Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time and Again [= First He Died], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 51 гласа)

Информация

Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Клифърд Саймък. Отново и отново

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №93

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Георги Марковски,

Елка Константинова, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров

Преведе от английски: Петър Кадийски

Редактор: Анелия Бошнакова

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска, I издание

Дадена за набор на 25.XII.1987 г. Подписана за печат на 3.IV.1988 г.

Излязла от печат месец април 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2133

Печ. коли 18. Изд. коли 11,66. УИК 12,52

ЕКП 95366 15431 5637–236–88. Страници: 288. Цена 2 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820(73). 31

© Петър Кадийски, преводач, 1988

© Светослав Славчев, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

© Clifford Simak, 1951

Time and Again

Ace books

A Division of Grosset & Dunlap, inc.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекции от gogo_mir

24

Корабът наистина съществуваше — необикновен, но съвсем истински. И той като че ли беше единственото реално нещо в цялата ситуация. Всичко останало притежаваше неясната призрачна нереалност на кошмар, от който всеки момент можеше да се събуди, и в един миг да изпита мъчителното съмнение дали това е действителност или само сън.

— Онази карта там сигурно доста ви озадачава — каза Прингъл. — И това е напълно естествено. Защото картата е темпорална.

Той се ухили и се почеса по тила с мускулестата си ръка.

— Да си призная, и аз много не разбирам от тия неща. Но Кейс ги разбира. Той е военен, докато аз съм само един обикновен пропагандист, а пропагандистът може да говори и за неща, които не познава, стига да го прави по най-убедителния начин. А при военните е друго. Военният е длъжен да знае, защото някой ден може да изпадне в критична ситуация. Животът му може да зависи от знанията.

Ето какво било, помисли си Сътън. Онова, което го безпокоеше. Логическата нишка, която му се изплъзваше. Онова нещо, което не можеше да определи точно, онова, което би му обяснило кой е Кейс, какъв е и защо се намира тук, на този астероид.

Военен.

Трябваше да се досетя, каза си Сътън. Но умът ми беше в настоящето, не в миналото или бъдещето. А в нашия свят военни няма. Макар че някога е имало и, както изглежда, ще има и през идните столетия.

После се обърна към Кейс:

— Да се воюва в четири измерения сигурно е сложно нещо.

Каза го не защото в момента се интересуваше от войната в три или четири измерения, а защото чувствуваше, че е негов ред да каже нещо, за да поддържа този налудничав несвързан разговор.

Наистина, каза си той, ситуацията е абсолютно безсмислена, пълна лудост, психопатски фарс, който може и да има някакъв смисъл, но поне засега той е непонятен и скрит.

„Тук Моржа каза бавно — Време дойде да поговорим за неща като: обуща, червен восък, параходи, за зеле и царе, защо морето е горещо-вряло и имат ли прасетата криле…“[1]

Кейс се усмихна, докато отговаряше, и усмивката му беше типична за военен — стегната, твърда и отсечена.

— На първо място — обясни той — са необходими карти, графики, някои доста специални познания и най-вече талант да предвиждаш. Отгатваш къде може да е врагът и какво си мисли и се озоваваш там преди него.

Сътън сви рамене.

— Основният принцип винаги е бил такъв — каза той. — Който е по-бърз…

— Да, но сега врагът може да се намира на толкова много места — възрази Прингъл.

— Работи се с мисловни графики, карти на отношенията и исторически доклади — продължи Кейс, сякаш изобщо не бяха го прекъсвали. — Проследяваш в миналото определени събития, после отиваш там и променяш някои от тези събития… съвсем мъничко, нали разбирате, тъй като не бива да се правят големи изменения. Достатъчно е само крайният резултат да бъде малко по-различен и по-неблагоприятен за врага. Тук една промяна в негова вреда, там друга и победата ти е сигурна.

— Просто да откачиш — поясни доверително Прингъл. — Защото човек трябва да бъде сигурен, нали разбирате? Иначе се получава така, че уж си подбрал някоя подходяща историческа тенденция, пресметнал си всичко с най-малките подробности, определил си възловия момент, където трябва да се извърши промяната, накрая отиваш в миналото, намесваш се и…

— И всичко се обръща срещу теб — обади се Кейс.

— Защото, виждате ли — продължи Прингъл, — историкът е сбъркал. Източниците му са били неточни, методът му е бил неправилен или пък заключенията — нелогични…

— Просто е направил малък пропуск някъде — каза Кейс.

