Нора Робъртс
Червена лилия (14)

Тринадесета глава

Оранжерията за разсаждане бе нещо повече от работно място за Харпър. Той гледаше на нея като на къщичка за игри, светилище и лаборатория. Често се потапяше часове наред в топлия, изпълнен с музика въздух, работеше, експериментираше или просто се наслаждаваше на удоволствието да бъде единственото човешко същество в този свят на растения.

Често предпочиташе тяхната компания пред тази на хората. Не беше сигурен дали това е правилно, но не го беше и грижа.

Бе намерил своето призвание. Смяташе се за късметлия, че може да изкарва прехраната си с нещо, което го кара да се чувства толкова щастлив.

Братята му бяха напуснали родния дом, за да открият своите поприща. Той бе имал предимството да остане на мястото, което обича, и да се занимава с любимата си дейност.

Имаше дома, работата и семейството си. През целия си зрял живот бе излизал с жени, които харесваше, но никоя от тях не го бе карала да се замисли за следващата стъпка по пътя към далечното и неясно бъдеще.

Нямаше повод за тревога. Представата му за брака бе изградена върху спомените за отношенията, които имаха родителите му. Любов, всеотдайност и уважение, слети в едно неразрушимо приятелство.

Разбираше, че майка му е открила този свят за втори път с Мич. Не бе станало внезапно, а по-скоро като внимателно съединяване на присадка с растението майка до получаване на съвършен резултат.

Според него, само нещо толкова силно и важно би си струвало времето и риска.

Изживя приятни мигове с жените, преминали през живота му, но не си представяше никоя от тях като единствената.

Преди да срещне Хейли.

Сега голяма част от света му се бе променила, докато останалата си бе все същата, за негово успокоение.

Днес бе избрал музика на Шопен за настроението на растенията, докато в слушалките му гърмеше рок.

Работното му място не бе добре подредено. Едни до други стояха растения в различни стадии на развитие, кофи с чакъл или с дървени стърготини, разпилени ролки тиксо и връзки, щипки и етикети. Въргаляха се парчета от чували, саксии, торбички с пръст и заплетени ластици, тавички с ножове и ножици. Но той винаги знаеше къде да открие това, което му е нужно.

Случваше се безуспешно да търси два еднакви чорапа в скрина си, но винаги намираше необходимия инструмент.

Както всяка сутрин, тръгна по пътеката да проветри тентите, под които бяха приютени растенията му. Няколко минути повече без покривалата и всяка капка влага по тях щеше да пресъхне, което би увредило растенията майки. Гъбичните заболявания бяха друг неизменен проблем. Все пак при твърде сух въздух имаше опасност да загинат. Докато ги проветряваше, прецени напредъка им и огледа за признаци на болест или загниване. Беше особено доволен от камелиите, които присади през зимата. Нужна им бе още една година, може би две, за да започнат да цъфтят, но той вярваше, че си заслужава чакането.

Трябваше да влага в работата страст, но и търпение, и цялата си вяра.

Водеше записки, които щеше да въведе в компютъра си. Имаше активен, стабилен растеж на разсада от астрофитум^[1], който бе успял да запази под стъклени похлупаци. А и присадките на клематиса също изглеждаха силни и здрави.

При повторната обиколка отново зави растенията. По-късно трябваше да се отбие до езерото да нагледа водните лилии и ирисите, от които искаше да направи хибрид. Страничен личен експеримент, който се надяваше да се окаже сполучлив.

Освен това щеше да има повод за разхлаждащо потапяне във водата в горещия ден.

Но първата му грижа бяха няколко култивирани растения.

Беше събрал нужните инструменти и избрал здраво растение майка от саксийната си лантана^[2]. Направи напречния разрез и я съедини с присадка от вибурнум^[3]. Дебелината на стъблата бе почти еднаква и лесно успя да ги съедини така, че камбият от двете страни да се срещне.

