Клифърд Саймък
Отново и отново (3)

3

Двадесетте години не бяха променили хотел „Орион“.

На Сътън, току-що излязъл от телепорта, той му се струваше съвсем същия, както в деня, когато бе заминал. Мъничко поовехтял и още по-старомоден на вид… но това бе неговият дом, приглушените звуци на шетане, остарелите мебели, тишината, която те кара да ходиш на пръсти, и подчертаната благопристойност, за които си бе спомнял и мечтал през дългите години на странствуване.

Живият стенопис изглеждаше както преди. Малко поизбелял с времето, но иначе си бе останал същият, какъвто Сътън го помнеше. Същият подобен на козел бог Пан продължаваше да преследва след цели двадесет години същата ужасена девица по съвсем същите хълмове и долчинки. Същото беше и зайчето, което изскачаше иззад храста и наблюдаваше гонитбата с обичайното си отегчение, като дъвчеше неизменното стръкче детелина.

Самонагаждащите се към тялото мебели, закупени, когато управата е възнамерявала да предостави хотела за нуждите на междузвездната търговия, още преди двадесет години изглеждаха демодирани. Въпреки това и досега не бяха ги подменили. Само бяха пребоядисани в меки и изискани пастелни тонове, а свойството им да се самонагаждат не се използваше, тъй като приютяваха само тела с човешка форма.

Гъбестата подова настилка също бе загубила малко от своята еластичност, а кактусът от съзвездието Кит сигурно беше изсъхнал най-сетне, защото мястото му сега бе заето от саксия с обикновено земно мушкато.

Администраторът изключи видеофона и се обърна към него.

— Добро утро, мистър Сътън — каза той с равния си глас на андроид.

После добави, сякаш сега му бе дошло наум:

— Чудехме се тук кога най-сетне ще се появите.

— Двадесет години са доста дълго време за чудене — сухо забеляза Сътън.

— Пазим някогашния ви апартамент — продължи администраторът. — Знаехме, че ще поискате да се настаните в него. Откакто заминахте, Мери редовно го почиства.

— Много мило от ваша страна, Фердинанд.

— Вие почти не сте се променили — каза Фердинанд. — Освен брадата, разбира се. Познах ви веднага щом се обърнах и ви видях.

— Брадата и дрехите — рече Сътън. — Дрехите ми са в доста окаяно състояние.

— Предполагам, че нямате багаж, мистър Сътън — каза Фердинанд.

— Нямам.

— Тогава може би ще закусите? Ние все още сервираме закуска.

Сътън се поколеба, усетил внезапен глад, и за миг се позачуди как ли би се отразила храната на стомаха му.

— Ще ви намеря параван — каза Фердинанд.

Сътън поклати глава.

— Не. По-добре да се поизчистя и обръсна. Изпрати ми закуска в стаята, както и нови дрехи.

— Бъркани яйца, нали? Вие винаги предпочитахте за закуска бъркани яйца.

— Добре — рече Сътън.

Той бавно се обърна и тръгна към асансьора. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато някой извика:

— Почакайте за миг, ако обичате!

Момичето, което тичешком прекосяваше фоайето, беше стройно и имаше медночервеникава коса. То бързо се вмъкна в асансьора и се облегна на стената.

— Много ви благодаря — каза тя. — Много ви благодаря, че ме изчакахте.

Сътън забеляза, че кожата й е бяла като цвят на магнолия, а очите й са гранитносиви, с по-тъмни сенки, плувнали в дълбините им.

Той безшумно затвори вратата.

— Радвам се, че изчаках — каза той.

Устните й леко потрепнаха и той добави:

— Не обичам да нося обувки. Много ми стягат краката.

Натисна свирепо бутона и асансьорът полетя нагоре. Светлините отброяваха етажите.

После Сътън спря кабината.

— Това е моят етаж — каза той.

Отвори вратата и почти беше излязъл, когато тя проговори:

— Господине.

— Да, кажете какво има.

— Нямах намерение да ви се присмивам. Честна дума, не исках.

— Можете да се смеете колкото си искате — рече Сътън и затвори вратата след себе си.

Постоя за миг така, неподвижен, като се опитваше да потисне внезапната тревога, която го сграбчи с пръстите си.

Спокойно — каза си той. — Не се притеснявай. Най-сетне си у дома. Това е мястото, за което мечтаеше. Само още няколко врати нататък по коридора и ще си бъдеш у дома. Ще протегнеш ръка, ще завъртиш топката, вратата ще се отвори и всичко ще е там вътре… точно такова, каквото го помниш. И любимото кресло, и живите картини по стените, и малкият фонтан с русалките от Венера… прозорците, откъдето можеш да се наслаждаваш на Земята.

Но не се поддавай на чувствата си. Не можеш да си позволиш да се отпускаш и размекваш.

Защото онзи приятел там на космопорта те излъга. Пък и в хотелите не пазят стаи цели двадесет години.

Тук нещо не е наред. Не знам какво, но има нещо, което е ужасно объркано.

Той внимателно направи една крачка… после още една, като се опитваше да прогони напрежението и преглъщаше, тъй като гърлото му бе пресъхнало от вълнение.

Една от картините, спомни си той, представляваше горски поток и птици, пърхащи в листака на дърветата. Понякога най-неочаквано някоя от тях запяваше, обикновено на разсъмване или пък при залез-слънце, а водата й пригласяше с радостно ромолене и човек можеше с часове да седи в креслото си, заслушан в песента.

Изведнъж разбра, че се е затичал, но не опита да се спре.

Пръстите му обгърнаха топката на вратата и я завъртяха. Ето я стаята… любимото кресло, ромоленето на потока, плясъка на къпещите се русалки…

Долови опасността веднага щом прекрачи прага и се опита да побегне обратно, но вече бе твърде късно. Усети как тялото му политна напред и се сгромоляса на пода.

— Джони! — изкрещя той и викът му се задави в гърлото. — Джони!

Нейде вътре в мозъка му един глас се отзова шепнешком:

— Спокойно, Аш. Най-сетне ни хванаха.

След това се спусна мрак.