Нора Робъртс
Червена лилия (3)

Втора глава

Хейли влезе в Харпър Хаус, едва придържайки Лили към скута си. Лъхна я благословена прохлада. Остави детето и пусна дамската си чанта и торбата с памперси на долното стъпало, за да ги хване по-удобно и да ги отнесе горе. Искаше й се да се вмъкне под душа, а сетне да изпие на един дъх бутилка леденостудена бира.

Но преди да направи каквото и да било, трябваше да се види с Роз.

В същия миг Роз излезе от приемната. Двете с Лили едновременно нададоха викове на радост. Когато детето се отправи към нея, Роз се завтече и го грабна на ръце.

— Ето го моето сладурче! — Силно притисна малката в прегръдката си, потърка нос в шията й и след като се усмихна широко на Хейли, отново се загледа в детето, слушайки с удивление неразбираемото му развълнувано бърборене. — О, не мога да повярвам, че само за една седмица са се случили толкова много неща! Не зная какво бих правила, ако не беше ти, за да ми разкажеш всички местни клюки. — Отново се усмихна на Хейли. — А ти как си?

— Добре съм, чудесно. — Младата жена забърза към тях и прегърна и двете. — Добре дошла у дома. Липсваше ни.

— Радвам се, че съм липсвала на някого. Я виж ти! — Роз прокара пръсти през косите й.

— Преди малко се върнах от фризьор. Днес ми бе влязла някаква муха в главата. Но ти изглеждаш прекрасно!

Това бе самата истина. След едноседмичното сватбено пътешествие из Карибско море вродената красота на Роз бе добила нова свежест и блясък. Слънцето бе променило нежния светъл цвят на кожата й в бледозлатист, който още повече подчертаваше тъмните й издължени очи. Късо подстриганите прави коси обграждаха лице с класическа, неувяхваща хубост, за която Хейли можеше само да й завижда.

— Харесва ми прическата ти — отбеляза Роз. — Изглежда толкова младежка и небрежна.

— Поне ме настрои по-оптимистично. С Лили прекарахме тежка нощ: вчера я ваксинираха.

Роз отново притисна Лили.

— В това няма нищо забавно. Да видим какво можем да направим. Да влезем тук, миличко. — Носейки я на ръце, тръгна обратно към приемната. — Ела да видиш какво съм ти донесла.

Първото, което Хейли зърна, бе огромна кукла с буйни огненочервени коси и миловидно, глуповато усмихнато лице.

— О, страхотна е! Голяма е почти колкото Лили.

— Това беше идеята. Мич я забеляза пръв и не ни оставаше друго, освен да я вземем за нея. Какво ще кажеш, сладурче?

Лили пъхна пръстче в окото на куклата, дръпна косите й и преливайки от радост, седна на пода да се запознае с нея.

— Ще й даде име още преди втората си годинка и ще я запази в стаята си, докато стане време да учи в колеж. Благодаря, Роз.

— Не сме свършили. В един малък магазин имаше най-прекрасните дрешки на света. — Роз започна да ги изважда една по една от чантата пред смаяния поглед на Хейли. Меки памучни роклички с къдрички и дантели, от дънков плат с бродерии… — Погледни това гащеризонче, кой би могъл да му устои?

— Красиви са, прелестни! Не зная как да ти благодаря. Тя няма… баба или някой друг, който да я глези така.

Роз повдигна вежди, сгъна гащеризончето и се пошегува:

— Харесва ми да се смятам за почетна баба. Няма да припадна от ужас, ако малката ме мисли за такава.

— Такава късметлийка съм. И двете сме късметлийки.

— Тогава защо не се радваш?

— Не зная. Напоследък в главата ми се въртят толкова въпроси. — Хейли повдигна ръка, за да изтрие влагата в очите си. — Къде се намирам, как се озовах тук и какъв би бил животът ни, ако бях сама с Лили, както очаквах.

— С умуване какво можеше да се случи няма да стигнеш далеч.

