Клифърд Саймък
Отново и отново (42)

42

Тревър взе един кламер и замери с него мастилницата на бюрото. Кламерът потъна в мастилото.

— Ставам все по-добър — каза Тревър. — От десет хвърляния седем са вътре. А беше време, когато от десет седем бяха вън.

После погледна изпитателно Сътън.

— Не се различавате от другите хора — забеляза той. — Значи мога да разговарям с вас и да ви накарам да разберете.

— Нямам рога, ако това имате предвид — каза Сътън.

— Нито пък ореол — допълни Тревър. — И това ме радва.

Пак замери с кламер мастилницата, но не улучи.

— Седем от десет — повтори той.

Направи нов опит и този път успя. Мастилото се разплиска навън и изпръска бюрото.

— Сътън — продължи Тревър, — вие знаете почти всичко за съдбата. Смятате ли, че има форми на живот, предопределени от съдбата да ръководят другите?

Сътън сви рамене.

— Използвате остарял термин. Елементарна пропаганда, типична за деветнайсетия век. В една страна дори са я превърнали в баналност.

— Ами, пропаганда — рече Тревър. — По-скоро психология. Повтаряш непрекъснато едно нещо и след известно време всички започват да го вярват. Дори и вие самият.

— Предполагам, че избраниците на съдбата са хората, нали така? — каза Сътън.

— Естествено — потвърди Тревър. — В края на краищата ние сме онези, които знаят как най-добре да я използват.

— Пропускате нещо — заяви Сътън. — На хората това вече не им е нужно. Те и така се мислят за велики, непогрешими и богоподобни. Затова няма нужда да ги агитирате.

— Прав сте — съгласи се Тревър. — Но ако не гледаме напред в бъдещето, а само в нашето време.

После изведнъж насочи пръст към Сътън:

— Когато завладеем Галактиката изцяло, какво ще правим после?

— Ами, не знам — започна неуверено Сътън. — Предполагам…

— Точно така — прекъсна го Тревър. — Нямате представа. И човечеството не знае.

— Но какво ще се промени, ако ние сме избраниците на съдбата? — запита Сътън.

Тревър снижи гласа си почти до шепот.

— Има и други галактики, Сътън. Дори по-големи от нашата. Много други галактики.

„Велики боже!“ — помисли си Сътън.

Отвори уста да каже нещо, после се отказа и остана да седи неподвижно на мястото си.

Шепотът на Тревър го шибна откъм другата страна на бюрото.

— Зашеметяващо, нали? — запита той.

Сътън искаше да отговори високо, но гласът му също се снижи до шепот.

— Тревър, вие сте луд. Съвсем луд.

— Поглед в перспектива — каза Тревър. — Ето какво ни трябва. И абсолютна, непоклатима вяра, че човекът е избраник на съдбата, твърдо убеждение, че той е предопределен да завладее не само тази, но и всички останали галактики, цялата Вселена.

— Май няма да го доживеете — подигравателно рече Сътън.

— Разбира се, че не — съгласи се Тревър. — Нито пък вие. Няма да го доживеят и нашите внуци, нито пък техните.

— Ще минат милион години — каза Сътън.

— Много повече — спокойно каза Тревър. — Нямате представа какви са размерите на Вселената. След един милион години едва ще сме понабрали скорост…

— Тогава защо, за бога, седим тук и приказваме на вятъра?

— Елементарна логика — заяви Тревър.

— Няма никаква логика в това да кроиш планове за цял милион години напред — възрази Сътън. — Човек може да планира собствения си живот и това донякъде е логично. Или живота на децата си… а може би и живота на внуците си. По-нататък вече няма логика.

— Сътън, чували ли сте някога за корпорацията? — попита Тревър.

— Да, разбира се, но…

— Тя може да крои планове за милион години напред — прекъсна го Тревър. — И то съвсем логично.

— Корпорацията не е човек — възрази Сътън. — Нито е живо същество.

— Напротив — настоя Тревър. — Корпорацията е жив организъм, състоящ се от хора и създаден от тях, за да осъществява целите им. Тя е жизнено, действено понятие, което се предава от поколение на поколение, за да се осъществи грандиозният проект, който надхвърля рамките на един човешки живот.

