Нора Робъртс
Червена лилия (19)

Осемнадесета глава

През останалата част от деня Харпър се луташе като в сън. Трябваше да обмисли, реши и планира толкова неща. Първите стъпки му бяха кристално ясни, както началните етапи на всяка кръстоска.

Щеше да заведе Хейли на лекар, за да се уверят, че всичко с нея и бебето е наред. Щеше да започне да чете за ембриони, развитие на плода в утробата и прочее, за да добие представа за процеса, да знае какво се случва там вътре.

Щяха да се оженят възможно най-скоро, но не толкова прибързано, че да е сдържана и практична сватба, организирана надве-натри. Не искаше това за Хейли, а като се замислеше — и за себе си.

Държеше да се оженят в Харпър Хаус. Сред градините, за които така старателно се грижеше, в сянката на къщата, в която бе отраснал. Там искаше да се врече във вечна вярност не само на Хейли, а и на Лили, и на нероденото си дете, което сега бе голямо колкото оризово зърно.

Това беше желанието му и целта, към която несъзнателно се бе стремил през целия си живот. Никога не се бе замислял, но сега беше така сигурен, както в собственото си име.

Хейли и Лили щяха да се настанят в неговата къща. Щеше да поговори с майка си за разширяване, без да се наруши традиционният облик.

Трябваше да има повече място за децата, помисли си той, за да могат да отраснат в Харпър Хаус, сред градините и горите. И историята на имението да означава за тях толкова много, колкото за самия него.

Виждаше всичко това съвсем ясно. Единственото, което му бе трудно да си представи, беше детето, в чието създаване бе участвал.

Колкото оризово зърно? Как е възможно нещо толкова мъничко да е толкова значимо? И вече толкова обичано?

Но имаше една стъпка, която трябваше да предприеме преди всичко останало.

Откри майка си в градината, заета да добавя нови астри и хризантеми в една от лехите си.

Работеше с тънки памучни ръкавици, захабени от няколко сезона. Памучният й панталон беше с отрязани крачоли, чийто тъмносин цвят вече едва се забелязваше под пластовете кал. Краката й бяха боси и само бе нахлузила платнени чехли.

Като дете я бе смятал за неуязвима жена със свръхестествени способности. Знаеше всичко, дори това, което той би предпочел да не знае. Имаше всички отговори, които му бяха нужни. Прегръщаше го, а понякога и го близваше по бузата, срещу което Харпър все още се съпротивляваше.

Ала най-важното бе, че винаги можеше да разчита на нея. В най-щастливите и най-трудните мигове тя бе неотлъчно до сина си.

Сега беше негов ред.

Роз вдигна глава, когато усети присъствието му, и нехайно плъзна ръка по челото си. Изглеждаше поразително красива с козирката над очите и ведрия израз на лицето си.

— Беше чудесен ден — възкликна тя. — Реших да се възползвам още малко и да поразкрася тази леха, защото вечерта ще завали.

Харпър инстинктивно погледна към небето.

— Да, ще напои всичко.

— Чул те господ. — Тя примигна от слънцето, докато се взираше в лицето му. — Я, много си сериозен! Поседни тук, че вратът ми ще се схване.

Харпър приклекна и едва отрони:

— Трябва да ти кажа нещо.

— Разбирам, обикновено в такива случаи изражението ти е толкова сериозно.

— Хейли е бременна.

Роз остави лопатката бавно и внимателно.

— Така значи.

— Узнала го е едва днес. Мисли, че е във втория месец. Усещала е симптомите… предполагам, че така се наричат, но не им е обръщала внимание покрай всичко, което се случи.

— Разбирам. Добре ли е тя?

— Малко разстроена, малко изплашена, бих казал.

Роз протегна ръка, свали слънчевите му очила и го погледна в очите.

— А ти как го приемаш?

— Все още не мога да повярвам. Обичам я, мамо.

— Зная. Но радваш ли се?

— Изпитвам смесени чувства. Едното от тях е радост. Знам, че не си очаквала нещата в живота ми да се развият по този начин.

— Харпър, няма значение какво очаквам или искам аз. — Внимателно отдели една астра и я постави във вече подготвената дупка. Ръцете й сръчно отъпкваха почвата, докато говореше. — Важното е какво искате ти и Хейли. Важното е онова малко момиченце и детето, което сте създали.

