Нора Робъртс
Червена лилия (20)

Деветнадесета глава

Уви я в одеяло от шията до петите и седна до нея на леглото, за да подсуши косите й с кърпа.

— Не помня кога съм станала, нито как съм излязла.

— Стопли ли се?

— Да — отвърна Хейли, сетне си помисли: „Освен леда, който ме сковава отвътре до мозъка на костите“. Питаше се дали някога топлината ще проникне толкова дълбоко в нея. — Не зная колко време съм стояла навън.

— Сега отново си тук.

Хейли протегна ръка и я сложи върху неговата. И той се нуждаеше от топлина и утеха колкото нея.

— Ти ме намери.

Харпър целуна влажните й коси.

— Бих те открил навсякъде.

— Взел си бебефона на Лили. — „Това означава още повече“, помисли си тя. — Сетил си се да го вземеш. Не си я оставил сама.

Той обгърна раменете й.

— Не бих изоставил нито теб, нито Лили. — Сложи ръка на корема й. — Никого от трима ви. Кълна се!

— Зная. Амелия не вярва нито в обещания, нито в доброто и любовта, а аз вярвам. Вярвам в нас, във всичко, което имам. — Извърна глава и устните й докоснаха неговите. — Невинаги е било така, но сега вярвам. Имам всичко. Тя няма нищо.

— Все още ли изпитваш съжаление към нея? След всичко това?

— Не зная какво изпитвам към нея. Или какво мисля. — Тя сведе глава и блажено я склони на силното му рамо. — Смятах, че я разбирам, поне донякъде. Изпаднала е в положение, подобно на моето. Искам да кажа, забременяла е и отначало не е искала бебето.

— По нищо не си приличате.

— Харпър, забрави за своите чувства поне за минута. Погледни обективно, както когато работиш. Сравни ситуациите. Всяка от двете ни е забременяла, без да е омъжена. Не е обичала бащата и не е искала тази промяна в живота си, това бреме. После бебето е станало всичко за нея, макар и по различен начин и поради различни причини.

— Различни причини — повтори той. — Все пак виждам някакво бегло сходство.

Вратата се отвори и влезе Роз, носейки поднос.

— Няма да ви смущавам. Харпър, накарай я да изпие това. — След като остави подноса до леглото, Роз го заобиколи и седна от другата страна. Хвана ръката на Хейли и я целуна по бузата. — Почини си.

Харпър докосна китката на Роз за миг.

— Благодаря ти, мамо.

— Ако имате нужда от нещо, обадете се.

— Не е имало кой да се погрижи за Амелия — тихо промълви Хейли, когато Роз излезе. — Никой не се е интересувал какво ще стане с нея.

— А тя от кого се е интересувала? За кого е била загрижена? Маниакалното преследване на една цел не е грижа — добави той, преди Хейли да проговори. Стана да й налее чай. — Това, което са й сторили, безспорно е жестоко. Но знаеш ли какво? В нейната тъжна история няма добри герои.

— Винаги трябва да има добър герой. Но тук наистина няма. — Хейли взе чашата. — Не е била героиня, дори трагична, като Жулиета. Просто жертва на ужасна жестокост.

— Била е пресметлива — изтъкна Харпър. — И луда.

— Това също е истина, но тя не би могла да те разбере. Мисля, че вече я познавам достатъчно добре, за да съм сигурна. Не би разбрала твоята чувствителност и почтеност. Жалко!

Той закрачи към вратите за терасата. Навън земята жадно поглъщаше очаквания дъжд.

— Винаги беше тъжна. — Харпър надникна дълбоко в себе си, отвъд гнева, и откри жалост. — Забелязвах го още като дете, когато идваше в стаята ми и пееше. Тъжна и отчаяна. Но ме караше да се чувствам спокоен, както в присъствието на любящ човек. Обичаше ни по свой начин, мен и братята ми. Мисля, че това означава нещо.

— Все още е привързана към теб, усещам го. Объркана е. Харпър, не мога да си спомня нищо. — Хейли остави чашата и в очите й проблесна тъга. — За разлика от всеки друг път. Тогава поне част от мен знаеше какво става. Не мога да го обясня, но този път всичко е страшно объркано. Не проумявам какво съм правила в онази бална зала. Какво е правила тя там?

