Нора Робъртс
Червена лилия (18)

Седемнадесета глава

— Хейли! — извика притеснено Харпър.

— Недей. — Мич пристъпи напред и му направи знак да млъкне. — Почакай!

— Върнах се — повтори Хейли, — за да взема своето.

— Но не си успяла да стигнеш до детето — каза Мич.

— Не съм успяла ли? Нима? — Хейли разпери ръце. — Нали съм тук? Нали го гледах и му пеех, докато заспи, нощ след нощ? А всички други, които се появиха след него? Те не успяха да се отърват от мен.

— Но вече не ти е достатъчно.

— Искам това, което ми принадлежи! Искам дължимото. Искам… — Очите й плъзнаха поглед из стаята. — Къде са те?

— Навън — отвърна Роз. — Играят си.

— Обичам децата — замечтано каза Хейли. — Кой би предположил? Тези капризни, себични създания. Но изглеждат толкова сладки и невинни, когато спят. Най-много ми харесват, когато спят. Щях да покажа света на моя Джеймс. Целият свят. И той никога нямаше да ме изостави. Нима мислите, че искам съжалението й? — извика тя, внезапно обзета от гняв. — На една чистачка? Слугиня! Нима си въобразявате, че очаквам съчувствие от нея? Да върви по дяволите, както и всички останали! Трябваше да ги убия, докато спят.

— Защо не го направи?

Изведнъж тя вдигна очи и прикова поглед в Харпър.

— Има и други начини за отмъщение. Той беше красавец. Много приличаш на него.

— Приликата не е случайна. Аз съм твой наследник, правнук на сина ти.

Очите й се премрежиха, а пръстите й се впиха в панталона й.

— Джеймс? Моят Джеймс? Гледах те. Сладко бебе. Хубаво момченце. Идвах при теб.

— Помня. Какво искаш?

— Намери ме! Загубена съм.

— Какво се е случило с теб?

— Ти знаеш! Ти го направи. Затова над теб тегне проклятие. Изрекох го миг преди да издъхна. Ще получа своето. — Главата на Хейли клюмна назад, ръцете й притиснаха корема й и цялото й тяло затрепери. — Господи! — Шумно въздъхна. — Беше разтърсващо.

Харпър сграбчи китките й и застана на колене пред нея.

— Хейли!

— Да. — Погледът й бе замъглен, а лицето — бледо като восък. — Може ли малко вода?

Повдигна ръцете й и ги притисна към лицето си.

— Не можеш да продължаваш така.

— Разбира се. Беше бясна. Благодаря — каза тя на Дейвид, когато й подаде чаша вода. Пресуши я на един дъх, сякаш изгаряше от жажда. — После стана тъжна, а накрая отново се ядоса… Писмото стигна до нея. Е, чрез мен. — Тя се обърна към Мич: — Изпитах съчувствие и към нея, и към домашната помощница. Видях всичко, както когато човек чете книга: обстановката, къщата, хората… Представих си какво бих чувствала, ако някой ми отнеме Лили и не мога да си я върна. Първото, което ми се прииска да сторя, бе да затрия онази кучка Беатрис. Мисля, че докато в главата ми се въртяха гневни мисли, тя просто се промъкна. — Хейли здраво се вкопчи в ръката на Харпър. — Има объркани представи за теб. Цялото й съзнание е изопачено, но когато си те спомня като бебе или малко момче, изпитва обич, защото си нейна кръв. Но и негова. Освен това приличаш на него, поне донякъде. Така ми се струва. Когато се вселява в мен, нищо не е напълно ясно.

— Ти си по-силна от нея — увери я Харпър.

— Определено доста по-разумна.

— Справи се страхотно. — Мич остави касетофона. — Бих казал, че днес ти се събра твърде много.

— Беше напрегнат ден. — Успя да се усмихне на всички в стаята. — Изплаших ли ви?

— Меко казано. Слушай, защо не се качиш горе да си починеш? — предложи Стела. — Лоугън ще излезе да нагледа децата. Какво мислиш?

— Разбира се. — Харпър се приближи към Хейли и погали косите й. — Да вървим, скъпа. Ще се отпуснеш.

