Клифърд Саймък
Отново и отново (2)

2

Мъничкият, очукан космически кораб, огрян от лъчите на ниското утринно слънце, плавно се спускаше към космодрума като понесено от вятъра перце.

Брадатият дрипав мъж в пилотското кресло седеше в напрегната поза, с изопнати нерви.

„Трудно е — мислеше си той, — трудно и сложно е да управляваш подобна маса, да преценяваш разстоянието и скоростта… трудно е да накараш тоновете метал да се спускат плавно надолу, противопоставяйки се на безпощадното земно притегляне. Много по-трудно дори от самото излитане, когато корабът трябваше само да се издигне и насочи към космическото пространство.“

Внезапно разтърсване отклони кораба от правилната посока и той се напрегна, напрегна всички сили на волята и разума, овладя го и корабът отново полетя надолу и закръжи на няколко стъпки над повърхността.

После го спусна толкова леко, че той докосна земята съвсем безшумно.

Пилотът остана неподвижно на мястото си, като бавно се отърсваше от сковаността и постепенно отпускаше един по един стегнатите си мускули.

„Уморен съм — каза си той. — Най-тежката работа, която някога съм извършвал. Само няколко мили още и щях да се разбия.“

В далечния край на космодрума се виждаха постройки. Една кола се отдели от тях и се понесе по пистата към него.

Лек ветрец полъхна през разбития илюминатор и докосна лицето му, напомняйки му, че…

„Трябва да започна да дишам — каза си той. — Трябва да дишам, когато дойдат. Трябва да дишам, да изляза навън и да ги посрещна с усмивка. Не бива да забележат нищо. Поне в началото. Брадата и дрехите донякъде ще помогнат. Така ще се зазяпат в тях, че ще пропуснат някоя и друга дреболия. Но не и липсата на дишане. Сигурно ще забележат, ако не дишам.“

Предпазливо си пое въздух и усети пареща болка, когато той проникна в ноздрите му и нахлу надолу през гърлото, за да стигне изгарящ до белите дробове.

Ново вдишване и още едно. Въздухът изведнъж придоби аромат, изпълни го с живот и необикновена бодрост. Кръвта запулсира във вените, зашумя в слепоочията му и той хвана китката си, за да усети пулса.

Изведнъж му прилоша. Съвсем кратко прилошаване, което преобърна стомаха му, и той стегна тялото си, за да го преодолее, като си припомняше всичко, което трябва да направи.

„Възможностите на волята — мислеше си той — и възможностите на разума… възможности, които никое човешко същество не оползотворява докрай. Волята да заставиш тялото да върши онова, което е необходимо, да пуснеш в движение един механизъм след дълги години на бездействие.“

Отново вдишване, след него още едно. Сега и сърцето вече бие по-равномерно, пулсира като същинска помпа.

Спокойно, стомах.

Черен дроб, започвай работа.

Продължавай да туптиш, сърце.

Не е като да си старо и претоварено, защото никога не си било такова. Дублиращата система се е погрижила да запазиш отлична форма и да бъдеш готово за миг да се върнеш към нормалните функции.

Но какво сътресение представляваше това възвръщане. Той знаеше, че ще е така. Ужасяваше се при мисълта за тази промяна, защото знаеше какво означава. Агонията на един нов живот и метаболизъм.

Представи си устройството на своето тяло с всичките му вътрешни органи… една постоянно променяща се, трепкаща, замъглена картина с преливащи цветове.

Но той съсредоточи мислите си, напрегна волята си и трепкането спря, а изображението стана неподвижно, отчетливо и ярко и той разбра, че най-страшното вече е минало.

Вкопчи се така яростно в пулта за управление, че малко остана да огъне метала, после го обля пот и той внезапно се почувствува безволев и слаб.

Постепенно нервите се отпуснаха, а кръвта продължаваше да пулсира във вените и той осъзна, че диша, без дори да мисли за това.

Поседя още малко, без да се движи, като си почиваше. Вятърът отново нахлу през разбития илюминатор и го погали по бузата. Колата беше вече съвсем близо.

— Джони — прошепна той, — ние сме у дома. Успяхме. Това е моята родина, Джони. Мястото, за което ти разказвах.

Ала не получи никакъв отговор, само нещо трепна дълбоко някъде вътре в мозъка му, предизвиквайки приятно усещане, странно приятно усещане, каквото може да изпита едно осемгодишно хлапе, сгушило се в леглото си.