— Корпорацията ви се занимава и с книгоиздаване, нали? — попита Сътън.

Тревър зяпна от удивление.

— Кой ви каза? — ядосано запита той.

— Двама, чиито имена бяха Кейс и Прингъл — отговори Сътън. — Опитаха се да откупят книгата ми за вашата корпорация.

— Кейс и Прингъл изпълняват задача — каза Тревър. — Трябваше да се върнат…

— Няма да се върнат — осведоми го Сътън.

— Убили сте ги — равнодушно каза Тревър.

— Те първи се опитаха да ме убият — обясни Сътън. — Но аз не умирам лесно.

— Не съм им нареждал да го правят, Сътън. Вие сте ми необходим жив.

— Действуваха на своя глава — каза Сътън. — Щяха да продадат главата ми на Морган.

Изобщо не можеш да разбереш, помисли си Сътън, дали си го засегнал. Нито в погледа, нито пък в изражението на лицето настъпва някаква промяна.

— Благодаря ви, че сте ги очистили — рече Тревър. — Спестявате ми труда.

Отново хвърли кламер към мастилницата и този път улучи.

— Логично е корпорацията да прави планове за милион години напред — продължи той. — Така се създават условия за постепенното осъществяване на проекта, без прекъсвания, макар че персоналът от време на време се сменя.

— Почакайте малко — обади се Сътън. — Наистина ли има подобна корпорация, или само разправяте измислици?

— Корпорация има и аз съм човекът, който я оглавява — увери го Тревър. — Различните капиталовложители, които участвуват със средствата си, с течение на времето ще стават все по-многобройни. Особено когато им покажем нещо наистина значително.

— Имате предвид съдбата като привилегия единствено на човечеството, така ли?

Тревър кимна.

— Тогава действително ще имаме нещо, за което си струва да се говори. Истинска стока за продан. И важен аргумент по време на деловите обсъждания.

Сътън поклати глава.

— Не разбирам какво очаквате да спечелите.

— Три неща — отговори Тревър. — Богатство, власт и знания. Богатството, властта и знанието на цялата Вселена само за човечеството, разбирате ли? Всичко за една-единствена форма на живот. За хора като вас и мен. И от тези три неща знанието може би ще представлява най-голямата печалба, защото натрупаното, събрано и систематизирано знание ще ни донесе още повече богатство, власт и, разбира се, знание.

— Това е лудост — рече Сътън. — Ние с вас, Тревър, ще сме се превърнали в прах и дори епохата, в която живеем, ще бъде забравена, преди да се осъществи този проект.

— Забравяте за корпорацията.

— Не съм я забравил — възрази Сътън. — Но не мога да не мисля и за хората. Такива като мен, вас и всички останали.

— Тогава нека помислим и за тях — лицемерно се съгласи Тревър. — Един ден вашият живот ще пулсира в мозъка, кръвта и мускулите на някой от бъдещите съсобственици на Вселената. Неизброими трилиони форми на живот ще му служат, богатствата му ще бъдат неизмерими и ще разполага със знания, каквито ние с вас дори не сме сънували.

Сътън седеше безмълвно отпуснат на стола.

— Вие сте единственият човек, който ни пречи — каза Тревър. — Възприемете осъществяването на милионгодишен проект.

— На вас ви е необходима съдбата, а тя не е моя собственост, за да я раздавам — каза Сътън.

— Но вие сте човек, Сътън — настоя Тревър, без да повишава тон. — Принадлежите към човешкия род, а сега точно за него става дума.

— Съдбата е притежание на всички живи същества — заяви Сътън. — Не само на човека, но и на всяка друга форма на живот.

— Не е задължително — възрази Тревър. — Вие сте единственият, който знае истината. Само вие можете да съобщите фактите. И от вас зависи дали човекът ще бъде избраник на съдбата, или тя ще се превърне в мъничка, индивидуална съдбица на всяка пълзяща, крякаща и лигавеща се твар само защото била надарена с живот.