— Искам да се оженя за Хейли и да направя Лили своя дъщеря, законна. Искам това бебе. Знам, че изглежда като с магическа пръчица — хоп! — и се превръщаме в семейство, но… Не плачи. Моля те, не плачи!

— Имам право да си поплача, когато моят първороден син ми казва, че ще ставам баба. Имам пълното право да пролея няколко сълзи. Къде е кърпата ми, по дяволите?

Той я издърпа от задния й джоб и й я подаде.

— Трябва да поседна за минута. — Отпусна се на земята и изтри очите си. — Всяка майка знае, че този ден ще дойде. От мига, в който поеме детето си в ръце. Това не е първата й мисъл, поне съзнателна, но дълбоко в себе си усеща нишката на живота. Циклите в него. Жените ги познават. Както и градинарите. — Тя разпери ръце, за да го прегърне. — Харпър, ще ставаш татко!

Както често бе правил, той притисна лице към потръпващите й рамене.

— А аз ще ставам баба. За втори път. — Отдръпна се назад и го целуна по бузите. — Обичам онова момиченце, то вече е наше дете. Искам и двамата с Хейли да знаете, че го чувствам като своя внучка. И че се радвам за вас. Въпреки че сте улучили такъв момент, че бебето ви ще се появи през най-натоварения ни сезон.

— Господи, не помислих за това! — усмихна се Харпър.

— Е, прощавам ви. — Роз се засмя и свали ръкавиците си, за да усети допира на ръцете му. — Направи ли й предложение?

— Да. По-скоро й казах, че ще се оженим. Не ме гледай укорително.

Веждите й останаха повдигнати, а изразът на очите — леденостуден.

— Точно това заслужаваш.

— Ще се погрижа за всичко. — Харпър сведе поглед. После повдигна ръцете й една по една към устните си. — Обичам те, мамо. Ти винаги вдигаш летвата твърде високо.

— Коя летва?

Той отвърна на съсредоточения й поглед.

— Не бих се обвързал с жена, която обичам и уважавам по-малко от теб.

Очите й отново се насълзиха.

— Тази кърпа няма да ми е достатъчна.

— Ще й дам най-доброто, което имам. За начало искам пръстените на баба. Годежният пръстен и венчалната халка на баба Харпър. Ти каза, че когато реша да се оженя…

— Това е моето момче. — С присвити устни тя леко го целуна. — Това е мъжът, когото съм възпитала. Ще ти ги донеса.

 

 

Но как би направил предложение за брак! Ето още нещо, за което никога не се бе замислял. Специална вечеря и вино? Скромен пикник? Гигантски надпис „Ще се омъжиш ли за мен?“ на таблото за резултата по време на мач?

Нима въображението му не можеше да роди нищо друго?

Реши, че е най-добре да го направи сред обстановка, която допада и на двамата.

Затова я заведе на разходка в градината привечер.

— Чувствам се гузна, че майка ти отново трябва да тича след Лили. Все пак съм бременна, не съм инвалид.

— Тя сама пожела. Освен това исках да остана насаме с теб за час. Не, не казвай нищо. Господи, вече започвам да чета мислите ти. Луд съм по Лили и няма да губя време да те убеждавам в очевидното.

— Зная колко я обичаш. Просто не мога да осъзная всичко това. Не съм прекосила два щата, скачайки от легло на легло, а ми се случва за втори път.

— Този път е различно. Този е първият. Виждаш ли онази слива? — Харпър се спря и докосна едно от лъскавите й зелени листа. — Родителите ми са я засадили точно след като съм се родил. Ще засадим една за Лили, а после и за бебето. Но виждаш ли тази? Вече е почти на трийсет години и знам, че е засадена специално за мен. Винаги съм се чувствал добре тук. Това е едно от моите места. Ще има и други кътчета в градината, които ще станат наши, но това вече е едно от тях.

Извади кутийката от джоба си и видя как устните й затрепериха, а погледът й се втренчи в лицето му.

— Господи…

— Няма да коленича. Не искам да се чувствам като глупак в този момент.

— Мисля, че колениченето е знак за вричане във вярност.

— Ще трябва да се задоволиш само с думата ми. Искам новия живот, на който сложихме начало. Не само бебето, а всичко, което започнахме заедно. Ти, аз и Лили, а сега и това бебе. Искам да споделя този живот с вас. Ти си първата жена, която съм обичал. Ще бъдеш и последната.

