Мери Джо Пътни
Дивачката (19)

Глава 18

— Имате посетител, милорд.

Доминик вдигна глава. Тъкмо усърдно разсаждаше малки зелки. Младата прислужница се бе изчервила, развълнувана от възможността да разговаря с него.

Кой, по дяволите, можеше да го търси в Уорфийлд? Младият мъж се изправи и отръска калта от панталоните си. Дъждът, паднал през нощта, може и да беше благодат за растенията, но се оказваше истинска напаст за един градинар.

— Кой е той?

Прислужницата го изгледа смаяно.

— Ами… забравих, милорд. Нямаше картичка. Но е истинска дама.

Може би някоя далечна роднина на Ренборн, която живее наблизо и е чула, че лорд Максуел е на посещение в Уорфийлд. Е, който и да бе, трябваше да го приеме в цялото си кално великолепие.

— Кемал, имам посетител. Скоро се връщам.

Индиецът вдигна глава от лехата, която прекопаваше.

— Много добре, милорд.

Мериъл разреждаше храстите на пипера. Тя продължи да си върши работата, но хвърли един странен поглед към Доминик. Вече бяха изминали три дни, откакто й бе подарил Лунен лъч. Повече двамата не бяха оставали насаме.

Може би беше просто съвпадение, че работата изискваше помощта на Кемал, но Доминик силно се съмняваше. Все пак му липсваше непринуденото приятелство, което бе възникнало помежду им. Макар че харесваше Кемал, присъствието му променяше нещата.

Запъти се след прислужницата. Спря само за да си измие ръцете в парника. Преобличането щеше да му отнеме поне половин час, а и без това после щеше отново да се захване за работа.

Посетителката пиеше чай с дамите в малката гостна. Появата му прекъсна разговора им. Три чифта женски очи се обърнаха към него. Гостенката, привлекателна и модерно облечена жена на неговата възраст, му се стори смътно позната, но не можа да си спомни къде я е виждал. Само да не е някоя от любовниците на брат му.

Използвайки възможно най-високомерната интонация на Кайл — тази, която бе единствено подходяща за лорд Максуел, дори и да идваше от градината, Доминик рече:

— Моля да извините външния ми вид. Реших, че ще е по-малко невъзпитано да дойда при вас направо от градината, отколкото да ви накарам да чакате, докато се преобличам.

Непознатата жена стана. Беше висока, с къса тъмна коса и изразителни кафяви очи.

— Аз съм последният човек на тази земя, който би критикувал, лорд Максуел. Дължа ви твърде много.

Внимателно се вгледа в лицето й. Бяха се срещали, и съвсем наскоро. Но къде? Жената леко се усмихна.

— Струва ми се, че не ме познахте. Това ме радва.

Гласът й раздвижи нещо в паметта му. Този глас крещял на границата на истерията.

— Мили Боже — смутено избъбри младият мъж. — Госпожа Мортън! — Наведе се над облечената й в ръкавица, ръка, изумен и в същото време доволен от драстичната промяна във външния й вид.

— Сега отново съм Джена Еймс. — Лицето й придоби сурово изражение. — И никога повече няма да използвам онова име.

— За което едва ли някой би ви упрекнал, скъпа моя — отбеляза госпожа Маркс и отпи от чая си. — Госпожица Еймс ни разказа за отвратителното предателство на съпруга й, както и за това, че дължи свободата си на вас. Вие сте герой, милорд.

Доминик махна пренебрежително с ръка. Чувстваше се засрамен, че за малко не се бе отказал, за да не си създава излишни главоболия.

— Само предадох едно съобщение.

— Благодаря ви — тихо рече Джена. — Ако не бяхте се вслушали в думите на една жена, която ви представяха за луда, дълбоко се съмнявам, че някога изобщо щях да изляза от онзи ад, защото надзирателките нямаше да ми позволят отново да обезпокоя някой посетител.