— Зная, просто се чувствам толкова добре при теб. Но знам, че трябва да потърся свое място.

— Място за какво?

— За живеене.

— Не ти ли харесва тук?

— Това е най-прекрасната къща, която съм виждала.

Тя, Хейли Филипс от Литъл Рок, живееше тук, в къща с приемна, обзаведена с изящни антики, с дълбоки меки мебели и големи прозорци, от които се разкриваше красивото имение.

— Помислих си, че трябва да си потърся жилище, но поне засега нямам желание. — Сведе очи и се загледа в Лили, която се опитваше да влачи куклата из стаята. — Ала искам да ми кажеш, когато сметнеш, че е време да започна да търся. Знам, че сме достатъчно близки, за да бъдеш откровена с мен.

— Добре, значи се разбрахме.

— Да.

— Не искаш ли да видиш какво съм донесла и за теб?

— Купила си ми подарък? — Бледосините очи на Хейли засияха в очакване. — Обожавам подаръци. Не се срамувам да го призная.

— Надявам се, че този ще ти хареса.

Роз извади от чантата кутийка и й я подаде.

Без да губи време, младата жена повдигна капачето.

— О, великолепни са!

— Реших, че червен корал ще ти подхожда най-много.

— Страшно ми харесват! — Хейли извади обиците, повдигна ги към ушите си и се втурна към едно от старинните огледала на стената, за да види как й стоят. Трите екзотични камъчета на всяка от тях висяха на лъскави триъгълни пластинки от сребро. — Фантастични са! Господи, подарък за мен от Аруба! Не мога да повярвам. — Изтича обратно при Роз, която я прегърна, заливайки се от смях. — Много са красиви. Благодаря ти. Нямам търпение да ги сложа.

— Можеш да се похвалиш с тях довечера, ако искаш. Стела, Лоугън и момчетата ще дойдат за вечеря. Дейвид настоява за тържествено посрещане.

— Но вие сигурно сте уморени…

— Уморени ли? На колко години съм? На осемдесет? Все пак се върнах от почивка.

— Меден месец — поправи я Хейли с дяволита усмивка. — Едва ли сте си почивали.

— Спяхме до късно всяка сутрин, умнице.

— В такъв случай ще има купон. С Лили ще се качим да се издокараме.

— Ще ти помогна с всичкия този багаж.

— Благодаря. Роз? — Хейли вече бе напълно спокойна и сияеше. — Много се радвам, че се върнахте.

 

 

Забавно бе да сложи новите си обици, да облече Лили с един от красивите й нови тоалети, да се посуети и за себе си, и за дъщеря си. Завъртя глава само заради удоволствието да усети как косите й се развяват и обиците й се поклащат.

„Ето — помисли си тя, — край на празнотата и апатията.“ Тържествувайки, обу и новите си обувки. Черните сандали с тънки каишки й паснаха идеално.

— А и бяха с намаление — каза тя на Лили. — Това означава, че са по-интересни от някакъв транквилант или нещо подобно.

Чувстваше се страхотно с късата си секси рокля, високи обувки и нова прическа. Сложи си червило.

Завъртя се пред огледалото и зае поза като фотомодел. Може би бе твърде слаба, но не можеше да промени теглото си. Все пак дрехите й стояха добре. Не висяха като на закачалка. В съчетание с нова прическа, обувки и обици се получаваше нещо. Тя се усмихна и бодро изрече на глас:

— Дами и господа, вече наистина се върнах към предишния си образ.

 

 

На долния етаж Харпър се бе изтегнал в едно кресло, отпиваше бира и гледаше как Мич докосва ръцете на майка му, докато двамата разказваха подробно за пътуването си на Лоугън, Стела и момчетата.

Вече бе чул голяма част при едночасовия телефонен разговор, когато бе позвънил у дома следобед. Всъщност не ги слушаше, а загледан в тях, си мислеше колко е хубаво, че майка му най-сетне е намерила човек, който очевидно я боготвори.

