Клифърд Саймък
Отново и отново (16)

16

Кларк е казал, че съм умрял, а Кларк е инженер. Начертал е дори графика и смъртта е била отразена там. Изчисленията са показали, че при определени напрежения и натоварвания човешкото тяло би станало на пихтия.

А пък Андерсън е заявил, че не съм човешко същество, но как ли е разбрал това?

Пътят криволичеше като сребриста лента, блеснала под лунната светлина, а звуците и уханията на нощта обгръщаха земята. Свеж, чист мирис на растения и тайнствен аромат на вода. Сред блатата, простиращи се от дясната страна, течеше малка рекичка и докато завиваше, Сътън зърна за миг лъкатушните, леко проблясващи на лунната светлина води. Крякането на жабите се носеше над хълмовете, а светулките блещукаха в мрака като полюшващи се фенерчета, които изпращат сигнали на някого.

Но как ли е узнал това Андерсън?

Как, питаше се Сътън, освен ако не ме е преглеждал? Освен ако не е човекът, който се е опитал да сондира мозъка ми, след като ме упоиха при влизането в стаята.

Адамс разкри картите си, а той никога не разкриваше картите си, освен ако не искаше другите да ги видят. И ако не разполагаше с някой скрит коз.

Искаше да зная това, каза си Сътън. Искаше да го зная, но не можеше да ми го каже. Не можеше да ми каже, че съм заснет, записан на лента и че по негово нареждане стаята ми се наблюдава.

Но той можеше да ме подсети с някоя малка неволна грешка, добре пресметната грешка, както в случая с Андерсън. Знаеше, че ще разбера намека, и си мисли, че ще започна да нервнича.

В светлината на фаровете за миг се открои огромният сивочерен силует на къща, сгушена върху склона на хълма, и веднага последва нов завой. Нощна птица, черна и зловеща, прелетя над пътя и сянката й затанцува под снопа ярка светлина.

Адамс е бил, каза си Сътън. Той е онзи, който ме причака. Научил е по някакъв начин, че се завръщам, и е подготвил всичко. Набелязали са ме, преди още да стъпя на Земята, и се заловиха с мен, преди още да съм разбрал какво става.

Няма съмнение, че е открил много повече, отколкото се е надявал.

Сътън сухо се изсмя. И смехът му се превърна във вой, понесъл се устремно надолу по хълма като ослепителна огнена струя, истински порой от огън, който се изсипа в блатото и мигновено угасна, а после отново избухна със синьочервени пламъци.

Спирачките изскърцаха, а гумите изсвистяха по паважа, докато Сътън завъртя колата, за да я спре. Преди още да е спряла напълно, той изскочи от нея и се затича надолу по склона към странния черен кораб, който пламтеше сред блатото.

Водата клокочеше около глезените му и остра като нож трева го шибаше по краката. Черните локви блестяха мазно, отразили пламъците от горящия кораб. Нейде далеч, от другия край на блатото, продължаваха да крякат жаби.

Чуваше се пляскане, сякаш някой се мъчеше да се придвижи сред озарената от пламъците кална локва само на няколко стъпки от горящия кораб и като се хвърли напред Сътън видя, че е човек.

Мярна му се бялото на изплашени, будещи жалост очи, блестящи на светлината на пламъците, докато човекът, опрян на изкаляните си ръце, правеше опити да пропълзи напред. Видя и проблесналите зъби, когато лицето се изкриви в пристъп на непоносима болка. Ноздрите му доловиха миризмата на изгоряла овъглена плът и всичко му стана ясно.

Наведе се, вкопчи ръце под мишниците на човека, издърпа го нагоре и повлече тялото назад през блатото. Краката му затъваха в калта, а той чуваше зад гърба си шляпането, ужасното шляпане на влачещото се през водата и тинята тяло.

Най-после усети твърда земя под краката си и се заизкачва нагоре по склона към колата. От полюшващата се глава на човека, когото носеше, се разнесоха дрезгави, хлипащи звуци, които може би бяха думи, но сега Сътън нямаше време да се опитва да ги разбере.

Хвърли бърз поглед през рамо и видя, че пламъците се издигат високо в небето като стълб от синкав огън, озаряващ нощта. Прогонени от гнездата си, блатните птици летяха заслепени и зашеметени от ярката светлина, изпълвайки нощта с изплашените си крясъци.

— Атомните двигатели — каза гласно Сътън. — Двигателите…

Надали щяха да издържат дълго сред такива пламъци. Автоматиката за защита ще се разтопи и блатото ще се превърне в кратер, а хълмовете от хоризонт до хоризонт ще бъдат изпепелени.

— Няма… — произнесе люшкащата се глава. — Няма… атомни двигатели.