Искаше му се да я успокои, да я убеди да престане да мисли за това. Но нима беше възможно? Върна се и седна до нея.

— Ходила си до моята къща, със сигурност. Вратата беше отворена и видях следите ти до кухнята. Подът е мокър.

— Там е отишла в нощта на смъртта си. Там е умряла. Не може да има друго обяснение. Онзи път, когато я видяхме на терасата, мокра и окаляна, държеше въже.

— Възможно е да го е взела от гаража.

— За какво й е било въже, щом е дошла за детето си? За да върже бавачката ли?

— Едва ли й е било нужно за нещо подобно.

— Държеше и онзи сърп, лъскав и зловещ — спомни си тя. — Може би е била готова да убие всеки, който застане на пътя й. Но въжето? Какво е щяла да прави с него, ако не да върже някого? — Очите на Хейли изведнъж се разшириха и тя остави чашата, когато срещна погледа му. — Господи! Да се самоубие? Да се обеси, това ли ти хрумна? Но тогава защо й е било нужно да измине целия път дотук? Защо би се довлякла до къщата в дъжда, а после да се обеси в балната зала?

— Тогава на третия етаж се е намирала детската стая.

И последната капка руменина изчезна от лицето й.

— Детската ли?

„Не — помисли си Хейли, когато образът се появи в съзнанието й. — Никога вече няма да почувствам истинска топлина.“

 

 

В свободните й дни Хейли бе свикнала часовете да летят неусетно. Голяма част от времето бе запълнена с досадни задължения — пазаруване, пране, подреждане, грижи за Лили и безброй други задачи, които изникваха. Почти не помнеше какво е да има онова, което хората без малки деца наричат свободно време.

Но кой казваше, че това не й харесва?

Ако не бе заета с нещо, ставаше мрачна и неспокойна. Ала не можеше да оспори нареждането на шефката си да ползва ден отпуск. Поне докато тя се казваше Розалинд Харпър.

Беше заточена в къщата на Стела за деня, без дори Лили да е до нея за развлечение. Бяха й заповядали да си почива и тя наистина се бе опитала. Но дори четенето не й носеше обичайната наслада, а купчината дискове с филми, които й бе дала Стела, не я заинтригува. Тишината в празната къща я караше да брои минутите, вместо да се унася в дрямка.

Прекара известно време в обикаляне из стаите, в чието боядисване бе участвала. Стела и Лоугън бяха превърнали къщата в уютен дом, съчетавайки нейния нюх към стил във всички детайли и неговия усет за пространство. „И най-доброто за момчетата, разбира се“, помисли си тя, когато се спря пред вратата на стаята им с двуетажно легло и етажерка, отрупана с комикси и камиончета. Това беше дом, създаден с мисълта за деца, пълен с ярки цветове, а огромният двор се простираше чак до горите. Въпреки красиво оформените градини, имаше предостатъчно място децата и кучето да тичат на воля.

Паркър бе единствената й компания през деня. Взе кучето на ръце и потърка нос в козината му, докато слизаше по стълбите.

Дали тя щеше да бъде добра домакиня като Стела? Любяща и нежна и същевременно толкова разумна?

Никога не беше кроила планове за нещо подобно. Стела бе тази, която планираше всичко. А Хейли досега просто се носеше по вълните на живота, щастлива и безгрижна. Доволна от работата си в книжарницата, с радост помагаше на баща си да поддържат малката си къща. Понякога й хрумваше да се запише в курс по бизнес управление, за да бъде подготвена, когато реши да осъществи плахите си мечти за собствена книжарница. Някой ден.

Очакваше и да се влюби. Също някой ден. „Както повечето момичета“, казваше си тя. Но не бързаше за голямата любов на живота си и всичко, произтичащо от нея — нова рутина, дом, деца. Представата за горда многодетна майка бе толкова далеч от нея, колкото и луната.

Но се случиха неща, които я тласнаха в неочаквана посока, и сега, почти на двайсет и шест, вече бе бременна с второто си дете и работеше в сфера, за която преди по-малко от две години не бе имала никакви познания.

И беше така безумно влюбена, че всичко наоколо й се струваше забулено в нежна розова мъгла.