Радваше се за нея… и изпитваше облекчение. Колкото и добре да можеше да се грижи за себе си — а майка му наистина се справяше доста добре — за него бе утеха да знае, че има до себе си разумен мъж, способен да й бъде опора.

След случилото се през изминалата пролет, ако Мич не се бе преместил в къщата, самият той би го направил. Но би се чувствал малко неловко, защото Хейли живееше тук.

„За всички бе по-удобно да си остана в някогашния гараж за файтони“, помисли си Харпър. Може би се намираше малко далеч, но това го устройваше.

— Казах му, че е полудял — продължаваше да говори Роз, жестикулирайки с чашата вино в ръка и потупвайки Мич по раменете. — Уиндсърфинг? Какъв смисъл има човек да се мъчи да се задържи върху плаваща дъска с прикрепено платно? Но той просто трябваше да пробва.

— Веднъж и аз опитах. — Стела седеше до тях, с разпилени по раменете червени къдрици. — През пролетната ваканция в колежа. Щом схванеш какво трябва да правиш, става забавно.

— Чувал съм това — промърмори Мич и накара Роз да се усмихне широко.

— Стъпва върху сърфа и след две секунди — цоп! Отново се качва, задържа се и тъкмо мисля, че се е научил, за пореден път се преобръща във водата!

— Дъската беше дефектна — оплака се Мич и я смушка закачливо в ребрата.

— О, разбира се! — съгласи се шеговито Роз. — Но едно мога да ви кажа за нашия Мичъл: не се отказва лесно. Не зная колко пъти се нагълта с вода и с мъка се довлече обратно до сърфа.

— Шестстотин петдесет и два.

— А ти, Роз? — попита Лоугън.

Едрият мускулест и як мъж седеше до Стела, повдигайки чашата си с бира.

— О, не обичам да се хваля — отвърна скромно тя и погледна ноктите на ръцете си.

— Напротив. — Мич отпи голяма глътка сода и изпъна дългите си крака. — Обича, и още как. — Той прокара ръка през въздуха. — Просто фучеше, сякаш се е родила върху някоя от онези проклети дъски.

— Всички от рода Харпър сме атлетични и с вродена дарба за пазене на равновесие.

— Наистина не обича да се хвали — отбеляза ехидно Мич. Сетне погледна в посоката, от която се чуваше тракане на токчета по паркета.

Харпър стори същото и почувства как вродената дарба за пазене на равновесие му изневери.

Хейли изглеждаше зашеметяващо с прилепналата червена рокля и обувките с твърде висок ток. Краката й му се сториха безкрайно дълги. По тях един мъж би плъзгал поглед с часове. Прическата й бе дяволски секси, а устните — яркочервени и горещи.

„И тази жена е майка!“, напомни си той. Не биваше да си представя как би докосвал тези устни, докато я гледаше да се приближава, носейки Лили. Просто такива фантазии бяха непочтени.

Лоугън, който седеше срещу него, подсвирна от удивление.

Лицето на Хейли засия.

— Здравей, красавице. Всеки, който те види, би те схрускал!

При тези думи тя избухна в характерния си закачлив смях, раздвижи ханш и остави Лили в скута му.

— Благодаря, но искам да си остана цяла.

— Какво ще кажеш за чаша вино? — предложи й Роз.

— Честно казано, пийва ми се студена бира.

— Ще ти донеса. — Харпър скочи от креслото си и се запъти към вратата, преди Хейли да каже нещо. Надяваше се разходката до кухнята и обратно да възстанови нормалния му пулс.

„Тя е твоя далечна братовчедка — напомни си той. — И работи за теб. И е гостенка на майка ти. Освен това има дете. Всяко от тези неща означава: долу ръцете! А събереш ли ги накуп, Хейли е недостъпна територия.

Всъщност тя и не гледа на теб по този начин. Ни най-малко. А и един мъж не предприема ход към жена при тези обстоятелства, защото само би рискувал да провали доброто приятелство“, разсъждаваше трескаво Харпър.