— Харпър… вече ме накара да затая дъх.

Той открехна кутийката и леко се усмихна, когато видя широко отворените й очи.

— Беше на баба ми. Малко е старомоден, предполагам.

— Аз… — Гърлото й пресъхна. — Та това е семейна ценност. Всъщност не мога да намеря думи. Харпър, навярно Роз…

— Беше обещала да ми го даде за жената, с която желая да прекарам живота си. Искам ти да го носиш. Омъжи се за мен, Хейли.

— Пръстенът е толкова красив! Харпър, ти си невероятен…

— Това не е всичко.

Хейли смутено се усмихна.

— Не мога да си представя какво друго може да има.

— Искам да приемеш името ми. Искам и Лили да носи моята фамилия.

— Осъзнаваш ли какво означава това? — Тя докосна бузата му. — Осъзнаваш ли какво правиш?

— Напълно. Най-добре е да отговориш веднага, защото не ми се иска да разваля този романтичен момент, като се сборичкам с теб и насила сложа пръстена на ръката ти.

— Няма да се стигне до това. — Тя притвори очи за миг и си представи разцъфналите сливови дръвчета — традицията на поколенията. — Знаех, че ще ми предложиш брак, след като ти казах, че съм бременна. Така си устроен, да постъпваш почтено. Да бъдеш отговорен.

— Но това не е единствената причина!

— Изслушах те — Хейли енергично поклати глава, — ала сега е мой ред да говоря. Знаех, че ще ми направиш предложение, и една от причините да се чувствам зле беше страхът, че няма да узная истинските ти подбуди. Боях се, че ще го направиш от чувство за дълг. Но сега знам, че не е така. Ще се омъжа за теб, Харпър, и ще приема името ти. Както и Лили. Ще те обичаме до края на живота си.

Харпър извади пръстена от кутийката и го сложи на пръста й.

— Малко е широк — промърмори той, докато повдигаше ръката й към устните си.

— Въпреки това няма да си го получиш обратно.

Сложи ръка върху нейната, за да задържи пръстена на място.

Хейли едва успя да се усмихне, преди да се хвърли в прегръдката му.

— Обичам те, обичам те, обичам те…

Той наклони главата й назад и я целуна.

— Надявах се да го кажеш.

 

 

Чувстваше се малко неловко, докато вървеше с Харпър, за да съобщят новината на майка му и Мич и помолят Дейвид да отвори шампанско. Позволи си половин чаша, която бе достатъчна за двата тоста.

По един за годежа и за бебето.

Роз я прегърна и прошепна в ухото й:

— Трябва да си поговорим на четири очи, и то скоро. Всъщност какво ще кажеш за сега? Харпър, ще отвлека момичето ти за няколко минути. Трябва да й покажа нещо.

Без да изчака отговор, Роз хвана Хейли под ръка и я поведе към вратата.

— Помисли ли вече каква сватба би искала?

— Не съм… Събра ми се толкова много.

— Не се и съмнявам.

— Харпър предложи да се оженим тук.

— Както се надявах. Можем да използваме балната зала, ако искаш нещо изискано. Или градините и терасата, ако предпочиташ по-непринудена обстановка. Обсъдете това и ми кажете. Нямам търпение да се заема с подготовката. Сигурно ще се опитам да наложа мнението си за доста неща, така че ме дръжте под око да не се увлека.

— Боже, опитвам се да се поставя на твое място! — въздъхна Хейли, докато се изкачваха по стълбите. — Но не мога.

— Така е, защото здраво стоиш на своето. А и аз не бих ти отстъпила мястото си.

— Не забременях нарочно — отрони Хейли.

Роз се спря на прага на спалнята си и погледна право в насълзените й очи.

— Такива мисли ли се въртят в главата ти? Че те смятам за използвачка?

— Не… не точно. Но много хора биха си го помислили.

— Гордо мога да заявя, че аз не съм от многото. Експерт съм по преценяване на характери, с една-единствена сериозна грешка в забележителната си кариера. Ако имах по-ниско мнение за теб, Хейли, нямаше да живееш в дома ми.

— Когато каза, че трябва да си поговорим, помислих, че…

— Е, въпросът е приключен.

Роз застана до леглото си и отвори кутията върху него. Извади нещо, което приличаше на пухкав бледосин облак.

