Клифърд Саймък
Отново и отново (49)

49

Шум от стъпки по пътеката зад гърба му го накара да се обърне.

— Мистър Сътън, нали? — запита човекът.

Сътън кимна.

— Седнете, Тревър — рече той. — Очаквах ви.

— Не се застояхте дълго при приятелите си.

Сътън поклати глава.

— Имахме разногласия.

— Във връзка с Люлката ли?

— Нещо такова — отвърна Сътън. — Но причината е доста по-сериозна. Основни предразсъдъци, вкоренени между андроидите и хората.

— Хъркимър е убил андроида, който му донесе известие за Люлката — каза Тревър.

— Защото разбра, че е ваш агент, предрешен като андроид. Затова го уби.

Тревър сви устни в израз на лицемерно съжаление.

— Жалко — промърмори той. — Много жалко. А бихте ли ми обяснили как точно разкриха измамата?

— Нямам никакво намерение да ви казвам — заяви Сътън.

Тревър полагаше усилия да изглежда равнодушен.

— Важното е, че не успяхме да ги измамим — рече той.

— Искате да кажете, че андроидите не хукнаха презглава към Люлката, посочвайки ви къде се намира.

Тревър кимна.

— Не само това. Надявахме се да вдигнат и охраната от някои критични точки, което щеше да ни е от полза.

— Значи с един куршум два заека — забеляза Сътън.

— Точно така — потвърди Тревър. — Няма нищо по-хубаво от това да надхитриш противника.

После изгледа накриво Сътън.

— Откога и защо сте се отказали да бъдете човек? — запита той.

Сътън опипа лицето си и усети твърдата пластмаса, променяща до неузнаваемост чертите му.

— Идеята беше на Хъркимър — обясни той. — Мислеше, че така по-трудно ще ме разпознаят. Вие търсехте човек, а не андроид, нали?

Тревър кимна в знак на съгласие.

— Едва ли щеше да помогне много — каза той. — Можеше да ни заблуди за известно време, но когато излязохте от къщата, психоиндикаторът ви засече и ви разпознахме.

Катеричката се приближи с подскоци, седна в тревата пред тях и внимателно ги заразглежда.

— Сътън, какво знаете за тази Люлка? — попита Тревър.

— Нищо — отвърна Сътън. — Казаха ми само, че съм човек, а това е тайна на андроидите.

— Но разбирате, че се касае за нещо важно, нали?

— Мисля, че да — потвърди Сътън.

— Досещате ли се по названието за каква Люлка става дума?

— Не е много трудно да се отгатне — рече Сътън.

— Понеже хората са малко, преди около хиляда години създадохме първите андроиди — каза Тревър. — Необходими ни бяха, за да попълнят малобройните редици на човечеството. Направихме ги да приличат на нас и те са почти хора с едно-единствено изключение.

— Не могат да се размножават — прекъсна го Сътън. — Питам се, Тревър, ако това беше възможно, дали щяхме да им го позволим. Защото в такъв случай те щяха да станат истински хора. И нямаше да има никаква разлика между човека, чиито прадеди са създадени в химическа лаборатория, и хората, чиито прадеди са произлезли от първичния океан. Андроидите щяха да се превърнат в самовъзпроизвеждаща се раса и вече нямаше да са андроиди, а истински хора. Тогава прирастът на населението щеше да се осъществява не само по биологически, но и по химически начин.

— Не зная — рече Тревър. — Честно казано, не зная. Разбира се, истинско чудо е, че сме успели да ги произведем, че сме създали живот в лабораторни условия. Помислете си само за интелектуалния гений и техническото умение, които са били необходими. Цели столетия хората са се опитвали да установят какво точно представлява животът и са попадали от една задънена улица в друга, като са се натъквали непрекъснато на непреодолими прегради. Неуспели да намерят научен отговор, много от тях са го търсели в божественото начало и в свръхестественото, твърдо убедени, че божествена намеса наистина е имало… Идеята е най-добре защитена от Дю Ноюй, чиито трудове са писани още през двадесетото столетие.

— И все пак дадохме на андроидите нещо, което самите ние не притежаваме — спокойно забеляза Сътън.

Тревър строго се вторачи в него, изпълнен с внезапна подозрителност.

— Вие…

— Създадохме им комплекс за малоценност, защото ги считаме за по-низши от хората — обясни Сътън. — Сега те имат причина да се борят срещу нас. Отказахме да им дадем нещо, което те трябва да завоюват с борба. Равенството. Предоставихме им мотив, който самите ние отдавна сме забравили. На човека вече не му се налага да доказва, че е равен и дори по-добър от другите същества, населяващи неговата собствена планета или пък Галактиката.

— Андроидите вече са постигнали равенството — с горчивина забеляза Тревър. — Защото от дълго време се размножават, макар и не по биологичен, а по химически начин.

