Мери Джо Пътни
Дивачката (39)

Глава 38

Рексъм и Лусия се бяха завърнали в Дорнлей. По дяволите! От гърба на коня си, изправен на върха на хълма, който гледаше към къщата, Кайл наблюдаваше как баща му и сестра му излизат от каретата. После обърна коня си и го подкара в противоположна посока. За два дни се потопи в пълно усамотение и покой, ала все още не бе готов да се срещне с близките си.

Доста обмисля дали да им съобщи новината. Реши да не го прави, защото щеше да бъде принуден да изтърпи виковете на баща си, а и случилото се бе още твърде болезнено.

Гневът, който го бе залял в Лондон, се бе уталожил. Сега бе просто уморен и безразличен. Рано или късно трябваше да направи нещо, но проклет да е, ако знаеше какво.

 

Кайл успя да отложи срещата с баща си и сестра си с ден и половина, тъй като Дорнлей бе достатъчно голямо имение. Но на следващата вечер, след дълга разходка из близките хълмове, той се върна в стаята си и завари Лусия, седнала в най-удобното му кресло да чете книга. Когато брат й влезе, тя вдигна глава.

— Твърде е късно да бягаш, вече те видях.

Замисли се дали наистина да не се обърне и да не хукне, ала имаше нещо доста унизително в това да се крие като катерица в собствения си дом.

— Трябваше да заключа вратата.

Лусия затвори книгата и я остави настрани.

— Не можеш вечно да се криеш. Искам да знаеш, че съм на твоя страна, каквото и да се е случило.

Кайл хвърли шапката си през стаята и се свлече в дървения, богато украсен стол.

— Означава ли това, че пращаш Доминик по дяволите?

— Аз съм на страната и на двама ви — тихо отвърна тя. — Разбира се, познавам теб по-добре, но и двамата сте мои братя.

Кайл преглътна думите, които нагарчаха на езика му.

— Знаеш ли какво е направил? — остро попита той.

Лусия кимна.

— Писмата от Доминик пристигнаха днес. На баща ми е поднесена официалната версия за случилото се. На мен обаче Дом ми разказва цялата история, защото аз му помогнах, и той смята, че заслужавам да знам истината. — Изгледа смръщено брат си. — Споменава, че си се появил веднага след церемонията и че си бил доста… разстроен…

— Меко казано. — Кайл стисна устни и отиде да вземе гарафата с коняка от шкафа. Донесе я в нощта, когато се върна в Дорнлей. Беше сигурен, че рано или късно ще му потрябва малко алкохол, за да забрави поне за миг непростимото предателство.

Наля си щедра доза и тъкмо се канеше да върне гарафата на мястото й, когато сестра му попита:

— Няма ли да предложиш и на мен?

Думите й го смаяха.

— Ти си твърде млада, за да пиеш коняк.

Лусия вдигна вежди.

— Вече съм пълнолетна и съвсем скоро ще се омъжа.

Кайл, без да каже нищо, наля малко от златистата течност в друга чаша, подаде й я и се настани в друг, не толкова удобен стол.

— Надявам се, че не си дошла да си побъбрим като брат и сестра, защото не съм в настроение.

— Вече го разбрах. — Лусия отпи предпазливо от коняка. — Знаеш ли, че аз и татко посетихме Уорфийлд, когато Доминик беше там и се преструваше на теб?

Кайл застина.

— Мили Боже, значи Рексъм отдавна е наясно с измамата?

Лусия поклати глава.

— Знаеш, че от суета не носи очила. Изобщо не разбра — Доминик те имитираше много добре. Аз, разбира се, веднага го познах, но той ме помоли да не разкривам самоличността му. — Улови погледа му. — Съгласих се заради двама ви.

Кайл потрепери при мисълта как ли се е чувствал Доминик, когато семейството се е озовало в Уорфийлд. Сигурно едва се е удържал да не побегне накъдето му видят очите.

Тогава за пръв път се зачуди какво ли се е случило в негово отсъствие. Очевидно доста неща се бяха объркали. Съблазняването на лейди Мериъл от Доминик бе само едно от тях. Неволно изпита любопитство.

— Кажи какво те измъчва. Очевидно няма да си отидеш, докато не го направиш

— Трябва да узнаеш цялата история.

Огледа чашата си, очарован от начина, по който светлината на свещите се пречупваше в златистата течност.

— Доминик ли те помоли да ме утешаваш? Би трябвало да знае, че няма да се получи.