Извади бира и халба, но докато наливаше, чу писък и бързо тракане на токчета по пода. Вдигна поглед и видя Лили да тича към него, а Хейли да я следва по петите.

— И тя ли иска бира?

Хейли със смях се наведе да вдигне момиченцето, но то се зачерви и започна да се дърпа от нея.

— Това е моето момиче! — Харпър я вдигна на ръце и я залюля.

Намръщеното личице мигновено доби лъчезарен израз. Преструвайки се на нацупена, Хейли доля бирата си.

— Ето на кое място съм аз в списъка на любимците й.

— За теб бирата, за мен хлапето.

Лили обви ръчички около врата му и потърка глава в бузата му. Хейли кимна, докато повдигаше чашата си:

— Така изглежда.

 

 

Чудесно бе всички отново да се съберат около масата. „Цялото семейство на Харпър Хаус“, както мислено ги наричаше Хейли, пак седеше заедно и лакомо хапваше от залятата с апетитен сос шунка на Дейвид.

Винаги й се бе искало да има голямо семейство. Беше отраснала само с баща си. Не се бе чувствала лишена от нещо, двамата се разбираха чудесно. Той бе най-забавният, най-сърдечният човек, когото бе познавала.

Но й бяха липсвали подобни вечери, голяма компания около масата, много гласове… Липсваха й дори споровете и драмите, които знаеше, че неизбежно се разиграват в големите семейства.

Лили щеше да расте в такова семейство благодарение на Роз, която ги прие в дома си. В живота й щеше да има безброй подобни вечери с лели, чичовци и братовчеди. „Баба и дядо“, помисли си Хейли и крадешком погледна към Роз и Мич. Когато им гостуват и другите синове на Роз или синът на Мич, семейната компания щеше да бъде още по-пъстра.

Един ден и синовете на Роз, и Джош, синът на Мич, щяха да се оженят. В къщата щеше да се събира цяла детска градина.

Хвърли поглед към Харпър и си заповяда да потисне леката болка, която изпита, щом си го представи женен и баща на децата на жена, чието лице не можеше да види.

Разбира се, щеше да бъде красавица, може би блондинка със синя кръв. Кучка!

Но както и да изглеждаше тя и каквато и да бе по характер, Хейли бе твърдо решена да се сприятели с нея. Въпреки че щеше да е мъчително.

— Не ти ли харесват картофите? — тихо попита Дейвид. — Превъзходни са, а ти изглеждаш така, сякаш с мъка преглъщаш горчиво лекарство, скъпа.

— О, замислих се за нещо, което скоро ще трябва да направя, колкото и да не ми се иска — отвърна Хейли. — Животът е пълен с такива неща. Но тези вкусни картофи не са едно от тях. Всъщност хрумна ми да те помоля да ми дадеш някоя и друга рецепта. Умея да готвя доста добре. С татко си поделяхме домакинските задължения, и двамата се справяхме с най-обикновените ястия… Дори от време на време импровизирах. Но Лили свиква с твоите вкуснотии, така че не е зле и аз да се науча да приготвям това-онова, когато се наложи.

— Хм, кухненска помощничка, която мога да моделирам по свой образ и подобие! С голямо удоволствие.

Когато Лили започна хитро да пуска на пода парчетата храна, останали в чинийката й, Хейли скочи.

— Е, някои от нас вече се наядоха.

— Гевин, защо не излезете с Люк и Лили да си поиграете навън?

Хейли поклати глава, когато чу предложението на Стела.

— Не искам да ги карам да й бъдат бавачки.

— Лесна работа — извика Гевин. — Тя обича да гони топка и фризби.

Десетгодишният Гевин бе доста висок за възрастта си. А току-що навършилият осем години Люк вече го настигаше. Можеха да наглеждат Лили, докато играят на тревата в задния двор, а те неведнъж го бяха правили.

