Клифърд Саймък
Отново и отново (44)

44

Сътън се събуди на непознато място и остана да лежи неподвижен в леглото. През отворения прозорец подухваше лек ветрец и стаята, украсена с фантастични живи стенописи, се къпеше в ярки слънчеви лъчи. Вятърът донасяше аромат на цъфнали цветя, а на дървото край прозореца весело чуруликаше птичка.

Сътън бавно проучи със сетивата си стаята… непозната стая с чудновата форма и мебелировка, по чиито стени зелени и морави маймунки се гонеха по полюшващата се на височината на цокъла пълзяща лоза.

Той спокойно проследи спомените си до мига, когато бе загубил съзнание. В тъмнината на нощта проблясваха пистолети, а една ръка бе запушила ноздрите му.

Упоен, каза си Сътън. Упоен и отвлечен.

Преди това бе слушал песента на щуреца, жабешкия хор в блатото и говорещия ручей, който бълбукаше надолу по склона, забързан към неизвестната си цел.

А преди това един човек, седнал зад бюрото си, му бе говорил за своята корпорация, бе споделил с него мечтите и проектите си.

Фантастично, помисли си Сътън. Сега, сред ярко осветената стая, самата идея му изглеждаше чиста фантазия. Нима бе възможно, след като завладее звездите, човекът да се устреми към галактиките!

И все пак само човешкият ум можеше да роди такъв грандиозен проект. Някога самата мисъл, че човекът може да се издигне над повърхността на своята родна планета, е била считана за фантазия. По-късно фантастична е изглеждала мечтата да напусне пределите на Слънчевата система и да излезе в страхотната бездна на междузвездното пространство.

Но в думите на Тревър се долавяше сила, сила и твърдата убеденост на човек, който добре знае накъде е тръгнал, защо го прави и какво е необходимо, за да осъществи плана си.

Идеята за превъзходството на човека, бе казал Тревър. И това наистина е единственото, което е необходимо.

Човекът щеше да стане велик като истински бог. Философските и житейските представи на хората щяха да се превърнат в основни представи за цялата Вселена, този крехък, пространствено-временен мехур, понесен от тайнственото море на Космоса, отвъд което разумът не може да проникне. Макар че когато човекът достигне целта си, той може да е в състояние да разгадае тази тайна.

В ъгъла имаше огледало и в него се виждаше долната част на тялото му, облечена в къси гащета. Сътън размърда пръстите на краката си, като наблюдаваше отражението им в огледалото.

Вие сте единственият, който ни възпира, бе казал Тревър. Вие сте единственият човек, който пречи на хората. Препятствието, което не им позволява да станат богове.

Но не всички мислеха като Тревър. Имаше и хора, които не бяха заблудени от слепия шовинизъм на човечеството.

Представителите на Лигата за равенство на андроидите бяха разговаряли с него веднъж, след като го бяха причакали един ден на излизане от асансьора, застанали в редица, сякаш очакваха, че ще се опита да избяга, и бяха решени да му попречат.

Единият от тях мачкаше с мръсни пръсти износено кепе, а жената, чиято коса висеше на сплъстени кичури, бе скръстила ръце на корема си, демонстрирайки решителност и упорство.

Разбира се, че бяха смахнати. Ревностни защитници на една кауза, която ги обричаше на безмълвно, унищожително презрение. Дори андроидите, за които те се застъпваха, не бяха на тяхна страна, защото разбираха добре колко са безсилни да постигнат нещо въпреки крещящата показност на усилията им.

Хората, помисли си Сътън, нито за миг не забравят, че са хора, и затова не могат да проумеят величието на скромността, която е необходима за постигането на истинско равенство. Дори самите представители на Лигата, която се бореше за равенство на андроидите, просто не можеха да не се отнасят снизходително към онези, чието равенство искаха да извоюват.

Как беше се изразил Хъркимър? Равенство да, но не и подарено им като особено благоволение от страна на хората. А друг начин просто не съществуваше, тъй като човечеството би позволило да има равенство само чрез височайшето си благоволение.

И все пак тези жалки покровители бяха единствените хора, към които можеше да се обърне за помощ.