Той се изправи и й подаде ръка.

— Не знам какво бих правила без вас, приятели — отрони Хейли.

Роз изчака, докато двамата излязоха от стаята.

— Това изцежда силите й. Никога не съм я виждала толкова унила. Обикновено кипи от енергия. По дяволите, уморявам се само като я гледам!

— Трябва скоро да доведем тази история докрай! — рече Лоугън, преди да излезе.

— Какво можем да направим? — Стела тръсна ръце. — Струва ми се, че не е достатъчно да я държим под око и да чакаме. Не знам за вас, но аз цялата се разтреперих, докато гледах какво става с Хейли.

— Мога да отида в Бостън и да помогна на Вероника с преглеждането на писмата — предложи Мич. — Но точно сега не се осмелявам да ви оставя.

— Колкото повече сме, толкова по-сигурни се чувстваме. — Роз посегна към ръката му и я притисна в своята. — И аз мисля така. Честно казано, безпокоя се, когато Дейвид остава сам в къщата прекалено дълго.

— Тя не ме безпокои. — Наля чаша вино и леко я повдигна като за тост. — Може би защото не съм кръвен роднина от мъжки пол. Като добавим и че съм гей, не би проявила интерес към мен. Не пренебрегвайте и факта, че ме смята за слуга. Това ме превръща в най-низшето звено от хранителната верига.

— Много знае — промърмори Роз. — Но звучи логично от нейна гледна точка и ми носи голямо успокоение. Иска да я намерим. Казвала го е и преди.

— Трябва да открием гроба й — заключи Мич.

— Няма спор за това. — Роз стана и отпи глътка от виното на Дейвид. — Но как да го открием, по дяволите?

 

 

По-късно, когато къщата утихна и Лили спеше в креватчето си, Хейли не можеше да си намери място.

— В един миг ми се струва, че ще рухна, а в следващия съм заредена с енергия. Сигурно лазя по нервите ви.

— Ти го казваш. — Усмихнат, Харпър я притегли на дивана до себе си. — Искаш ли да погледаме мача?

— Да седя тук и да гледам бейзбол ли?

— Мислех, че го обичаш.

— Да, но не толкова, че да залепна за телевизора.

— Добре. — Харпър прочувствено въздъхна. — Ще направя най-голямата жертва, на която е способен един мъж. Ще взема DVD. Ще гледаме филм — дори и да е някоя сладникава драма.

Тя се облегна назад.

— Наистина ли?

— Но ти ще направиш пуканките.

— Искаш да кажеш, че ще седиш тук и ще зяпаш женска драма без иронични коментари?

— Не си спомням да съм се съгласявал и за това.

— Знаеш ли, обичам екшъни.

— Сега говорим на един и същ език.

— Но с удоволствие бих гледала романтична история с някоя и друга сълзлива сцена. Благодаря! — Хейли шумно го целуна по устните и скочи. — Ще заредя пуканките и мазнината. — Спря се на прага със засияло лице. — Вече се чувствам по-добре.

 

 

Никога не бе изживявала толкова резки промени в настроението. От маниакален прилив на енергия до изтощение, от радост до отчаяние. Струваше й се, че всеки ден се издига до върха и се спуска на дъното. А залитанията й и препъванията са съпроводени от напрегнато очакване да се случи още нещо. Незнайно кога.

В миговете на потиснатост се опитваше да си напомня какво си има: красива дъщеричка, страхотен любящ мъж до себе си, приятели, интересна работа. А когато започнеше спираловидното издигане, я обземаше тревога, че не ще може да контролира падането.

Тревожеше се, че има някакъв здравословен проблем. Хормонален дисбаланс, мозъчен тумор. Може би полудяваше като Невестата.

Изнервена и преуморена, в свободния си предобед Хейли влезе в „Уол Март“, за да купи памперси, шампоан и други неща от първа необходимост. Можеше само да благодари на Бога за този малък отрязък време, което й бе позволено да прекара сама. „Сама с Лили“, поправи се тя, докато настаняваше дъщеря си в количката за пазаруване.

Поне никой не се чувстваше длъжен да я придружава, когато е далеч от Харпър Хаус и градинарския център. А там всички я наблюдаваха зорко като орли.

