Мери Джо Пътни
Дивачката (43)

Епилог

Практична както винаги, лейди Лусия Ренборн успя да избере един прекрасен септемврийски ден за сватбата си. Церемонията се състоя в енорийската църква в Дорнлей, за да могат да присъстват всички приятели и съседи на семейството.

Венчавката мина гладко, с изключение на едно малко произшествие — младоженецът изтърва сватбената халка, която се търкулна по каменния под, но бързо бе вдигната от един шафер. Доминик изпита искрено съчувствие към бъдещия съпруг — той самият беше кълбо от нерви, когато се венчаваше за Мериъл, а тогава присъстваха много по-малко хора.

Церемонията завърши с целувка на новобрачните, след което гостите излязоха в двора на църквата, за да ги изчакат. Доминик през цялото време не пускаше ръката на Мериъл. Макар че сега тя изглеждаше много по-спокойна сред многолюдната тълпа, той не искаше да й се случи нищо лошо.

Децата се гонеха щастливо из украсения с цветя и панделки двор, а хората бъбреха оживено и се смееха. Наблизо бяха подредени малки кошнички, пълни с розови листенца. Мериъл се огледа и рече:

— Ей сега се връщам.

Докато тя се отдалечаваше, Доминик развеселено забеляза, че макар бледозелената й рокля да бе безукорна, а косата й — прибрана в елегантен кок под изящното боне, тя бе изхлузила обувките си, за да усеща меката трева.

— Радвам се да видя, че все още не се е цивилизовала напълно — разнесе се плътният глас на Кайл до него.

— Мисля, че няма опасност — усмихна се Доминик, припомняйки си изминалата нощ. Никой не можеше да си представи какви вълнения крие женитбата с една страстна дивачка.

Извърна се към брат си. Двамата не бяха имали възможност да останат насаме, откакто Доминик и Мериъл бяха пристигнали в Дорнлей. Но Кайл изглеждаше много по-спокоен от последния път в Уорфийлд. Тогава той бе отчаян от загубата на любимата жена и съсипан от чувството, че е предаден. Сега изглеждаше… много по-уравновесен. Беше в мир и разбирателство със себе си и Доминик не го бе виждал такъв от дете.

— Говори ли с Рексъм? — попита Кайл. — След като Мериъл няма мъжки роднини по бащина линия, старото момче планира да издейства титлата да се завещае на теб и нея. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Така че ти най-после ще станеш граф.

— Мили Боже! — смаяно прошепна Доминик.

— Ще ти хареса ли да бъдеш следващият лорд Греъм?

Брат му се поколеба.

— Една титла наистина не ми се струва толкова важна. Ще попитам Мериъл какво мисли по този въпрос.

Лицето на Кайл придоби сериозно изражение.

— Смятам да напусна Англия, Доминик. Не знам кога ще се върна. — Кимна към църквата. — Останах толкова дълго единствено заради сватбата на Лусия. Утре тръгвам.

— Проклятие! — изпусна се Доминик, но потисна детинското си желание да се опита да промени решението на брат си. Кайл заслужаваше да бъде щастлив по своему. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен — тихо отвърна Кайл. — Каква ирония на съдбата — да тръгна точно когато двамата с теб отново се помирихме. Но ако не замина сега, никога няма да го сторя.

— А какво казва Рексъм за това?

— Ще му го съобщя тази вечер. Няма да бъде щастлив, но той има теб и Мериъл. Вие ще се погрижите за наследството, ако нещо се случи с мен. — Кайл се поколеба, търсейки подходящите думи. — Аз винаги съм искал да бродя из далечни места и да видя непознати земи, но бях длъжен да остана в Англия и да изпълнявам ролята си на наследник. Тогава… един човек ме накара да осъзная, че винаги мога да избирам как да изживея живота си. Време е да направя това, за което съм мечтал.

Доминик протегна ръка.

— Само не забравяй да се върнеш някой ден.

Кайл я пое и я стисна силно.

— Няма.

Погледите им се срещнаха и Доминик усети как буцата на гърлото му се стопява. Разделени и от половината свят, те никога повече нямаше да бъдат толкова далеч един от друг, колкото в миналото.

— Давам ти Пегас. Когато го яздиш, мисли за мен.

Опитвайки се да запази спокойния израз на лицето си, Кайл се обърна и се смеси с тълпата тъкмо когато вратите на църквата се отвориха. Отвътре се появи щастливата новобрачна двойка. Мериъл и Доминик се присъединиха към поздравяващото ги множество точно навреме, за да засипят Лусия и сияещия й съпруг с рози. Поне един от семейството да има нормална сватба, тъжно си помисли Доминик, докато хвърляше последното от уханните листенца.

Мериъл улови ръката му и го поведе към отдалечения край на църквата.

— Ела да видиш!

Спряха пред туфа сини цветя.

— Никога не съм ги виждала. Смяташ ли, че викарият ще ми позволи да занеса няколко в Уорфийлд?

Цветята не бяха нищо особено, поне според Доминик, но Мериъл беше познавачът.

— Мисля, че да. Ще дойдем утре и ще го попитаме. — Огледа се, видя, че наоколо няма никой и я привлече към себе си. — Не съм те целувал, откакто излязохме от Дорнлей.

— Цяла вечност! — закачливо го стрелна с поглед Мериъл.

Целувката й бе пълна със страст и себеотдаване. Дишането им се учести, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Без да откъсва устни от нейните, Доминик я притисна към ствола на близкото дърво.

Задъхана и едва сдържаща смеха си, Мериъл отметна глава.

— Предполагам, че ще ми кажеш, че не е много прилично да се любим под този дъб на сватбата на сестра ти, когато всеки миг може да дойде някой.

Той неохотно се отдръпна.

— Взе ми думите от устата. Но помисли колко хубаво ще бъде, когато отново останем сами.

— Мисля, мисля — страстно прошепна съпругата му.

Докато Мериъл оправяше роклята си, Доминик рязко каза:

— Кайл напуска Англия. Иска да види света.

Погледът й срещна неговия.

— Съжалявам. Но сигурно ти съжаляваш много повече.

— Да, обаче ще се оправя. Радвам се, че най-после ще направи това, което винаги е искал. — Прегърна я през раменете. — Нека се върнем пеша до Дорнлей.

Тя кимна и двамата излязоха през задната врата. Поеха по пътеката между дърветата, която щеше да ги изведе до голямата къща.

— Кайл ми спомена, че баща ми иска да изпрати петиция до краля с молба титлата Греъм да се даде на теб, вместо да остане без претендент. Ще ти хареса ли да бъдеш лейди Греъм?

Тя не отговори веднага. После вдигна глава и му се усмихна.

— Бих искала един ден моят син да наследи от теб титлата на баща ми.

В гърдите му се надигна неизказана радост — тя вече не изпитваше безпокойство при мисълта за деца. Съпруга, земя, семейство. Какво повече би могъл да желае един мъж?

— Кога за последен път ти казах колко много те обичам?

— Вече мина цял час. Много, много отдавна. А сега е мой ред. Обичам те, Доминик, с тялото и душата си. — Усмихна му се дяволито, сгуши се в прегръдките му и страстно се отърка в него. — Особено с тялото си.

Кръвта му кипна. Докато я целуваше, осъзна, че тази пътека е много по-усамотена, отколкото църковния двор.