Единственото, което помрачаваше щастието й, бе загадъчният дух на Амелия, който понякога решаваше да вземе тялото й назаем.

Когато кучето се разшава в ръцете й, тя го остави на пода и влезе след него в кухнята. Видя го да се долепя до задната врата и да се взира през пролуките навън.

— Добре, добре, ще те пусна. Знам, че не съм най-приятната компания днес.

Отвори вратата и Паркър хукна към горите, сякаш закъсняваше за среща.

Хейли излезе на двора. Денят беше чудесен. Всичко изглеждаше свежо след дъжда и въздухът бе по-хладен. Можеше да се поразходи, да отскубне някой и друг плевел. Или да се изтегне на шезлонга на верандата и да види дали навън дрямката няма да я споходи по-лесно.

Без да таи голяма надежда, наклони облегалката назад и се замисли дали да не отскочи за някоя книга. След минути заспа.

 

 

Събуди се малко замаяна под звуците на нечие хъркане. Смутено притисна ръка към устата си, но хъркането продължи. Някой бе метнал върху нея тънка памучна завивка и разтворил над главата й плажен чадър.

Хъркането идваше от Паркър, който лежеше по гръб до шезлонга й, с крака във въздуха, и приличаше на съборена детска играчка.

Колкото и странни неща да се случваха в живота й напоследък, едва ли кучето бе донесло завивката и преместило чадъра.

Все още не се бе разсънила напълно, когато Стела излезе през задната врата с две чаши чай с лед.

— Приятна ли беше почивката? — попита я тя.

— Не знам, проспах я. Благодаря — добави Хейли и взе едната чаша. — Колко е часът? Господи! — Примигна, когато погледна часовника си. — Спала съм почти два часа.

— Радвам се да го чуя. Изглеждаш по-добре.

— Надявам се. Къде са децата?

— Лоугън ги взе след училище. Обичат да ходят с него по обекти. Времето е страхотно, нали? Идеално за пийване на чай с лед на верандата.

— Всичко наред ли е в градинарския център? В такова време идват доста клиенти.

— Така е, имахме много работа. Погледни онези свежи мирти. Обожавам този двор! — въздъхна тя.

— Двамата с Лоугън направихте чудеса. Не за първи път си казвам, че сте страхотен тандем.

— Изглежда, си права. Кой би предположил, че един разпилян всезнайко и една свръхамбициозна сухарка ще открият заедно истинската любов и щастие?

— Ами например аз. И то от самото начало.

— Може би. Знам колко си проницателна. Яла ли си?

— Не бях много гладна.

Стела размаха пръст срещу нея и посочи корема й.

— Някой там вътре сигурно е гладен. Ще ти направя сандвич.

Хейли поклати глава в знак, че се предава.

— Не е честно. Познаваш слабостите ми.

— Стой тук — рече й Стела. — Свежият въздух ти действа добре. Връщам се след минута.

Тя удържа на думата си и донесе не само сандвич, а и чепка тъмно грозде, хапки със сирене и сладки. Хейли погледна чинията в скута си, а после Стела.

— Да ти казвам ли „мамче“?

Стела се засмя, седна до краката й и започна да ги разтрива, докато всеки мускул в тялото на Хейли се отпусна.

— Едно от нещата, които ми харесваха най-много, докато бях бременна, беше да ме глезят.

— Първия път пропуснах това удоволствие. Поне през няколкото начални месеца.

— Е, сега ще наваксаш. Как се чувстваш като бременна?

— Уморена, с честа смяна на настроенията, но относително добре. А сега още по-добре — добави тя, когато отхапа от сандвича. — Колкото и да не ми се иска да призная, сънят и храната помагат. Ще се грижа за себе си, Стела, обещавам. Бях внимателна, докато носех Лили, ще внимавам и този път.

— Зная. А и никой няма да ти даде друг избор.

— Струва ми се смешно, когато всички се суетят около мен. — Хейли нервно раздвижи рамене.

— Ще се наложи да свикнеш с това, особено след всичко, което се случи.

— Снощи беше толкова… Вече използвах всички думи, които ми хрумват: силно, странно, загадъчно, разтърсващо. Най-силното от всички преживявания досега. Стела, не казах всичко на Харпър. Не можах.

— Какво премълча?

