Нора Робъртс
Червена лилия (21)

Двадесета глава

— Няма гаранция, че ще се случи нещо. — Мич пъхна резервна касета в джоба си.

— Мисля, че можем да я предизвикаме. Искам да кажа… — Хейли овлажни устни. — Ще я привлека. Тя иска това, част от нея го иска от цял век насам.

— А другата част? — попита Харпър.

— Тя иска възмездие, но може би по-скоро ще се опита да нарани теб, отколкото мен.

— Способна е — изтъкна Роз. — Вече се убедихме.

— Затова ще отидем горе, въоръжени с фотоапарати и касетофони. И ще разчитаме на късмета си — заяви Мич.

— Е, тя вдигна залога. — Лоугън хвана ръката на Стела. — Тъй като никой от нас не възнамерява да се оттегли от играта, да отвърнем на предизвикателството.

— Ще останем заедно — каза Роз, докато вървяха по стълбите. — Каквото ще да става. Никога досега не сме се изправяли срещу нея като отбор. Мисля, че в това има сила.

— Винаги ние сме изваждали най-ценния коз, въпреки че тя напада първа — кимна Харпър. — Да, оставаме заедно.

Когато стигнаха до третия етаж, Роз сви към балната зала. Следвайки инстинкта си, пристъпи напред и побутна двойните врати.

— Тук ставаха страхотни купони. Помня как се промъквах вечер и гледах танците. — Посегна към ключа за лампите. Светлината обля покритите мебели и красивия паркет от явор. — Веднъж едва не ги продадох. — Тя погледна към великолепните полилеи на тавана, висящи от изящни гипсови розетки. — Сърце не ми даде, въпреки че това би ни улеснило. Преди време и аз устройвах тържества в тази зала. Мисля, че не е зле отново да започна.

— В онази нощ е дошла тук, сигурна съм. — Хейли стисна по-силно ръката на Харпър. — Не ме пускай.

— За нищо на света.

— Влязла е през вратите на терасата, не са били заключени. Иначе би разбила стъклата. Влязла е и… Позлата и кристал, мирис на восък и лимоново масло. Шуртенето на дъжда, който се стича по тръбите. Запалете лампите!

— Вече са запалени — тихо каза Роз.

— Не, тя запалва лампа… Харпър?

— Тук съм.

— Виждам го. Виждам всичко.

 

 

… Мъглата пропълзяваше през отворените врати зад гърба й и се стелеше като дим над лъскавия паркет. По ходилата й имаше кал, примесена с кръв от раните, получени, когато бе стъпвала върху остри камъни. След нея оставаха кални и кървави следи.

Но все още беше жива.

Ето така се живееше в Харпър Хаус. Разкошни стаи, осветени от кристални полилеи, огледала с позлатени рамки по стените, дълги лакирани маси и палми в саксии, толкова свежи, че носеха уханието на тропиците.

Никога не бе ходила до тропиците. Един ден щеше да отиде с Джеймс и да се разхождат заедно по белия пясък край топлите лазурносини води.

Но всъщност не, техният живот бе тук, в Харпър Хаус. Бяха я прогонили, но тя щеше да остане завинаги. Да се забавлява в тази бална зала, под кристалните полилеи.

Затанцува с въображаем партньор, кокетно наклонила глава. Острието на сърпа в ръката й проблесна на светлината.

Щеше да играе тук нощ след нощ, когато пожелае. Да пие шампанско, да носи скъпи бижута. Щеше да научи Джеймс да танцува валс с нея. Щеше да бъде красив, увит в мекото си синьо одеялце. Толкова трогателна гледка щяха да бъдат — майка и син.

Трябваше да отиде при него час по-скоро, за да останат заедно завинаги.

Къде ли се намираше детската стая? В другото крило, разбира се. Мястото на децата и онези, които се грижеха за тях, не бе близо до разкошните бални зали и изисканите приемни. На какво ухаеше в къщата? На скъп парфюм. Това бе домът на сина й. Вече и нейният.

Краката й потъваха в дебелия килим. Дори толкова късно, когато всички в къщата спяха, газените лампи излъчваха слаба светлина.

