Клифърд Саймък
Отново и отново (36)

36

Под краката на Сътън изпращя сухо клонче и човекът с гаечния ключ бавно се обърна. Мигновено хитра усмивка се разля по лицето му и проблесналото в очите му удивление се скри сред дълбоки бръчки.

— Добър ден — поздрави Сътън.

Джон Х. Сътън, който почти бе достигнал върха на хълма, бе точица в далечината. Слънцето, прехвърлило зенита, клонеше на запад. Долу край реката няколко врани грачеха в хор и звукът сякаш извираше изпод краката на двамата мъже.

Човекът протегна ръка.

— Мистър Сътън, нали? — попита той. — Мистър Сътън от осемдесети век.

— Хвърлете ключа — рече Сътън.

Другият се направи, че не го е чул.

— Казвам се Дийн — рече той. — Арнолд Дийн. От осемдесет и четвъртия век.

— Хвърлете ключа — повтори Сътън и Дийн го пусна на земята.

Сътън го избута с крак настрани.

— Така е по-добре — каза той. — Сега нека седнем и си поговорим.

Дийн посочи с палец зад гърба си.

— Старецът скоро ще се върне — каза той. — Любопитството ще го накара да дойде пак. Пропусна да ми зададе някои въпроси.

— Няма да е толкова скоро — възрази Сътън. — Чак след като се наобядва и подремне малко.

Дийн изсумтя и приседна, опрял гръб в кораба.

— Случайни фактори — измърмори той. — Ето кое обърква нещата. И вие сте точно такъв фактор, Сътън. Другояче бяхме го планирали.

Сътън седна и взе гаечния ключ. Претегли го на ръка. Ще има кръв, мислено се обърна към него той. Ще има кръв по теб, преди да е залязло слънцето.

— Бихте ли ми казали, след като сте вече тук, какво възнамерявате да правите — заговори Дийн.

— Спокойно — рече Сътън. — Аз ще задавам въпросите. Трябва да ми кажете онова, което ме интересува.

— С удоволствие — съгласи се Дийн.

— Казвате, че сте от осемдесет и четвъртия. Коя година?

— Осем хиляди триста осемдесет и шеста — отвърна Дийн. — Но на ваше място бих отишъл малко по-напред. Там ще ви бъде по-интересно.

— Но вие предполагате, че няма да стигна дори и дотам — каза Сътън. — Мислите, че вие ще победите?

— Разбира се — заяви Дийн.

Сътън поразрови земята с ключа.

— Преди известно време попаднах на човек, който почти веднага умря — каза той. — Той ме позна и направи някакъв знак с вдигнати пръсти.

Дийн плю на земята.

— Андроид — обясни той. — Те всички се прекланят пред вас, Сътън. Създали са цяла религия. Защото, виждате ли, вие им предлагате надежда, която ги крепи. Благодарение на вас, те се считат в известен смисъл за равни с хората.

— Доколкото разбирам, вие не вярвате на нито една моя дума — каза Сътън.

— А трябва ли?

— Аз вярвам — заяви Сътън.

Дийн замълча.

— Вие използувате написаното от мен — продължи спокойно Сътън — и се опитвате да прибавите още едно стъпало към стълбата на човешката суета. Но не разбирате най-главното. Не можете да почувствувате съдбата, защото не вярвате в нея. — Изпита неловкост, защото думите му прозвучаха като истинска проповед. Почти както хората от древността бяха говорили за вярата, когато тя е била само слово, преди да стане сила, с която всеки се съобразява. Или пък подобно на онези удрящи с юмрук по Библията проповедници, с ботуши от волска кожа, с разрошени стоманеносиви коси и дълги бради, изцапани от тютюнев сок.

— Няма да ви чета лекции — заяви той, ядосан, че Дийн така хитро го бе принудил да се отбранява. — Няма да държа и проповед. Човек или признава съдбата, или не й обръща внимание. Що се отнася до мене, пръста си няма да мръдна, за да убеждавам когото и да било. Книгата, която съм написал е напълно достатъчна. Все ми е едно дали я одобрявате или пък не.

— Сътън, блъскате си главата в стена от камък — рече Дийн. — Без никакъв шанс за успех, защото воювате с човечеството. Целият човешки род е против вас, а досега никой не е успявал да му се противопостави. На ваша страна са само банда калпави андроиди и неколцина човеци — родоотстъпници, подобни на онези, които някога са се събирали в езическите светилища.

— Империята се крепи върху андроиди и роботи — каза Сътън. — Те могат да ви зарежат, когато си пожелаят. Без тяхна помощ не бихте задържали и педя земя извън Слънчевата система.

— Що се отнася до Империята — те винаги ще бъдат на наша страна — заяви уверено Дийн. — Може да се борят срещу нас по въпроса за съдбата, но няма да ни изменят, защото без нас те не могат да съществуват. Както знаете, те не могат да се размножават, нито пък да се произвеждат. Хората са им необходими, за да съществува расата им и за да подменят негодните индивиди с нови.

И той се ухили.

— Докато не се научат да се възпроизвеждат, андроидите ще бъдат с нас и ще работят за нас. Отказът означава самоубийство.

— Не разбирам само как различавате онези, които воюват с вас, от съюзниците си — каза Сътън.

— Там е работата — каза Дийн. — Просто не можем. В противен случай отдавна да сме приключили с тази противна война. А сега андроидът, който вчера се е сражавал с вас, утре може да ви лъска обувките. И как ще разберете? Просто е невъзможно.

Взе малко камъче и го запрати в тревата.

— Сътън, от подобна война може направо да откачиш — каза той. — Дори истински сражения няма, а само тук-там отделни схватки, когато някой отряд със специално предназначение, изпратен да извърши корекция във времето, бъде причакан от друг, чиято цел е да му попречи.

— Както аз ви попречих — каза Сътън.

— Какво? — учудено запита Дийн, а после изведнъж се развесели. — Да, разбира се, както вие ми попречихте.

Само допреди миг Дийн седеше, опрял гръб в кораба, сякаш с намерение още дълго да разговаря, но изведнъж тялото му се разгъна като пружина и той скочи напред към ключа, който Сътън държеше.

Сътън реагира инстинктивно, впи пръстите на краката си в земята и напрегна мускули, за да се изправи, а ръката му понечи да отдръпне ключа настрана.

Но Дийн имаше цяла секунда преднина.

Сътън усети как ключът бе изтръгнат от ръката му, видя как проблясва на слънцето, когато Дийн замахва нагоре, за да нанесе удара.

Устните на Дийн се раздвижиха и докато се навеждаше с вдигнати над главата ръце, за да се предпази, Сътън разбра какво казва той:

— А вие мислехте, че ще бъда аз!

В главата му избухна болка и с мигновено учудване осъзна, че пада, а земята се надига срещу него, за да го блъсне в лицето. После нямаше земя, а само мрак, сред който Сътън пропадаше в продължение на цяла вечност.