Използваше ластици, но прилагаше съвсем лек натиск дори докато ги привързваше едно към друго. Когато прецени, че връзката е достатъчно здрава, я поля с восък за спояване. Сложи растението в тавичка, зарови корените и присадката в специалната влажна пръст, приготвена от майка му, и постави етикет.

След като повтори процедурата няколко пъти, покри тавичката и седна пред компютъра си, за да опише извършените операции.

Преди да се заеме със следващия вид стайни растения, смени музиката с Мишел Бранч и извади кутия кока-кола от хладилната чанта.

Когато приключи със сутрешната си задача, концертът на Мишел бе свършил.

Взе чанта с инструменти и материали, остави слушалките си в оранжерията и излезе да види растенията, отглеждани на открито и във водата.

Няколко клиентки обикаляха и избираха от стоката, предлагана с намаление, или надничаха в отворените за посетители оранжерии. Знаеше, че ако не се измъкне бързо, някоя от тях ще го забележи.

Нямаше нищо против да разговаря с клиенти и да ги упътва към това, което търсят. Просто предпочиташе да не отклонява вниманието си от целта — да провери състоянието на своите растения на открито.

Тъкмо бе минал покрай калдъръмчетата, когато някой го повика по име. „Трябваше да остана със слушалките“, каза си той, но се обърна, готов да се усмихне учтиво.

Бе дребничка брюнетка със закръглено тяло, което неведнъж бе имал късмета да види голо. В момента тя показваше част от него между ниската талия на късите си панталони и оскъдното горнище, чийто модел сякаш бе измислен, за да кара всеки мъж да благодари на Бога за августовската жега.

С весел смях тя заподскача на пръсти към него. Обви ръце около врата му и шумно го целуна. Все още имаше вкус на череша, който събуди доста сладостни спомени.

Харпър инстинктивно отвърна на прегръдката й, преди да се отдръпне, за да я огледа по-внимателно.

— Дори, какво те води в родния град? Как я караш?

— Страхотно! Завърнах се само преди две седмици. Намерих си работа тук, във фирма за връзки с обществеността. Омръзна ми в Маями, признавам, че изпитвах носталгия.

Може би бе променила прическата си след последната им среща, жените често си правеха нови. Но тъй като не бе напълно сигурен, прибягна до стандартното:

— Изглеждаш чудесно.

— Така се и чувствам. И ти не изглеждаш зле, с тези мускули и загар. Щях да ти се обадя, но не знаех дали все още живееш в онази малка къщичка.

— Да, там съм.

— Надявах се. Винаги ми е харесвала. Как са майка ти, Дейвид, братята ти, всички? — Тя отново се разсмя звънко и разпери ръце. — Сякаш съм прекарала последните три години на Марс!

— Всички са добре. Мама се омъжи преди няколко седмици.

— Вече чух, моята майка ми съобщи местните новини. Разбрах, че ти все още си ерген. И си помислих, че можем да наваксаме пропуснатото. — Дори плъзна пръст надолу по гърдите му. — Бих се радвала да видя отново къщичката ти. Ще донеса китайска храна и вино като в доброто старо време.

— Ами… — започна Харпър, но изведнъж млъкна.

— Да отпразнуваме завръщането ми и да ти благодаря за цветята, които ще ми помогнеш да избера за новия си дом. Нали мога да разчитам на теб? Желая нещо красиво.

— Разбира се. Искам да кажа, че ще ти помогна, но…

— Защо не влезем, вместо да стоим навън в тази жега? Ще ми разкажеш какво става с теб, докато избираме цветя. Но ще запазиш една част за по-късно. — Тя хвана ръката му, стисна я и го задърпа след себе си. — Липсваше ми — продължи Дори. — Почти не успяхме да си поговорим, когато си дойдох за няколко дни миналата година. Тогава излизах с един фотограф, помниш ли?

— Да, смътно… Но аз…

— Е, скъсах с него. Не зная защо пропилях цяла година от живота си с онзи непоправим егоцентрик. Винаги бяха важни само неговите желания, нали разбираш? Какво ме накара да се забъркам с такъв мрачен тип, отдаден на изкуството?