„Какво разточителство!“, помисли си тя. Тук никой не пестеше пари.

О, всичките щяха да изгорят.

Спря се, когато стигна до стълбите. Долу спяха онзи негодник и кучката му — блаженият сън на богатите и привилегированите. Можеше да слезе и да ги съсече, да ги нареже на парчета и да се окъпе в кръвта им.

Вяло прокара палец по извитото острие на сърпа и кръвта й го обагри в червено. Дали от техните тела щеше да потече синя кръв? Кръвта на рода Харпър. Би било такава наслада да гледа как тя изтича от белите им шии и образува сини локви върху скъпите им чаршафи.

Но някой можеше да я чуе. Някой от слугите им можеше да й попречи да изпълни дълга си.

Трябваше да бъде тиха като мушица. Докосна бузата си с пръст и сдържа смеха си.

Тиха като призрак.

Продължи към другото крило, отваряйки затворените врати по пътя си и надничайки в стаите.

Майчиното й сърце й подсказа зад коя от тях спи нейният Джеймс още преди да натисне резето с трепереща ръка.

На слабата светлина на лампата различи етажерките с играчки и книги, люлеещия се стол, малките бюра и ракли.

И най-сетне съзря детското креватче.

От очите й бликнаха сълзи, когато се приближи към него. Там бе той, дълбоко заспал. Скъпоценният й син с румени бузи и тъмни коси, ухаещи на чистота.

На света нямаше по-красиво дете от нейния Джеймс. Толкова крехко и невинно същество, спящо в креватчето си. Той се нуждаеше от грижи, ласки и приспивни песни. Сладки песни за сладкото й момченце.

Но бе забравила одеялцето му! Как можа! Сега щеше да се наложи да го увие в купеното от друга жена, за да го отнесе със себе си.

Много нежно плъзна пръсти по бузата му и запя приспивната песен.

— Ще бъдем заедно завинаги, Джеймс. Нищо вече не ще ни раздели.

Седна на пода и се залови за работа.

Използва сърпа, за да среже въжето. Трудно бе да направи примка, но се справи достатъчно добре. Хвърли сърпа и придърпа един стол под лампата на тавана. Продължи да пее тихо, докато завързваше въжето за страничните куки.

Усмихна се, доволна от здравината на възлите.

Повдигна амулета, който носеше на шията си. Бе запаметила заклинанието, което й бе казала вуду магьосницата, но сега й беше трудно да си спомни точните думи, докато го въртеше около стола.

С острието разряза собствената си длан и изчака, докато две капки кръв от ръката й паднаха върху амулета, за да придадат по-голяма сила на ритуала.

Кръвта на Амелия Елън Конър. Същата, която течеше във вените на детето. Майчина кръв, силна магия.

Ръцете й трепереха, но продължи да тананика, когато се върна до креватчето. За първи път, откакто се бе родило, нейното дете бе в ръцете й.

Изцапа с кръв одеялцето и руменото му личице.

Толкова топло и сладко! Със сълзи на радост го притисна към мократа си изпоцапана нощница. Когато то се раздвижи и заскимтя, тя го прегърна още по-силно.

„Тихо, тихо, миличко. Мама е тук. Никога вече не ще те изостави.“ Детето завъртя глава, сякаш търсеше да суче. Но когато тя с радостен стон смъкна роклята под гърдата си и го приближи към нея, то се изви и нададе силен плач.

„Тихо! Няма страшно, сладкото ми момченце. — Залюля го в ръцете си и пристъпи към стола. — Мама вече е при теб. Няма да се разделяме. Ще дойдеш с мама, миличък Джеймс, и никога не ще узнаеш какво е болка или скръб. Ще танцуваме валс в балната зала, ще пием чай и хапваме сладкиши в градината.“

Тя се качи на стола — тромаво, заради тежестта и движенията на детето. Въпреки хленченето му, се наведе, усмихна му се и нахлузи примката на шията си. Пеейки тихо, сложи по-малката примка на неговата.