Кракът на Сътън закачи корен, той се препъна и падна на колене. Тялото се изплъзна от изкаляните му ръце.

Човекът направи усилие да се преобърне.

Сътън му помогна и той легна по гръб с лице, обърнато към небето.

Под маската от мръсотия и болка се забелязваше, че е доста млад.

— Няма двигатели — повтори той. — Изхвърлих ги.

В думите му се долавяше гордост, гордост от добре свършената работа. Но те, изглежда, му струваха скъпо, защото после се отпусна бездиханен, сякаш вече беше мъртъв.

След малко дишането му се възстанови и въздухът отново засвистя в гърлото. Сътън забеляза пулсиращите вени под обгорената и сгърчена кожа на слепоочията. После устата се отвори и отново се дочуха неясни и объркани думи:

— Водихме сражение… някъде в миналото, в 83-ия… Видях го, че напада… Исках да направя темпорален скок… — Думите се превърнаха в гърлен смях и затихнаха, а после отново избликнаха навън. — Имат ново оръжие… възпламенява метала…

Обърна глава и очевидно едва сега за първи път видя Сътън. Направи опит да се надигне, после рухна на гръб, като дишаше тежко от направеното усилие.

— Сътън!

Сътън се наведе над него.

— Аз ще ви нося, ще ви заведа при някой лекар.

— Ашър Сътън!

Думите бяха произнесени шепнешком.

За миг Сътън забеляза тържествуващия, почти фанатичен блясък, озарил очите на умиращия, и дори схвана донякъде значението на загадъчния знак, който правеха пръстите на привдигнатата ръка.

После блясъкът угасна, ръката се отпусна, а пръстите се разтвориха.

И Сътън разбра, преди още да е долепил ухо до гърдите, там, където се намираше сърцето, че човекът е вече мъртъв.

Сътън бавно се изправи на крака.

Пламъците вече изгасваха, а птиците бяха отлетели.

Корабът бе потънал наполовина в блатото и като се вгледа в очертанията му, Сътън установи, че никога не е виждал подобно нещо.

„Ашър Сътън“, със светнали очи бе казал човекът. Направил бе и някакъв знак, преди да умре. А някъде там, назад в миналото, през 83-ия, се водеше битка.

Какво беше това 83-ият?

Човекът се е опитал да направи темпорален скок… Но кой е чувал някога за темпорални скокове?

Никога не съм виждал този човек, каза си Сътън, сякаш се оправдаваше за някакво престъпление. И дори не го познавам. И въпреки това той назова името ми, и изглеждаше щастлив, че ме вижда, и направи някакъв знак, знак, който, изглежда, вървеше с името.

Погледна към мъртвеца, прострян в краката му, и забеляза колко жалък е със сгърчените крака, безжизнените ръце, отметнатата назад глава и блестящите под лунната светлина зъби в отворената уста.

Сътън коленичи и внимателно заопипва тялото, търсейки нещо… някой издут джоб, където би намерил отговора на загадката около мъртвеца.

Очевидно той ме познава и аз трябва да разбера откъде. Защото всичко изглежда съвсем безсмислено.

Във вътрешния джоб на палтото имаше малка книга и Сътън я измъкна. Заглавието бе отпечатано със златни букви върху черна кожена подвързия и дори на слабата светлина на луната можеше да се прочетат пламтящите букви, които подействуваха на Сътън като истински удар по лицето.

ТОВА Е СЪДБАТА

от Ашър Сътън

Сътън замръзна на мястото си.

Остана на колене, поразен от внезапна уплаха пред златните букви върху кожената подвързия.

Книга!

Книгата, която възнамеряваше да напише, но още не бе написал!

Книгата, която щеше да напише след много месеци!

И въпреки това тя бе в ръцете му, оръфана и изпомачкана от четене.

Неволен спазъм се надигна в гърлото му.

Усети хладината на вдигащата се над блатото мъгла и дочу самотния крясък на дива птица.

Странен летателен апарат бе паднал в блатото, повреден и пламтящ. Човекът, който изскочи от него, бе на косъм от смъртта. Преди да умре, той разпозна Ашър Сътън и назова името му. А в джоба си носеше книга, която още не беше написана.

Това бяха фактите… голите, неопровержими факти. А обяснение нямаше.

Едва доловими човешки гласове се разнесоха в нощта и Сътън рязко се изправи и се заслуша в напрегнато очакване. Гласовете се чуха отново.

Някой бе чул падането на кораба и сега идваше на разузнаване, приближаваше по пътя и подвикваше на други, които също бяха чули трясъка от падането.

Сътън се обърна и закрачи бързо нагоре по склона към колата.

Няма никакъв смисъл да се бавя повече, каза си той.

Хората, които идваха по пътя, щяха да му създадат само неприятности.