— Всъщност аз…

— Разкарах го веднъж завинаги — и ето ме тук!

Когато влязоха, тя се завъртя и пъхна ръце в задните джобове на дънките му. Стар навик, който събуди у него още спомени.

— Наистина адски много ми липсваше. Нали се радваш да ме видиш, Харпър?

— Да, да, разбира се. Но всъщност, Дори, аз си имам приятелка.

— О! — Тя нацупи долната си устна. — Сериозно ли е?

— Да.

— Е, добре. — Задържа ръцете си в джобовете му още миг и ги издърпа. После леко го потупа отзад. — Знаех си, че би било невероятен късмет за мен да си свободен. Откога се срещате?

— Зависи. Искам да кажа, познаваме се от доста време, но имаме връзка… отскоро.

— Значи трябваше да се върна по-рано. Оставаме си приятели, нали, и то добри.

— Винаги сме били.

— Мисля, че именно това липсваше между мен и Джъстин, фотографа. Никога не успяхме да станем приятели, затова, откакто се разделихме, определено не поддържаме близки отношения. Докато с теб… Наскоро споделих с приятелка, че никога не съм била зарязвана по толкова тактичен начин. — Засмя се, повдигна се на пръсти и леко го целуна. — Ти си рядък екземпляр, Харпър!

Секунди след като Дори се отдръпна назад, Хейли влезе през стъклените врати.

— Извинявайте, прекъсвам ли нещо? Мога ли да помогна?

— Не, благодаря. Харпър ще ми даде съвет. — Дори го потупа по рамото. — Не разбирам нищо от растения, затова реших да се доверя на експерт.

— Хейли, това е Дори. Учихме заедно в колежа.

— Така ли? — Тя се усмихна широко. — Не съм ви виждала досега тук.

— Доста време живях далеч. Наскоро се завърнах от Маями. Нова работа, ново начало, знаете как е.

— О, познато ми е до болка — въздъхна Хейли, все още усмихната.

— Реших да намина да видя Харпър, да си поговорим и да взема няколко растения, за да освежа новия си апартамент. Ще ти го покажа, той няма нищо общо с дупката, в която живеех под наем навремето.

— Не се и съмнявам. Дано си изхвърлила онзи матрак.

— Изгорих го. Харпър го ненавиждаше — обясни тя на Хейли. — Предложи да ми купи легло, но квартирата ми беше само една тясна стаичка. Ако дойдеха трима гости, ставаше претъпкано като на оргия.

— Незабравими дни! — възкликна Харпър и накара Дори да се засмее.

— Нали? Е, ще ми покажеш ли нещо подходящо, или само ще си говорим цял ден?

— Ще ви оставя насаме. — Хейли тръгна обратно към вратите.

Отново се залови за работа, но се постара да не бъде на касата, когато Дори бе готова да плати за избраните от Харпър растения. Докато подреждаше рафтовете до отсрещната стена, чуваше смеха й — ужасно дразнещ според нея.

С крайчеца на окото си забеляза Харпър, облегнат на щанда. И неизменната чаровна усмивка на лицето му, докато разговаряха за общите приятели и миналите дни.

Онази Дори дяволски нахално го докосваше. Леки потупвания, закачливи погледи… Хейли изпита негодувание, когато Харпър задърпа количката със саксии към колата на момичето.

Изведнъж реши, че е много важно да направи оглед на стоката на витрината. Ако надникнеше навън, докато работи, нямаше да е шпиониране, а просто случаен поглед.

Но той й бе достатъчен, за да види как Харпър се навежда и целува леко по устните някогашната си колежка.

Негодник…

След като й помаха за довиждане, той тръгна спокойно покрай страничната стена на сградата, сякаш не бе жалко невярно копеле! По-лошо — беше си позволил да се целува с друга жена пред очите й!

Беше очаквала, че поне ще има доблестта и тактичността да го прави зад гърба й.