Знаеше причината и Бог й бе свидетел, че оценява загрижеността и вниманието им. Но въпреки това се задушаваше. Не можеше дори да измие зъбите си, без някой да стои наблизо, готов да сложи паста върху четката й вместо нея.

Тръгна между етажерките, вяло избирайки това, което й бе нужно. Отби се на щанда за козметика, решила, че едно ново червило ще се отрази добре на настроението й. Но нюансите бяха твърде светли, много ярки или невзрачни. Нищо не й отиваше.

Напоследък лицето й изглеждаше толкова бледо и изпито, та й се струваше, че ако сложи нещо ярко на устните си, те ще се откроят гротескно, като на палячо.

Може би нов парфюм? Но всеки аромат, който пробваше, я караше да усеща леко гадене.

— Просто забрави — промърмори тя и погледна към Лили, която протягаше ръце към въртящата се поставка със спирали и моливи за очи. — Твърде рано е за тези неща, малка госпожице. Но ще видиш, че е забавно да си момиче. Има толкова много страхотни играчки за нас. — Избра спирала за себе си и я сложи в количката. — Точно сега нямам желание да се разкрасявам. Да отидем да вземем памперсите ти. А ако си послушно момиче — и нова книжка.

Сви покрай поредната етажерка, не бързайки да тръгва. Щом излезе, трябваше да откара Лили до детегледачката и да отиде на работа, където през останалата част от деня непрекъснато щеше да бъде съпровождана от някого.

Искаше да свърши нещо нормално, по дяволите! По-точно, искаше да чувства, че върши нещо — каквото и да е.

Нехайно погледна надясно и застина.

Скова я смесено чувство на паника и световъртеж в мига на внезапно прозрение. Не я напусна, докато умът й правеше бързи изчисления.

Напълно съкрушена, Хейли затвори очи. Отново ги отвори, погледна веселото личице на Лили и посегна към домашния тест за бременност.

 

 

Остави Лили на детегледачката и едва успя да задържи усмивката на лицето си, докато тръгна обратно към колата си. Страхуваше се да мисли по пътя към дома.

Нямаше да си представя и да предвижда последици. Просто щеше да направи теста. Два пъти. Щом видеше, че е отрицателен, какъвто несъмнено щеше да бъде, трябваше да скрие опаковките някъде, докато успее да се отърве от тях, без никой да узнае за излишната й паника.

Невъзможно бе да е забременяла отново.

Паркира и провери дали кутийките са добре скрити на дъното на чантата. Но миг след като прекрачи прага на къщата, срещу нея внезапно се появи Дейвид — като дух, излязъл от бутилка.

— Здравей, скъпа, да ти помогна ли?

— Не. — Притисна чантата към гърдите си, сякаш бе безценен къс злато. — Сама ще отнеса тези неща горе. И ще отида до тоалетната, стига да нямаш нищо против.

— И на мен често ми се налага.

Осъзнала, че се държи грубо, прокара ръка по лицето си.

— Извинявай, не съм в настроение.

— Още нещо, което често се случва и на мен. — Дейвид извади от джоба си отворено пакетче бонбони и избута с палеца си черешово драже до отвора. — Но както се казва, горе главата!

Тя се усмихна и взе дражето.

— Да видим дали сладкото ще подобри настроението ти — каза той, когато Хейли пъхна бонбона в устата си. — Не мога да не се тревожа за теб, скъпа.

— Знам. Ако не се върна след петнайсет минути, повикай специалния отряд.

— Обещавам.

Тя забърза по стълбите и изсипа съдържанието на чантата върху леглото си… За бога, бе забравила памперсите. Мислено изруга, грабна теста за бременност и се втурна в банята.

За миг се изплаши, че няма да може да намокри лентичката. Такъв бе късметът й. Опита да се окуражи.

Започна да вдишва и издишва дълбоко. Добави и една молитва за всеки случай.

След няколко секунди, все още усещайки сладостта на черешовото драже, втренчи поглед в оцветената ивица. На нея съвършено ясно се четеше: „Бременна“.