— Нещо, което почувствах. Щеше да побеснее, както всеки мъж. Надявам се ти да не реагираш така.

— Кажи ми какво има.

— Някакво чувство… не знам дали е просто от стреса, или е истинско. Но ми се струва, че тя иска бебето ми. Това бебе!

Притисна ръка към корема си.

— Как… — простена Стела и очите й се разшириха от ужас.

— Не ще успее. Няма сила на този свят, която би ми го отнела. Можеш да ме разбереш, защото знаеш какво е да носиш дете в себе си. Но Харпър би се побъркал.

— Обясни ми, за да не се побъркам и аз.

— Най-доброто обяснение, за което се сещам, е, че е адски объркана. Смесва настоящето със своето време. Лута се между двете епохи. Когато е в наши дни, иска нещата, които имам аз: детето, живота ми, тялото ми. И най-вече — богатството и привилегиите. Иска усещанията, които изживявам аз, и успехите, които постигам. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— Когато умът й е в настоящето, става страховита и ненаситна. Докато е в капана на своето време, просто е гневна и отмъстителна и иска някой да плати за онова, което я е сполетяло. Или е тъжна, буди съжаление и желае всичко да свърши. Уморена е. А Харпър мисли, че се е самоубила.

— Зная. Поговорихме с него.

— Мисли, че се е обесила в детската стая. Точно там, където е спяло бебето. Възможно е да го е извършила. Била е достатъчно побъркана от скръб.

— Знам и това. — Стела се изправи, застана до ръба на верандата и се загледа в двора. — Отново имам видения.

— Какво? Откога?

— Не тук и не нощем. Това са образи, които ми се явяват в будно състояние. По време на работа, в района на имението. Като сънищата ми за синята далия. Но сега прилича на чудовище. Тя иска да я виждам така. Венчелистчетата са като бръсначи, които биха могли да нарежат пръстите ти на парчета, ако ги докоснеш. Този път не е поникнала в градина. — Обърна се с лице към Хейли и срещна погледа й. — А върху гроб. Върху черна пръст, без надгробна плоча. Далията е единственото, което расте на гроба.

— Кога започнаха виденията ти?

— Преди няколко дни.

— Мислиш ли, че и Роз има подобни?

— Не е зле да я попитаме.

— Стела, трябва да отидем в старата детска стая.

— Да, ще го направим — обеща тя.

 

 

Лесно бе да останат насаме по женски, когато обявената тема за разговор бе предсватбената подготовка. Хейли бе забелязала, че мъжете се разбягват като пилци, щом чуят за списъци на гости.

Седяха на верандата на Стела в омайната вечер, а Лили си играеше на тревата с Паркър.

— Не вярвах, че ще е толкова лесно да отпратим Харпър — промърмори Хейли. — Човек би очаквал, че ще настоява да участва в подготовката. Все пак той се жени.

Роз и Стела се спогледаха с насмешка, след което Роз потупа Хейли по ръката.

— Наивно младо момиче.

— Всъщност няма значение, щом ще говорим за съвсем друго нещо, но все пак… — Ядосана на себе си, Хейли махна с ръка. — Няма значение! И така, Амелия отново е започнала да безпокои и теб.

— Два пъти — призна Роз. — Бях сама в оранжерията за разсаждане. Работя, а изведнъж се озовавам на съвсем друго място. Твърде тъмно е, за да разбера къде съм. И студено, много студено. Стоя над разкопан гроб и когато поглеждам надолу, я виждам. Гледа ме. Ръцете й са вкопчени в стъблото на черна роза. Или изглежда черна в мрака.

— Защо не ни каза? — попита Стела.

— Бих могла да ти задам същия въпрос. Възнамерявах да ви кажа, споделих го с Мич. Но се случиха важни неща, които отвлякоха вниманието ни.

Хейли придърпа Лили в скута си и с възхищение разгледа голямата пластмасова гривна, с която си играеше.

— Зная, че когато в началото предложих да проведем сеанс, всички го приехте като шега. Но може би трябва да опитаме. Ние трите сме свързани с нея. Ако направим сериозен опит за контакт, вероятно ще ни разкрие какво иска.

