Мери Джо Пътни
Дивачката (27)

Глава 26

Лусия прегърна брат си и прошепна:

— Добре изиграно, Дом. Тази сутрин си толкова строг и високомерен, че наистина повярвах, че си Кайл.

Той я пусна и й се усмихна.

— Опитай се да се държиш прилично, моя малка сестричке.

Тя разтвори широко очи в престорена невинност, после се обърна, за да се сбогува с домакините си и да им поблагодари за гостоприемството. Всички се бяха събрали около каретата на Рексъм. Обитателите на Уорфийлд явно нямаха търпение да изпратят графа. Докато си разменяха последните любезности, Доминик мислено поблагодари на Бога, задето никой не спомена необичайния завършек на предишната вечер.

Ала благодарността му бе подранила. Защото, след като направи реверанс на дамите за гостоприемството им, баща му се обърна към него:

— Миналата нощ видя ли се с малката палавница, да й дадеш някой и друг урок по добро поведение?

В съзнанието на Доминик изплуваха картини от урока който й бе дал, но бързо се овладя и отвърна:

— Обясних й необходимостта да изпълнява някои от изискванията на обществото. Вярвам, че думите ми ще имат ефект.

— Надявам се. — Графът загрижено поклати глава. — Изпитвам силни съмнения относно този брак. Еймуърт ме увери, че момичето било нормално, но аз мога със сигурност да заявя, че не е. Не я виждам като графиня Рексъм нито като майка на бъдещ граф. Може би годежът трябва да бъде отменен.

Доминик изпита истински гняв. Как се осмеляваше баща му първоначално да се отнася към Мериъл като към едно богато сираче, което може да бъде използвано, а след това като към луда жена, която няма никаква стойност и чувства? Ала успя да овладее навреме гнева си и изрече със спокоен тон:

— За мен развалянето на годежа ще бъде срамно потъпкване на дадената дума.

— Да, но всички сме съгласни, че момичето трябва да желае този брак. А ти със сигурност можеш да я убедиш да промени решението си. — Графът грубо се засмя. — Погрижи се да наемат някой привлекателен коняр, който, е достатъчно страстен, за да задържи вниманието й. Така ще се оттеглиш с чест.

— Вие ме смайвате, сър — ледено процеди Доминик.

Графът го изгледа с присвити очи.

— Какво става с чувството ти за хумор, момче? Нима мислиш, че говоря сериозно. Тя може и да е луда, но все пак е дама и заслужава нещо повече от един коняр, макар че не подхожда за графиня.

Доминик преглътна, осъзнавайки, че едва не се бе издал.

— Извинете, сър. Лейди Мериъл вдъхва желание да бъде закриляна.

— Очевидно — изръмжа графът. — Направи всичко, което е по силите ти, Максуел. Не искам скандали, но няма да се разплача, ако момичето се откаже от брака.

Каква ирония! И Рексъм, и Мериъл бяха на едно и също мнение относно този съюз.

— Аз също не желая скандал, сър — сковано изрече Доминик. — Приятен път.

Докато наблюдаваше баща си, който се обърна и се отправи към каретата, Доминик внезапно изпита желание да му зададе въпроса, който го бе измъчвал през половината от живота му. Като по-млад не се бе осмелявал да го стори, а после нямаше възможност.

— Защо ни изпратихте двамата с брат ми в различни училища? — неочаквано изрече той с интонацията на Кайл.

Рексъм се спря и се намръщи.

— Защо, по дяволите, ме питаш точно сега?

— Винаги съм се чудел.

— Бяхте твърде близки. Ако бяхте отишли заедно в Итън, нямаше да имате отделен живот — рязко отвърна графът. — Това щеше да бъде лошо за теб и още по-лошо за твоя брат. Нужно беше да се разделите още докато сте млади, за да имате и различни приятели.

Доминик стисна устни, припомняйки си първите нещастни месеци в училището.

— А никога ли не ви хрумна колко болезнено ще бъде това?

Сянка на съжаление премина през помътнелите очи на баща му.

— Нима смяташ, че не разбирах как го понасяте? Твоят брат никога не ми го прости, а подозирам, че и ти също. Но това беше единственото правилно решение. Дори майка ти се съгласи. — Кимна рязко, качи се в каретата и се отпусна върху покритата с кадифе седалка.