Е, не бе болка за умиране, щеше да го преглътне. За нищо на света нямаше да допусне това да я разстрои. Нито да изтича след него и да го срита в топките. Въпреки че го заслужаваше. Просто щеше да отиде да види дали някоя клиентка се нуждае от помощта й.

За това й плащаха, а не за да флиртува или да прекарва половината работно време в разговори за миналото. И определено не за да се целува с клиентите, преди да им помаха на раздяла.

Почти бе стигнала до оранжерията за разсаждане, когато го видя сред откритата площ. Вече бе приклекнал и оглеждаше присадките на магнолиите, за които тя му бе помогнала само преди няколко седмици.

Вдигна глава и й се усмихна, когато се приближи.

— Погледни, вече са се прихванали. Още две седмици и ще отстраним лепенките.

— Щом казваш…

— Да, добре изглеждат. Трябва да огледам и другите дръвчета. Мисля, че през следващия сезон ще имаме прекрасни круши и череши. Показах ли ти онези, които вече дават плод? Крушите джуджета?

— Не. Приятелката ти намери ли каквото търсеше?

— Хм, да. — Харпър се изправи да погледне покривалата им. — Избрах прост метод — разсеяно каза той, докато разглеждаше дръвчетата. — Отглеждането им не излиза скъпо. Използвах pyrus communis^[4] за основа, тригодишни, и поставих три присадки от нискостеблена. Трябва да внимаваш да са на достатъчно разстояние, за да се получи добра форма.

— Ти определено разбираш от форми.

— Да, обичам да подрязвам дръвчета. Отгледах тези двете преди две години, а тези тук — напролет. Виждаш ли как се развиват?

— Виждам как се развиват доста неща. Изненадах се, че не отиде с нея, за да отнесеш саксиите до вратата на дома й.

— С кого? А, Дори ли? — Той хвърли нехайно поглед към Хейли, явно не доловил сарказма й. — Ще се справи сама. На два курса. — Продължи да обикаля и оглежда растенията. — Тук, за тези череши, използвах нискостеблени дръвчета. От тях ще излезе чудесен сорт, заемащ по-малко пространство. Към октомври ще взема няколко фиданки от Колт. Трябва само да вържеш корените им и да ги засадиш в дълбока саксия в оранжерията, така че да бъдат три четвърти заровени. Напролет ще ги засадим навън и до лятото ще бъдат готови за присаждане.

— Всичко това е безкрайно интересно, Харпър. И на Дори ли изнесе едночасова лекция как се отглеждат фиданки?

Очевидно най-сетне бе успяла да привлече вниманието му, защото той извърна глава.

— Тя не се интересува от подобни неща. Занимава се с връзки с обществеността.

— Доста интимни, както забелязах.

— Какво?

— Дойдох да ти предложа да наемеш стая за двама ви. Знаеш, че не е безопасно да го правите в търговската зона.

Този път Харпър зяпна от изумление.

— Какво? Та ние сме просто…

— Онези врати са от стъкло, Харпър, в случай че си забравил. Видях ви и мисля, че трябва да бъдеш по-сериозен на работното си място, вместо да флиртуваш в един от секторите за посетители в работно време. Но щом ти си шефът, предполагам, че имаш право да правиш каквото поискаш.

— Майка ми е шефът. И не съм флиртувал с никого. С Дори сме стари приятели.

— Затова ли се целувахте, опипвахте се, флиртувахте и си уговаряхте срещи? Според мен е непрофесионално да се държиш така, докато си на работа, и крайно непочтено да го правиш пред мен.

— Значи предпочиташ да е зад гърба ти?

Думите му бяха отражение на собствените й гневни мисли. Очите й засвяткаха като безпощадни слънчица.

— Ще ти кажа само едно: върви на майната си, Харпър!

Това бе най-подходящото заключително изречение, което й хрумна, докато главата й вреше. И веднага щом го изрече, се обърна и понечи да си тръгне, но той сграбчи ръката й.

Вече не изглеждаше нехаен, а откровено разгневен.