— Джони! — извика той.

И отново усети трепването… едно изпълващо го със сигурност усещане, което човек изпитва, когато куче се гали с муцуна в дланта му.

Някой тропаше по входния люк, блъскаше с юмруци и крещеше.

— Е, добре де — обади се Ашър Сътън. — Идвам. Ей сега.

Протегна ръка, взе дипломатическото куфарче, поставено до креслото, и го сложи под мишница. После се отправи към шлюза, отвори външния люк и слезе на земята.

Отвън имаше само един човек.

— Здравейте — каза Ашър Сътън.

— Добре дошли на Земята, сър — отвърна човекът и това обръщение събуди у него забравени спомени.

Погледна челото му и съзря едва забележима татуировка на серийния номер.

Съвсем беше забравил андроидите. Навярно и много други неща. Дребни навици, напълно заличени от паметта през тези двадесет години.

Видя, че андроидът го разглежда, зяпнал голото коляно, което се показваше от прокъсания крачол на панталона, и босите крака.

— Там, откъдето идвам, не всеки ден можеш да си купиш нов костюм — заяви язвително Сътън.

— Да, сър — каза андроидът.

— А брадата е, защото нямаше как да се обръсна — каза Сътън.

— И друг път съм виждал бради — увери го андроидът.

Сътън замълча, загледан в ширналия се пред него свят… в устремените към небето кули, блестящи под лъчите на утринното слънце, в ярката зеленина на парковете и ливадите, в наситенозелените листа на дърветата и в сините и алените петна на цветните градини, разположени терасовидно по околните склонове.

Пое си дълбоко дъх и почувствува как дълго лишените от въздух бели дробове се напълват до краен предел. Постепенно се връщаха спомените му… спомените за живота на Земята, за ранно утринно слънце и пламтящи залези, за ясносиньо небе и роса върху тревата, за забързана, неясна човешка реч и ритмична музика, за дружелюбието на птиците и катеричките, за спокойствие и сигурност.

— Колата ни чака, сър — обади се андроидът. — Ще ви заведа при един човек.

— Предпочитам да повървя пеш — рече Сътън.

Андроидът поклати глава.

— Човекът чака и е много нетърпелив.

— Е, добре тогава — съгласи се Сътън.

Седалката беше мека и той бавно се отпусна в нея, като внимателно сложи куфарчето на коленете си.

Колата потегли, а той, очарован от зеленината на Земята, продължаваше да се взира през прозореца. „Зелените поля на Земята“ — промълви той. Или май беше „зелените долини“? Сега няма значение. Тази песен е била написана много отдавна. По времето, когато на Земята е имало поля вместо паркове и човекът е обработвал почвата, за да засява неща по-важни от цветята. В онези далечни дни преди хиляди години, когато човекът едва-едва е започвал да усеща дълбоко в душата си копнеж по космоса. Дълги години преди планетата Земя да се превърне в столица и център на Галактическата империя.

От противоположния край на космодрума излиташе огромен звездолет, плъзгайки се надолу по гладката като лед пластмасова писта, а огненочервените избухвания от форсирането на стартовите двигатели кипяха в дюзите. Носът на кораба се устреми нагоре, като следваше извивката на рампата, и скоро звездолетът бе само една сребриста чертичка, пронизала с тътен синевата. За миг утринното слънце го превърна в златисточервена искра, а после бе погълнат от лазурната мъгла на небето.

Сътън отново обърна взор към Земята. Опияняваше се от гледката, както човек се опиянява от първите топли лъчи на пролетното слънце след безкрайните зимни месеци.

Далеч на север се извисяваха двете еднакви кули на Отдела за междузвездно правосъдие. На изток се открояваше блестящата грамада от пластмаса и стъкло на Североамериканския университет. Имаше и други сгради, които беше забравил… сгради, чиито имена бяха изтрити от паметта му. Тези сгради бяха отдалечени на много мили една от друга, а между тях имаше жилищни райони и паркове. Къщите се гушеха между дървета и храсталаци — нито една не бе усамотена на голо място, — а сред зеленината на заоблените хълмове Сътън зърваше ярки цветове, издаващи човешко присъствие.

Колата спря пред административната сграда и андроидът отвори вратата.

— Оттук, сър — каза той.

Само няколко кресла във фоайето бяха заети, и то предимно от хора.