Лусия се настани след него, прошумолявайки с полите си. Лицето на графа се стопли от усмивка, която пазеше само за нея. Дъщеря му никога не му бе създавала неприятности като синовете му.

Лакеят затвори вратата и каретата тръгна. Доминик механично махаше за довиждане, докато мислите препускаха в главата му.

Майка му се бе съгласила! Това бе нещо ново; той предполагаше, че е направено въпреки нейните възражения, защото тогава тя бе плакала. Но явно е страдала, задето е приела раздялата за доброто на децата си. Бе починала наскоро след неговото заминаване.

Трябваше обаче да признае, че баща му е бил прав. На времето той бе изпитал само болка, но когато постъпи в армията, бе достигнал до същото заключение като Рексъм, че е нужно да си изгради независим живот, извън сянка на брат си.

Трудно му бе да признае, че графът е бил прав. А още по-трудно бе да приеме, че неговият строг и властен баща е постъпил така от искрена загриженост, а не от вродена жестокост.

 

Как бе възможно всичко да си е същото и в също време да е напълно променено? Три дни Мериъл и Ренборн излизаха заедно на езда и работеха в градината под строгия поглед на Кемал. И все пак… всичко бе различно. Мериъл вече не изгаряше от смътно и неопределено желание, сега вече знаеше какво означава да съедини тялото си с неговото и страстта й бе много по-дълбока и завладяваща.

Двамата отново подрязваха декоративните храсти, защото тази работа нямаше край. Тя бе коленичила до едната хрътка и оформяше протегнатите й лапи, когато усети погледа на Ренборн, вдигна глава и видя, че я наблюдава с тъжни очи.

— Доминик — тихо прошепна Мериъл, за да не я чуе Кемал.

Лицето му засия със замайващо интимна усмивка. Тя затаи дъх. Изгаряше от желание да го привлече върху дъхавата трева, да се излегне върху него, да го хапе и целува. После двамата да се търкалят, докато целите се покрият със зелени петна, а той да я изпива докрай с очи, замъглени от страст.

Вместо това младата жена сведе поглед и отряза един непокорен клон от тиса. От три дни непрекъснато мислеше за него, борейки се с изкушението да го съблазни противно на добрите му намерения. Съмняваше се, че той ще я отхвърли, ако се промъкне в леглото му през нощта.

Но за нейна изненада успя да овладее желанията си. Макар че не вярваше в убежденията му, би било нечестно да го предизвиква да изневери на моралните си принципи. С мрачна усмивка си призна, че у нея бе настъпила една много важна промяна — държеше се като зряла жена. Да бъдеш безотговорна луда, бе много по-просто и забавно.

За щастие скоро се увери, че не е бременна. Знаеше много малко за бебетата и със сигурност не бе готова да посрещне усложненията, която една бременност би предизвикала.

Мериъл въздъхна. Години наред бе напълно доволна от живота си. Наслаждаваше се на цветята, на плодородната земя под босите си нозе, на великолепието на вечно променящата се природа. А сега това задоволство бе изместено от жаждата й за един мъж.

Но този мъж искаше да се оженят. Явно задоволяването на желанията й изискваше изключително висока цена. Имаше кошмари всяка нощ, след като се любиха. Събуждаше се с разтуптяно сърце и откъслечни спомени за пламъци и писъци.

Дали бе възможно да се омъжи и да остане в безопасност в Уорфийлд? Или ще последват все по-настойчивите призиви „да заеме своето място в обществото“? Да бъде лейди Мериъл, богатата наследничка, да разполага с къща в Лондон и да бъде представена в двора? Откакто бе пристигнал, Ренборн непрекъснато я тласкаше към нови авантюри. Нямаше нищо против да язди отново, но напускането на имението бе нещо съвсем различно.

Стрелна с поглед Доминик, който се бе протегнал, за да подреже главата на коня. Какви дълги и стегнати мускули! Бе я дарил с неземна радост. Дори бе започнала да му вярва… поне донякъде.