— Щом нямате нищо против, аз съм съгласна, а и на нея ще й хареса. Но когато се уморите, просто я доведете тук — каза Хейли.

— А за награда по-късно ще хапнете мелба — тържествено съобщи Дейвид.

Новината бе посрещната с радостни викове.

След играта и мелбите Хейли отнесе Лили горе, за да я приготви за спане, а Стела заведе момчетата във всекидневната на втория етаж, която по-рано бяха споделяли с нея, да гледат телевизия.

— Роз и Мич искат да поговорим за Амелия — прошепна й Стела. — Не знам дали са ти казали.

— Добре, ще сляза веднага щом я приспя.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Този път не, но ти благодаря. Клепачите й вече натежават.

Приятно бе да чува приглушените гърмежи и трясъци на космическата война, която даваха по телевизора във всекидневната, и развълнуваните коментари на момчетата. Тези звуци й липсваха, откакто Стела се омъжи.

Сложи Лили в креватчето й, надявайки се да заспи бързо, и провери бебефона и дали нощната лампа свети. Остави вратата открехната, преди да слезе отново на долния етаж.

Откри възрастните в библиотеката — обичайното място за разговори за призрака. Слънцето все още не бе залязло и стаята бе изпълнена с леко розовееща светлина. Отвъд стъклата, градините бяха в най-внушителния си вид. Лилави стръкове напръстник танцуваха над море от бели импациенси, сред които се издигаха елегантни пурпурни циклами.

Виждаха се нежните зелени облачета на ранилиста, очарователните восъчни бегонии, виолетовите ехинацеи със стърчащи надолу венчелистчета и кафяви главици.

Тъй като Хейли пропусна вечерната разходка с Лили, си напомни да я изведе в градината на следващия ден.

Нямаше навик да проверява дали бебефонът, свързан със стаята на детето й, работи, но сега забърза към масата, върху която бе сложен до ваза с червени лилии. И едва когато се увери, че е включен, се присъедини към останалите в стаята.

— Е, щом всички сме тук — започна Мич, — реших да ви осведомя за последните си изводи.

— Нали няма да разбиеш сърцето ми, като кажеш, че по време на медения ви месец си се занимавал с проучвания — намеси се Дейвид.

— Е, намирахме по малко време да обсъдим някоя и друга теория. Но най-важната новина е, че получих няколко имейла от нашия човек в Бостън. Наследницата на главната домашна помощница в Харпър Хаус по времето на Реджиналд и Беатрис.

— Намерила ли е нещо?

Харпър бе предпочел да се настани на пода, вместо на някой от диваните и фотьойлите, и сега седеше с изправен гръб и сгънати колене.

— Осведомявам я за всичко, до което се доберем. Разказах й за дневника на Беатрис Харпър и бележките във връзка с твоя прапрадядо, Харпър. Доказателството, че не е неин син, а извънбрачно дете на Реджиналд от любовница, която предполагаме, че е била Амелия. Не й е провървяло в търсенето на писма или дневници на Мери Хейвърс — домашната помощница. Но е открила снимки, от които ни изпраща копия.

Хейли погледна към библиотеката, отрупаната с книги маса и лаптопа на Мич. По плота имаше безброй снимки, копия от писма и бележки от дневници.

— С какво могат да ни помогнат?

— Колкото повече лица, толкова по-добре — каза той. — Жената е говорила и с баба си, която не е с всичкия си, но има известни проблясъци. Старицата твърдяла, че помни разказите на майка си и нейна далечна братовчедка, също работила тук по онова време, за дните им в Харпър Хаус. Често разказвали за приемите и суетнята около тях. Братовчедката споменавала и за „младия господар“, както наричала Реджиналд младши. Твърдяла, че щъркелът доста е забогатял, когато е донесъл това бебе. Майка й казвала да замълчи, защото въпреки някакво проклятие и пари, изцапани с кръв, детето било невинно. Когато питала какво иска да каже с това, майка й отговаряла само, че е изпълнила дълга си към семейство Харпър и трябва да живее с тази мисъл. Но най-щастливият ден в живота й бил, когато прекрачила прага на тази къща за последен път.