— Не! — изпищя тя, грабна лентичката и я разклати като термометър, сякаш се надяваше след това движение всичко отново да бъде нормално. — Не, не и не!

Погледна надолу и удари с юмрук по корема си под пъпа. Сетне седна върху капака на тоалетната чиния и закри лицето си с ръце.

Въпреки че би предпочела да се сгуши под мивката и да не излезе оттам през следващите девет месеца, нямаше много време за самосъжаление. Наплиска се със студена вода, за да се поободри.

— Да, браво, плачи сега! — укорително си каза тя. — Това ще промени положението и когато отново направиш глупавия тест, на проклетата лентичка ще пише: „Спокойно, Хейли, не си бременна“. Трябва само да поседиш на капака десет минути. Идиотка! — Преглътна напиращия нов порой от сълзи и се погледна в огледалото. — Играчка-плачка, сега ще си плащаш! Трябва да се справиш с последиците.

Малко грим помогна. Още по-ценни бяха слънчевите очила, които извади от чантата си.

Пъхна кутийките от теста за бременност на дъното на чекмеджето с бельо. Пръстите й трепереха като на наркоманка, която бърза да скрие скъпоценната си доза.

Когато излезе, Дейвид вече бе пред вратата.

— Тъкмо щях да обявя тревога.

Хейли го изгледа с недоумение.

— Какво?

— Да повикам специалния отряд, скъпа. Забави се повече от петнайсет минути.

— Извинявай. Просто… извинявай.

Той понечи да се усмихне и нехайно махна с ръка, но миг след това лицето му придоби сериозно изражение.

— Не, няма да се преструвам, виждам, че си плакала. Какво има?

— Закъснявам за работа. — Докато изричаше думите, гласът й затрепери и секна.

— Няма да свърши светът. Първо ще поседнем. — Дейвид хвана ръката й и я задърпа, докато седна на стълбите. — И ще споделиш терзанията си с чичко Дейвид.

— Терзания ли? Просто съм загазила. — Нямаше намерение да казва нито на него, нито на когото и да било. Поне докато намери време да помисли, да вземе решение. Планираше да зарови глава в пясъка за няколко дни. Но когато той обгърна раменете й, думите се изтръгнаха от устата й: — Бременна съм.

— О! — Ръката му се плъзна по рамото й. — Е, в такъв случай дори тайните ми запаси от страхотни шоколадови сладки няма да помогнат.

Хейли извърна глава и потърка нослето си в рамото му.

— Аз съм нещо като размножителна бомба, Дейвид. Какво ще правя сега, по дяволите?

— Това, което е най-добро за теб. Между другото сигурна ли си?

Хейли се надигна от стъпалото и извади лентичката от джоба си.

— Какво пише тук?

— Че пиленцето е кацнало. — Той леко повдигна брадичката й. — Как се чувстваш?

— Гади ми се и съм изплашена. Като пълна глупачка! Ползвахме предпазно средство, Дейвид. Не сме го правили като двама загорели тийнейджъри на задната седалка на стар шевролет. Сигурно съм свръхплодовита!

Той се засмя, а после отново притисна рамото й.

— Извинявай, знам, че за теб не е никак смешно. Но да се успокоим и да преценим положението. Влюбена си в Харпър, нали?

— Разбира се, но…

— И той е влюбен в теб.

— Да, но… О, Дейвид, връзката ни тъкмо започваше. Може би съм си представяла, че някой ден ще се случи. Но все още не сме кроили никакви планове за бъдещето. Дори не сме разговаряли.

— Това само ще ускори нещата, скъпа. Сега ще започнете да разговаряте.

— Нима има мъж на света, който не би се почувствал като уловен в капан, когато една жена дойде при него и му каже, че е бременна?

— А нима си успяла да заченеш сама?

— Това няма значение.

— Хейли! — Той придърпа очилата над носа й, за да я погледне в очите. — Има значение, и то голямо. С Лили си постъпила така, както си сметнала, че е най-добре и за теб, и за бащата, и за бебето. Правилно или не, господ знае, но лично аз одобрявам решението ти. Ала както и да е, проявила си смелост. Сега трябва да я проявиш отново и да направиш най-доброто за всички засегнати — да кажеш на Харпър.