Но кошмарите се завръщаха с пламъци и мрачни и неразбираеми послания за предателство. Не можеше да си обясни защо, но през годините предпазливостта бе станала неразделна част от нея. Макар че вярваше на Ренборн като на любовник, дори изпълненото й със страст сърце не можеше да я накара да направи такъв огромен скок и да остави живота си и Уорфийлд в неговите ръце.

А без доверие не можеше да има брак.

 

Доминик прие чаша шери от госпожа Маркс и направи остроумна забележка. После погледна към вратата, за да види дали Мериъл ще се появи за вечеря. Изминаха четири дни, откакто се бяха любили, а той имаше чувството са четири дълги години. Предишната нощ се събуди потънал в пот от трескавия сън, в който две преплетени тела се извиваха в жаркия огън на страстта. Едва се сдържа да не се промъкне по осветения от луната коридор и да нахлуе в спалнята й.

Както му бе обещала, Мериъл продължи да мълчи с изключение на няколкото думи, предназначени само за неговите уши. Питаше се дали тя осъзнава, че всеки път когато го прави, той се вцепенява от изпепеляваща страст която после бавно и мъчително затихва.

И все пак мъчението да я вижда през деня и да не може да я докосва, бе нищо в сравнение с това да не я вижда изобщо. Съзнаваше, че времето изтича. Щеше да изчака още три дни, преди да попита Мериъл дали е приела идеята за брак. Няколко пъти я улавя, че го наблюдава замислено, сякаш бе само спомен. Знаеше, че ще трябва да замине, ако тя продължава да отказва да се омъжи за него.

Чу стъпки в коридора. Но това не бяха леките стъпки на Мериъл. Икономът? Не, стъпките бяха твърде самоуверени. Вероятно някой посетител; никога не бе виждал подобна къща, в която всички пристигаха без предварително предупреждение. Но след като премина изпитанието от появата на Еймуърт и Рексъм, щеше да се справи и този път.

В стаята влезе мъж на средна възраст, облечен в пътнически костюм, последван от двама лакеи, също в пътнически дрехи, които оставиха багажа му до стената. Висок и як, новодошлият имаше походката и държанието на военен. Гневният му поглед обходи салона.

— Какво означава всичко това?

— Събрали сме се за вечеря, лорд Греъм — спокойно отвърна госпожа Маркс. — Колко мило, че пристигнахте навреме, за да се присъедините към нас.

Доминик замръзна. Мили Боже, само това му липсваше! Но какво, по дяволите, правеше Греъм в Англия? Не го очакваха поне още няколко седмици.

— Истинска изненада! — звънко възкликна госпожа Ректър, сякаш отгатнала мислите му. — А ние мислехме, че все още сте във Франция.

— Не ме обиждайте с тези фалшиви любезности. Много съм разочарован и от двете ви — сърдито изръмжа Греъм. — Узнах за болестта на Еймуърт и реших да се върна по-рано. Представете си моето удивление, когато посетих адвоката на Уорфийлд в Лондон, за да науча нещо повече за състоянието на графа, и открих какво става зад гърба ми. Адвокатът бе много разтревожен относно този… брачен заговор и беше благодарен за възможността да ми разкаже всичко.

Извърна намръщеното си лице към Доминик.

— Предполагам, че вие сте виконт Максуел. Нима репутацията ви е толкова отвратителна, че никоя нормална наследница от благороден род не би се омъжила за вас?

В този миг се появи Мериъл. Очите й се разшириха и тя изчезна във вихрушка от сини поли, за което Доминик й не благодарен, защото предстоящият сблъсък се очертаваше да бъде много, много грозен.

— Лорд Еймуърт ми обясни, че вие и двамата желаете само най-доброто за племенницата си, но имате разногласия по въпроса как да го постигнете — рече Доминик, надявайки се, че спокойното му държание може да поразсее напрежението. — След като опознах лейди Мериъл, аз напълно подкрепям лорд Еймуърт, че от нея ще излезе много добра съпруга, и съм му благодарен, дето е решил да осъществи отдавнашния план за обединяването на нашите две семейства.

— Много мило казано — изсумтя Греъм. — Но хубавите думи няма да прикрият факта, че този, който се опитва да се възползва от едно умствено недоразвито момиче, е отявлен негодник и мошеник.