— Знаела е, че дядо ми е бил отнет от майка си! — Роз протегна ръка и докосна рамото на Харпър. — Ако тази жена си спомня правилно, изглежда, Амелия не се е отказала от него доброволно.

— Проклятие и пари, изцапани с кръв — повтори Стела. — Кой е получил пари и какво е било проклятието?

— Имало е акушерка и лекар, които са помогнали на Амелия при раждането. — Мич разпери ръце. — Почти е сигурно, че им е било платено, за да запазят тайната. Може би и някои от прислугата са били подкупени.

— Зная, че звучи ужасно — намеси се Хейли, — но не бихме могли да говорим за пари, изцапани с кръв. А по-скоро за мълчание, купено с пари.

— Именно — каза Мич. — Ако обаче е била пролята кръв, чия е?

— На Амелия. — Лоугън се размърда и се наведе напред. — Щом духът й витае в тази къща, значи е умряла тук. Няма сведения за това, но можем да предположим, че смъртта й е била потулена. Най-лесният начин да се скрие нещо е с пари.

— Съгласна съм — кимна Стела. — Но как е попаднала тук? В никой от дневниците на Беатрис не се споменава за Амелия. Държанката на Реджиналд не е назована по име, нито пък става дума за нейно посещение в Харпър Хаус. Писала е за бебето и за чувствата си, когато Реджиналд го е донесъл, очаквайки от нея да се преструва, че тя го е родила. Нима не би побесняла и написала нещо, ако бе довел и Амелия в къщата?

— Едва ли го е направил — тихо заговори Хейли. — Съдейки по всичко, което научихме досега за него, не би довел жена от нейната класа в къщата, с която толкова се е гордял. Гледал е на любовницата си като на вещ, като средство за постигане на една цел. Не би искал тя да бъде близо до сина, когото е представял за свой законен наследник. Присъствието й непрекъснато би му напомняло истината.

— Добър довод. — Харпър изпъна крака и въздъхна: — Но за да повярваме, че е умряла тук, трябва да приемем, че е идвала.

— Може би е дошла като прислужница — предположи Стела. Махна с ръка и златната й венчална халка проблесна на чезнещата светлина. — Ако Беатрис не я е познавала и не е знаела как изглежда, възможно е Амелия да е постъпила на работа в къщата, за да бъде близо до сина си, към когото е изпитвала силна привързаност.

— Това е една възможност — отбеляза Мич. — Не попаднахме на сведения за нея в архивите на къщата, но звучи правдоподобно.

— Или е дошла, за да се опита да си го вземе. — Роз погледна Стела и Хейли. — Отчаяна, скърбяща майка, полудяла от мъка. Едва ли е полудяла след смъртта си, в това не бих повярвала. Не е ли логично да е пристигнала и нещо да се е объркало? Не бива да изключваме вероятността да е дошла тук и да е била убита. Престъпление, прикрито с пари.

— Затова къщата е прокълната. — Харпър повдигна рамене. — И духът на Амелия ще витае тук, докато постигне възмездие? Но как?

— Може би докато самоличността й бъде разкрита — предположи Хейли. — Докато й бъде отдадено дължимото. Ти си нейна кръв — обърна се тя към Харпър. — Може би й е нужна кръвта на рода Харпър, за да намери покой.

— Трябва да призная, че звучи логично. — Дейвид леко потръпна. — Но малко страховито.

— Ние сме трезво разсъждаващи възрастни хора, а седим на тази маса и разговаряме за призраци — напомни му Стела. — Едва ли може да стане по-страшно от това.

— Снощи я видях.

С тези думи Хейли привлече погледите на всички.

— И не си ни съобщила? — укорително попита Харпър.

