — Отново седна. — Но ще кажем на Мич. Ако се порови в полицейските архиви, може би ще попадне на нещо.

— Изглеждаш толкова спокоен — каза Хейли след миг. — Но това е заблуда. Сега разбирам, че не те познавам толкова добре, колкото си мислех.

— Същото се отнася и за теб.

Тя въздъхна и сведе поглед към ръцете си.

— Не мога просто да преспя с теб. В началото мислех, че ще мога, но после си казах: „Не бива да се втурвам така слепешком“. Защото знаех, че ще пострадаш. Че тя ще те нарани.

Харпър се усмихна:

— Е, значи бях прав…

Хейли го изгледа раздразнено.

— За много умен ли се мислиш?

— Наистина съм такъв. Можеш да попиташ мама, когато е в добро настроение.

— Приятно е човек да разговаря с теб, освен когато си гневен. — Тя се вгледа изпитателно в него. Поклати глава, стана и закрачи из стаята. — Таях тези чувства у себе си и потисках поривите си, защото лесно бих могла да им се предам, когато съм край теб.

— Не си спомням някога да съм те отблъснал.

— Не предполагах, че гледаш на мен по този начин. Сега, когато го зная, не се смущавам да говоря. Никога не са ме целували така… Ако Амелия не се бе появила точно в онзи момент, вероятно сега щяхме да бъдем в леглото и да изживяваме това, до което води подобна целувка.

— Така няма да ме накараш да изпитам по-дълбока симпатия към прапрабаба си.

— И аз не изпитвам симпатия към нея. Но имах време да помисля, преди да се предам на желанията си. — Хейли беше твърдо решена да бъде разумна и заради двамата. Тя седна на страничната облегалка на дивана. — Никога не съм била срамежлива и мисля, че ако се бяхме срещнали другаде, при други обстоятелства, щяхме да бъдем любовници, и то без всички тези усложнения.

— Защо хората винаги си мислят, че в една връзка не трябва да има усложнения?

Тя поклати глава неуверено:

— Не зная…

— Струва ми се — заговори той и се приближи към нея, — че когато двама души просто търсят кратко приключение, не виждат нищо сложно или нередно. Но когато става дума за връзка, траеща повече от една-две нощи, вече е сериозно и възникват трудности.

— Прав си, не мога да го отрека. Но има доста неща за предвиждане, преди да се решим на подобна стъпка. Мисля, че трябва да бъдем сигурни, че това е правилният избор и за двама ни. Има неща, които не знаем един за друг, а може би са важни.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Хейли вдигна поглед към него.

— Гладен ли си?

— Не сега, Хейли. Каня те на среща. Да отидем на ресторант в града, да хапнем и да послушаме музика.

Раменете й се отпуснаха.

— Добре.

— Утре става ли? — попита Харпър.

— Добре, но ако майка ти и Стела са съгласни да бъдат бавачки на Лили. Трябва да им кажем и за случилото се сега с Амелия. Макар че ще бъде малко неловко да обясняваме как ти се озова тук и какво правехме, когато тя се появи.

— Това ще го премълчим. — Той обхвана лицето й с длани и докосна устните й със своите. — Ще се успокоиш ли сега?

Хейли погледна към вратите, които той току-що бе затворил.

— Бурята затихва, побързай, преди дъждът отново да се усили.

— Ще спя в стаята, където живееше Стела.

— Не е нужно да оставаш тук.

— Така и двамата ще бъдем по-спокойни.

 

 

Хейли наистина се почувства по-добре. Но мисълта, че той спи през няколко врати, не бе предпоставка за спокоен сън. Неизбежно бе да си представи колко лесно би било да се промъкне при него на пръсти и да се пъхне в леглото му.

Не се и съмняваше, че тогава и двамата биха заспали доста по-спокойно.

Ужасно бе да се старае да бъде отговорна и зряла.

И още по-ужасно бе да осъзнае, че държи на него повече, отколкото би й се искало. „Това е добър знак“, каза си тя, докато се въртеше в леглото. Означаваше, че не е леко момиче, което би легнало с някого само защото изглежда секси.

Естествено, някои хора биха си помислили друго заради дъщеричката й, но нямаше да бъдат прави. Тя бе държала на бащата на Лили, бе го харесвала. Може би постъпи безразсъдно, когато забременя, но тя искаше детето. Не от самото начало, признаваше си тя, но след паниката и самосъжалението, гнева и отрицанието, реши, че го иска. Никога в живота си не бе желала нещо толкова силно.

Нейното прекрасно бебе.

Не получи нищо от бащата. Безволев и себичен, той се възползва от скръбта й, за да задоволи своите желания. Но тя не постъпи като глупачка. Най-разумно бе да не му каже, да замине и да задържи детето само за себе си. Завинаги.

Но би могла да получи нещо повече. Бе мислила напълно погрешно за положението си. Защо бе нужно да работи? Да робува на тези хора срещу подслон в огромната им къща? Би могла да има всичко на света. Детето й можеше да има всичко.

Той я желаеше. А тя щеше да използва своя коз по най-добрия начин. О, да, кой по-добре от нея знаеше как да върти един мъж на пръста си? Щеше да го накара да пълзи на колене пред нея и да успее да го впримчи.

Харпър Хаус щеше да принадлежи на нея и на детето й.

Най-сетне.