— Това е одеялцето на Харпър, направих го скоро след като се роди. Всяко от децата ми имаше такова. Запазила съм и трите, за да ги предам на поколенията. Ако родиш момиченце, би могла да използваш нещо на Лили или да купиш ново, в по-подходящ цвят. Но се надявам, ако е момче, да го завиваш с това. Във всеки случай твое е.

— Прекрасно е! — възхити се Хейли.

Роз го притисна към лицето си за миг.

— Да, Харпър е от хората, които обичам най-много в живота си. Няма нищо на света, което да желая по-силно от неговото щастие. С теб е щастлив. Това е повече от достатъчно за мен.

— Ще му бъда добра съпруга.

— Постарай се. А сега какво ще кажеш да си поплачем?

— О, да, би ми се отразило добре.

 

 

Докато лежеше до него в тъмнината, тя се заслуша в спокойния ромон на дъжда.

— Не знам как е възможно да съм толкова щастлива и същевременно толкова изплашена.

— Същото се отнася и за мен.

— Тази сутрин имах чувството, че целият свят се стоварва върху главата ми. А сега сякаш над мен се сипе дъжд от нежни, уханни цветя.

Той хвана ръката й. Пръстенът бе в кутийката си на нощното шкафче.

— Утре ще го занеса на златар да го стесни.

— Не знам как ще живея с човек, който чете мислите ми. — Хейли се претърколи върху него и отметна коси назад. — Струва ми се, че и аз чета твоите. Знам за какво мислиш сега.

Наведе се и го целуна по устните.

Нежна и уверена, щастлива и спокойна — така се чувстваше, когато бе с него. Но на първо място — обичана. Каквото и да сковаваше сърцето й, каквато и буря да се надигаше в нощта, щеше да я прогони от съзнанието си и да се наслади на тези мигове на близост.

Сигурна, в безопасност. Завладяна от страст.

Имаше му пълно доверие, когато я държеше в прегръдката си, както сега, и топлите им тела и устните им нежно се докосваха. Вкусът му й вдъхваше сила, докато езикът му закачливо се преплиташе с нейния.

Движеха се в бавен и спокоен ритъм, докато дъждовните капки мелодично барабаняха по плочите на терасата. Сърцето й биеше бързо като тях. Бе изпълнена с наслада и очакване. Толкова добре го познаваше — в началото като приятел и партньор, а сега — любим… съпруг.

Завладяна от силни чувства, тя се сгуши в прегръдката му.

— Обичам те, Харпър. Струва ми се, че съм те обичала цяла вечност.

— Вечността е пред нас.

Той плъзна пръсти по лицето й към косите й. Виждаше силуета й в полумрака, блясъка на очите й. Изглеждаше странна и загадъчна на тази светлина в бурната нощ, но бе изцяло негова. Когато се вгледа в нея, видя бъдещето си. А допирът на тялото й му разкриваше красотата на настоящето.

Вкуси от сладостта на устните и кожата й, проследи изящната извивка на шията й, изваяните й гърди. Долавяше пулса й, бърз като ромона на дъжда и все по-учестен…

Бавно плъзна ръце и устни по стройното й тяло, толкова бяло и нежно на слабата светлина. Трептенето на мускулите й под ласките му издаваше възбудата й.

Нежно, безкрайно нежно долепи устни до корема й и ги задържа за миг, замислен за онова, което растеше вътре. Ръката й галеше косите му.

— Второто му име трябва да бъде Харпър — прошепна тя. — Момиче или момче, както и да го наречем, важно е да запазим името на рода.

Той извърна глава.

— А какво ще кажеш за Клетис? Клетис Харпър Ашби.

Едва сдържа усмивката си, все още долепил устни до кожата й, когато ръката й застина.

— Беше шега, нали?

— Малкият Клетис… или Хермиън, ако е момиче. Не са често срещани имена напоследък.

Устните му изминаха с целувки пътя обратно до нейните.

— Ще съжаляваш, ако се влюбя в тези имена и настоявам за тях. Ще е забавно, нали?

— Може би Клем. — Ласкаво докосна крайчеца на устните й. — Или Гертруд.

— На всяка цена трябва аз да попълня удостоверението за раждане — усмихна се тя. — Особено ако толкова държим детето ни да носи име на цвете. Любимото ми е Бегония.

— А ако е момиче?