— Нито съм флиртувал, нито съм си уговарял срещи!

— Тогава само се целувахте и опипвахте.

— Целунах я, защото е моя добра дружка, която не бях виждал отдавна. Беше приятелска целувка, която няма нищо общо с това например.

Той я дръпна така рязко, че тя залитна и се блъсна в него. След това я сграбчи в прегръдката си, зарови пръсти в косите й и устните му жадно се впиха в нейните.

Нямаше и следа от топлота и нежност, а само неудържима ярост. Хейли опита да се възпротиви. Беше смаяна, че се озова заклещена между ръцете му и не можеше да се освободи. През гнева й се прокрадна страх, който започна да я стяга в примката си миг преди той да я пусне.

— Така целувам жени, към които не изпитвам приятелски чувства.

— Мислиш, че имаш право да се държиш с мен по този начин?

— Колкото ти имаш право да ме обвиняваш в нещо, което не съм извършил. Нито съм ти изневерил, нито съм те излъгал, така че няма да се извинявам за поведението си. Ако искаш да знаеш нещо за отношенията ми с Дори или с когото и да било в миналото или настоящето, можеш да ме попиташ. Но не и да ме нападаш с обвинения.

— Но аз ви видях…

— Може би си видяла това, което си очаквала да видиш. Проблемът си е твой, Хейли. А сега имам работа. Ако трябва да ми казваш още нещо по въпроса, ще се наложи да почакаш няколко часа.

Харпър се отдалечи към езерото и не й остави друг избор, освен гневно да се отправи в обратна посока.

 

 

— А после имаше наглостта да ми повиши тон, сякаш аз съм тази, която е сторила нещо лошо. — Хейли нервно крачеше по верандата на Стела, докато Лили тичаше по моравата след Паркър. — Държа се, сякаш имам мръсно подсъзнание или съм патологично ревнива вещица, защото съвсем основателно го упрекнах, че опипва друга жена. При това пред очите ми!

— Преди ми каза, че тя го е опипвала.

— Беше взаимно. А когато излязох, след като видях всичко през вратата, реагира, като че ли нищо не се е случило. Дори не изглеждаше засрамен или смутен.

— Вече ми го обясни — прекъсна я Стела. „И то два пъти“, помисли си тя, но разбираше природата на женското приятелство и не изтъкна пред нея, че се повтаря. — Скъпа, и двете познаваме Харпър от доста време. Нима мислиш, че не би изглеждал смутен или засрамен, ако го бе хванала да върши нещо нередно?

— Предполагам, че не означавам за него достатъчно, за да изпитва неудобство.

— Престани, това не е истина!

— Струва ми се, че е. — Хейли тежко се отпусна на стъпалата на верандата. — Ужасно е.

— Зная. — Стела седна до нея и я прегърна през раменете. — Съжалявам, че се чувстваш наранена.

— Дори не го е грижа!

— Напротив. Може би ти си направила погрешен извод, защото изпитваш силни чувства към него.

— Но той я целуна!

— Целувал е и мен.

— Не е същото.

— Ако не се познавахме и го бе видяла да ме целува, как щеше да се почувстваш?

— Преди или след като си представя как изтръгвам дробовете ти през носа?

— Ах, колко си жестока! Не твърдя, че ти е било приятно да видиш тази сцена, а че вероятно си я изтълкувала погрешно. Казвам го, защото познавам Харпър.

— Намекваш ми, че твърде много драматизирам ли?

— Искам да кажа, че на твое място бих поискала да се уверя със сигурност.

— Спал е с нея. Добре, добре — промърмори Хейли, когато срещна втренчения поглед на Стела. — Вярно — миналото си е минало. Но тя е толкова секси. Има страхотно тяло и тъмни екзотични очи. А и изглежда доста изтънчена. О, по дяволите!

— Трябва да поговориш с него. Искаш ли да оставиш Лили при мен?

— Не. — Хейли издаде дълга въздишка. — Време е за вечерята й, а и ако я взема със себе си, е по-малко вероятно да се разкрещим един на друг.

