Клифърд Саймък
Отново и отново (19)

19

Отдалеченият от слънцето астероид бе потънал във вечен здрач и заледените му планински върхове се извисяваха като остри, сребристи обелиски, опитващи се да пронижат звездите.

Въздухът бе резлив, студен и по-разреден от земния, но най-чудно е, помисли си Сътън, че тук изобщо има въздух. Макар че като се имат предвид средствата, които се изразходват, за да се направят обитаеми астероидите, всичко изглеждаше напълно възможно.

Тук са хвърлени най-малко един милиард долара, прецени Сътън. Само стойността на атомните централи вероятно е около половината от тази сума, а без тях нямаше да има достатъчно енергия за генераторите, които произвеждат атмосфера и създават необходимата за нейното задържане гравитация.

Някога, помисли си той, човекът се е задоволявал, бил е принуден да се задоволява с уединение в къщичка на езерния бряг, в ловна хижа или пък на борда на спортна яхта, но сега, когато цялата Галактика бе на негово разположение, той прахосваше цял милиард, за да направи обитаем някой астероид, или си купуваше планета по намалена пазарна цена.

— Ето я вилата — каза Хъркимър и Сътън погледна натам, където сочеше той. Високо на назъбения хоризонт видя сгушена черна постройка и проблясваща самотна светлинка.

— Каква е тази светлина? — запита Ева. — Да не би да има някой тук?

Хъркимър поклати глава.

— Сигурно последния път, когато са си тръгвали, са забравили да угасят някоя лампа.

Вечнозелени храсти и брези, призрачни под светлината на звездите, растяха разпръснати тук-там, като групи войници, щурмуващи височината, където бе разположена вилата.

— Ето я и пътеката — рече Хъркимър.

Той тръгна пръв и те се заизкачваха, като Ева вървеше в средата, а Сътън последен. Пътеката бе стръмна и неравна, а звездната светлина — съвсем слаба, тъй като рядката атмосфера не я разсейваше достатъчно и звездите си оставаха мънички светли петънца, които нито светеха, нито блещукаха, а само стояха безразлично на небето като точки върху карта.

Вилата, както забеляза Сътън, изглежда, бе построена върху ниско плато и той бе сигурен, че то е дело на човешка ръка, защото едва ли някъде другаде сред този хаос от скали би се намерило равно местенце, надхвърлящо размерите на носна кърпичка.

Неуловимо движение на въздуха, толкова леко и слабо, че едва ли можеше да се нарече ветрец, прошумоля надолу по склона и вечнозелените храсти застенаха. Нещо побягна уплашено встрани от пътеката и се скри нагоре из скалите. Нейде отдалеч се разнесе писък, от който човек можеше да настръхне.

— Животно — спокойно обясни Хъркимър. Той спря и махна с ръка към стърчащите безформени скали. — Чудесно място за лов — рече той и добави: — При условие че не си счупиш някой крак.

Сътън погледна назад и за първи път осъзна, че това място е истинска дива пустош. Местността, ширнала се под тях, напомняше на замръзнал под звездите водовъртеж… огромни зинали черни бездни, над които се извисяваха мрачни, подобни на остри кули върхове.

При тази гледка Сътън потръпна.

— Да вървим — рече той.

Изкачиха последните стотина ярда и стигнаха изкуственото плато, после се спряха и се взряха в кошмарния пейзаж, при вида на който Сътън почувствува как самотата протяга студената си ръка и го сграбчва с ледените си пръсти. Защото тук витаеше такава пълна, безумна самота, каквато той никога не беше си представял. Това място бе отрицание на живота и на движението, то бе студеното, голо начало, когато няма не само живот, но и мисъл за живот. Тук всяко знаещо, мислещо, движещо се същество бе чуждо, като болест, като раково образувание върху тази пустош.

Нечии стъпки изпращяха зад тях и ги накараха да се обърнат.

От звездния сумрак се появи човек. Заговори им с приятен басов глас:

— Добър вечер — каза той, после помълча и добави, сякаш обясняваше: — Чухме, че каца кораб, и аз излязох да ви посрещна…

Гласът на Ева бе студен и малко сърдит.

— Изненадахте ни — каза тя. — Не очаквахме да срещнем някого тук.

Тонът на непознатия стана рязък.

— Надявам се, че не ни считате за бракониери. Приятели сме на мистър Бентън, а той ни каза да идваме тук, когато пожелаем.

— Мистър Бентън е мъртъв — осведоми го с леден глас Ева. — А този човек е новият собственик.