— Няма скоро да извадя кристалната си топка! — решително заяви Роз. — Във всеки случай не мисля, че и самата тя знае. Искам да кажа, че явно иска да я намерим, но има предвид гроба си. Ала не знаем къде е.

— Можем да бъдем сто процента сигурни, че се намира в имението Харпър — намеси се Стела.

— Не, не можем. Мич прави всичко възможно да открие сведения за смърт или погребение. Но не съществуват такива за нея.

— Била е погребана тайно — досети се Хейли. — Ала винаги е искала да узнаем какво й се е случило. Все още не се примирява. — Сви рамене и леко се усмихна. — Това е едно от нещата, в които съм сигурна. Ако е убита или се е самоубила в къщата, трябва да го разкрием.

— Детската стая все още е била използвана, когато съм се родила — заговори Роз.

— Спяла си там като бебе? — попита Хейли.

— Доколкото знам. Поне през първите няколко месеца, с бавачката. Баба ми не одобрявала това, баба Харпър. Явно тя я е ползвала само за гостна. Имала значително влияние над родителите ми и успяла да ги убеди да ме преместят на втория етаж. Моите деца никога не са спали в онази стая.

— Защо? — попита Хейли.

Роз замислено присви устни.

— Първо, не исках да бъдат далеч от мен. Освен това не ми харесваше атмосферата в нея. Имаше нещо, което не можех да обясня, но по онова време рядко се питах какво е.

— Мебелите за стаята на Лили бяха свалени оттам.

— Да. Когато Мейсън стана твърде голям, за да спи в детското креватче, всичко беше преместено горе. Превърнах стаята в склад за вещи на момчетата, които са престанали да използват. Етажът отдавна е необитаван. Поддръжката е твърде скъпа, а и имаме много повече място, отколкото ни е нужно. Все пак няколко пъти съм организирала приеми в балната зала.

— Никога не се бях качвала там — каза Хейли. — Струва ми се странно сега, когато се замисля, защото обичам да разглеждам стари къщи и да си представям някогашния им облик. Но през цялото време, откакто живея тук, не ми е хрумвало да отида горе.

— Права си, че е странно — рече Стела. — Момчетата можеха да тичат из цялата къща повече от година. Човек би помислил, че е неизбежно някога да ги открия там и да им се скарам. Но не мисля, че и те са ходили. Дори ако го бяха направили тайно, Люк със сигурност щеше да се разприказва.

— Мисля, че трябва да отидем. — Хейли погледна и двете. — Важно е.

— Тази вечер ли? — попита Стела.

— Не бих издържала да чакам. Това ме влудява.

— Щом решаваме да го направим, ще отидем всички заедно. Шестимата — каза Роз. — Без децата. Дейвид ще остане с тях долу. Трябва да си сигурна, Хейли. На този етап, изглежда, ти си най-близо до нея от всички нас.

— Сигурна съм. Но това не се отнася само за мен. — Усетила хладна тръпка, Хейли потърка ръцете си. — Чувствата й към Харпър са ужасно объркани. Обича го, когато вижда в него правнука на своето дете, а го мрази, защото е мъж от рода Харпър, с кръвта на Реджиналд. — Погледна Стела, а после Роз. — Тези противоречиви чувства са невероятно силни. Мисля, че близостта ни с Харпър ги прави още по-силни.

— Любов, секс, майчин инстинкт, отмъстителност, скръб. — Роз кимна. — И лудост.

— Неговите чувства към нея също са неясни — въздъхна Хейли. — Не знам дали това е от значение, но смятам, че на този етап е важно да имаме предвид всичко. Мисля, че най-сетне се приближаваме към края на цялата история.

— Дай боже! — въздъхна Стела.

— И аз искам да свърши и да се заема с плановете за сватбата си и за бебето. Да седя тук с вас двете и да говорим за музика, цветя и булчинската рокля, която ми се ще да нося. Снощи, преди онази случка, си представях дълга бяла рокля и цветя — призна Хейли. — Но мисля, че е изключено. — Сви рамене и докосна корема си. — Нямам право да бъда облечена в бяло.

— Скъпа. — Роз леко притисна ръката й. — Всяка булка има право да носи дълга бяла рокля.

 

 

Първо се нахраниха. Семейните вечери се бяха превърнали в ритуал, който събираше всички — възрастни и деца, заедно около украсената с цветя маса. Роз твърдеше, че тези неща са важни, и Хейли разбираше смисъла им.