— Добре. После можеш да ми се обадиш, да разкажеш как е минало. Или да се върнеш тук. Ще отворя онази кутия сладолед „Бен енд Джерис“.

— Както съм гневна, бих изяла половината.

 

 

Държеше Лили за ръка, когато почука на вратата на малката къща. „Скоро е взел душ“, забеляза Хейли, когато й отвори. Косите му все още бяха влажни. Но ако можеше да съди по мрачния израз на лицето му, не се бе охладил.

— Искам да поговорим — припряно каза Хейли. — Ако имаш време.

Харпър само се наведе и повдигна Лили, която вече бе обвила ръчички около крака му. Обърна се, без да каже нито дума на майка й, и я понесе към кухнята.

— Здравей, хубавице. Да видим какво имаме тук.

С една ръка отвори шкафа, извади две пластмасови купички и затършува в чекмеджетата за голяма лъжица. Остави ги и свали детето на пода, когато то радостно се разшава в ръцете му.

— Хейли, искаш ли нещо за пиене? — попита той.

— Не. Но искам да те попитам…

— Аз ще пийна бира. Мляко или сок за Лили?

— Не съм донесла чашката й.

— Имам една подобна.

— О! — Този факт трогна сърцето й. — Може да пийне сок, но трябва да го разредиш.

— Виждал съм как се прави. — Разбърка сока в чашката и я подаде на Лили. Извади една бира и отпи голяма глътка.

— Исках да попитам… Не, исках да ти кажа, че макар и да не сме си давали никакви обещания, според мен да спя с някого е достатъчна форма на обвързване. И достатъчна причина да се почувствам засегната, ако видя мъжа, с когото спя, да флиртува с друга жена.

Харпър бавно и замислено отпи нова глътка.

— Знаеш ли, ако беше започнала така, нямаше да ме обидиш и ядосаш толкова. Ще повторя, че флиртувах с Дори, но не по начина, по който твърдиш.

— Ако сваляш така всяка срещната…

— Не съм я свалял. Внимавай, че отново ще ме ядосаш. Ако искаш да узнаеш истината, защо не попиташ?

— Неприятно ми е да изпадам в това унизително положение.

— Е, на мен също. Ако желаеш нещата да останат така, трябва да си спретна нещо за вечеря. Пропуснах обяда.

— Добре. — Хейли се наведе да вземе Лили, но се спря. — Защо си толкова суров?

— А ти защо изпитваш такова недоверие?

— Видях ви. Тя те прегръщаше, пъхаше ръце в джобовете ти и докосваше задника ти. А ти явно нямаше нищо против, Харпър.

— Е, добре, имаш право. Често го е правила, затова днес не обърнах особено внимание. Бях твърде зает с мисълта как да й кажа, че между нас не може да има нищо повече от приятелство, защото се виждам с друга.

— Колко време е нужно, за да й го кажеш?

— Когато една жена е сложила ръце на задника ти, малко по-дълго, отколкото при други обстоятелства! — тросна се той.

Хейли отвори уста, но повдигнатите му вежди я накараха да замълчи.

— Може би съм й позволил твърде много, Хейли. Но й казах истината, преди да влезеш.

— Преди? Но… вие не изглеждахте смутени дори за миг! А бяхте толкова… — Тя размаха ръка, търсейки точната дума. — … интимни. Ти я целуна, когато я изпрати до колата й.

Той присви подозрително очи.

— Гледала ли си ни?

— Не. Всъщност — да. И какво от това?

— Жалко, че не си успяла да ми сложиш подслушвателно устройство, защото тогава този разговор щеше да е излишен.

Хейли скръсти ръце и спокойно прие обидната му реплика.

— И аз няма да се извинявам за поведението си.

