Мери Джо Пътни
Дивачката (3)

Глава 2

Тя влезе в работилницата откъм градината, понесла в лявата си ръка кошница, пълна с горски цветя. Остави я върху масата от бор и плъзна замислено поглед по лавицата над нея, върху която бяха подредени най-различни буркани, кани и гърнета. Дали да вземе керамичната делва? Или високата сребърна кана за кафе?

Ще започне със стръковете орлови нокти, покрити с остри шипове. Те така упояваха с уханието си.

Вратата към оранжерията се отвори зад гърба й и оттам се показа дребна, приятно закръглена жена с побеляла коса.

— Имам новини за теб, скъпа — нежно подхвана госпожа Ректър. — Спомняш ли си онзи симпатичен млад мъж, който преди две седмици дойде на вечеря и остана да пренощува? Чернокос, достолепен и много изискан. Лорд Максуел.

Какви цветя биха подхождали на орловите нокти? Беше набрала цял наръч великденчета с дребни, прелестно сини цветчета. Старателно се зае да ги подравнява с ножиците. Сребърната кана блещукаше с ослепителни отблясъци и отразяваше всичко странно деформирано.

— Преди много години — продължи госпожа Ректър, — бащата на лорд Максуел и твоят баща са имали планове вие двамата да се ожените. Вуйчо ти Еймуърт смята, че идеята е добра. Спомняш ли си какво ти спомена той, след като лорд Максуел си замина? — Жената въздъхна. — Не, разбира се, че не си спомняш.

Жълтото и синьото са прелестна комбинация. Посегна към глухарчетата. Те контрастираха ярко с великденчетата, но заедно излъчваха бликаща жизненост.

— Лорд Максуел ще ни гостува за няколко седмици, за да те опознае по-добре. — Госпожа Ректър огледа масата. — О, скъпа, но това е сребърната кана за кафе! Разбира се, тя е твоя собственост, така че никой не може да ти забрани да я пълниш с плевели, щом това ти харесва.

Букетът се нуждаеше от нещо нежно и ефирно, за да се смекчи прехода между орловите нокти и цветята. Най-подходящи биха били няколко стръка копър, но все още бе рано за него. Трябваше да се задоволи със звездиците. Предпазливо ги постави в каната, след което дълго ги пренарежда, докато най-после композицията й хареса.

— Както вече ти казах, лорд Максуел пристига в понеделник. Твоят вуйчо ми обеща, че сватбата няма да се състои, ако не се чувстваш спокойна в неговата компания.

Девойката завъртя каната върху пейката, като внимаваше да не изцапа блестящата сребърна повърхност с пръстите си. Извади един стрък от орловите нокти и пъхна още великденчета между глухарчетата.

— Не вярвам да излезе нищо хубаво от цялата тази работа! — внезапно избухна госпожа Ректър. — Да омъжат такова невинно дете като теб за светския лъв лорд Максуел. Кълна се, че съм виждала ледени кристали по-топли от очите на този мъж.

Мериъл вдигна каната, огледа я за последен път, после я подаде на госпожа Ректър. Старата жена примигна изумено. В следващия миг се усмихна.

— О, благодаря ти, скъпа. Толкова си внимателна. Този букет е много красив, нали? Ще го оставя на масата в трапезарията.

Целуна нежно Мериъл по главата.

— Няма да позволя на онзи мъж да те нарани, Мериъл, кълна ти се! Ако се наложи, ще напиша писмо до лорд Греъм.

Мериъл се изправи и протегна ръце към керамичната делва. Повърхността й бе груба и изпъстрена с кафяви петна. За нея бяха подходящи глухарчетата и белия равнец.

Моментният изблик на гняв у госпожа Ректър стихна и тя продължи леко разколебано:

— Но може би лорд Еймуърт ще се окаже прав. Навярно се нуждаеш именно от съпруг. И дете.

В гласа й се долови нескрит копнеж.

Да, ще й трябват много глухарчета. Без дори да погледне към госпожа Ректър, Мериъл се надигна от стола и излезе навън, за да набере още цветя.

 

Кайл отключи вратата на малката кокетна градска къща. Отвътре излезе лекарят. Беше с посивели коси и уморени от безсъние очи. Той кимна на Кайл.

— Здравейте, милорд.

— Здравейте, сър Джордж. — Кайл остави шапката си върху малката масичка и се извърна точно навреме, за да прикрие изражението си. — Как е тя?

Възрастният мъж сви рамене.

— Почива си. Лауданумът притъпи болката.

С други думи нищо не се бе променило. Но Кайл и не очакваше чудеса.

— Колко още й остава?

Лекарят се поколеба.

— Винаги е трудно да се отговори на подобен въпрос, но ако трябва да гадая, бих казал, че около две седмици.