Хейли сграбчи ушите му, дръпна ги и избухна в смях. Продължи да се смее, докато той бавно проникваше в нея.

 

 

Лежеше сгушена до него, затоплена и доволна, и се унасяше в сън. Шумът на дъждовните капки звучеше като приспивна песен.

Представи си, че върви към Харпър, а дългата й бяла рокля проблясва на слънчевата светлина. В ръцете й грее букет от искрящи червени лилии. Той щеше да я очаква, готов да й обещае всичко. Да изрече клетва за вечна вярност.

„Докато смъртта ви раздели.“

Не! Отърси се от тръпката, която премина през сърцето й. Не желаеше в деня на сватбата им да се споменава за смърт. Не желаеше тя да бъде част от обещанията им.

Смъртта бе сянка, която помрачаваше слънцето.

 

 

… Празни обещания. Думи, изричани машинално, които не означаваха нищо. Пред слънцето премина облак и дъждът опръска бялата й рокля, докато доби невзрачен сивкав цвят.

Беше тъмно, пусто. Но в нея гореше пожар. Омразата бе пещ, нажежена от пламъците на яростта.

Струваше й се странно най-сетне да се чувства толкова жива, кипяща от енергия.

Къщата бе тъмна. Като гробница. Всички вътре бяха мъртви. Само нейното дете бе живо и щеше да продължи да живее вечно. Тя и синът й щяха да бъдат заедно до свършека на света, докато всички други изгният.

Това бе нейното отмъщение. Единствената й цел сега.

Бе дарила живот. Беше го носила в собственото си тяло и с влудяваща болка го бе тласнала в света. Никой не можеше да й го отнеме. Той бе неин завинаги.

Щеше да обитава тази къща заедно със своя син. И да бъде истинската господарка на Харпър Хаус.

След тази нощ двамата с Джеймс никога вече нямаше да бъдат разделени.

Дъждът сякаш се пропиваше в нея, докато тя вървеше, тананикайки приспивната песен. Подгъвът на мократа й нощница се влачеше в калта.

Щяха да си играят в градината през пролетта. Смехът му щеше да отеква над разцъфналите цветя. Птиците щяха да пеят само за тях. Щеше да има чай и сладкиши за скъпоценното й дете.

Скоро, много скоро щеше да настъпи тяхната вечна пролет.

Продължи да крачи през дъжда, през пълзящата мъгла. От време на време й се струваше, че с крайчеца на окото си долавя движение. Играещи деца, старица, задрямала на стол, млад мъж, зает да засажда цветя.

Но те не бяха от нейния свят, от света, към който се стремеше.

В нейния свят всички щяха да бъдат сенки.

Вървеше по пътеките или тъпчеше зимните лехи с босите си окаляни крака. Очите й безумно святкаха, огрени от лунните лъчи.

Различи очертанията на конюшните. Това, което й бе нужно, се намираше там, но можеше да се натъкне на хора. Слуги, мръсни коняри, вмирисани на тор.

Вместо да продължи натам, допря пръст до устните си, сякаш за да замълчи, но внезапно избухна в смях. Какво ли щеше да стане, ако запалеше конюшните? Огънят щеше да стигне до небето, конете да се разцвилят, а хората да се разбягат.

Буйни пламъци в студената зимна нощ.

Хрумна й, че може да запали огън с мисълта си. Застана с лице срещу Харпър Хаус. Щеше да я изгори до основи със съзнанието си. Във всяка стая щеше да стане непоносимо горещо и той, великият Реджиналд Харпър, и всички други предатели да загинат в този ад, създаден от самия него.

Но не и детето. Не, не и детето. Притисна ръце към устата си, преди искрата да полети. Това не бе съдбата, отредена на сина й.

Той трябваше да дойде с нея. Да бъде с нея.

Тръгна към гаража за файтони. Косите й, заплетени около лицето, влизаха в очите й, но тя вървеше спокойно.

„Няма ключалка“, помисли си, когато стигна до широките врати. Кой би дръзнал да навлезе неканен в земите на фамилията Харпър?

Тя го бе направила.

Вратата проскърца, когато я дръпна. Дори в тъмнината видя блясъка на файтоните. Великият господар не можеше да се вози върху остарели колела. Големи, лъскави карети трябваше да откарват него, онази кучка жена му и разглезените им дъщери, където пожелаят да отидат.

А майката на неговия син, създателката на живот, пристигна тук с открадната каруца.