„Е, вече сме заедно.“

Вратата откъм съседната стая се отвори и нахлу светлина, която я накара да извърне глава и да оголи зъби като тигрица, бранеща малкото си.

Сънената бавачка изпищя и повдигна ръце към лицето си при вида на жената с окаляна бяла нощница и бебето в ръцете й, плачещо от страх, с примка на врата.

— Той е мой! — извика й Амелия.

Когато тя ритна стола под себе си, бавачката се втурна напред.

Писъците затихнаха и остана само студ и мрак…

 

 

Хейли седна на пода на някогашната детска стая и зарида в прегръдката на Харпър.

Все още усещаше вледеняващ студ, докато лежеше в приемната. Краката й бяха завити с одеяло, а Дейвид бе запалил камината въпреки неподходящия сезон.

— Искала е да го убие! — простена Хейли. — Да убие бебето. Господи, опитала се е да обеси собственото си дете!

— За да го задържи завинаги. — Роз стана и се загледа в огъня. — Това е повече от лудост.

— Щяла е да успее, ако бавачката не беше влязла точно в този миг, ако не бе чула плача на бебето и дотичала. — Хейли потърка раменете си. — Но не го е направила с цел да нарани малкото. Вярвала е, че ще бъдат заедно завинаги, щастливи. Господи! Била е напълно умопобъркана. Накрая, когато отново го е загубила, не е престанала да го чака. Мисля, че вижда сина си във всяко дете, което дойде в Харпър Хаус.

— Все едно гори в ада, нали? — вметна Стела.

„Никога не ще го забравя — помисли си Хейли. — Никога.“

— Онази жена, бавачката, е спасила детето.

— Не успях да издиря наследниците й — сподели Мич. — Имал е няколко бавачки, но точно в онзи период сведенията сочат към момиче на име Алис Джеймисън… Писмото на Мери Хейвърс до Люсил потвърждава това. Алис е напуснала работата си при семейство Харпър през февруари 1893-а и не намерих нищо за нея по-нататък.

— Изгонили са я. — Стела затвори очи. — Така са постъпили с нея. Може би са й платили, но по-вероятно е да са я заплашили.

— И двете, предполагам — обади се Лоугън.

— Ще направя всичко възможно да я открия — обеща Мич.

— Ще ти бъда безкрайно благодарна — усмихна му се Роз. — Ако не беше тя, и мен нямаше да ме има на този свят, и синовете ми.

— Не искаше да узнаем това — промълви Хейли. — Поне не всичко. Не знае къде се намира, къде е погребана, какво са сторили с нея. Не може да намери покой и да се пресели в отвъдния свят, докато не я открием.

— Но как? — Стела разпери ръце.

— Имам идея. — Роз изгледа всички. — И мисля, че ще я приемете. Трябва да се върнем горе.

— Какъв смисъл има? — възрази Харпър. — Искаш Хейли отново да види как се опитва да обеси бебето ли?

— Така тя или някой друг от нас ще може да види какво се е случило. Под някой друг имам предвид себе си и Стела.

За първи път, откакто се бяха качили на третия етаж, Харпър пусна ръката на Хейли и рязко стана от дивана.

— Идеята ти е дяволски глупава!

— Не ми дръж такъв тон, Харпър.

— Мога да говоря само така, когато майка ми полудява. Не видя ли какво се случи преди малко там горе? Как Хейли тръгна от балната зала към старата детска стая? Говореше, сякаш вижда случките, сякаш е част от сцената.

— Много добре видях, затова трябва да отидем там отново.

— Аз съм на страната на Харпър по този въпрос, Роз. — Лоугън сви рамене в знак, че съжалява. — Няма да седя тук и да оставя три жени да се качат сами. Обвинете ме, че ви подценявам, ако искате, но не ми пука.

— Очаквах го. Мич? — Веждите й рязко се повдигнаха, когато той остана неподвижен на мястото си и я изгледа намръщено. — Е, отново ме изненадваш.

— Наистина ли си съгласен с нея? — Харпър внезапно се обърна към втория си баща.