Доминик прие чаша чай и си придърпа дървен стол, тъй като не искаше да цапа тапицираните кресла. Погледът му отново се насочи към Джена. Тя беше образец на самоуверена млада жена. Само тъмните сенки под очите й издаваха доскорошните й страдания.

Разговорът продължи, но Доминик изведнъж долови някакво напрежение във въздуха. След като допи чая си, той предложи:

— Тъй като госпожица Еймс познава Мериъл от Индия, вероятно ще пожелае да я види.

Джена се поколеба.

— Ако… ако смятате, че тя няма да има нищо против…

— Сигурен съм, че няма. — Младият мъж се изправи и погледна към дамите. — Бихте ли желали да дойдете с нас до зеленчуковата градина?

— Твърде е горещо — деликатно отвърна госпожа Маркс. — Вие, младите, вървете.

Доминик предложи ръка на Джена. Младата жена отново се поколеба. Щом излязоха през задната врата, тя въздъхна дълбоко.

— Свежият въздух е толкова приятен, лорд Максуел. Човек се чувства някак си… свободен.

Доминик реши, че му се предоставя добра възможност да узнае нещо повече за миналото на Мериъл.

— Имате ли нещо против малко да пообиколим, преди да отидем до зеленчуковата градина?

— Разбира се, че не. — Тя го стрелна с поглед. — Усетихте, че съм малко нервна, нали?

— Предположих. След жестокото изпитание в онази клиника сигурно ви е трудно да се завърнете в обществото.

— Боя се, че е така, макар че госпожа Маркс и госпожа Ректър бяха много мили. — Тъжно се усмихна. — Чувствам се, сякаш стъпвам по яйца. Днес баща ми направо ме избута през вратата, заявявайки, че колкото по-скоро започна нормален живот, толкова по-добре. Знам, че е прав, но съм като новобранец, изпратен на бой.

Доминик много добре я разбираше.

— Мисля, че генералът е наясно с човешката природа. Той не би поискал невъзможни неща от вас.

Усмивката озари лицето й.

— Той е най-добрият баща на света. Трябваше да го послушам, когато ми каза, че Мортън е само един зестрогонец.

Доминик се зачуди какво ли ще стане със съпруга й, но не я попита. Навярно негодникът щеше да си получи заслуженото.

Завиха по дълга пътека, обградена от красиви цветни лехи. В дъното се издигаше статуя на Артемис, богинята на луната. Очертанията на стройната й фигура му напомняха за Мериъл.

— Какво представляваше Мериъл като дете?

— Умно, мило, неземно създание, което ми подражаваше, защото бях с няколко години по-голяма. — Джена се засмя. — Доставяше ми удоволствие да си имам такава усърдна ученичка. Бяхме неразделни. Беше дребничка за възрастта си, но много будна. Научи се да чете още на четири години. Това, което се случи с нея, е наистина ужасно, ужасно нещастие.

Прониза го остра болка. Запита се какво ли е щяло да стане с Мериъл, ако родителите й не бяха избрали точно Индия.

— И никога повече не сте я виждали?

Лицето на Джена се забули в тъга.

— Махараджата я изпрати в Камбей, защото това беше най-близката британска военна база. Разбира се, веднага я познаха. И я върнаха на семейството й.

— Питах се как ли индийският принц е обяснил пленничеството на английско дете — отбеляза Доминик. — Знаете ли някакви подробности?

— Каза, че била един от многобройните подаръци, изпратени му от съседен владетел. Помислили я за бяла робиня, но понеже не говорела, не са знаели откъде е. В края на краищата махараджата решил, че е англичанка и я изпратил в Камбей. — Джена сви рамене. — Имала е късмет. Харемът в двореца на един източен владетел е достатъчно голям и едно малко дете може да остане дълго време незабелязано.

Стигнаха до статуята на Артемис. Доминик се взря в празните каменни очи.