Сътън не отговори.

— Една ваша дума и всичко ще се нареди — продължи Тревър.

— Нищо няма да излезе от тези ваши кроежи — рече Сътън. — Помислете само за времето, за хилядите години, които ще изминат, дори при сегашната скорост на звездолетите ни, докато прекосят междугалактичното пространство. И то само до съседната галактика, а не до най-далечната.

Тревър въздъхна.

— Забравяте за умножаването на знанията, за което ви говорих. Тогава, драги, две плюс две няма да бъде четири, а много повече. В някои случаи хиляди пъти повече от четири.

Сътън уморено поклати глава.

Знаеше, че Тревър има право. Науката и техниката щяха да се развиват устремно, точно според предвижданията му. Стига хората да успеят да го сторят, дори знанията само на една галактика щяха…

— Една ваша дума ще сложи край на войната във времето — каза Тревър. — Само една дума и безопасността на човечеството ще бъде гарантирана завинаги. Защото сега на хората е нужно единствено знанието, което вие притежавате.

— Но то ще се различава от истината — възрази Сътън.

— Това няма никакво значение — заяви Тревър.

— Не ви е необходима помощта на съдбата, за да осъществите проекта си — рече Сътън.

— Но се нуждаем от подкрепата на цялото човечество — каза Тревър. — И затова ни трябва нещо значително, което да грабва въображението. Нещо достатъчно важно, за да ги накара да му обърнат внимание. А и тази идея, трансформирана до вселенски мащаби, ще ни помогне.

— Преди двадесет години щях да застана на ваша страна — каза Сътън.

— А сега? — запита Тревър.

Сътън поклати глава.

— Сега не. Защото зная много повече оттогава. Преди двадесет години бях човек, Тревър. А сега не съм много сигурен дали съм изцяло човек.

— Още не сме говорили за възнаграждението — напомни Тревър. — Но то се подразбира от само себе си.

— Не, благодаря — отказа Сътън. — Предпочитам да карам така.

Тревър замери с кламер мастилницата, но не улучи.

— Нещо май не върви — каза Сътън. — Процентът на попаденията съвсем намаля.

Тревър си избра друг кламер.

— Добре — каза той. — Ваша си работа. Но война има и ние ще я спечелим. Ужасно е да се воюва така, но ще направим всичко, което е по силите ни. Защото трябва да прикрием факта, че се води война. Нали разбирате, в Галактиката цари мир и спокойствие под властта на благосклонното човечество. Можем да спечелим и без вас, Сътън, но с ваша помощ щеше да ни е по-лесно.

— И сега ще ме пуснете на свобода? — с престорено удивление попита Сътън.

— Разбира се — отвърна Тревър. — Излезте навън и още малко си поблъскайте главата в стената. Накрая ще се уморите и ще се откажете, напълно изтощен. Тогава ще се върнете тук, за да ни дадете онова, което искаме.

Сътън се изправи.

Постоя така за миг в нерешителност.

— Какво чакате още? — попита Тревър.

— Само едно нещо ме озадачава — рече Сътън. — Книгата по някакъв начин някъде вече е написана. Съществуването й от почти петстотин години насам е общоизвестен факт. Как тогава ще промените това? Ако сега напиша всичко отначало така, както искате вие, ще бъде променен целият начин на живот на хората…

Тревър се изсмя.

— Това отдавна сме го измислили. Просто ще заявим, че най-после след дълги години е открит оригиналният ръкопис. Той ще бъде идентифициран лесно и неоспоримо въз основа на определени характеристики, които вие внимателно ще вмъкнете в текста, когато пишете книгата. Ще обявим, че ръкописът е намерен, ще бъде доказана неговата автентичност и човечеството ще се сдобие със своя собствена съдба. Някогашните неприемливи факти ще обясним чрез много убедителни исторически доказателства за фалшифициране на ръкописа в миналото. Дори вашите приятели андроидите ще повярват в подобно обяснение, щом веднъж им го поднесем.

— Умно сте го намислили — каза Сътън.

— И аз така смятам — съгласи се Тревър.