Мъжът се обърна към Сътън.

— Съжалявам, сър — рече той. — Не знаехме. Разбира се, че ще си отидем при първа възможност.

— Не виждам защо трябва да си отивате — каза му Сътън.

— Мистър Сътън идва тук на тишина и спокойствие — заяви важно Ева. — Той възнамерява да пише книга.

— Книга значи — каза мъжът. — Писател, така ли?

Сътън изпита неприятното чувство, че непознатият му се присмива не само на него, но и на останалите.

— Мистър Сътън? — повтори мъжът, сякаш размишляваше усилено. — Май че не си спомням такова име. Но пък и аз не чета много.

— Досега не съм написал нищо — осведоми го Сътън.

— Е, в такъв случай всичко е ясно — засмя се сякаш успокоен другият.

— Тук е студено — намеси се рязко Хъркимър. — Нека влезем вътре.

— Разбира се — съгласи се мъжът. — Наистина е студено, макар че не бях го забелязал. Между другото името ми е Прингъл. Приятелят ми се казва Кейс.

Никой не му отговори и след няколко секунди той се обърна и забърза пред тях като куче, което е доволно, че показва пътя.

Докато приближаваха вилата, Сътън видя, че е доста по-голяма, отколкото изглеждаше от долината, където бе кацнал корабът. Издигаше се огромна и черна на фона на осветените от звездите скалисти хребети и ако човек не знаеше, че е там, навярно щеше да я вземе за още една канара.

Когато стъпките им отекнаха по масивните каменни стъпала, водещи към сградата, входната врата се отвори и на прага застана друг човек, изпъчен надменно, висок и слаб; но от фигурата му, чийто черен силует се открояваше на светлината от къщата, се излъчваше някаква жилава сила.

— Новият собственик, Кейс — обади се Прингъл и на Сътън му се стори, че гласът му е малко по-нисък от нормалното и че набляга на думите малко повече от необходимото. Сякаш изричаше тези думи като предупреждение.

— Знаеш ли, Бентън умрял — продължи Прингъл, а Кейс му отвърна:

— Така ли? Чудна работа.

Това също прозвуча на Сътън доста странно.

Кейс се поотмести, за да влязат, после затвори вратата.

Стаята бе огромна и се осветяваше само от една лампа, а от тъмните ъгли и подобния на пещера свод на гредоредния таван към тях се протягаха сенки.

— Опасявам се, че ще трябва сами да се оправяте — рече Прингъл. — Ние с Кейс решихме да поживеем спартански и не взехме роботи. Макар че мога да ви приготвя нещичко, ако сте гладни. Нещо топло за пиене и сандвичи.

— Нахранихме се точно преди да кацнем — каза Ева. — А Хъркимър ще се погрижи за багажа ни.

— Тогава седнете поне — настоя Прингъл. — Онова кресло там е много удобно. Да си поговорим малко.

— Страхувам се, че няма да можем. Пътуването ни поизмори.

— Вие сте една неучтива млада дама — заяви Прингъл и думите му прозвучаха някъде по средата между шега и обида.

— Аз съм една уморена млада дама.

Прингъл отиде до стената и щракна ключовете. Светнаха още лампи.

— Спалните са на горния етаж — осведоми ги той. — От другата страна на площадката. Ние с Кейс заемаме първата и втората отляво. Може да си изберете която пожелаете от останалите.

И той тръгна напред с намерение да ги поведе нагоре по стълбите. Но се обади Кейс и Прингъл спря с ръка върху извивката на перилата.

— Мистър Сътън, струва ми се, че съм чувал някъде името ви — каза Кейс.

— Не ми се вярва — рече Сътън. — Аз съм съвсем незначителен човек.

— Но вие сте убили Бентън.

— Никой не е казвал подобно нещо.

Кейс не се разсмя, но по гласа му личеше, че ако не беше той, а някой друг на негово място, сигурно щеше да го направи.

— И въпреки това трябва да сте го убили. Защото случайно зная, че само така някой може да придобие този астероид. Бентън си го харесваше и ако беше жив, не би го отстъпил на никого.

— Щом толкова настоявате, аз наистина убих Бентън.

Кейс поклати смаяно глава.

— Удивително — каза той. — Удивително.

— Лека нощ, мистър Кейс — каза Ева, след което се обърна към Прингъл. — Не се притеснявайте. Ще се оправим сами.

— Не се притеснявам — изръмжа в отговор Прингъл. — Изобщо не се притеснявам.

И в гласа му отново звучеше присмех. После пъргаво припна нагоре по стълбите.