— Не зная как. Прилошава ми при тази мисъл.

— Явно го подценяваш, въпреки че го обичаш.

— Напротив. Знам как ще постъпи и това е проблемът. — Отново се загледа в лентичката и онзи крещящ надпис, който отекваше в главата й. — Ще бъде до мен. Но откъде мога да съм сигурна, че го прави от любов, а не защото се чувства отговорен?

Дейвид се наведе и я целуна по челото.

— Просто ще си сигурна.

Всичко това звучеше чудесно — разумно, логично и зряло. Все пак не беше лесно да направи нещо, което не търпеше отлагане.

Искаше й се да изчака, да забрави за няколко дни. Дори да си представя, че проблемът може да изчезне, макар да бе егоистично и детинско от нейна страна.

Когато стигна до градинарския център, влезе незабелязано в една от тоалетните за персонала да направи теста повторно. Изпи половин литър вода почти на един дъх и остави струята да шурти в мивката за всеки случай. Понечи да стисне палци, но си каза, че няма смисъл от подобни глупости.

Прочете резултата с полупритворени очи.

Отново бе същият.

„Е, няма шега, няма измама. Бременна съм.“ Този път нямаше да плаче и да проклина съдбата. Просто пъхна лентичката в джоба си, отвори вратата и се подготви за неизбежното — трябваше да каже на Харпър.

„Но защо да знае?“, помисли си тя. Можеше отново да опакова багажа си и да замине. Бебето бе нейно.

 

 

… Той беше богат и влиятелен. Щеше да й отнеме детето и да я захвърли. Да открадне сина й. За славата на великата фамилия Харпър щеше да я използва като кобила за разплод, а после да изтръгне живота, който е носила в себе си.

Нямаше права над това, което принадлежеше на нея. Никакви права над детето, което растеше в утробата й…

 

 

В този миг Стела я повика и тя се стресна като крадец, хванат на местопрестъплението.

Беше се озовала сред сенколюбивите растения, заобиколена от буйна зеленина.

Откога ли стоеше тук и в главата й се въртяха мисли, които не бяха нейни?

— Добре ли си?

— Малко съм замаяна. — Дълбоко си пое дъх. — Извинявай за закъснението.

— Няма проблем.

— Ще наваксам. Но се налага… Трябва да поговоря с Харпър, преди да започна работа.

— В оранжерията за присаждане е. Настоя да му се обадя, когато дойдеш. Хейли, искам да ми кажеш какво има.

— Първо ще поговоря с Харпър.

„Преди да загубя самообладание или разсъдъка си“, мислено добави тя. Забърза между масите с разсад, пресече асфалтираната алея и продължи покрай оранжериите. Забеляза, че бизнесът отново процъфтява след лятното затишие. Температурите бяха малко по-ниски и хората вече се замисляха какво да засадят наесен. Момчетата на Стела се готвеха да тръгнат на училище. Дните ставаха все по-кратки.

Животът продължаваше въпреки кризата, която изживяваше тя.

Поколеба се пред оранжерията, в която бе Харпър. Порази я фактът, че главата й, заета с толкова мисли преди няколко мига, сега беше като празна.

Но вече можеше да стори само едно: да влезе.

Вътре бе топло и звучеше музика. Обстановката толкова му подхождаше — безброй растения в различни фази на развитие, мирис на почва и зеленина.

Музиката не й бе позната — някаква композиция за арфи и флейти.

Харпър бе застанал в далечния край и крачките дотам й се сториха най-дългият поход в живота й. Той се обърна и чаровно й се усмихна:

— Хей, точно теб исках да видя! — С едната си ръка й даде знак да се приближи, а с другата свали слушалките от ушите си. — Погледни, нашите бебчета! — Застана с лице към растенията и не видя как Хейли потръпна при тези думи. — Развиват се точно по план — продължи той. — Виж, плодниците вече са издути.

— Не само те — промърмори Хейли, но се приближи, застана до него и се загледа в растенията, които бяха опрашени преди няколко седмици.