О, щеше да си плати за това!

Олюлявайки се, застана на прага. В съзнанието й продължиха да се редуват неудържими изблици на ярост, обърканост и обсебваща любов. Забравяше къде се намира, коя е и защо е дошла, а после изведнъж целта й отново ставаше кристално ясна.

Дали да рискува, като запали светлина? Вече не можеше да вижда в мрака.

Въпреки че пръстите й трепереха от студа, докато палеше лампата, тя не го чувстваше. Яростта все още гореше у нея и я накара да се усмихне, щом зърна парче въже.

Щеше да свърши добра работа.

Остави лампата запалена и вратата отворена, когато отново излезе навън в дъжда…

 

 

Харпър се обърна, но Хейли не беше до него. В просъница протегна ръката си по-далеч, очаквайки да усети допира на кожата й.

— Хейли? — подвикна той и се надигна на лакти. Първата му мисъл бе, че е отишла да нагледа Лили, но не чу никакъв звук от бебефона на нощното шкафче.

Бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае какво чува в действителност.

Дъждът барабанеше твърде силно. Рязко се надигна и видя, че вратите на терасата са отворени. Измъкна се от леглото и грабна дънките си.

— Хейли!

Обу ги в движение, тичайки към вратата. Навън не виждаше нищо, освен громолящия дъжд в мрака.

Струите се стичаха по лицето му. Усещаше сърцето си като топка лед в гърдите. Панически се втурна обратно вътре, в стаята на Лили.

Детето спеше спокойно. Но майка му не беше там.

Влезе пак в спалнята, пъхна бебефона в джоба си и побягна навън да я търси.

Слезе по стълбите, викайки името й. „В моята къща е!“, помисли си той. Винаги бе вярвал, че тогава Амелия е отишла именно там. Сигурен бе, че в онази нощ като дете бе видял призрачната й фигура да върви към гаража за файтони.

Нощницата й бе изцапана и мокра, спомни си той, докато тичаше. Сякаш над нея бе валял дъжд.

Намери пътя дори в мрака. Познаваше всеки завой на пътеката. Когато видя входната врата отворена, въздъхна с облекчение и извика Хейли по име.

Щракна ключа за осветлението, щом прекрачи прага.

Подът бе мокър, из цялата стая имаше кални следи от боси крака. Разбра, че къщата е празна, преди отново да извика името й и с разтуптяно сърце да обиколи стаите.

Този път грабна телефона, натисна бутона за бързо избиране и хукна навън.

— Мамо, Хейли е изчезнала. Излязла е. Не мога да я открия. Тя… Господи, виждам я. На третия етаж. Застанала е на терасата на третия етаж!

Хвърли телефона вътре и затича.

Тя не погледна към него, когато я повика, а продължи да се носи по терасата като видение. Краката му се подхлъзваха на мокрите плочи и стъпкваха цветя, докато прекосяваше лехите, за да скъси пътя до стъпалата.

Хукна нагоре със сърце, сковано от паника. Стигна до третия етаж точно когато тя отваряше вратата със замах. Викът му я накара да се поколебае и бавно да извърне глава към него. Усмихна му се.

— Смърт за вечен живот.

— Не! — извика Харпър и направи последен скок, сграбчвайки ръцете й. В последния миг я дръпна вътре от мократа тераса. — Не! — повтори той и обви ръце около нея. — Почувствай ме, знаеш кой съм. Знаеш коя си ти. Почувствай ме!

Притисна я в прегръдката си, макар тя да се съпротивляваше. Задържа я до топлото си тяло, докато главата й се мяташе, а очите й святкаха.

— Ще взема сина си!

— Ти имаш дъщеря. Имаш Лили, която сега спи. Хейли, остани при нас!

Задържа я изправена, когато тялото й се отпусна.

— Студено ми е. Харпър, студено ми е.

— Всичко е наред. Ще се оправиш.

Пренесе я през широката бална зала покрай призрачно разветите покривала за предпазване от прах, докато дъждът се стичаше по стъклата.

Преди да стигне до вратата, Мич рязко я отвори. Погледна ги и издаде въздишка на облекчение.

— Майка ти отиде да нагледа Лили. Какво стана?

Харпър мина покрай него, притиснал разтрепераното тяло на Хейли.

— Ще поговорим после, сега трябва да я стопля. Останалото може да почака.