— Вие подценявате способностите на вашата племенница — все така спокойно отвърна Доминик. — Наистина не обикновена жена, но с ума и преценките й всичко си е съвсем наред. А решението дали ще се омъжи, ще вземе самата тя.

Греъм стисна гневно юмруци.

— Глупости! Като един от нейните настойници аз имам задължението и правото да предотвратя всяка прибързана връзка. А Еймуърт се е опитал да ускори женитбата на моята племенница, докато отсъствам от страната.

— Дали имате това право? — язвително попита Доминик. — Мериъл е пълнолетна и предполагам, че никой съд досега не я е обявил за невменяема.

— Това може много лесно да се уреди! — Греъм присви очи. — Сигурен съм, че Еймуърт е действал от добри подбуди, но ако наистина отнеса този случай в съда, всеки съдии ще се съгласи, че момичето се нуждае от защитник и не може да бъде оставено в ръцете на някакъв си зестрогонец!

— Едва ли някой може да нарече лорд Максуел зестрогонец, лорд Греъм — неочаквано заяви госпожа Ректър. — Неговият произход и положение в обществото са равни на тези на Мериъл, а добротата му и състрадателната му природа го правят идеален съпруг за една млада жена с… деликатен характер. Лорд Еймуърт е направил отличен избор.

Греъм се втренчи в госпожа Ректър, която изобщо не трепна от свирепия му поглед. Какво великолепно старо момиче, мислено й се възхити Доминик. Изглеждаше мила и податлива, но явно имаше смелостта да се опълчи на един разгневен граф.

— Уважавам загрижеността ви за лейди Мериъл, сър — каза Доминик, потискайки моментната болка, че той не е желаният наследник на Рексъм, а само незначителният втори син, — обаче смятам, че я познавате по-малко, отколкото си мислите.

Греъм го изгледа с подчертано презрение.

— Значи само за няколко дни вие сте се превърнали в експерт, докато аз, който се грижа за нея още от дете, не я познавам? Каква арогантност!

— Тя се променя много бързо. — Доминик взе внезапно решение. — Дори започна да говори.

Ченето на Греъм увисна, а двете дами ахнаха. Графът се съвзе пръв.

— Истина ли е, госпожо Маркс?

— За пръв път го чувам — отвърна жената с ококорени

— Мериъл наистина ли е говорила, лорд Максуел?

— Да, при това съвсем разумно. Но тъй като е много срамежлива, засега разговаря само с мен. Вярвам обаче, че след известно време ще се отпусне и пред вас.

Графът изсумтя.

— Ще го повярвам, когато го чуя със собствените си уши.

Доминик дълбоко се съмняваше, че Мериъл ще проговори пред насъбралата се група дори и само за да го спаси от прозвището „лъжец“.

— Както вече ви казах, тя е много срамежлива. За нея не е никак лесно да промени връзките си със света. Затова би трябвало сама да реши колко бързо ще се приспособи.

— Всичко това ми звучи като врели-некипели, с които искате да прикриете безсрамната си алчност — сви устни Греъм. — Желая повече от всичко Мериъл да проговори. И бих дал всичко, за да чуя как ме нарича „чичо“ отново, но това никога няма да стане. Тя е неспособна да разбере дори най-простата забележка или въпрос.

В гърдите на Доминик се надигна гняв от упорството на графа. Но вече знаеше, че ефирната красота на Мериъл предизвиква естествена загриженост.

— Тя не винаги обръща внимание на това, което казват хората — изтъкна с помирителен тон младият мъж, — но притежава удивителни умения на градинар. Татуировките, които рисува, изискват невероятен талант. Всеки час, който съм прекарал в нейната компания, бе доказателство за един изключително оригинален ум.

— И аз често съм си мислила, че тя разбира много повече, отколкото подозираме — обади се госпожа Маркс.

— Вярвате го, защото така ви се иска. По същия начин имате добро мнение за Максуел, защото е представителен млад мъж и защото ви се ще да мислите хубави неща за него. — Греъм изгледа намръщено Доминик. — Но как можете да допуснете самата мисъл това невинно дете да бъде дадено на един разглезен благородник, който ще я ограби и след това ще я захвърли?!

— Мериъл не е дете! — разпалено възрази Доминик. — Тя е жена…

Греъм замръзна, доловил страстта в гласа на млад мъж.