— Видяхте ли Мериъл в Камбей?

— Казаха ми, че не е добре, но аз настоявах да ми позволят да я посетя. Навярно съм смятала, че ще мога да достигна до нея, макар че лекарите не успяваха. Мериъл ме погледна така, сякаш гледаше през стъкло. Беше много странно усещане. — Джена сви устни. — Бях бясна, защото реших, че тя нарочно се отказва от приятелството ни.

— Вие сте били дете — утешително рече Доминик. — Съвсем разбираемо е, че сте се разстроили, задето тя се е променила толкова много.

Джена го изгледа замислено.

— Вие сте много спокоен и разумен човек, лорд Максуел. С вас е лесно да се говори. Започвам да мисля, че сте много подходящ за Мериъл.

Доминик примигна смаяно. Никога не му бе минавала подобна мисъл. Близостта с Мериъл го правеше много по-щастлив и много по-вглъбен. От години не се бе чувствал така. Тя може и да беше луда малка фея, но с нея светът ставаше много по-интересно място. Напомни си обаче с горчив сарказъм, че не му е позволено да мисли за нея по този начин.

— Аз я харесвам. Надявам се, че и тя ме харесва — просто рече младият мъж.

След това се запътиха към градината с лилиите. Точно сега бе сезонът им.

— Обадихте ли се на Мериъл, след като се върнахте в Англия?

— Обмислях го, но не го направих. Всички в Шропшир знаеха, че лейди Мериъл е луда. — Джена се усмихна горчиво. — Казвах си, че не искам да я разстройвам, ала истината бе, че не желаех аз самата да се безпокоя. Мисълта за лудостта й ме отблъскваше. Може би бях наказана тъкмо за липсата на състрадание.

— Може би тогава не е било подходящо да се виждате с нея — замислено отбеляза Доминик. — Сега вече разбирате много повече какво означава умствено разстройство.

— Да, със сигурност е така. Понякога се питах дали и аз не полудявам. — Лицето на Джена се изопна. — Разбирам защо Мериъл се е затворила в себе си — това е единственият начин да оцелееш в този жесток свят. Когато се озовах в Блейдънхам, аз изпаднах в истински бяс и прекарах известно време в усмирителна риза. Но колкото по-безпомощна се чувствах, толкова повече се затварях в себе си. Имаше дни, през които просто лежах на леглото, втренчила поглед в тавана, без да обръщам внимание на надзирателките. Сякаш това щеше да ги прогони.

— Какво ви върна отново в света?

Младата жена се замисли за миг.

— Предполагам, че скуката. Или някакво напрежение, или просто необходимостта. Когато вие дойдохте в Блейдънхам, аз бях заведена на редовната си разходка в градината. Движех се несъзнателно, продължавайки да наблюдавам външния свят отстрани. Изведнъж обаче осъзнах, че мога да говоря с вас. Почувствах се така, сякаш ме бяха залели с кофа с ледена вода. Откакто бях запокитена в лудницата, не бях виждала човек отвън. Знаех, че може би никога няма да имам друга възможност, и затова издебнах най-подходящия момент, за да приближа до вас.

Доминик кимна.

— Какво представлява Мериъл сега? — попита Джена. — Има ли нещо по-специално, което трябва да знам?

— Не говори и все още притежава способността да не забелязва хората. — Махна с ръка. — Прекарва по-голямата част от времето си в работа в градините и се справя много добре. Мисля, че напоследък малко се е отворила за външния свят, но всъщност не я познавам толкова добре, за да съм сигурен. Ще ви оставя сама да прецените.

Скоро стигнаха до зеленчуковата градина. Бе се заоблачило и Мериъл бе свалила сламената шапка. Сребристорусата й плитка падна през рамото, когато се приведе, за да продължи разсаждането на пипера.

— Бих я познала навсякъде — прошепна Джена. — Тя изглежда толкова… спокойна и ведра.

