Клифърд Саймък
Отново и отново (39)

39

В неделите го налягаше самотата. През седмицата човек имаше работа — физически труд — безкраен и изнурителен, но необходим, за да си осигури препитанието от земята. Оран, засяване, грижи за посевите и накрая жътва сечене на дърва, правене на огради, ремонт на машините — все неща, чието извършване изисква мускулна сила, загрубели ръце и схванат от превиване гръб, тежък труд под жаркото слънце или пък на шибащия леден вятър, пронизващ до мозъка на костите.

Работеше по шест дена в седмицата и трудът притъпяваше болката, породена от самотата и спомените, а вечер след усилния ден сънят идваше бързо и беше сладък. Случваше се дори да изпитва интерес и задоволство от работата не само заради успокоителното й въздействие. Един поглед към редицата от току-що забити стълбове за ограда бе достатъчен да го преизпълни с чувство на скромно тържество. Пожънатите ниви, прахът върху мотиката, ухаещите на лято златни стърнища и потракването на сноповръзвачката се превръщаха в истински символи на изобилието и радостта от живота. Имаше мигове, когато блесналите под сребристия пролетен дъжд розови цветове на ябълките се превръщаха в див езически химн — възхвала на възраждането на земята, скована от зимния мраз.

Шест дни човек работеше усилно и не му оставаше много време за размисъл. На седмия почиваше и се бореше със самотата и тъжните мисли, породени от безделието.

Не тъгуваше за хората, нито за света, който бе напуснал, защото този свят беше по-добър и по-близо до земята и до живота и по-спокоен, много по-спокоен, отколкото в далечното бъдеще. И все пак тъгата му натякваше, обвиняваше го и му напомняше, че го чакат дела, дела, които може би щяха да останат несвършени завинаги, че има задача, която при това положение едва ли някога ще бъде изпълнена.

В началото имаше надежда.

Сигурно, мислеше си Сътън, ще ме търсят. Сигурно ще намерят някакъв начин да ме открият. Тази мисъл го утешаваше и му носеше душевен мир, а той здраво се държеше за нея и не искаше да се замисля по-дълбоко и да я анализира. Защото разбираше добре дори когато се утешаваше с нея, че тя представлява едно обобщение и няма да издържи на задълбочен анализ, че се основава на вярата и на желанията му и въпреки огромната утеха, която му носеше, можеше да се окаже крехка като стъклена дрънкулка.

Миналото не може да бъде променено напълно, спореше със себе си той. Може да се правят само някои незначителни промени. Леко почукване тук, малко дялване там, но в общи линии си остава същото. Ето защо съм тук и тук ще остана, докато старият Джон Х. напише писмото до себе си. В него се съдържа миналото, то ме доведе тук и ще ме задържи до момента, в който бъде написано. Дотогава събитията трябва да следват непроменени своя ход, защото до този момент, поне що се отнася до мен, миналото е известно. От мига, в който писмото бъде завършено, миналото става неизвестно, може само да се предполага за следващите събития. След като писмото е написано, поне с мен всичко може да се случи.

Въпреки че още докато си мислеше всичко това, Сътън трябваше да признае, че тези разсъждения са погрешни. Защото известно или не, разбулено или пък не, миналото е определена последователност от събития. Защото то вече се е случило. Той живее сега във време, приело определена, неподлежаща на изменение форма.

А дори и в този извод се криеше надежда. Макар миналото да оставаше неизвестно, предположението, че поначало всичко случило се е неизменяемо, даваше известни основания за надежди. Защото някога, някъде той бе написал книгата. Тя съществуваше в бъдещето, значи я е написал, въпреки че досега това все още не беше станало. Но у него бяха попаднали два екземпляра, а това означава, че от гледна точка на бъдещето книгата представлява определен факт в структурата на миналото.

Все някога, каза си Сътън, ще ме намерят. Преди да е станало твърде късно.

Сигурно ще ме търсят и ще ме открият. Длъжни са да го направят.

Но на кого всъщност разчитам, запита се откровено той.

