Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time and Again [= First He Died], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 51 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Клифърд Саймък. Отново и отново

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №93

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Георги Марковски,

Елка Константинова, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров

Преведе от английски: Петър Кадийски

Редактор: Анелия Бошнакова

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска, I издание

Дадена за набор на 25.XII.1987 г. Подписана за печат на 3.IV.1988 г.

Излязла от печат месец април 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2133

Печ. коли 18. Изд. коли 11,66. УИК 12,52

ЕКП 95366 15431 5637–236–88. Страници: 288. Цена 2 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820(73). 31

© Петър Кадийски, преводач, 1988

© Светослав Славчев, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

© Clifford Simak, 1951

Time and Again

Ace books

A Division of Grosset & Dunlap, inc.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекции от gogo_mir

34

Местността бе дива. Сътън не бе виждал нищо подобно в окосените, подредени и напоявани паркове на онази Земя, където беше се родил. Склонът тук се издигаше стръмно нагоре, сякаш бе опрян върху острието на нож, и беше осеян с огромни камъни, които някой великан, изглежда, бе разхвърлял там в пристъп на богоподобен гняв в незапомнени времена. Огромни канари стърчаха във висините, полуприкрити от високи дървета, които някога като че ли се бяха опитвали да достигнат по ръст величествените стръмни скали. Но сега, признали поражението си, примирени, че са по-ниски от канарите, растяха гордо, с търпеливо достойнство, усвоено без съмнение през дългите векове на напразни усилия.

Летни цветя се гушеха между разхвърляните безразборно камънаци или край покритите с мъх коренища на по-големите дървета. Отнякъде се обади катеричка, настанила се на някой клон, и забърбори полуядосано-полувъзторжено на изгряващото слънце.

Сътън с мъка се промъкваше нагоре по каменистата клисура, издълбана от реката. От време на време вървеше изправен, но по-често му се налагаше да пълзи нагоре на четири крака, вкопчил се здраво в скалата.

Често спираше и почиваше със забити в земята токове, опрял гръб на някое дърво, и бършеше стичащата се по лицето му пот. В долината под него реката, която отблизо изглеждаше мътна и тинеста, сега бе толкова синя, че можеше да съперничи със синевата на небето, което се отразяваше в нея. Въздухът бе кристално чист, по-прозрачен от когато и да било. В необятната въздушна шир между синьото небе и синята река като камък полетя надолу ястреб и на Сътън му се струваше, че може да различи дори отделните перца върху прибраните към тялото криле.

Веднъж в една пролука между дърветата той зърна процеп в скалите и разбра, че е достигнал мястото, за което старият Джон Сътън споменаваше в писмото си.

Слънцето бе изгряло само преди два часа и все още имаше време. Времето бе предостатъчно, тъй като Джон Сътън бе разговарял с непознатия час или два, а после бе отишъл да обядва.

Оттук нататък, след като вече виждаше процепа в скалите, Сътън нямаше защо да бърза. Той се изкачи на върха, откри камъка, за който пишеше древният му прародител, и видя, че наистина е удобен за сядане.

Настани се върху него, отправи поглед към долината, а сянката наистина бе благодатна.

Тук цареше тишина, както бе писал и Джон Сътън.

Тишина… успокояваща, величествена гледка… странна триизмерна реалност на пространството, увиснало, сякаш живо, над речната долина. И някакво странно, удивително чувство на очакване да се случи нещо.

Той погледна часовника си. Беше девет и половина, затова стана от камъка, скри се зад един храст и зачака. Почти незабавно се разнесе тихият, свистящ звук на двигатели и един кораб започна да се снижава. Малък, едноместен апарат, който се спускаше между дърветата, за да кацне в пасбището, недалеч от оградата.

От кораба излезе човек, облегна се на него и заоглежда небето и дърветата, сякаш искаше да се убеди, че е пристигнал на местоназначението си.

Сътън тихо се засмя.

Мизансценът е готов, помисли си той. Внезапно появяване с повредена машина. Изобщо няма нужда да обясняваш присъствието си. Само чакаш някой да дойде и да те заговори. Най-естествена среща. Не се налага да го търсиш. Той те вижда, сам идва при теб и, разбира се, започва разговор.

Защото едва ли е много умно да се отправиш към къщата, да почукаш на вратата и да кажеш:

— Дойдох да понауча някоя и друга скандална историйка за семейство Сътън. Мога ли да седна, за да си поговорим?

Друго е да се приземиш в пасбището с повреден апарат и отначало да разговаряш за реколтата и пашата, за времето и тревата и чак накрая да насочиш разговора към някои лични и семейни дела.

Човекът бе извадил гаечен ключ и почукваше с него по кораба.

Сигурно вече е време.

Сътън се надигна на ръце и загледа през гъстите преплетени клони на лешниковия шубрак.

Джон Х. Сътън слизаше по склона, човек с голямо шкембе, подстригана бяла брада и овехтяла черна шапка. Пристъпваше тежко, с клатушкаща се походка.