Щеше да е достатъчно. С цялото си сърце се надяваше да е така.

— Мога ли да я видя?

— Будна е, но е много отпаднала. Постарайте се да не я уморявате. — Лекарят въздъхна. — Въпреки че това едва ли има някакво значение. Приятен ден, милорд.

След като лекарят напусна къщата, Кайл се качи на горния етаж. Дебелият килим, покриващ дървените стъпала, заглушаваше стъпките му. Колко пъти с трепет в сърцето бе минавал оттук? Вече не помнеше. Още в първия миг, в който бе пристъпил прага на малката елегантна къща, разбра, че е идеалната за нея. Тя също го бе уверила, че е очарована и че би искала завинаги да остане в този дом.

Преди да влезе, Кайл тихо почука. Констанца лежеше на канапето, осеяно с малки възглавнички. Безпощадно ярката светлина безжалостно разбулваше поразеното от болестта лице и белите кичури. Ала усмивката й все още бе най-прекрасната на света.

— Милорд, радвам се да ви видя — изрече тя с ниския си чувствен глас.

Той я целуна по челото, настани се на креслото до канапето и взе ръката й. Стори му се удивително крехка, само кожа и кости.

— Имам изненада за теб, Констанца. Успях да наема яхта. В понеделник отплаваме за Испания. Ще бъдеш настанена в капитанската каюта.

Тя ахна удивено:

— Наистина ли? Но ти имаш толкова много задължения! Не можеш да отложиш и пътуването си в Шропшир…

— Брат ми ще се погрижи.

— Брат ти? — Очите й се разшириха от изумление. — Не знаех, че имаш брат.

Кайл съзнателно бе избягвал да споменава за Доминик, но повече не бе възможно да премълчава.

— Ние сме близнаци.

— Un hermano gemelo? Близнак? — повтори тя, удивена и заинтригувана, както обикновено се чувстват хората, когато се натъкнат на близнаци. — Приличате ли си?

— Като две капки вода.

Констанца тихо се засмя.

— Двама красавци! Умът ми не може да го побере!

Може би тъкмо заради това Кайл не бе споменавал нито ума за Доминик. Темпераментният му и чаровен брат винаги с лекота печелеше възхищението на жените.

— Само лицата ни са еднакви. По характер сме съвсем различни.

Въодушевлението й угасна. Изгледа го проницателно с черните си очи, които сякаш проникваха до най-съкровените кътчета на душата му.

— Разказвал си ми за баща си, за по-малката си сестра, за майка си, светла й памет, но никога не си споменавал нито дума за брат си. Защо, Кайл?

— Той не е част от живота ми. Не се виждаме. — Смутен от настойчивия й поглед, Кайл добави приглушено: — Доминик винаги е бил непокорен и безотговорен.

— Но въпреки това сега ти помага?

— Срещу солидно възнаграждение — сухо отвърна Кайл.

Констанца затаи дъх.

— Да не би да искаш да се представи за теб? Не е това, нали, querido^[1]?

Кайл мислено изруга. Нямаше никакво намерение да я посвещава в плановете си, ала бе трудно да се скрие каквото и да било от нея. Тя бе изключително умна и проницателна жена. Не желаеше обаче повече да обсъжда брат си, затова побърза да смени темата:

— Ще кажа на Тереза да опакова багажа ти. Нямаме много време.

Констанца притвори за миг очи. Болезнен спазъм помрачи изящното й лице.

— Не — прошепна тя. — Нямам много време.

Струваше му много усилия, за да запази спокойни си тон:

— Ще те отведа в родината ти. Обещах ти го.

— Не смятах, че говориш сериозно. Един млад лорд да си направи труда да придружи остарялата си любовница… Това е немислимо! — Избърса сълзите си. — Diablo^[2]! Станала съм непоносима ревла! Как бих могла да искам толкова много от теб, mi corazon^[3]?

Тя така и не осъзна колко много означаваше за него. Констанца де ла Торес бе невръстна девойка, когато войната^[4] я бе изтръгнала от родния й дом, за да я запокити в далечна и чужда страна. Бе оцеляла благодарение на единственото средство за препитание, достъпно за младите, хубави и самотни жени. По-късно бе заминала за Англия с някакъв британски офицер като негова метреса. После връзката им приключила, а Констанца станала една от известните лондонски куртизанки, известна с прякора Ла Палома. Гълъбицата.

Когато се срещнаха за пръв път, бе почти два пъти по-възрастна от Кайл. Още щом я зърна в ложата й в операта, осемнадесетгодишният юноша, все още девствен, бе запленен не само от тъмната й екзотична красота. Успя да убеди един свой приятел да го представи и мигом я покани на вечеря след представлението.

Макар че се опита да се държи като обигран светски лъв, не успя да я заблуди. Тя обаче прикри умело развеселеното си любопитство и го прие в обятията си. Щедрите й ласки го накараха да се почувства като истински мъж.

