Клифърд Саймък
Отново и отново (20)

20

В присъствието на Прингъл и Кейс имаше нещо нередно. Нещо не беше както трябва. Самият факт, че бяха тук, във вилата, криеше заплаха.

В гласа на Прингъл се долавяше насмешка. И той през цялото време им се подиграваше, подиграваше се със злобно задоволство, като се наслаждаваше на някаква едва прикрита, но неизвестна за тях шега.

Прингъл беше дърдорко, шут… но Кейс беше високомерен, сериозен и благовъзпитан и се изразяваше кратко и ясно. Имаше нещо у него, нещо особено… някаква прилика… прилика, за която в момента Сътън не можеше да се сети какво точно му напомня.

Седнал на края на леглото, Сътън се намръщи.

Само ако можех да си спомня, каза си той. Да можех да се сетя какво ми напомнят маниерите му — особеният начин, по който разговаря, пристъпва и стои изправен. Ако успея да ги свържа с нещо определено, което ми е добре известно, сигурно биха ми се изяснили много неща. Това дори може да ми подскаже кой е Кейс, какъв е и защо е тук.

Кейс знаеше, че съм убил Бентън. Кейс знае кой съм. И трябваше да премълчи, но той предпочете да го каже, за да подхрани по този начин самочувствието си, което навярно доста се нуждае от това, макар и да не личи от пръв поглед.

Ева също не им вярва, защото, когато се разделихме пред вратата на стаята й, се опита да ми каже нещо, което не успях да схвана точно по движението на устните й, но, изглежда, искаше да ми каже: „Не им се доверявай.“

Като че ли бих се доверил на някого… на когото и да било.

Сътън размърда пръстите на краката си и като хипнотизиран се загледа в тях. Опита се да ги мърда един след друг, но не успя. После се опита да движи едновременно един и същи пръст от всеки крак и пак нищо не се получи.

Не мога дори да управлявам собственото си тяло, помисли той и му се стори странно, че подобно нещо му дойде наум.

Прингъл и Кейс ни очакваха, каза си Сътън и веднага се зачуди дали пък не се поддава прекалено много на въображението си. Защото как можеха да ги очакват, след като нямаше откъде да узнаят, че Хъркимър и Ева ще се насочат към астероида?

Поклати недоверчиво глава, но убеждението, че двамата са ги очаквали, остана… мисъл, от която не можеш да се отървеш, като от досадно бръмчене.

В края на краищата няма нищо чудно. Адамс също знаеше предварително, че той се връща на Земята, че се връща в родината след цели двадесет години. Узнал бе някак си и му бе устроил клопка… А да научи това бе невъзможно, абсолютно невъзможно.

И защо е всичко това, питаше се Сътън. Защо?

Защо Адамс му бе устроил клопка?

Защо Бъстър бе избягал и се бе заселил на някаква далечна планета?

Защо някой бе внушил на Бентън да го извика на дуел?

Защо Ева и Хъркимър го бяха довели до този астероид?

За да напише книга, обясниха му те.

Но книгата беше вече написана.

Книгата…

Посегна към сакото, окачено на облегалката на стола. Извади книгата с позлатените букви и докато я вадеше, заедно с нея се измъкна и писмото и падна на килима. Сътън го вдигна, постави го до себе си на леглото и отвори книгата на заглавната страница.

ТОВА Е СЪДБАТА, пишеше там, от Ашър Сътън.

Под заглавието, в самия край на страницата, имаше още един ред, отпечатан с дребен шрифт.

Наложи се да доближи малко книгата, за да го прочете.

„Оригинално издание“, гласеше той.

И толкова. Без година на издаването, без знак за авторско право, без името на издателството.

Само заглавието, авторът и един ред, гласящ „Оригинално издание“.

Сякаш, помисли си той, книгата е така добре известна, че се е превърнала в неделима част от живота на хората и всичко друго, с изключение на заглавието и името на автора, е просто излишно.

Прелисти две празни страници, после още една и зачете:

„Ние не сме сами.

Никой никога не е сам.

От първия немощен проблясък на първата искрица живот върху първата планета в Галактиката, познала зараждането на живота, никога не е имало дори едно-едничко създание, което върви, пълзи или се влачи по своя жизнен път самотно.“

Ето това е то, помисли Сътън. Точно така възнамерявам да напиша книгата.

Изглежда, че така съм я написал.

Защото сигурно съм я написал. Някога, някъде трябва да съм я написал, тъй като сега тя е в ръцете ми. Затвори книгата, постави я внимателно в джоба и окачи сакото на стола.

Не трябва да чета, каза си той. Не трябва да чета, защото тогава ще узная какво е написано и ще напиша каквото съм прочел, а това не трябва да стане. Трябва да я напиша както аз си знам, както съм я замислил, и това е единственият начин.

Трябва да постъпвам честно, защото един ден хората… не само хората, но и други създания… може да прочетат книгата ми, затова всяка дума в нея трябва да бъде точна… и трябва да я напиша толкова добре и толкова просто, че всички да могат да я разберат.

Отметна завивките, пъхна се в леглото и тогава забеляза писмото и го взе.

Решително мушна пръст под капака на плика и докато го разкъсваше с нокът, лепилото се разпадна на облаче прах и се изсипа върху чаршафа.

Сътън извади писмото, разгъна го внимателно, за да не повреди хартията, и видя, че е писано на машина и имаше много грешки, заличени с хиксове, сякаш човекът, който го е писал, не е бил привикнал да си служи с пишеща машина.

Обърна се на една страна, за да държи листовете под светлината на лампата, и зачете.