— Разказах го на Дейвид сутринта — отвърна тя. — Ето, сега казвам на всички. Не исках да говоря пред децата.

— Почакай да включа на запис.

Мич стана, за да вземе касетофона си.

— Не се случи нищо особено.

— През пролетта се разбрахме, че след двете й прояви на необуздана ярост всичко ще бъде записвано. — Върна се при тях и сложи касетофона на масата. — Разкажи ни.

Хейли бе малко смутена от това, че всяка нейна дума се записва, но подробно описа случката.

— Понякога я чувам да пее, но обикновено, когато надникна в стаята си, изчезва. Знаете, че се е появявала там. Друг път пеенето идва от стаята на момчетата — онази, в която спяха Гевин и Люк. Понякога плаче. А веднъж ми се стори…

— Какво ти се стори? — подкани я Мич.

— Сякаш я видях да се разхожда навън. В нощта, след като заминахте на сватбено пътешествие, след тържеството тук. Събудих се с главоболие, навярно съм пийнала повечко вино. Затова взех аспирин и нагледах Лили. Стори ми се, че зърнах някого през прозореца. Лунната светлина беше достатъчно силна, за да различа русата коса и бялата рокля. Вървеше към къщата за гости. Но изчезна, когато отворих вратите на терасата, за да я видя по-ясно.

— Нали се разбрахме да записваме всичко след онзи момент, когато мама най-сетне реши да сподели с нас, че Амелия едва не я е удавила във ваната? — В гласа на Харпър се долови гняв. — Не да чакаме по цяла седмица да съобщим за случилото се.

— Харпър! — сухо го смъмри Роз. — Станалото — станало, не започвай отново да раздухваш тази история.

— Но бяхме се разбрали! — настояваше той.

— Не бях сигурна — хладно изрече Хейли и рязко изправи гръб. Сетне укорително погледна Харпър. — И все още не съм. Стори ми се, че виждам жена да върви към къщата ти, но това не означава непременно, че е била призрак. Реших, че е по-вероятно… да е същество от плът и кръв. Какво трябваше да направя, Харпър, да ти се обадя, за да попитам дали имаш компания?

— Господи! — изстена той.

— Е, сега разбра ли? — попита тя, доволна от прозрението си. — Нали не е възможно никога да не каниш жени в дома си?

— Добре де, добре… Но за твое сведение, точно в онази нощ нямах гостенка от плът и кръв. Следващия път не мълчи.

— Колеги! — любезно се провикна Мич и потупа с химикалката по бележника си като професор пред студенти. — Можеш ли да ни опишеш по-подробно какво видя, Хейли?

— Всъщност беше само за няколко секунди. Просто стоях и се надявах аспиринът да ми подейства до сутринта, когато долових някакво движение. Съзрях жена с дълга руса или светла коса, облечена в бяло. Първата ми мисъл беше, че на Харпър му е излязъл късметът.

— О, по дяволите! — промърмори отново той.

— После се сетих за Амелия, но когато излязох, за да я огледам по-добре, вече я нямаше. Споменавам го, само защото ако е била тя — а все повече се убеждавам в това — вече я виждам за втори път от седмица насам. А това е твърде много за мен.

— Ти беше единствената жена в къщата през това време — изтъкна Лоугън. — А Амелия по-често се явява на жени.

— Звучи разумно.

Предположението я накара да се почувства по-спокойна.

— Освен това е било в нощта, след като се венчах за Мич — добави Роз. — Сигурно е била сърдита.

— За втори път някой от нас я е видял с очите си да върви към постройката, която е била гараж за файтони. Там има нещо, Харпър — каза Мич.

— Досега не ми е разкрила какво.

— Продължаваме да търсим. Щом приемаме, че е живяла в този район, най-вероятно Реджиналд я е настанил в някой от имотите си. — Мич повдигна ръце. — Все още проследявам тази нишка.

— Ако открием фамилията й — заинтересува се Хейли, — ще можеш ли да направиш проучване за нея, както за рода Харпър?