— Да, Харпър. Съгласен съм, по дяволите. Неприятно ми е, но разбирам какво цели и защо. Преди да ме обезглавиш, помисли върху следното. Ако не сега, ще отидат друг път, когато никой от трима ни не е наблизо.

— Нали нямаше да се делим?

— Онзи, който я е използвал, отнел е детето й и я е захвърлил, е бил мъж. Тя отново започна да безпокои и мен, и Стела. Няма доверие на вашия пол. Може би ние ще я убедим да ни се довери.

— А може би ще хвърли и трите ви през терасата на третия етаж.

— Харпър! — Роз се приближи към него и му се усмихна със стиснати устни. — Ако някой изхвърчи от тази къща, това ще бъде Амелия. Кълна се! Съчувствието ми към нея беше дотук. Хейли все още изпитва съчувствие. Може това да е предимство, но моето се изчерпа. Онова, което е щяла да извърши, ако не бе намесата на бавачката, според мен е непростимо. Ще я прогоня от тази къща. Хейли, имаш ли смелост да се върнеш?

— Да, искам всичко да приключи. Дотогава едва ли ще се успокоя дори за миг.

— Няма да ти позволя да се изложиш на риск! — възнегодува Харпър.

Хейли се изправи и застана срещу него.

— Искам да вярваш в мен.

 

 

— Сещате ли се как във филмите празноглавата, обикновено оскъдно облечена блондинка чува шум и слиза сама в мазето, особено ако из къщата броди психопат убиец?

Роз се засмя на думите на Хейли, когато застанаха на площадката на третия етаж.

— Е, ние не сме празноглави.

— И никоя от нас не е блондинка — добави Стела. — Готови ли сте?

Продължиха по коридора, хванати за ръце.

— Проблемът е — заговори Хейли с нисък глас, — че щом самата тя не знае какво се е случило с нея после, как ще го разберем ние?

— Стъпка по стъпка. — Роз стисна ръката й. — Как се чувстваш?

— Сърцето ми бие като побесняло. Роз, когато всичко това свърши, какво ще кажеш да отворим отново тази стая? Да я превърнем в помещение за игри с много светлина и ярки цветове.

— Чудесна идея.

— Влизаме — заяви Стела и трите заедно прекрачиха прага.

— Как изглеждаше преди, Хейли? — попита Роз.

— Креватчето беше ето там, до стената. Светлината беше слаба. Газени лампи, като в онзи филм с Ингрид Бергман, в който Шарл Бойе се опитва да я побърка. Там имаше люлеещ се стол и един с изправена облегалка, който тя използва. А тук — етажерка с играчки и книги.

Хейли внезапно отметна глава назад и завъртя очи, сякаш се задушаваше. Краката й се подкосиха.

През силното бучене в ушите си едва чуваше гласа на Роз, която я викаше. Главата й рязко се мяташе настрани.

— Почакай, почакай. Господи, гори! Бебето пищи, а прислужницата, бавачката… Не ме пускайте!

— Ще те върнем обратно — увери я Роз.

— Не, не. Само ме дръжте здраво. Тя умира… ужасно е… и е толкова гневна. — Хейли отпусна глава на рамото на Роз. — Тъмно е, там, където се намира, е тъмно. Никаква светлина, никаква надежда. Загуби го. Беше стигнала до него, а отново остана сама. Винаги ще бъде сама. Не вижда и не чувства нищо. Всичко изглежда толкова далечно. Непоносим студ и мрак. Звучат гласове, но тя не ги чува, само ехо в празнотата. Лети надолу, дълбоко, дълбоко. Вижда единствено мрак. Не знае къде е. Просто се носи. — Хейли въздъхна и остана с глава, отпусната на рамото на Роз. — Не мога да престана, дори в тази стая изпитвам съчувствие към нея. Била е коравосърдечна и себична, пресметлива уличница… Но е платила за греховете си, нали? Повече от сто години се лута, бди над децата на други хора, а е преживяла един-единствен миг със своето, и то когато вече не е била на себе си. Платила е.

— Може би. Добре ли си?

Хейли кимна.