Още от първата им любовна среща Кайл прозря, че бурята от емоции, обзела сърцата им, далеч надхвърля опиянението, съпътстващо всяка нова страстна връзка. Въпреки професията си, която превръщаше повечето жени в безчувствени и пресметливи създания, Ла Палома излъчваше изключителна топлина и опияняваща женственост. С нея той намери духовен покой. Тя запълни празнотата в сърцето му след като двамата с Доминик се отчуждиха. Много по-късно осъзна, че и Констанца е щастлива с него, макар че се бе противопоставила, когато я помоли да му стане официална метреса. Непрекъснато му повтаряше, че нейната младост отдавна е отминала и че един красив мъж като него заслужава да има за любовница някое очарователно момиче.

За жени като нея наистина младостта и красотата бяха единствената разменна монета. Но Кайл твърдо бе решил да й осигури спокоен и охолен живот. А и изпитваше изгарящата нужда да я задържи близо до себе си, защото не можеше да си представи да я загуби.

— Винаги съм искал да видя Испания. А ти ми даваш чудесен повод. — Опитваше се да прикрие нерадостните мисли. — Ще лежим под сянката на портокаловите дървета и ще вдъхваме уханието на цветята, носено от топлия средиземноморски вятър.

— Да! — Въпреки умората в прекрасните очи тя го дари с познатата си ласкава усмивка. — Навярно Бог ще се смили над мен и ще ми позволи този вълшебен миг.

Младият мъж отвърна на усмивка й, но сърцето му болезнено се сви. Как щеше да живее без нея?

* * *

Малкото момче излезе от кабинета на баща си. Чувстваше се объркано и уплашено, но знаеше, че в този миг най-важното бе да запази самообладание. Изправи рамене и мина през голямата зала. Продължи надолу по каменните стъпала. Стъпките му отчетливо отекваха. Лакеят тихо отвори вратата.

Кайл изскочи иззад ъгъла с пламнало от възбуда лице.

— Успя ли да го заблудиш?

Доминик облиза пресъхналите си устни.

— О, да! Той ме взе за теб.

Брат му се ухили дяволито.

— Казах ти, че Рексъм не може да ни различи, въпреки че е наш баща.

Доминик вече се чудеше как бе намерил за забавна идеята да измамят графа.

— Разбира се, че не може. Та той почти не ни забелязва, а на всичкото отгоре е късоглед като бухал.

Раздразнен от мрачното настроение на брат си, Кайл се намръщи.

— Какво не е наред? Да не би да искаше да ме види, за да ме накаже за някое провинение? Ти ли изяде боя вместо мен? Честно, Дом, никога нямаше да предложа да се разменим, ако знаех какво се кани да направи!

— Не ме е бил. По-лошо. — Доминик плъзна поглед по внушителната и мрачна фасада на Дорнлей. Студ скова сърцето му. — В параклиса! Там ще говорим!

Той се затича, а брат му хукна след него. И двамата едва си поемаха дъх, когато най-после стигнаха до самотния параклис в дорийски стил в дъното на парка. Кайл в последния момент ускори темпото и се добра до каменните стълби секунди преди брат си.

— Аз съм пръв!

— Не, не си! — Задъханият Доминик му метна кръвнишки поглед, но знаеше, че е победен. Извърна се и се отпусна на долното стъпало. Обграждаше ги свежа зеленина. — Той… смята да ни изпрати в различни училища…

— Какво! — Кайл се свлече на стъпалото до брат си. — Не може да го направи!

— Вече го е направил. — Доминик преглътна, изплашен, че няма да сдържи сълзите си. — Най-късно до края на септември ти заминаваш за Итън, а аз за Ръгби^[5].

Доминик усети задушаващата мъка, сковала гърлото на Кайл. Самият той бе изпитал същото преди броени минути, когато лорд Рексъм му съобщи решението си. Първите му спомени бяха свързани с Кайл, затова по-лесно би се оставил да му отрежат дясната ръка, отколкото да живее разделен от своя близнак.

— Може би мама ще го накара да промени решението си

— Той никога не се вслушва в думите й — сопна се Кайл. — Никога не се вслушва в никого!

— Ще направя така, че да ме изключат от Ръгби. Тогава може би ще ме изпратят в Итън.

— Ще те набие, но няма да те изпрати в Итън — намръщи се Кайл. — Пък и в известен смисъл решението му е разумно. В крайна сметка един ден аз ще бъда граф Рексъм, а всички графове на Рексъм са учили в Итън. — Погледът му преценяващо се плъзна към хълмовете на Нортхамптъншир. Земите на Рексъм се простираха докъдето погледът стигаше. — Ти си просто по-младият син.