— Мили Боже, вие сте спали с нея, нали? Вие… вие сте един отвратителен развратник!

Доминик реагира с малко закъснение.

— Кълна се, че не съм съблазнил лейди Мериъл. — Тя обаче го бе съблазнила. Чувстваше се виновен, затова думите му прозвучаха кухо и неубедително. Дори негова съюзница, госпожа Ректър, изглеждаше разстроена.

— Би трябвало да поискам удовлетворение, но един дуел само ще опетни репутацията на Мериъл — избухна Греъм — Имате на разположение половин час, за да напуснете Уорфийлд. — Стисна зъби и един мускул заигра на бузата му. — А ако някога се осмелите да стъпите тук, кълна се пред Бога, че ще ви убия, без да си правя труда да ви обявявам дуел.

С тези думи се обърна към лакеите си и нареди:

— Придружете тази свиня до стаята му, за да си събере багажа, а след това го изпратете от имението. Ако се опита да ви се измъкне или да търси лейди Мериъл, спрете го по какъвто и да е начин.

Доминик осъзна, че Греъм е пристигнал с предварителното намерение да изхвърли натрапника. Затова и го съпровождаха двамата яки лакеи. Нищо чудно, че не се бе вслушал в никакви разумни доводи.

Младият мъж едва не избухна. Мериъл беше зряла жена, а не безпомощна кукла без разум и воля. Това бе нейната къща и бе напълно сигурен, че тя иска той да остане, така че чичо й нямаше никакво право да го гони.

Ала по законите на нормалното общество имаше. Единият от настойниците й бе направил зад гърба му нещо, с което той не бе съгласен. Като капак на всичко, Греъм бе пристигнал в Уорфийлд, за да открие, че компаньонките на племенницата му не са си свършили работата. На негово място Доминик сигурно щеше да бъде не по-малко ядосан.

Погледна към дамите, но не получи подкрепа. Госпожа Ректър го наблюдаваше с огромните си пълни със съжаление очи, а госпожа Маркс дръпна шнура на звънеца, за да извика Морисън.

— Аз обичам Мериъл и вярвам, че и тя ме обича — заяви Доминик с достойнство. — Надявам се, че след като се успокоите, ще можем разумно да обсъдим този въпрос.

Греъм горчиво се изсмя.

— Около племенницата ми няма нищо разумно. Ти си истински глупак! Това, че те отпращам оттук, е както за нейно, така и за твое добро! Тя два пъти ме е нападала с нож. Знам, че го е правила и с други. Бъди благодарен, че докато спиш нощем, няма да се тревожиш дали ще ти пререже гърлото.

Доминик смутено си припомни как Мериъл се бе нахвърлила върху бракониера. Ако тогава имаше нож, можеше сериозно да го рани. И все пак това бе съвсем разбираем гняв. Тя не беше луда!

Греъм даде знак на лакеите си. И двамата бяха високи и силни и сигурно струваха цяло състояние. Доминик не би могъл да се пребори с тях.

Със сковано лице той остави отдавна забравената чаша с шери на масичката и се запъти към вратата. Но преди да излезе, се спря и рече:

— Не забравяйте, че окончателното решение за женитбата принадлежи на Мериъл и на никой друг.

Греъм поклати глава с отвращение.

— И твоят разсъдък е не по-малко помътен от нейния.

Доминик се качи по стълбите към стаята си. Мислите му се блъскаха безпомощно. Макар че Греъм нямаше действителната власт да забрани присъствието му в Уорфийлд, на практика трябваше да си тръгне. Дори и да успее да се изплъзне от лакеите и да намери Мериъл, никога не би могъл да я помоли да избяга с него. Уорфийлд бе неин дом и корените й бяха също толкова дълбоки, колкото и на стария дъб, сред чиито клони се намираше нейното убежище.

Единствената му надежда бе да отиде при лорд Еймуърт. С негова помощ щеше да се върне — ако обаче Еймуърт още е жив и достатъчно силен, за да се бори с Греъм бъдещето на Мериъл.

 

Тя дори нямаше възможност да му каже сбогом.

Мериъл се оттегли в стаята си, за да си спести неприятната сцена в салона. Винаги избягваше чичо си Греъм. Макар че отдавна бе напуснал войската, той продължаваше да издава заповеди на всички, сякаш бяха негови подчинени.