— Би било добро начало.

— Може би тя ще ни го каже, ако намерим начин да я попитаме… — Хейли замълча, защото изведнъж от бебефона зазвуча приспивната песен. — При Лили е! Тази вечер е подранила. Отивам горе!

— Ще дойда с теб. — Харпър се изправи.

Тя не възрази. След повече от година тъжният напев все още я караше да чувства хладни тръпки, пълзящи по гърба й. По навик включи лампите в своето крило, за да не се качва по стълбите в мрак. Слънцето почти бе залязло и светлината й вдъхна увереност, както и гласовете на Гевин и Люк от всекидневната.

— Знаеш ли, ако се страхуваш да си сама в тази част на къщата, можеш да се преместиш в другото крило, по-близо до мама и Мич.

— Точно това биха искали двама младоженци — майка с малко дете в съседната стая! — заядливо подхвърли Хейли. — Впрочем вече свикнах. — Сетне се ослуша и прошепна напрегнато: — Не престава да пее! Почти винаги млъква, когато стигна до вратата, която винаги оставям леко открехната.

Инстинктивно посегна към ръката на Харпър, докато отваряше.

Вътре бе студено, но бе очаквала това. Дори след като Амелия изчезнеше, след нея оставаше хлад. Ала Лили сякаш не го усещаше. Хейли въздъхна и дъхът й се издигна като уплашено облаче във въздуха, когато чу характерното проскърцване на люлеещия се стол.

„Боже мой, това е нещо ново“, помисли си тя.

Видя я да се поклаща на стола, облечена със сивата си рокля. Ръцете й стояха отпуснати в скута, докато пееше. Гласът й бе приятен — нежен и мелодичен. Успокояващ глас, подходящ за приспивни песни.

Но щом извърна глава и погледна към вратата, кръвта на Хейли изстина като хладния въздух в стаята.

На лицето й нямаше усмивка, а ужасяваща гримаса. Очите й бяха изпъкнали и зачервени от гняв.

Ето как постъпват те. Ето какво ти дават.

Докато говореше или предаваше мисли, силуетът започна да се разпада. Плътта по костите се стопи и на стола остана скелет в дрипи, който продължи да се поклаща.

В следващия миг и той изчезна.

— Моля те, кажи ми, че и ти си видял и чул същото!

— Да. — Харпър стисна ръката й и я повлече към креватчето. — Тук е по-топло. Усещаш ли топлината около детето?

— Досега не е направила нищо, с което да изплаши Лили, но не ми се иска да стои сама. Ще бъда по-спокойна, ако остана при нея. Нали ще кажеш на другите какво се случи?

— Мога да пренощувам тук, в някоя от стаите за гости.

— Няма нужда. — Хейли придърпа одеялцето на детето по-плътно до брадичката му. — Не се безпокой за нас.

Харпър настойчиво стисна ръката й и я подкани да излезе в коридора с него.

— Беше за първи път, нали?

— За мен — определено. Ще сънувам кошмари — прошепна Хейли.

— Сигурна ли си, че всичко ще е наред?

Той докосна бузата й и за миг й хрумна, че това също се случва за първи път. Стояха близо един до друг, държеше ръката й, а пръстите му галеха лицето й.

Трябваше само да каже: „Остани при мен“.

А после какво? Можеше да сложи начало на нещо или да разруши всичко.

— Да. Не изглежда да ми е сърдита, а и няма причина. Оставам при малката, а ти най-добре слез да разкажеш на другите.

— Ако призракът те изплаши през нощта, обади се. Ще дойда.

— Благодаря за загрижеността.

Отскубна ръката си от неговата, отдръпна се и се прибра в стаята си.

Не, Амелия нямаше причина да й бъде сърдита. Хейли нямаше нито съпруг, нито любовник, а единственият мъж, когото желаеше, бе недостъпен.

— Бъди спокойна — промърмори тя. — Изглежда, още доста време ще бъда сама.