— Трябваше да го очакваме — заяви Сътън. — Отдавна трябваше да се досетим.

— И аз така мисля — съгласи се Тревър. — Нали ги надарихме с разум, равен на нашия. И ги създадохме, или поне се опитахме да ги създадем с човешки стремежи и въжделения.

— Но белязахме челата им — възрази Сътън.

Тревър сърдито махна с ръка.

— За тази дреболия андроидите вече са се погрижили — каза той. — Когато произвеждат нов андроид, те не си правят труд да поставят знак на челото му.

Сътън трепна и бавно се облегна назад, сякаш поразен от гръм, чийто грохот ехтеше в мозъка му и непрекъснато се усилваше, прераствайки в мъчителен, ревящ тътен, който заглушаваше всичко останало.

Оръжието! Той бе казал, че има оръжие…

— Способни са дори да се усъвършенствуват — продължаваше Тревър. — Като правят подобрения на първообраза, те ще създадат суперраса от мутанти или както искаш ги наричай…

Оръжието е само едно, бе казал Сътън. А само с едно оръдие не може да се води война.

Той вдигна ръка и енергично разтърка челото си.

— Така е — говореше Тревър. — Човек направо може да се побърка само като си помисли. На мен поне малко ми остава. Отсега нататък всичко е възможно. Те дори могат да ни изместят, така както новото измества старото.

— Но човечеството ще продължи да съществува — възрази Сътън.

— Ние напредваме бавно, Сътън — продължи Тревър. — Говоря за човешкия род. Биологичните хора. Възходът ни започва от първобитната епоха с одяланите кремъци и каменните брадви, когато човекът е живеел сред клоните на дърветата или в пещери. Напредъкът ни е бил твърде труден, мъчителен и кървав, за да позволим сега да ни ограби някой, за когото всички трудности, мъката и пролятата кръв са без всякакво значение.

Едно оръдие, мислеше Сътън. Колко погрешно е разсъждавал. Оръдията бяха хиляди, дори милиони и вече заемаха позиция за бой. Цял милион оръдия в защита на съдбата, за да стане тя достояние на всички живи същества. Сега или след милиард години.

— Предполагам — колебливо заговори той, — че сега очаквате да мина на ваша страна.

— Единственото, което искам, е да ми покажете къде се намира Люлката — рече Тревър.

— За да я унищожите ли? — попита Сътън.

— За да спася човечеството — заяви Тревър. — Биологичните хора. Истинските.

— И сте убеден, че сега хората трябва да бъдат единни — каза Сътън.

— Ако все още има поне зрънце от човека у вас, ще застанете на наша страна — настоя Тревър.

— Някога, преди още хората от Земята да достигнат звездите, се е считало, че най-велик е човешкият род — каза Сътън. — Но това вече не е вярно, Тревър. Има и други велики раси.

— Всяка раса — напомни му Тревър — е вярна на себе си. Човечеството също.

— Аз обаче ще стана предател — заяви Сътън. — Може и да греша, но все още мисля, че равенството пред съдбата е по-важно от човечеството.

— Отказвате да ни помогнете, така ли?

— Не само отказвам — заяви Сътън. — Ще се боря срещу вас. Казвам ви това, за да го знаете. Ако възнамерявате да ме убиете, Тревър, сега е моментът. Защото пропуснете ли го, после ще бъде късно.

— За нищо на света няма да ви убия — отвърна Тревър. — Защото се нуждая от книгата ви. Независимо от вас и вашите андроиди, ние ще я тълкуваме така, както на нас ни се иска. И същото се отнася за всичките други гадни, пълзящи твари, от които толкова много се възхищавате. Никой в цялата Вселена не може да се противопостави на човека, нито дори да се сравнява с него…

Върху лицето на Тревър се изписа отвращение.

— Оставям ви да се оправяте сам, Сътън — продължи той. — Името ви ще се запомни като най-черното петно в цялата човешка история. И най-пропадналият човек ще се задавя, когато се опита да го произнесе. Думата „сътън“ ще стане нарицателно, с което хората ще се обиждат помежду си…

И той го изруга, но Сътън дори не помръдна от мястото си.

Тревър стана и си тръгна, но после отново се обърна. Говореше шепнешком, но гласът му се заби като остър кинжал в мозъка на Сътън.

— Идете да си измиете лицето — каза той. — Махнете пластмасата и опознавателния знак. Но никога вече няма да сте човек, Сътън. Вие самият не ще посмеете да се наречете човек.

После се обърна кръгом и се отдалечи. Загледан след него, Сътън сякаш видя как цялото човечество завинаги му обръща гръб.

Някъде дълбоко в мозъка му, като че ли от много, много далеч едва доловимо отекна шум от затръшване на врата.