— През повечето време е такава. Това е нейният дом.

— И със сигурност тук за нея е много добре. — Джена огледа градината. Щом зърна Кемал, смръщи вежди. — Този индиец… Струва ми се познат.

— Сигурно сте виждали Кемал в Камбей. Той е придружил Мериъл от двореца на махараджата — обясни Доминик. — И е останал с нея.

Джена хвърли още един поглед към индуса, пое дълбоко дъх и пристъпи напред.

— Здравей, Мериъл. Спомняш ли си коя съм аз? — Прекоси влажната земя и коленичи до Мериъл. — Аз съм Джена Еймс. От Камбей.

Мериъл се скова. Не вдигна глава и с нищо не показа, че я е чула. Джена обаче не се обезкуражи и меко продължи:

— Тогава бяхме много добри приятелки. Спомняш ли си колко често яздехме заедно? Колко много ти харесаха индийските градини, които ти показах? Преди да напуснеш Камбей, ти ми подари любимата си кукла. Аз пък ти дадох малка книжка с поеми, които бях преписала на ръка. Ние… ние си обещахме някой ден отново да се видим. Когато аз се върнах в Англия… — Очите й плувнаха в сълзи, но се овладя. — Ето, че дойдох, Мериъл. Мина доста време, но аз не те забравих.

Последва тишина, нарушавана единствено от жуженето на пчелите. В другия край на градината Кемал бе спрял работата си и напрегнато наблюдаваше сцената.

Доминик бе затаил дъх. Почти очакваше двете да си докоснат носовете като котки, които се срещат след дълга раздяла. Мериъл бавно вдигна ръка и пипна бузата на Джена. Лицето й се озари от усмивка.

Джена улови ръката й.

— Толкова е хубаво да те видя отново!

Доминик въздъхна облекчено. Погледна към Кемал, който леко му кимна.

Мериъл бе навила ръкавите на туниката си. Погледът на Джена попадна върху изрисуваната гривна.

— Но това е mehndi! Навремето ти бе запленена от тях. Спомняш ли си как карах нашата икономка да рисува mehndi по ръцете ни? Ти през цялото време я отрупваше с въпроси. — Отмести поглед към Кемал и го попита нещо неразбираемо.

Той поклати глава и отвърна на английски.

— Не, мемсахиб. Аз само набавям къната, но Мериъл е художникът.

Джена отново погледна към някогашната си приятелка.

— Ще направиш ли mehndi и за мен? Ще бъде както някога.

В гласа й се прокрадна тъжна нотка. Обзе я печал за изгубената невинност на онези две малки приятелки. Мериъл се изправи грациозно и щракна с пръсти към Роксана, която се бе изтегнала наблизо. После даде знак на Джена с поглед и всички се запътиха към къщата.

Чувствайки се като замаян, Доминик прекоси градината и приближи към Кемал.

— Мериъл разбра въпроса на Джена и му отговори. Наистина се подобрява! Това не е само плод на моето въображение!

— Вашето присъствие й се отразява добре. — Кемал сряза някакъв плевел. — Обаче се нагърбвате с голяма отговорност. Този, който е научил една птичка да лети, не би да й позволява да падне.

— Аз няма да я оставя да падне!

— Няма ли? — Погледът на индиецът бе толкова пронизващ, че за миг Доминик се запита дали той не подозира нещо. Но Кемал замълча. Наведе глава и продължи да плеви.

Доминик се зае отново с разсаждането на зелето. Мислите му бяха объркани. Целта му бе да помогне на Мериъл да се оправя сама в света. След това повече нямаше да има нужда от него. Ами какво ще стане, ако тя очакваше постоянно внимание от страна на своя съпруг? Дали Кайл ще бъде способен да й го даде?

Представи си Кайл с Мериъл и пръстите му стиснах стъблото. Нима бе възможно един мъж да не иска да бъде с Мериъл колкото е възможно по-дълго?