Мери Джо Пътни
Дивачката (42)

Глава 41

Доминик се свлече на земята. Мериъл изпищя. Защо трябваше да се хвърля срещу чичо й? И двамата щяха да избягат, ако не се бе опитал да проявява излишна смелост!

Скована от ужас, младата жена коленичи до неподвижното тяло на съпруга си. Мили Боже, как щеше да живее без него?

По слепоочието му се стичаше тънка струйка кръв, но все още дишаше. Докосна с треперещи пръсти лицето му. Не беше мъртъв. Засега.

Обаче те така или иначе нямаше да видят изгрева, ако планът на Греъм успееше. Защо не бе разбрала, че именно той стои зад смъртта на родителите й? Отделните парченца от мозайката винаги са били в съзнанието й, но тя все отказваше да ги подреди. Бе предпочела безопасността на своя свят на привидна лудост, лишен от непоносимите спомени и от сянката на убиеца.

В гърдите й се надигна гняв. Погледна към Греъм, който стоеше малко настрани и я наблюдаваше със светнали очи.

— Ти, мръсно дяволско изчадие!

— Какъв език, скъпа моя! Ти наистина си една малка дивачка. — Вдигна месинговата топка. — Предпочитам да използвам това, защото всички рани ще бъдат приписани на падането ти, но мога и да те пронижа с кинжала, ако предпочиташ. — Размаха блестящото острие. — В крайна сметка ти си моята единствена племенница, така че мога да проявя милост.

— Ако в семейството ни има луд, то това си ти — гневно процеди младата жена.

— Луд? Едва ли. По-точно съм изключително практичен. — Захвърли бастуна с кинжала и пристъпи към нея, вдигнал месинговата топка.

Смяташе, че тя ще приеме смирено смъртта си. Обаче Мериъл ловко се извъртя и избягна удара.

Тежката топка се стовари върху дясната й ръка, причинявайки й остра болка, но в същото време чичо й изгуби равновесие. Мериъл се спусна към мястото, където преди миг бе захвърлил бастуна с кинжала, и се извъртя, стиснала смъртоносното оръжие с двете си ръце.

— Ти смяташе, че Доминик е по-опасният, но сгреши. Сега ще умреш заради това, което му причини.

Греъм примигна, смаян от обрата на събитията. После се засмя.

— Да не би да си въобразяваш, че дете може да рани опитен войник? — Хвърли се напред с намерението да изтръгне оръжието от ръцете й.

Сграбчи я за рамото, но тя заби острието. Плисна кръв и Мериъл успя да се освободи от хватката.

— Малка кучка! — Греъм докосна раната си, после погледна невярващо окървавените си пръсти. — Ще си платиш за това! Сега смъртта ти ще бъде много по-мъчителна.

— Никой няма да умре тук тази нощ. — Плътният глас принадлежеше на Кемал, който вземаше по три стъпала наведнъж. В ръцете му проблясваше острието на извития кинжал.

Греъм изруга.

— Дали да не го нарежем на парчета, Кемал? — попита Мериъл.

— Не, милейди — нежно отвърна индиецът. — Той е мой. Ако знаех, че този мръсник е виновен за клането в Алури, отдавна да съм го убил.

Греъм хвърли месинговата топка и измъкна от вътрешния джоб на сакото си пистолет.

— Така е по-рисковано, но вие не ми давате избор. — Насочи дулото към Кемал. — Едва ли някой ще чуе изстрела при цялата тази глъчка около огъня.

— Не! — извика Мериъл. Острият пукот разцепи нощта. Два ли бяха изстрелите? Облак от гъст черен пушек засенчи погледа й.

Някакъв глас изрева:

— Мериъл, вземи му оръжието!

Не беше Доминик, а Максуел. Мериъл пусна кинжала и грабна пистолета, който лежеше на земята. С изстрела си Максуел го бе избил от ръката на Греъм и бе отклонил куршума, предназначен за Кемал.

— Всичко свърши, копеле! — изсъска младият мъж. — Ние сме повече, а ти вече си обезоръжен. Но ако наистина си ранил сериозно брат ми, ще взема кинжала на Кемал и ще помогна на Мериъл да те нареже на малки парченца.

— Трима срещу един не е много спортсменско — обади се Кемал и пристъпи към Греъм.

— Пет пари не давам дали е спортсменско, или не! — заяви Максуел със заплашително тих глас. В този миг Мериъл осъзна колко различен от него бе Доминик. Той беше цивилизован мъж. А у нея, също като у Максуел, се криеше кръвожаден звяр. Нищо чудно, че нямаше желание да се омъжи за него — двамата твърде много си приличаха. Доминик бе този, който владееше душата и тялото й.

Замаяна от облекчение, че опасността е отминала, тя пусна пистолета и пристъпи към съпруга си, който лежеше неподвижно между нея и Греъм. Отправи гореща молба към Бога раната му да не е сериозна. В този миг чичо й я сграбчи и я вдигна високо във въздуха, така че краката й се залюляха.

— Аз може и да умра — изръмжа той, — но няма да съм сам!

Стисна я здраво и се спусна към отвора в стената. Мериъл се опита да се освободи, но Греъм беше твърде огромен и твърде силен. В следващия миг тя почувства ужасяващата празнота на бездната под себе си и видя лунната светлина, посребрила далечните води на реката.

Някакви силни ръце обаче сграбчиха краката й. Помисли, че се разкъсва на две. После бе издърпана от хватката на Греъм. Отпусна се изнемощяло до стената. Виковете на чичо й се извисиха над руините на древния замък и заглъхнаха в нощта.