— Виждаш ли? Семенниците са напълно оформени. Ще им дадем още три-четири седмици, докато семената узреят. Тогава върхът ще се разтвори. Ще съберем семената и ще ги засеем в саксии. Ще ги държим на открито и през пролетта ще покълнат. Когато станат високи седем-осем сантиметра, ще ги засадим в лехите.

— А после какво? — попита тя, макар че мислите й витаеха другаде.

— Обикновено получаваме цвят на втория сезон. Тогава ще огледаме и опишем различията и приликите, характеристиките. Това, на което трябва да се надяваме, е поне едно — въпреки че бих заложил на повече — да бъде с яркорозов цвят и червеникав оттенък. Когато разцъфне, ще го наречем „Дъщерята на Хейли“.

— А ако няма нито едно?

— Песимизмът е враг на градинаря. Но ако не се получи точно това, което сме очаквали, ще се появи друго интересно цвете. И ще опитаме отново. Впрочем исках да те попитам дали ти се ще да поработиш с мен върху нов вид роза за майка ми.

Хейли си помисли, че ако родеше пак момиче, може би щяха да го кръстят Роуз. Но после отвърна:

— С удоволствие. Много мило от твоя страна.

— Е, идеята беше на Мич, но той не може да отгледа дори мушкато в саксия. Иска да опитам да създам черна роза. Никой досега не е постигал съвършено черен цвят, но ми хрумна да си поиграем и да видим какво ще излезе. Сега е най-подходящото време в годината… Разполагаме с достатъчно дни да измием, дезинфекцираме и пречистим въздуха. Хигиената е изключително важна за този вид работа, а розите са капризни. Ще ни отнемат доста време, но ще е забавно.

Изглеждаше толкова въодушевен от идеята да започнат нещо ново. Как ли би я изгледал, когато му каже, че вече са поставили още едно начало?

— Когато правиш всичко това — продължи той, — избираш родители — растения за опрашване и за семе. Съзнателен подбор, търсене на определени характеристики.

„Моите сини очи, кафявите на Харпър. Неговото търпение, моята импулсивност. Какъв ли би бил резултатът?“, помисли си тя.

— Така. Опитваш се да ги кръстосаш, за да създадеш нещо с най-добрите или поне желаните характеристики на двамата родители.

„Избухливият му нрав, моята упоритост. Господи…“

— При хората не е така — неочаквано каза Хейли.

Той се обърна към компютъра си и въведе информацията във файл.

— Мисля, че не.

— Хората невинаги могат… или невинаги решават и планират така. Не си казват: „Хей, хайде да създадем хибрид“.

Харпър се засмя гръмогласно и я погледна закачливо.

— Не ми е хрумвало да използвам тази реплика за свалка в бар. Ще я запомня, но тъй като вече открих жената на живота си, няма да ми е нужна.

— Никога не си ме свалял с остроумни реплики — изтъкна тя. — Впрочем хибрид се прави с цел създаване на нещо ново и самостоятелно. Не е просто игра и забавление.

— А показах ли ти вибурнума? Отделянето на издънка беше малко трудно, но съм доволен как се развива.

Всеки момент от очите й отново щяха да бликнат сълзи.

— Харпър… — започна тя.

— Не е голяма беда — нехайно продължи той. — Зная как да се справя с издънките.

— Бременна съм.

„Ето, изрекох го“, каза си тя. Кратко и ясно, като рязко дръпване на лепенка от рана.

— Какво?

Харпър престана да натиска клавишите и бавно се завъртя на стола си.

Не успя да разгадае изражението му. Може би защото погледът й бе премрежен. Бученето в ушите й заглуши гласа му и тя не можа да прецени какво издава тонът му.

— Трябваше да го разбера. Трябваше! Бях толкова уморена, цикълът ми прескочи… но просто забравих. От време на време ми се гадеше, настроението ми често се променяше. Мислех… Всъщност нищо не мислех. Въобразявах си, че е заради инцидентите с Амелия. Не направих връзката. Съжалявам.

Всичко това прозвуча като несвързано бърборене, неразбираемо дори за самата нея. Изведнъж млъкна, когато той повдигна ръка.

— Каза, че си бременна ли?

— Господи! Колко пъти трябва да го повторя? — Несигурна дали да избухне в плач, или да се разкрещи, Хейли издърпа лентичката от джоба си. — Ето, прочети сам!