„Това сме ние — сякаш искаха да кажат. — Ще си останем такива, каквито сме, въпреки всички неприятности. А може би благодарение на тях — дори по-силни.“

Хейли бе станала част от семейство. Имаше майка, сестра, любим, братя и приятели. Дете, обожавано от всички. И още едно, което след месеци щеше да се появи на бял свят.

Беше готова на всичко, за да запази това семейство здраво и сплотено.

Затова се хранеше с тях, участваше в разговорите и се опитваше да забрави тревогите, потапяйки се в безценния нормален живот.

Поговориха за цветя и книги, за училище и уроци и най-сетне — за дългоочакваните сватбени планове.

— Сигурно Хейли вече ти е казала, че бихме искали да се венчаем тук, ако нямаш нищо против, мамо.

— Това очаквах да чуя. — Роз остави вилицата си. — В градината ли? Ще се молим времето да остане хубаво, но за всеки случай ще опънем тенти. Готова съм да се заема с цветята. Само ми дайте насоки. Предполагам, че ще искате лилии.

— Да, искам да нося букет от червени лилии.

— Тогава ще има само ярки цветове, никакви полутонове. Ще намеря добро съчетание. Знам, че не бихте желали нещо твърде официално. И тъй като ще бъде третата ни сватба за тази година, мисля, че лесно ще изгладим подробностите.

— Харпър, стой настрана — посъветва го Лоугън. — Не се вживявай твърде много. Казвай само: „Добре, харесва ми“, и ако ти предложат две възможности за избор, не се чувствай притиснат. Просто отговори, че и двете неща са страхотни, и остави на нея да реши.

— Мисли се за много забавен — сухо отбеляза Стела. — Ала няма да го сритам под масата, понеже има право.

— Защо всички се женят? — полюбопитства Гевин. — Сигурно жените са измислили това.

— Защото обичат да тормозят нас, мъжете — отвърна му Лоугън.

— Някой трябва да накара и тях да носят вратовръзки.

— Аз ще сложа вратовръзка — предложи Стела, — ако ти се качиш на високи токчета.

— Зная защо хората се женят — зачурулика Люк. — За да спят в едно легло и да си правят бебета. Вие с Мич ще имате ли бебе? — обърна се той към Роз.

— Вече сме изпълнили квотата си преди доста години. — Роз стана от масата. — Впрочем мисля, че е време вие, момчета, да помогнете на Дейвид да разчисти масата и да хапнете сладолед в кухнята.

— Добре. Рота, строй се! Ти също, редник. — Преди Хейли да се заеме с дъщеря си, Дейвид се приближи към високото столче на Лили и я повдигна. — Това, че си дребничка, не означава, че можеш да се измъкнеш. Обича да ми помага да слагаме съдовете в миялнята машина — каза той на Хейли. — Ще се справим.

— Трябва да поговоря с теб насаме за минута.

— Подредете съдовете на купчини, господа — нареди той и понесе Лили на ръце към кухнята. — Тук всичко ще е наред, не се безпокой.

— Не, не е това. Зная, че мога да разчитам на теб за Лили. Става дума за сватбата. Ще те помоля за нещо.

Дейвид свали Лили на пода и й даде чашка и лъжичка да си играе.

— Какво ще пожелаеш?

— Може би ще ти прозвучи странно, но мисля, че човек трябва да планира сватбеното си тържество така, че всичко в този ден да бъде най-доброто за него.

— Ако не в този ден, кога?

— Точно така. Надявам се, че ще се съгласиш ти да ме заведеш до олтара.

На лицето му се изписа изумление.

— Аз ли?

— Знам, че не си достатъчно възрастен, за да ми бъдеш баща, но това не е от значение за мен. Ти си един от най-добрите ми приятели, както и на Харпър. Всички сме като едно семейство. А в ден като този най-важно е семейството. Баща ми почина, а нямам кръвен роднина, когото да обичам колкото теб. Затова искам ти да вървиш с мен по пътеката и да ме предадеш на Харпър. Ще означава много за мен.

Очите му се премрежиха от сълзи, когато я прегърна.

— Това са най-милите думи, които съм чувал — промълви той с пресекващ глас.