Един човек, който мачкаше с мръсни пръсти кепето си, придружен от стара досадница и друг възрастен мъж, който разполагаше с много свободно време и нямаше какво да прави.

Но съществува и Ема Армър, помисли си Сътън.

Сигурно има и други като нея. Хора, които точно в този миг помагат някъде на андроидите.

Спусна крака на пода и приседна на ръба на леглото. Забеляза чифт пантофи, обу ги, после се изправи и отиде до огледалото.

Оттам го погледна непознато лице, лице, което никога преди не бе виждал, и за миг го заля вълна на ужас и обърканост.

После, обзет от внезапно подозрение, вдигна ръка и напипа наклонения белег на челото си.

Приведе се напред и доближи лице до огледалото, за да се убеди, че не греши в предположението си. Белегът на челото представляваше задължителния за андроидите знак за самоличност! Кодово означение и сериен номер!

Прокара внимателно пръсти по лицето си и напипа изкуственото пластмасово покритие, което бе изменило чертите му до неузнаваемост.

После се обърна, отиде до леглото, седна предпазливо и сграбчи здраво края на дюшека.

Преобразен съм, каза си той. Превърнали са ме в андроид. Когато ме отвлякоха, бях човек, а ето че се събуждам андроид.

Вратата тракна и се чу гласът на Хъркимър.

— Добро утро, сър. Надявам се, че сте добре.

Сътън рязко се изправи.

— Значи ти си бил — каза той.

Хъркимър радостно кимна.

— На вашите услуги, сър. Желаете ли нещо?

— Нямаше нужда да ме упоявате — рече Сътън.

— Нямахме време, сър — обясни Хъркимър. — Вие щяхте само да объркате всичко, докато ни се мотаете в краката и настоявате да ви обясним какво става. Затова ви упоихме и отнесохме. Повярвайте ми, сър, друг начин нямаше.

— Май имаше престрелка — каза Сътън. — Чух гърмежи.

— Изглежда — каза Хъркимър, — някакви ревизионисти се спотайваха наоколо, а нещата са малко сложни, сър, за да се обяснят с една дума…

— Имате вземане-даване с тях, така ли?

— Ами, откровено казано — рече Хъркимър, — някои от тях доста прибързано се хванаха за пищовите. Много неразумна постъпка, сър, за която здравата си изпатиха.

— Това едва ли ще помогне много — забеляза Сътън, — ако идеята е била да ме измъкнете от шайката на Тревър. Той вероятно ме следи с психоиндикатор и знае къде се намирам. Сигурно мястото вече най-внимателно се наблюдава.

Хъркимър се ухили.

— Точно така, сър. Хората на Тревър буквално се препъват един в друг, обикаляйки наоколо.

— Тогава защо е този маскарад? — сърдито попита Сътън. — С каква цел сте ме дегизирали?

— Ами, сър — заобяснява Хъркимър, — причината е следната. Решихме, че никой нормален човек няма да се съгласи да го вземат за андроид. Ето защо ви превърнахме в андроид. Всички търсят човек и едва ли ще им хрумне да обръщат много внимание на андроидите.

Сътън изсумтя.

— Страшно умно — рече той. — Да се надяваме само, че…

— О, разбира се, че скоро ще се досетят, сър — весело каза Хъркимър. — Но така ще спечелим известно време, за да осъществим плановете си.

Докато говореше, той бързо отваряше разни чекмеджета и изваждаше оттам дрехи.

— Толкова е хубаво, сър, че отново сте при нас — говореше той. — Всичките ни опити да ви открием пропадаха. После ни хрумна, че ревизионистите навярно ви държат затворен някъде, и удвоихме усилията си тук, като наблюдавахме много внимателно всички събития. От пет седмици насам следим абсолютно всеки ход на Тревър и бандата му.

— Пет седмици! — изуми се Сътън. — Пет седмици ли каза?

— Точно така, сър. Пет. Изчезнахте точно преди седем седмици.

— По моя календар изминаха десет години — каза Сътън.

Хъркимър поклати мъдро глава, без да се учуди.

— Времето е най-странното нещо, сър. Човек никога не може да го разбере.

После сложи дрехите на леглото.

— Облечете тези дрехи, сър, и ще слезем долу да закусим. Ева ни очаква и ще се радва да ви види, сър.