— Не беше като преди, нямах чувството, че ме повлича със себе си. Аз бях по-силната. Нуждая се от живота повече, отколкото тя. Мисля, че е уморена. Почти колкото нас.

— И това е възможно. Все пак не бива да преставаме да бъдем нащрек. — Стела вдигна поглед към тавана, където някога бе висял тежкият газен полилей. — Дори за минута! А сега да се връщаме. — Тя стана и помогна на Хейли да се изправи. — Ти и ние направихме всичко възможно.

— Не ми се струва достатъчно. Била е ужасяваща смърт. Не е настъпила бързо, видяла е как бавачката побягва с бебето. Протягала е ръце към него, докато се е задушавала.

— Това не е майчина обич, каквото и да си е въобразявала — каза Роз.

— Не е, но е било единственото, което е имала. — Хейли овлажни устни. Изгаряше от жажда. — Проклела е Реджиналд. Проклела е всички от рода Харпър. Тя… по своя воля е останала тук. Но вече е уморена. Част от нея — онази, която пее приспивни песни, е страшно уморена и отчаяна. — Тя въздъхна и се усмихна, когато видя Харпър да крачи по площадката. — Всички ние имаме много повече, отколкото е имала тя. Добре сме. — Забърза пред другите две жени към него. — Не постигнахме това, на което се надявахме, но сме добре.

— Какво стана?

— Видях смъртта й и усетих мрака на бездната, в която е потънала. Беше ужасно. Мрак, студ и самота. Отчаяно лутане. — Притисна се към него и заедно тръгнаха надолу по стълбите. — Не зная какво се е случило, какво са сторили с нея. Носеше се надолу в мрака.

— Погребана ли е?

— Не знам. Беше по-скоро… носеше се надолу към място, където не виждаше и не чуваше нищо и не можеше да намери изход. — Несъзнателно потърка шията си при спомена за въжето, врязващо се в нея. — Може би нещо е ставало с душата й, обратното на пътя през тунела към бялата светлина.

— Полет надолу в бездна? — Очите на Харпър я пронизаха. — Потъване във вода?

— Ами… да. Възможно е.

— Езерото — каза той, взирайки се съсредоточено в нея. — Досега не се сетихме за езерото.

 

 

— Това е лудост. — На разсъмване Хейли стоеше сред утринната мъгла край езерото. — Възможно е да отнеме часове. Нужно му е подкрепление. Можем да повикаме други хора. Водолазен екип за претърсване.

Роз я прегърна през раменете.

— Той държи да го направи сам. — Загледа се в Харпър, който нахлузваше плавниците. — Време е да се оттеглим и да не му пречим.

Езерото изглеждаше плашещо тъмно и дълбоко под воала от мъгла, стелеща се по повърхността му. Водните лилии, папурът и зелените листа на ирисите, които винаги й се бяха стрували толкова красиви, сега приличаха на страховити приказни същества.

Но си спомни как Харпър беше крачил нервно по площадката, когато тя бе влязла в детската стая на горния етаж.

— Той повярва в мен — прошепна Хейли. — Сега аз трябва да вярвам в него.

Мич приклекна до Харпър и му подаде подводна лампа.

— Взе ли всичко, което ти е нужно?

— Да, само дето отдавна не съм се гмуркал. — Дълбоко си пое дъх, за да разшири дробовете си. — Но това е като секса, никога не забравяш движенията.

— Мога да повикам няколко студенти, приятели на сина ми, за да ти помогнат. — Също както Хейли, Мич огледа обширната загадъчна повърхност на езерото. — Твърде голямо е, за да бъде претърсено от един човек.

— Каквото и да иска тя, аз съм нейният наследник, така че трябва да го направя сам. Както каза Хейли снощи, може би е било писано да ни помогне да я открием. Чувствам се по същия начин.

Мич сложи ръка на рамото му.

— Не забравяй да поглеждаш часовника, изплувай на всеки трийсет минути. Иначе майка ти ще ме хвърли след теб.

— Не се и съмнявам.

Харпър погледна Хейли и й се усмихна. Тя приклекна до него, сложи ръка на бузата му и докосна устните му със своите.