На Хъркимър — андроид.

И Ева Армър — жена.

Двама души…

Но не са само те двамата. Положително има и други. Зад тях като призрачна, безлика армия стоят всички андроиди и роботи, създадени от човека. Тук-там има и някой човек, прозрял правотата на твърдението, че човечеството не бива да се обявява за най-висше творение на природата; разбрал, че хората ще придобият по-голямо величие, ако заемат мястото си сред другите живи създания като обикновена форма на живот, призвана да показва пътя, да учи и да бъде приятел, вместо да ги покорява и управлява и да се поставя над тях.

Двамата, разбира се, ще го търсят, но къде? Как ще се досетят сред необятното пространство и време кога и къде да го търсят?

Спомни си за робота на информационния център, който би могъл да им каже, че е питал за древното градче Бриджпорт. Така ще научат мястото. Но няма кой да ги осведоми за годината.

Защото никой не знаеше за писмото… Абсолютно никой. Спомни си как сухото, ронливо хилядолетно лепило се бе посипало върху ръцете му като бял прашец, когато разпечатваше плика с нокът. Няма съмнение, че никой не е чел писмото от написването му до деня, когато самият той беше го отворил.

Сега разбираше, че е трябвало да уведоми някого за намеренията си, да съобщи точно къде отива и какво смята да прави. Но той бе толкова самоуверен и всичко му изглеждаше съвсем просто, планът му се струваше великолепен.

Великолепен по своята простота. Да причака ревизиониста, да го удари с ключа, да вземе кораба му и да се отправи вместо него в бъдещето. Сигурен беше, че няма да е много трудно. Някой андроид щеше да му помогне при промяната на външността, в кораба щеше да намери документи за самоличност, а андроидите от бъдещето щяха да го информират за всичко, което трябваше да знае.

Чудесен план… само че не успя.

Поне да бях казал на робота от информацията, помисли си Сътън. Сигурно е от нашите и щеше да съобщи където трябва. Седеше, опрял гръб на дървото, загледан към речната долина, замъглена от синевата на циганското лято. Долу в полето кафеникавите и златистите царевични кръстци наподобяваха индиански колиби, скупчени на топло една до друга в очакване на зимата. Далеч на запад стръмните брегове на Мисисипи бяха като морав облак, прилегнал над земята. На север златните поля преминаваха в ниски хълмове, които се издигаха чак до обгърнатата в мъгла линия, където свършва земята и започва небето, макар че бе невъзможно да се различи разделящата ги линия, нямаше ясно очертана граница между тях.

Сойка се спусна от небето и кацна върху огрян от слънцето стълб на оградата. Опашката й нервно потрепна и тя пискливо загълча, разсърдена на всичко наоколо.

От един кръстец се подаде полска мишка, погледна за миг с малките си лъскави очички към Сътън, после изцвърча от внезапна уплаха и се мушна обратно в шумата, безумно разтревожена и вирнала високо извитата си като примка опашка.

Обикновени животинки, помисли Сътън. Мънички, прости, пухкави животинки, които също щяха да са на моя страна, ако само знаеха. Сойката и полската мишка, бухалът, ястребът и катеричката. Всички образуват едно братство — братството на живота.

Дочу как мишката шумоли в кръстеца и се запита какво ли представлява мишият живот. Навярно е изпълнен с трепет и страх, постоянен, всепоглъщащ страх от другите животни. Страх от бухала, ястреба, норката, лисицата и скункса. Страх от човека, котката и кучето. Страх от човека, повтори той. Всички се боят от него. Защото той е наплашил всичко живо.

После идва гладът или поне страхът и заплахата от глад. Както и стремежът за размножаване. Също така неотложните нужди и радостта да живееш, трепетът, когато тичаш, удоволствието да си с пълен търбух, сладостта на съня… и какво друго? Какво още може да има в живота на една мишка?

Сгуши се, скрит в безопасност, и чувствуваше, че всичко е наред. Мястото бе сигурно, храна имаше достатъчно, както и подслон за зимните студове. Знаеше за тях не толкова от собствен опит през минали зими, колкото по инстинкт, наследен от много поколения, треперили и загивали от студ.