— Само защото ти си се родил десет минути по-рано! — Отчаянието на Доминик се превърна в гняв и той се нахвърли с юмруци върху брат си.

— Аз съм наследникът! — предизвикателно изкрещя Кайл и отвърна на ударите. — Аз бях този, когото извикаха, за да обсъдят бъдещето ни образование! А ти се оказа там само защото аз реших да го измамя!

Двамата се вкопчиха яростно един в друг и се затъркаляха сред сочната трева. Борбата приключи внезапно. От един силен удар на Доминик главата на Кайл се тресна в каменното стъпало и той се отпусна замаян.

Доминик се ужаси и коленичи до брат си. Кръвта се стичаше в тревата. Доминик измъкна носната си кърпа и я притисна към тъмнокосата глава.

— Кайл, добре ли си?

Кайл бавно повдигна клепачи и го погледна със замрежени очи.

— Въпреки всичко аз съм с десет минути по-голям от теб, Дом.

Доминик се отпусна облекчено на камъка. Продължи да притиска раната с кърпичката си.

— Да си по-голям, не означава да си по-добър.

— Само десет минути, но заради тях съм изял доста бой досега. — Усмивката му бързо помръкна. — Дали не трябва да избягаме?

Сега бе ред на Доминик да прояви здрав разум.

— Той може и да ни изпрати в различни училища, но никога няма да ни раздели. Ние сме двете половини на едно цяло.

Кайл топло прегърна брат си.

— И винаги ще останем най-добри приятели.

И двамата не подозираха, че съдбата е отредила да сложи край на близостта им.

 

Доминик се събуди, облян от студена пот. Сърцето му биеше до пръсване. Пак същият кошмарен сън, който го преследваше от онзи ден, когато в живота им настъпи невъзвратимият обрат. Неочакваната поява на Кайл явно бе събудила спомените. Онова далечно лято, преди да заминат за училище, бе последният щастлив период. Оттогава всичко тръгна на зле.

Не, не беше чак толкова зле, яростно си напомни Доминик. Това все пак бе началото на неговата свобода да бъде самият себе си, а не някакъв безполезен придатък в дома на Ренборн. Въпреки богатството на Кайл и огромните възможности, които го очакваха, Доминик за нищо на света не би искал да се смени с него. Да живееш под чехъла на Рексъм, бе достатъчно основание за лошо настроение и избухлив характер. Както и да се превърнеш в непоносима арогантна личност.

А сега се налагаше да имитира трудно поносимия нрав на брат си. Страхотно, няма що! Младият мъж въздъхна тежко и стана. На изток вече се развиделяваше. Скоро щеше да пристигне Морисън, за да потеглят към Шропшир, намиращ се на северозапад, близо до границата с Уелс. Сандъкът с дрехите на Кайл, с изключение на ботушите му, бе готов. Доминик имаше по-тесен крак.

Избръсна се и се изми. Дали Кайл се бръснеше сам, или това бе задължение на незаменимия Морисън? Облече се. Набързо закуси с хляб, сирене и кана бира. Тъкмо привършваше, когато камериерът на брат му пристигна.

Морисън бе дребен и възрастта му трудно можеше да се определи.

— Предполагам, че сте готов за пътуването, сър.

Говореше превзето и сериозно, сякаш думите му бяха бисери на човешката мъдрост. Добре, че любимият жребец на Кайл бе привързан към каретата. Щеше да язди до Шропшир, ако се окажеше, че не може да изтърпи Морисън.

— Напълно съм готов, Морисън — отвърна Доминик, имитирайки резкия и високомерен маниер на Кайл.

Камериерът примигна сепнато. Доминик взе черната пелерина на брат си и пое по общия коридор на квартирите, „отдавани само на джентълмени“, както бе изписано на фасадата на сградата. Докато заключваше, изпита неясното чувство, че завинаги скъсва с живота на Доминик Ренборн. От този миг насетне той бе лорд Максуел, надменният виконт, изпълнен със съзнанието за значимостта на мястото, което заема в този свят.

Мисълта му се стори изненадващо потискаща. Изпита внезапното желание да заяви:

— Съжалявам, но промених решението си. Ще се наложи Кайл сам да ухажва бъдещата си невеста.

И да захвърли пелерината в смаяното лице на Морисън. И да се върне в квартирата си. Може и да бяха разхвърляни и мръсни, но си бяха неговите стаи.

Ала ако имаше нещо общо между синовете на Ренборн, това бе, че и двамата държаха на дадената дума. Ето защо Доминик продължи безмълвно напред, опитвайки се да имитира походката на Кайл. Лицето му придоби суровото и надменно изражение на брат му. Трябваше да се научи и да мисли като него.

Само след миг лорд Максуел се спусна надолу по стълбите, готов да посрещне всяко предизвикателство на съдбата.