— За късмет.

— Ще ми е нужен. Не се безпокой, толкова пъти съм плувал в това езеро, откакто… — Погледна към майка си и в съзнанието му изплуваха смътни спомени как малките му ръчички бяха пляскали по водата, докато тя го бе придържала. — Откакто се помня.

— Няма причина да се безпокоя.

Той отново целуна Хейли и провери накрайника за дишане. След това нагласи маската и се спусна под водата.

Наистина бе плувал тук безброй пъти. Напомни си това, докато следваше лъча светлина през водата. Гмуркането беше чудесен начин да се разхладиш в горещи летни следобеди или да се ободриш сутрин преди работа.

Неведнъж бе водил момичета след срещи и ги бе придумвал да се изкъпят на лунна светлина.

Спомни си и как с братята му се бяха боричкали във водата. Плъзгаше светлината на лампата по тинестото дъно, от време на време поглеждайки часовника и компаса си. Майка му бе научила и тримата да плуват тук и той помнеше смеха, виковете и приятните спокойни мигове.

Нима всичко това се бе случило над гроба на Амелия?

Мислено раздели езерото на сектори и старателно започна да оглежда всеки от тях.

След трийсет минути се показа на повърхността. А след още половин час излезе на брега.

Седна, докато Лоугън му помагаше да смени кислородната бутилка.

— Претърсих почти половината. Намерих само кутии от бира и бутилки от безалкохолни. — Но в този миг улови укорителния поглед на майка си и възропта: — Не ме гледай така, заслужавам повече уважение!

Тя протегна ръка и погали мокрите му коси.

— Трябваше да се досетя.

— Някой да ми донесе мрежа, ще почистя, докато търся.

— Ще мислим за това по-късно.

— Не е дълбоко, най-много шест-седем метра, но дъждът е размекнал тинята и е малко мътно.

Хейли седна до него, но той забеляза, че внимава да не натопи краката си във водата.

— Жалко, че не мога да дойда с теб.

— Може би догодина ще те науча да се гмуркаш. — Докосна корема й. — Сега стой тук и се грижи за Хермиън.

Отново скочи във водата.

Сега не изпитваше приключенската тръпка, както през летните ваканции, когато бе слагал кислородните бутилки. Напрегнато се взираше във водата и следваше светлия кръг.

Чуваше единствено собственото си дишане, но и то му се струваше монотонно и все по-изнервящо. Искаше му се час по-скоро да приключи, да седне на сухо в топлата кухня и да пие кафе, вместо да плува в мрака из проклетото езеро, търсейки останките на жена, към която в момента изпитваше само гняв.

Беше му писнало толкова голяма част от живота му да се върти около една луда самоубийца, която, ако не й бяха попречили, би отнела живота на собственото си дете.

Може би в края на краищата Реджиналд не беше злодеят в тази история. Може би бе взел детето, за да го спаси. Може би…

Усети, че го обзема ярост, толкова силна, че почти го накара да забрави, че се намира на пет метра под водата.

За пореден път погледна часовника си и съзнателно започна да обръща повече внимание на дишането си, докато следваше лъча.

Какво ставаше с него, по дяволите? Нямаше съмнение, че Реджиналд е бил кучи син. Както и че Амелия е била себична и смахната. Но плодът на тази егоистична връзка бе добър, силен и любящ — а това бе най-важното.

Затова имаше смисъл да продължи търсенето. Затова на всяка цена трябваше да открият Амелия.

„Може да е заровена в гората“, реши той. Но защо, за бога, човек да си прави труда да копае дупка в заледената земя, когато има собствено езеро? Беше толкова близко до ума, че се питаше как не са се сетили по-рано.

А може да не им бе хрумнало, защото беше налудничава идея. Дори тогава езерото се е използвало — за плуване, за ловене на риба. А труп, потопен в него, винаги можеше да изплува.

Защо предците му биха рискували?

Премина в друг участък и огледа осветената ивица.