— Почакай. — Той взе лентичката от ръката й и втренчи поглед в нея. — Кога го разбра?

— Едва днес. Току-що. Преди малко. Бях в „Уол Март“ да купя това-онова. Забравих за памперсите на Лили, а си купих спирала за мигли. Що за майка съм?

— Спокойно. — Харпър се изправи и обхвана раменете й. — Добре ли си? Искам да кажа, нали не те боли или нещо подобно?

— Разбира се, че не ме боли, за бога!

— Слушай, престани да лазиш по нервите ми. — Потърка слепоочията си и внимателно се вгледа в нея. „Сякаш преценява развитието на новите си кръстоски“, помисли си тя. — Това ми се случва за първи път. Откога си бременна?

— От известно време.

— По дяволите, Хейли! Искам да кажа, на колко седмици е плодът… или както и да се нарича?

— Мисля, че на около шест. Пет-шест.

— Колко голямо е бебето?

— Не зная. Може би колкото оризово зърно.

Той втренчи поглед в корема й и го докосна.

— Кога ще започне да шава? Кога ще има ръчички, крачета?

— Харпър, да не се отплесваме.

— Не разбирам от тези неща. Искам да узная. Трябва да отидеш на лекар, нали? — Хвана ръката й. — Да вървим.

— Не е задължително да тръгна точно сега. Харпър, какво ще правим?

— Как така какво ще правим? Ще имаме бебе. Мамка му! — Той я грабна и я повдигна от земята. На лицето му сияеше ослепителна усмивка. — Ще имаме бебе!

Хейли впи пръсти в раменете му.

— Не си ли ядосан?

— Защо да съм ядосан?

Сега бе неин ред да се почувства замаяна, изумена, разтърсена…

— Защото… така.

Харпър внимателно я спусна обратно и плахо промълви:

— Ти не искаш ли това бебе?

— Не зная. Нима мога да мисля какво искам? Как да мисля при тези обстоятелства?

— Значи бременността засяга мозъчните клетки. Интересно.

— Аз…

— Е, добре, тогава остави мисленето на мен. Ще отидеш на лекар, за да се уверим, че всичко тук вътре е наред. Ще се оженим и следващата пролет ще имаме бебе.

— Да се оженим? Харпър, хората не бива да се женят само защото…

Той стоеше, облегнал се на работната маса, но въпреки това й се струваше заплашително надвесен над нея.

— В моя свят, където небето е синьо, хората, които се обичат и създават деца, се женят. Може би се случва малко по-рано, отколкото беше заложено в предварителния ни план, но ще се наложи да направим промени.

— Значи вече сме имали план?

— Аз имах. — Протегна ръка, приглади косите й и закачливо ги подръпна. — Искам да живея с теб. Знаеш го. Искам бебето. Ще направим каквото трябва и всичко ще бъде наред.

— Значи ми заповядваш да се омъжа за теб.

— Според плана ми, трябваше да ти направя романтично предложение, което да бъде следващата крачка. Но тъй като събитията ме изпревариха, а и бременността е засегнала умствените ти способности, ще постъпим така…

— Дори не си разстроен.

— Не, не съм. — Замълча, навярно за да си даде сметка какво чувства. — Само съм поизплашен, смаян… Господи, Лили страшно ще се зарадва! По-малко братче или сестриче, което да тормози. Почакай, докато кажа на братята си, че ще стават чичовци. И на мама, че ще става…

— … баба — довърши Хейли и кимна, изпитвайки леко задоволство, че най-сетне в очите му бе проблеснало съмнение. — Как мислиш, че ще приеме тази новина?

— Скоро ще разбера.

— Просто не мога да понеса всичко това! — Хейли притисна длани към слепоочията си, сякаш така световъртежът щеше да изчезне. — Дори не зная какво чувствам. — Отпусна ръце в скута си и го прониза с поглед. — Харпър, не мислиш ли, че е грешка?

— Нашето бебе не е грешка. — Притегли я в прегръдката си и усети учестеното й дишане, докато се бореше с напиращите сълзи. — Но е страхотна изненада.