Все още замаяна, Мериъл осъзна, че Доминик я бе спасил с тежестта на собственото си тяло, издърпвайки я върху себе си. Обви ръце около врата му.

— Ти си добре!

Съпругът й неуверено се засмя.

— Не съм толкова сигурен — главата вероятно ще ме боли поне още седмица, но мисля, че ще оцелея!

Мериъл избухна в сълзи и зарови лице на гърдите му,

— Обичам те, Доминик. Да не си посмял да умираш преди мен!

Той застина.

— Ако наистина ме обичаш, Мериъл, сигурно ще живея вечно.

В следващия миг Максуел коленичи до тях.

— Нали не си ранен тежко, Дом? — Внимателно отметна косата на брат си, откривайки дълбоката рана на слепоочието.

— Бях изгубил съзнание за малко, но вече се чувствам по-добре. — Доминик бавно се надигна, после се изправи на крака с помощта на брат си.

— Добре, че Греъм те удари по главата — безгрижно заяви Максуел. — Твърде е корава, за да й стане нещо.

Доминик се засмя, а Мериъл погледна към Кемал, който стоеше до парапета, загледан в бездната.

— Дали има вероятност чичо ми да е оцелял?

— Не — тъжно отвърна индиецът. — Колелата на съдбата се въртят бавно, но накрая постигат крайната си цел.

— Тази нощ си спомних всичко, което се случи в Алури. Ти беше там, нали, Кемал?

Той се извърна и я погледна с тъмните си като вечността очи.

— Аз бях един от многото синове на махараджата на Канхар. Не първородният, а офицер в армията на баща си. Понякога яздех с бандитите, за да съм сигурен, че не престъпват заповедите му и не предизвикват твърде много хаос. — В гласа му прозвучаха язвителни нотки. — Това бе много важен и отговорен пост. От мен се очакваха големи дела.

Мериъл го приближи.

— Значи… ние сме се срещнали в онази нощ на клането?

Лицето на Кемал се сгърчи.

— Знаех, че през онази нощ ще се случи нещо ужасно, защото към конниците се присъедини някакъв фанатик, който говореше урду като местен и крещеше да се пролее повече английска кръв. Макар че мисията не бе по вкуса ми, аз все пак участвах в нея, докато не чух вика. Тогава вдигнах глава и видях на балкона една жена, обзета от пламъци. Това бе най-ужасяващата гледка в живота ми.

— Хирал те прокле, нали?

Кемал кимна.

— Заповяда ми да те спася в името на душата си. После те хвърли в ръцете ми. Ти беше нежна и крехка като птиче, а сребристата ти коса те обгръщаше цялата. Улових те и внезапно почувствах… светостта на живота. За първи път истински осъзнах последствията от жестокостта, която дотогава бе част от мен.

В съзнанието й изплува един образ — изкривеното от ужас лице на Кемал, озарено от разрушителните пламъци.

— Значи ти си ме спасил и си ме отвел в женското отделение на двореца!

Индиецът разпери ръце.

— Знаех, че там ще бъдеш в безопасност. Вече бях осъзнал, че не съм създаден за воин, но трябваше да минат много месеци, за да разбера, че никога няма да имам друг живот, докато съм син на своя баща. После узнах, че се готвят да те дадат за жена на един съседен принц. Тогава отидох при махараджата и му предложих да те върне на англичаните, които щяха да му бъдат много благодарни.

Мериъл кимна.

— А в Камбей са те помолили да придружиш госпожа Мадисън и мен до Англия.

Чичо й бе напуснал Индия много преди това, така че нямаш кой да разпознае в Кемал един от нападателите. Той е бил просто образован и възпитан индиец, на когото са имали доверие.

— Значи си бил принц, а госпожа Мадисън те е взела за пазач на харема.

— Благодарен съм за това — то ме раздели с миналото ми и откри пред мен пътя на покаянието. Но един живот няма да е достатъчен, за да изкупя всичките си грехове. — Погледна я в очите. — Не очаквам да ми простиш, защото и аз не мога да си простя.

Сълзи запариха в очите й и тя се хвърли в прегръдките му.

— Разбира се, че ти прощавам. Та ти беше моето спасение!

Кемал я притисна за миг.

— Благодаря ти, мое малко цвете.

Мериъл се отдръпна. Чувстваше, че една врата в живота й току-що се бе затворила. Сега разбираше коя беше и защо бе точно такава.

— Макар че бих искал Греъм да си плати за стореното, смятам, че е по-добре смъртта му да бъде сметната за нещастен случай — обади се Максуел.

Мериъл потръпна, като си помисли за всеобщия интерес, който щеше да предизвика разкриването на престъпленията на чичо й. Никой нямаше да спечели от един скандал.

— Колкото по-малко се говори за онзи звяр, толкова по-добре.

Обърна се към Доминик. Нужно й бе доста време, за да познае любовта. Сега тя гореше с ярък пламък в сърцето й и изпълваше всяка нейна клетка с желание за закрила, страст, приятелство и разбиране.

— Веднъж ти ми каза, че си готов да напуснеш Уорфийлд, стига аз да те помоля. Ако някога си изгубя дотолкова разсъдъка и го направя — моля те, не си отивай!

Доминик се засмя и я целуна.

— Не се тревожи, любов моя. Не съм сигурен, че в този случай щях да бъда истински джентълмен и да удържа на думата си.

Мериъл зарови лице на гърдите му. Усети силните удари на сърцето му.

— Не е нужно да бъдеш джентълмен, стига никога, никога да не ме напускаш.