— Ще го направиш ли?

— За мен ще бъде огромна чест. — Дейвид хвана ръцете й и целуна дланите й.

— Помислих, че ще ти се стори глупава идея.

— Нищо подобно. Толкова съм горд и поласкан. Ако не тръгнеш веднага, скъпа, ще се изложа пред войниците си.

— Аз също — разнежи се Хейли. — Добре, ще поговорим отново. — Приклекна и целуна Лили по челото, но детето не й обърна никакво внимание. — Бъди послушна.

— Знаеш ли, Хейли — каза замислено Дейвид, щом тя се спря на вратата. — Баща ти също би се гордял с теб.

Едва успя да кимне, преди да излезе.

Тя изтри сълзите, докато вървеше към приемната, откъдето звучаха гласове, и се спря, доловила гневния тон на Харпър.

— Идеята никак не ми харесва! Още по-малко фактът, че трите сте заговорничили без нас.

— Ах, тези жени! — възкликна Роз саркастично.

— Нямам заслуга за това, че сте жени — сопна се той в отговор. — Но за факта, че моята е бременна, имам. Отказвам да поемам рискове.

— Добре, разбирам те. Но какво възнамеряваш да правиш с нея през следващите седем-осем месеца, скъпи?

— Да я пазя.

— Трудно е да се спори с теб.

— Със спорове няма да стигнем доникъде — намеси се спокойно Мич. — Можем да обсъждаме и преговаряме безкрайно дълго, но едва ли ще постигнем пълно съгласие по всички въпроси. А трябва да вземем някои решения.

— Извинете ме — рече Хейли, когато прекрачи прага. — Нямаше начин да не чуя какво става тук. Харпър, канех се да те помоля да излезем навън, за да разменя няколко думи с теб, но мисля, че е по-добре да ги кажа пред всички.

— А аз бих предпочел да поговорим насаме.

Тя само се усмихна.

— Ще имаме предостатъчно време за това. Цял живот. Знам, че досега си траеше заради децата. Но настоявам да ме изслушаш, преди да кажеш каквото и да било. — Тя пое дъх и пристъпи навътре в стаята. — Днес, докато бях сама, се запитах как съм се озовала тук. Никога не бях кроила планове да напусна родния си град и да имам две деца, преди да съм решила къде искам да живея и с какво да се занимавам. Бракът и децата бяха в далечното бъдеще, след като постигна нещо и се понаслаждавам на живота. А ето ме сега. Установих се в друг щат, имам дъщеря почти на две годинки и очаквам второ дете. Ще се омъжвам. Работя нещо, за което никога не бях мислила преди. Как попаднах тук? Какво правя тук?

— Ако не си щастлива…

— Моля те, изслушай ме. Просто си зададох този въпрос. Все още имам избор, човек винаги има избор. Затова се запитах дали това е животът, който искам да водя, мястото, където искам да бъда, и работата, която желая да върша. Отговорът е — да! Обичам те. Не знаех, че съм способна на такава любов. — Продължи да се взира в очите на Харпър и сложи ръка на гърдите си. — Не знаех, че мога да обикна едно дете, както обичам Лили. Не вярвах, че мога да обикна един мъж, както теб. Дори и да имах безброй възможности за избор, отново бих направила този. Да бъда с теб, с нашите деца, тук. Защото има още нещо, което трябва да знаеш, Харпър. Обичам тази къща, това място, не по-малко от теб. Всичко, което означава то за нас и ще означава за децата ни и техните деца.

— Зная. И аз изминах този път в мислите си. Затова съм убеден, че ти си единствената жена за мен.

— Затова не мога да си тръгна оттук. Моля те, не ме убеждавай да го сторя. Не мога да напусна тази къща, това семейство, работата, която обичам. Единствената възможност да остана, е да намерим решение на проблема. Независимо дали постъпваме правилно, или грешим, поне ще опитаме. Може би е било писано да дойда тук и да се срещнем. Но не знам дали ще успея без теб. — Огледа стаята. — Без когото и да е от вас. — Отново погледна Харпър. — Бъди с мен, вярвай, че имам сили да се справя. Вярвай в нас!

Той застана срещу нея и обгърна раменете й.

— С теб съм.