Прекара още почти час в тайнствените дълбини. Реши да приключи за тази сутрин, да зареди бутилките и да продължи утре. Скоро щяха да заприиждат клиенти, а нищо не би ги отблъснало така, както слух, че някой търси човешки скелет в имението.

Прокара лъча по корените на водните лилии и за миг му хрумна да се опита да създаде червен хибрид. Наистина гениална идея. Огледа корените, доволен от развитието на творенията си, и реши да изплува.

Но изведнъж забеляза нещо под себе си. Погледна часовника и видя, че времето му изтича, ала раздвижи крака, гмурна се по-дълбоко и внимателно огледа дъното.

Тогава съзря това, което бе останало от нея — кости, покрити с тиня и заплетени корени. На нивото на ръцете и кръста й бе вързана тежест от тухли и камъни с въже, навярно онова, с което се бе обесила.

Въжето, с което бе възнамерявала да убие сина си.

Все пак нима не бе имало опасност някога да изплува? Неизбежно беше въжето да изгние, камъните да се разместят…

Загреба с ръце, за да стигне по-близо до нея.

Ударът го тласна назад така силно, че се преобърна и изпусна лампата от ръката си.

Бореше се с призрак в непрогледния мрак и въздухът му свършваше.

Потисна паниката и напрегна тялото си, за да се оттласне от дъното и да изплува.

Но бе повален от нова вълна.

Видя я да се носи към него през водата. Бялата й нощница се развяваше, а косите й се спускаха над омотаното въже. Очите й яростно засвяткаха, ръката й посегна към него, пръстите й със зловещи нокти се присвиха.

Харпър почувства как се впиват в шията му, въпреки че все още виждаше костите й на метър под себе си.

Размаха юмруци, но сякаш удряше в абсолютна празнота. Раздвижи ръце, за да се издигне към повърхността, но тя безмилостно го теглеше надолу, както камъните и тухлите са задържали тялото й на дъното.

Опитваше се да извърши това, което не бе успяла да стори със собственото си дете. Може би всъщност планът й беше точно такъв — да отнесе със себе си някого от рода Харпър.

Спомни си за Хейли, която го чакаше горе, и за детето в утробата й. И за дъщеричката й, която вече бе негова.

Нямаше да се откаже от тях.

Погледна надолу към костите и се опита да намери в себе си капка съжаление. После отново видя Амелия, напълно обезумяла.

„Помня те! — мислено изрече той с цялата сила на волята си. — Помня как ми пееше. Знаех, че никога не ще ми сториш зло. Спомни си кой съм! Детето, наследник на твоето…“

Потърси рибарския си нож и разряза дланта си с острието, както някога бе сторила тя в лудостта си. Кръвта му обагри мътната вода помежду им и се понесе надолу — към покритите с тиня кости.

„В мен тече и твоя кръв. Колкото на Харпър, толкова и на Конър. От Амелия в Джеймс, от Джеймс в Робърт, от Робърт в Розалинд и от Розалинд в мен. Затова те намерих. Пусни ме! Нека ти помогна да си отидеш там, където е домът ти. Вече няма да се луташ в самота.“

Когато натискът върху гърлото му отслабна, сдържа импулса си да заплува към повърхността. Все още я виждаше и се питаше как е възможно по бузите й да се стичат сълзи.

„Ще се върна за теб. Обещавам!“

Вдигна глава и в съзнанието му зазвуча приспивният напев, нежният глас, който помнеше от детството си. Когато погледна назад, видя лъча на лампата да я осветява от дъното.

Образът й постепенно избледня като съновидение.

Най-сетне на повърхността, Харпър рязко дръпна накрайника от устата си и пое въздух, от който пресъхналото му гърло запари. Слънчевата светлина заслепи очите му и през бученето в ушите му зазвучаха гласове, викащи името му.

Все още замаян, зърна Хейли на брега, притиснала ръка към корема си. Блясъкът на рубинените сърца от гривната на китката й му вдъхна надежда.

Заплува сред лилиите към нея, от смъртта към живота. Лоугън и Мич му помогнаха да излезе от водата и да се изтегне по гръб, жадно поемайки въздух, загледан в очите на Хейли.

— Намерих я!