— Добре. Но първо, защо трябваше да изглеждам смутен? Не вършех нищо, за което да се чувствам виновен. Второ, Дори обича да интимничи с хората. Може би затова е добра във връзките с обществеността. Да, целунах я, преди да си тръгне, и може би отново ще я целуна при следващата ни среща. Харесва ми, имаме общи спомени. Запознахме се в гимназията, после постъпихме заедно в колеж… Но престанахме да бъдем двойка след по-малко от година. За бога, Хейли, всичко приключи още в колежа! Останахме си приятели. Ако не си твърде заслепена от ревност, може би и ти ще се сприятелиш с нея.

— Никога по-рано не съм ревнувала и това никак не ми харесва.

— Ако бе подслушала разговора ни до колата, щеше да я чуеш да казва, че се надява двамата с теб да отскочим до града и да пийнем по нещо заедно с нея, за да те опознае. Сподели, че се радва да ме види щастлив. Аз й отвърнах почти същото и я целунах за довиждане.

— Ала вие изглеждахте като влюбена двойка…

— Но не сме. Ти и аз сме двойка. Това чувствам — побърза да добави той, когато срещна учудения й поглед. — Това искам. Не зная с какво съм заслужил да се съмняваш в мен.

— Никога не си казвал…

Харпър се приближи към нея и обхвана лицето й с длани.

— Не искам да бъда с друга, освен с теб. Ти си единствената, Хейли. Достатъчно ясен ли съм?

— Да.

Тя сложи ръка върху неговата, извърна глава и притисна устни към дланта му.

— Значи се сдобрихме?

— Така изглежда… Значи й каза, че се виждаш с друга, но не назова точно мен.

— Не беше нужно да споменавам. Когато ти се върна вътре, Дори ме плесна по ръката и рече: „По-висока е от мен, по-слаба и с по-хубава коса“. Защо вие, жените, обръщате такова внимание на косата?

— Няма значение. Какво друго ти каза?

— Че колкото и да й е мъчно за края на връзката ни, добре поне, че я зарязвам заради жена, която изглежда като теб. Приех това като странен женски комплимент.

— Много мило. Сега аз се чувствам виновна. Сигурно ще я харесам… Но това мъничко ме дразни. — Хейли се замисли за миг и се усмихна. — Ще го преживея. Няма да се извинявам, защото… ръцете й бяха на задника ти. Но все пак ще предложа аз да сготвя вечерята.

— Съгласен съм — отвърна Харпър без колебание.

— Имаш ли нещо предвид?

— Не, изненадай ме. Тоест — и двама ни — поправи се той и повдигна Лили. — Ще се махнем от главата ти. Отиваме да полудуваме в другата стая.

„Ето, в живота ми отново има ред“, помисли си Хейли. Докато слушаше ръмженето на Харпър и веселите крясъци на Лили, които се боричкаха в хола, отвори хладилника и огледа съдържанието му.

„Колко е оскъдно“, въздъхна тя. Типично мъжки асортимент от бира, безалкохолни, бутилки вода, пържено пилешко бутче — навярно отпреди векове, две яйца, пакетче масло и малка плесенясала бучка сирене.

Но щом отвори фризера, удари джакпота: вътре имаше няколко опаковки замразена храна със старателно поставени етикети. Дейвид бе спасителят й. Ала бе жалко, че не можеше да сготви нещо толкова специално, че да впечатли Харпър.

Жалка глупачка. Той се натиска с друга жена пред очите ти, а ти го глезиш. Сега дори ще му готвиш! Ето как мъжете гледат на жените — като на слугини!

Той лъже, както всички мъже, а ти му вярваш, защото си глупава и слаба.

Накарай го да си плати. Всички трябва да си платят!

— Не — тихо промълви Хейли, когато осъзна, че стои неподвижна пред отворения фризер. — Не! Това не са мои мисли. Ще ги прогоня!

— Каза ли нещо? — извика Харпър.

— Не… Не! — повтори тя все по-уверено.

Нямаше какво да изрече. Или какво да мисли. Щеше да стопли нещо за вечеря и да седнат на масата. Като двойка. Или поне донякъде — като семейство. Тримата. Само тримата.