— Точно така — съгласи се Прингъл. — Пропуснал е някъде нещо и след като направиш промяната, изведнъж откриваш, че си причинил повече вреда на своите, отколкото на противника.

— Тогава, драги господин Всезнайко, сигурно ще ми обясните защо кокошката пресича улицата — рече Сътън.

— Разбира се, господин Събеседнико — отвърна Прингъл. — Прави го, защото иска да отиде от другата страна.

Невероятно, помисли си Сътън. Сякаш сме герои от мултипликационен филм.

Но всичко е на висота. Прингъл е пропагандист, а това означава, че не е глупак. По всичко личи, че е запознат основно със семантиката и психологията, както навярно и с представленията на древните менестрели. Знае всичко, свързано с човешкия род, защото тези знания са му полезни при пътуванията в миналото.

Една сутрин преди шест хиляди години на едно стръмно пасбище се приземил някакъв човек, а мистър Джон Х. Сътън бавно слязъл по хълма, размахвайки тоягата си, защото човек като него не може да не е носел здрава тояга, отрязана и издялана собственоръчно със сгъваемия му нож. И непознатият разговарял с него, като използвал същата тактика на психологическо въздействие, каквато сега Прингъл се опитваше да приложи върху неговия далечен потомък.

Продължавай така, каза си наум Сътън. Продължавай, докато прегракнеш и езикът ти започне да скърца. Защото аз съм по следите ви и това ви е добре известно. Така че съвсем скоро ще пристъпим към действие.

Сякаш прочел мислите му, Кейс се обърна към Прингъл:

— Джейк, май нищо не се получава.

— И аз така мисля — съгласи се Прингъл.

— Да седнем тогава — предложи Кейс.

Сътън почувствува неизказано облекчение. Сега, каза си той, най-сетне ще разбера какво искат. И може би ще разбера какво става в действителност.

От мястото, където седна, се виждаше командната кабина — тясно пространство, уредено по най-рационален начин. Пултът за управление пред пилотското кресло никак не бе претрупан. Ред бутони, един-два лоста и табло с превключватели, които навярно задействуваха осветлението, илюминаторите и други подобни. Това като че ли бе всичко. Просто и рационално, без излишни неща, с минимум ръчно управление. Този кораб, помисли си Сътън, сигурно може да си лети сам.

Кейс седна с изправен гръб, кръстоса дългите си крака и ги протегна напред. Прингъл приседна на края на стола, наклони се напред и заразтрива косматите си ръце.

— Сътън, какво точно ви интересува? — запита Кейс.

— На първо място, пътуването във времето — рече Сътън.

— Нима не знаете? — учуди се Кейс. — Ами че откривателят е от вашата епоха. Човек, който живее в момента и…

— Кейс — обади се Прингъл, — сега е 7990 г., а преди 8003 година Майкълсън не е направил кой знае какво.

Кейс се плесна по челото.

— Наистина — каза той. — Все забравям.

— Ето — обърна се Прингъл към Сътън. — Разбирате какво искам да кажа, нали?

Сътън кимна, макар че съвсем нищо не разбираше.

— Но как? — попита той.

— Всичко е свързано с нашето съзнание — поясни Прингъл.

— Правилно — потвърди Кейс. — Само като се позамисли човек, и открива, че е така.

— Времето се възприема чрез съзнанието — продължи Прингъл. — А всички са го търсели къде ли не, преди да се разбере, че е в човешкото съзнание. Считали са го дори за четвърто измерение. Спомнете си Айнщайн…

— Айнщайн не е твърдял, че времето е четвърто измерение — рече Кейс. — Не измерение като дължина, ширина и височина. Той по-скоро си го е представял като продължителност…

— Ами че нали това е четвъртото измерение — рече Прингъл.

— Не, не е — възрази Кейс.

— Господа! — намеси се Сътън. — Господа!

— Както и да е — каза Кейс. — Вашият Майкълсън разбрал, че то е само едно понятие, че времето съществува само в съзнанието и е лишено от физически свойства, извън способността на човека да го чувствува и възприема. Така той открил, че човек с достатъчно силно чувство за време…

— Нали знаете, че има хора — намеси се отново Прингъл, — които притежават силно развито чувство за време? Те могат да ви кажат, че от даден момент досега са изминали например десет минути, и наистина толкова се оказват. В състояние са дори да отмерват секундите толкова точно, колкото всеки часовник.