„Хора или андроиди — помисли си Сътън. — Не можеш да ги различиш, докато не погледнеш челата им.“

Знакът на челото, клеймото на фабричната марка. Издайническият белег, който казва: „Този тук не е човек, макар и да прилича на такъв.“

Именно те ще се вслушат в думите ми. Те ще им обърнат внимание. Те ще ме предпазят от цялата бъдеща неприязън на хората.

Защото тяхното положение е по-тежко от това на лишените от наследство. Те не са бивши притежатели на нещо, защото никога нищо не са имали.

Тях жена не ги е раждала, а са създадени в лаборатория. Тяхната майка е кофата с химикали, а баща им е техническият гений на човешкия род.

Андроид — изкуствен човек. Човешко същество, произведено в лаборатория като резултат от задълбоченото човешко познаване на химичните елементи, атомната и молекулна структура и удивителната реакция, известна под името живот.

Човешко същество във всяко отношение, ако не се смятат белегът върху челото и неспособността за биологическо размножаване.

Изкуствени хора, създадени, за да служат на истинските, биологическите хора, да носят върху плещите си бремето на Галактическата империя и да уплътняват малобройните редици на човечеството. Но винаги държани на мястото им. О, да, определено държани на мястото, което им се полага.

Коридорът беше безлюден и Сътън вървеше след андроида, като шляпаше с босите си крака по пода. На вратата, пред която спряха, пишеше:

— Тук вътре е — каза андроидът.

Когато Сътън влезе, човекът, седнал зад бюрото, вдигна очи и едва не се задави.

— Човек съм — увери го Сътън. — Може и да не личи от външния ми вид, но е така.

Другият му посочи едно от креслата.

— Седнете — рече той.

Сътън седна.

— Защо не отговаряхте на сигналите ни? — попита Дейвис.

— Приемникът ми е повреден — отвърна Сътън.

— Корабът ви няма опознавателни знаци.

— Дъждовете ги отмиха, а аз нямах боя — рече Сътън.

— Дъждът не може да отмива боя.

— Тукашният — възрази Сътън. — Но там, където бях, дъждовете са други.

— Ами двигателите ви? — запита Дейвис. — Изобщо не успяхме да ги засечем.

— Защото не работеха — каза му Сътън.

Адамовата ябълка на Дейвис заподскача нагоре-надолу.

— Не работели, казвате. А как тогава управлявахте кораба?

— С енергия — рече Сътън.

Дейвис едва не се задави.

— Енергия…

Сътън ледено го изгледа.

— Нещо друго интересува ли ви? — попита той.

Дейвис бе смутен. Бюрократът се бе объркал. Отговорите бяха съвсем ненормални. Той взе да си играе с молива.

— Мисля, че трябва да ви задам обичайните въпроси.

Той придърпа към себе си снопче формуляри.

— Име?

— Ашър Сътън.

— Откъде при… Почакайте, почакайте! Ашър Сътън!

Дейвис захвърли молива и отмести настрана формулярите.

— Точно така.

— Но защо не казахте веднага?

— Не ми беше предоставена тази възможност.

Дейвис съвсем се обърка.

— Ако знаех… — започна той.

— Брадата е виновна — рече Сътън.

— Баща ми често говореше за вас. Джим Дейвис. Може би си го спомняте?

Сътън поклати глава.

— Беше близък приятел на вашия баща, т.е. познаваха се.

— Как е баща ми? — поинтересува се Сътън.

— Отлично — с въодушевление отвърна Дейвис. — Добре се оправя засега. Годините му са множко, но все още е на крака…

— Баща ми и майка ми умряха преди петдесет години, по време на пандемията на Аргус — студено го осведоми Сътън.

Той бавно се надигна и погледна Дейвис право в очите.

— Ако няма друго, бих искал да си отида в хотела. Там все ще се намери някоя стая за мен.

— Разбира се, мистър Сътън, разбира се. Кой е вашият хотел?

— „Орион“.

Дейвис бръкна в едно чекмедже, извади указател, прелисти няколко страници и прекара треперещ пръст по колонката от имена.

— Номер 26–3489 — каза той. — Телепортът е ето там.

И той посочи една кабинка, вградена в стената.

— Благодаря — рече Сътън.

— Що се отнася до баща ви, мистър Сътън…

— Разбирам — каза Сътън. — Радвам се, че направихте опит да ме ободрите.

Той се обърна и тръгна към телепорта. Но преди да затвори вратата, погледна назад.

Дейвис оживено разговаряше с някого по видеофона.