Когато чу дрънченето на конския впряг, погледна равнодушно през прозореца, уверена, че каретата на Греъм напуска къщата. Вместо това видя мрачното лице на Ренборн. До него беше камериерът му, а конят му бе привързал отзад.

Сърцето й подскочи и замря. Той си заминаваше, но не доброволно, защото двама огромни мъже в ливреи със знаците на чичо й вървяха от двете страни на екипажа.

Когато стигна до главната алея, Ренборн дръпна юздите на коня и погледна към къщата. Лицето му бе напрегнато, Мериъл замаха отчаяно с ръка, но дългите лъчи на залязващото слънце се отразяваха от прозорците и той не можа да я види.

Мериъл смътно осъзна, че се разделят завинаги. Бе отказала да се омъжи за Ренборн и сега чичо й явно го гонеше от Уорфийлд. Дали щеше някога да се върне, след като бе отхвърлен и от нея, и от настойника й?

Изненадата й бе изместена от ярост. Как се осмеляваше всъщност чичо й да гони нейния любовник! Тя бе господарката на Уорфийлд и той нямаше никакво право да се отнася към нея като към малко дете. Завъртя се на пети, изскочи от стаята и се спусна надолу по стълбите. Защо избяга от салона? Трябваше да остане! Ако беше до Ренборн, нямаше да могат да го накарат да си тръгне.

Трябваше да го настигне! Дали да не оседлае Лунен лъч? Не, ще загуби твърде много време. По-добре да тръгне пеша. Алеята правеше голям завой, така че, ако тича напряко до портата, ще пристигне преди каретата. И ще доведе Ренборн обратно. И ще нареди на слугите да изхвърлят чичо й и хората му.

Тъкмо стигна до предната врата, когато граф Греъм й препречи пътя. Светлината около него бе стоманеносива.

— Какво чудесно съвпадение — каза той с необичайно нежен глас. — Тъкмо тръгвах да те търся. Не се тревожи, Мериъл, аз ще се погрижа за теб. Най-накрая ще бъдеш подложена на лечение, което може би ще ти помогне. Дори и да не се възстановиш напълно, поне ще се укротиш.

Мериъл се закова на място. Когато видя изражението на очите му, страхът бързо измести гнева й. Той изглеждаше… непреклонен.

Чичо й пристъпи към нея, а тя бавно заотстъпва с разтуптяно сърце.

— Не бягай, мила моя, аз няма да те нараня. — При последните думи гласът му се извиси. — Хванете я!

Мериъл се завъртя. Докато чичо й бе отвличал вниманието й, един от неговите хора се бе прокраднал зад гърба и с разтворено одеяло. Обзе я паника. Отчаяно се сви и отскочи настрани.

— Не позволявай на малката дива котка да избяга! Никога няма да я намерим, ако успее да се измъкне от къщата — изкрещя чичо й. — Но не я наранявай.

Не можеше да мине покрай слугата, затова отново смени посоката. Но явно беше в капан — чичо й от едната страна, лакеят от другата, а зад гърба й — стената. Мярна ужасените лица на дамите, които наблюдаваха сцената от прага на салона.

Мериъл отчаяно се спусна натам, молейки се жените да и помогнат, но не можа да избегне чичо си. Греъм я хвана с огромните си лапи и я извъртя с лице към себе си. Мериъл го ритна и издра очите му.

— По дяволите! — изруга той, докато се мъчеше да улови китките й. — Ако любовникът ти може да те види сега, ще престане да твърди, че си нормална!

В следващия миг връхлетя слугата и метна отгоре й одеялото. После я просна на мраморния под и я срита безмилостно.

— Не я наранявайте! — разтревожено извика госпожа Ректър.

— Няма. — Греъм се отпусна на колене и започна да я увива. Мериъл отчаяно се опитваше да се измъкне, но бе твърде голям и силен. Накрая завърза здраво с одеялото ръцете и краката й, така че да не може да мърда.

После метна увитото й тяло през рамо и рече задъхан:

— Сега си в безопасност, Мериъл. Аз съм тук, за да погрижа за теб.

Тя започна да пищи.