— И така, Майкълсън създал изкуствен мозък — продължи Кейс, — мозък, чието чувство за време е увеличено безброй пъти, и открил, че мозъкът е в състояние да контролира времето в определени граници. Подобно устройство може да управлява времето, да се придвижва през него заедно с всички предмети, които се намират в енергийното му поле.

— Именно това е, което използваме понастоящем — обади се Прингъл. — Мозък, контролиращ времето. Достатъчно е само да му се съобщи къде искате да отидете или по-точно казано, в коя епоха. Останалото е работа на мозъка.

И той усмихнато погледна Сътън.

— Съвсем просто е, нали?

— Не се и съмнявам, че всичко е много просто — рече Сътън.

— А сега, мистър Сътън, какво още искате? — попита Кейс.

— Нищо — заяви Сътън. — Абсолютно нищо.

— Но това е глупаво — запротестира Прингъл. — Сигурно все нещо ви е необходимо.

— Малко информация може би.

— Каква например?

— Няма ли да ми кажете защо е всичко това?

— Каните се да пишете книга — рече Кейс.

— Да — потвърди Сътън, — имам такова намерение.

— И искате да я продадете.

— Искам тя да бъде издадена.

— Всяка книга е стока — подчерта Кейс. — Защото представлява продукт на човешкия мозък и мускули и има търговска стойност.

— Предполагам, не се явявате като купувачи — рече Сътън.

— Издатели, които търсят определена книга — поправи го Кейс.

— Бестселър — добави Прингъл.

Кейс се понадигна на стола.

— Всичко е съвсем просто — заяви той. — Предлагаме търговска сделка и бихме искали да назовете цената.

— Дори и да е висока, ние сме готови да платим — добави Прингъл.

— Не съм мислил за никаква цена — рече Сътън.

— Обсъждахме въпроса и се питахме колко може да поискате и какво да ви предложим — каза Кейс. — Считаме, че една планета сигурно ще ви задоволи.

— Можем да ви дадем и десет планети — заяви Прингъл. — Но това е безсмислено. За какво му са на човек цели десет планети?

— Може да ги даде под наем — каза Сътън.

— Означава ли това, че са ви необходими десет планети? — запита Кейс.

— Разбира се, че не — каза Сътън. — Но Прингъл се чудеше за какво му са на човек десет планети и аз реших да му помогна. Казах, че…

Прингъл толкова много се приведе напред, че малко остана да падне по очи.

— Чуйте ме — заговори той, — не става дума за някое затънтено кътче из покрайнините на Галактиката. Предлагаме ви култивирана планета, очистена от вредната флора и фауна, със здравословен климат, кротки туземци и всичко необходимо за живот.

— И достатъчно средства, с които да я поддържате до края на живота си — добави Кейс.

— При това разположена в центъра на Галактиката — рече Прингъл. — Има да се гордеете с новия си адрес.

— Това не ме интересува — заяви Сътън.

Кейс избухна.

— Но, за бога, какво тогава искате, човече?

— Информация — рече Сътън.

Кейс въздъхна тежко.

— Е, добре, ще ви я дадем.

— Защо ви е необходима книгата ми?

— Три групировки се интересуват от нея — обясни Кейс. — Едната от тях е готова да ви унищожи, за да осуети написването й. И което е по-важно в момента, сигурно ще го стори, ако не се присъедините към нас.

— Ами другите, третата групировка, искам да кажа?

— Те също искат да напишете книгата, но няма да ви платят и пукната пара. Ще направят всичко възможно, за да ви улеснят при написването, дори ще се опитат да ви защитят от убийците, но не очаквайте да ви платят.

— Ако правилно ви разбирам — каза Сътън, — вие също ще ми помагате, докато пиша. С редакционни съвещания и т.н.

— Разбира се — потвърди Кейс. — Заинтересувани сме всичко да бъде направено както трябва.

— В края на краищата печалбата ни ще е не по-малка от вашата — добави Прингъл.

— Много съжалявам, но книгата ми не се продава — заяви Сътън.

— Ще повишим още повече цената — каза Прингъл.

— Пак няма да я продам.

— Това ли е последната ви дума? — запита Кейс. — Добре ли обмислихте решението си?

Сътън кимна. Кейс въздъхна отново.

— В такъв случай ще се наложи да ви убием — рече той.

И измъкна от джоба си пистолет.

Бележки

[1] Откъс от „Алиса в огледалния свят“, Луис Карол (превел от английски Стефан Гечев). Б.р.