Чуваше как други като него шумолят наоколо, заети с работите си. Вдъхна сладкия аромат на изсушената от слънцето трева, с която си правеха топли и удобни гнезда за спане. Замириса му и на царевични зърна и сочни семена от плевели, обичайната му храна.

Всичко е наред, мислеше си той. Всичко е както трябва. Но трябва да си бдителен, защото отпуснеш ли се, опасности винаги има. А всички ние сме толкова беззащитни, крехки и приятни на вкус. Драскането на лапи в мрака предвещава надвиснала беда, а свистенето на криле е истинска песен на смъртта.

Притвори очи, подпъхна лапички под тялото и обви опашка около себе си… Както седеше, опрял гръб в дървото, Сътън се вкамени, изведнъж проумял, без да знае точно как, какво се бе случило с него.

Помнеше как бе притворил очи, бе подпъхнал лапички под себе си и се беше обвил с опашка. Изпитал бе простите страхове и елементарното, безхитростно задоволство на друго същество… Същество, което се крие в царевичака далеч от хищни лапи и криле, спи сред ароматната, изсушена от слънцето трева, и чувствува смътното, но жизненоважно щастие да знаеш със сигурност, че разполагаш с храна, топлинка и подслон.

И не само бе почувствувал или узнал това, но дори беше се превърнал в мъничкото създание, приютено в царевичака. А в същото време си бе останал Ашър Сътън, седнал с гръб, опрян на високата грубокора хикория и отправил поглед към есенната долина.

Бяхме двама, каза си той. Сътън-човекът и Сътън-мишката. И тези двама бяха съвсем отделни личности. Но мишката, истинската мишка не подозираше това. В противен случай, ако тя бе разбрала, щях да знам и аз, тъй като бях и човек, и мишка.

Седеше тихо, без да помръдва, измъчван от любопитство. Любопитство и страх, страх от скритите нечовешки способности на собствения си мозък.

Докара кораба от Лебед, съживи се, след като го убиха, завъртя зарчетата да покажат две шестици.

А сега пък това!

Човек се ражда с тяло и съзнание, чийто функции са многобройни и сложни. Необходими са му доста години, докато напълно ги опознае и овладее. Месеци изминават, преди да стъпи несигурно на крака и произнесе първите думи, а после с години усъвършенствува мисълта и логиката си, за да ги превърне в прецизни инструменти… и понякога, каза си Сътън, изобщо не успява.

При това постоянно го напътствуват опитни наставници… отначало родители, после учители, лекари, служители на религията и учени и всички останали, които човек среща. Всички хора, всички взаимоотношения, всички сили са насочени към превръщането му в обществена личност, която може да оползотвори талантите си както за собственото си добро, така и за благото на общество, което го ръководи и не му позволява да се отклони от правия път.

Също и наследствеността, помисли си Сътън, наследствената памет и навикът да мислиш и постъпваш по определен начин и традициите, създадени от другите, и правилата, продиктувани от мъдростта на вековете.

Нормалният човек разполага с едно тяло и един разум и бог ми е свидетел, че те са му напълно достатъчни. А аз фактически притежавам нещо като второ тяло и дори може би още един разум, но за тях нямам нито наставници, нито пък наследствена памет. Затова още не зная как да ги използувам. Все едно че едва сега прохождам и откривам постепенно своите възможности. По-късно, ако живея достатъчно дълго, навярно ще се науча и да ги прилагам както трябва.

Но има грешки, които са неизбежни. След като проходи, детето често се препъва, а думите, които произнася, отначало само наподобяват истинските и то няма достатъчно знания, за да не изгори пръстите си със запалената клечка кибрит.

— Джони! — извика той. — Обади се, Джони!

— Да, Аш?

— Ще има ли и друго, Джони?

— Имай търпение — отвърна Джони. — Не бива да ти казвам. Трябва сам да разбереш.