— За нищо не ме е молил! — сърдито отвърна сестра му. — Идеята да говоря с теб е моя, защото не мога да понеса мисълта, че братята ми ще си останат отчуждени до края на дните си.

— В такъв случай е по-добре да свикнеш — рязко рече Кайл. — Ако имам късмет, никога повече няма да го видя. Това, което е направил, е… непростимо.

Лусия пренебрежително изсумтя.

— Защо? Защото ти си влюбен до уши в Мериъл? Един влюбен мъж никога не би помолил брат си да ухажва годеницата му вместо него.

Кайл вдигна глава и стисна сурово устни.

— Имах си причини!

Гласът й омекна.

— Сигурна съм, че си имал, но действията ти не са на мъж, който е влюбен в бъдещата си невеста. Ти си я видял само веднъж, нали? Едва ли е достатъчно, за да се влюбиш безумно.

— Прекалено си романтична — раздразнено махна с ръка Кайл. — Не всички сключват бракове по любов, както е в твоя случай. Лейди Мериъл е болна, така че едва ли някой мъж може да се влюби в нея. Замисълът на този брак бе да я предпази от бъдещи ловци на богатства. — Гневът отново се надигна в гърдите му. — Вместо това, заради моето нехайство, ловецът на богатства, който я съблазни, е собственият ми брат. — Изведнъж осъзна смутено, че вината бе част от гнева му. Той бе пренебрегнал задълженията си и сега невинното малоумно момиче щеше да страда.

— Ти гледаш на Мериъл като на слабо създание, което се нуждае от защита — строго рече Лусия. — Доминик я вижда като красива жена, напълно достойна за любовта на един мъж.

— Това ли е казал? — Кайл изгълта остатъка от коняка и посегна да си налее още. — Досега не бях осъзнал какъв добър лъжец е.

— Кайл, аз се запознах с Мериъл и я намерих за доста очарователна — пламенно заяви Лусия. — Според компаньонките й тя дори е започнала да се подобрява след пристигането на Доминик в Уорфийлд. Очевидно вече е съвсем нормална и това е благодарение на него. Ти щеше ли да направиш същото за нея?

Кайл не отговори веднага, а мълчаливо напълни чашата си. Спомените му от случилото се в къщата на Кимбъл бяха доста бледи и неясни заради изгарящия гняв, който го бе заслепил напълно. Той едва бе забелязал лейди Мериъл. Тя всъщност никога не е била реална за него, а още по-малко през онзи ден, когато цялото му внимание бе съсредоточено върху брат му. Ала сега внезапно си припомни, че бе говорила и съвсем недвусмислено бе заявила, че този, когото желае за съпруг, е Доминик.

Разбира се, че ще го каже, след като Доминик я е съблазнил и я е настроил срещу годеника й. Но все пак тя говореше, и то съвсем разумно. А всички мислеха, че момичето е лудо. Това означаваше, че за много кратко време, откакто Доминик се бе появил в Уорфийлд, с нея бе станала огромна промяна.

Конякът се разля върху ръката му. Изчерви се от несръчността си и отпи голяма глътка.

— Ако това е съюз по любов, защо Доминик толкова бързаше да я заведе пред олтара? Да бе изчакал поне докато се върна. Тогава можеше да ме убеди, че има искрени чувства към момичето, и аз вероятно щях да се съглася да се оттегля в негова полза.

— Доминик не е имал избор — категорично заяви Лусия. — Чичото на Мериъл я е затворил в лудница и Дом е искал да бъде сигурен, че тя никога повече няма да попадне на подобно място.

— В лудница? — Кайл бе шокиран. — Защо Еймуърт ще направи това? Той ми каза, че главната причина да желае да омъжи момичето, е то да има съпруг, който никога да не позволи да отиде в лудница.

— Става въпрос за лорд Греъм. — Лусия разсеяно прокара длан през тъмните си коси. — По-добре да започна от начало.

Тя накратко обясни за болестта на Еймуърт, предизвикала внезапното завръщане на Греъм, и описа неприятните ситуации, след които Доминик измъкнал Мериъл от клиниката за душевноболни и набързо се оженил за нея, за да има законното основание да я защитава. Докато слушаше, Кайл се намръщи, питайки се дали историята е вярна, или Доминик само се е възползвал от обичта и доверието на сестра си, за да я привлече на своя страна.

— Доминик е направил всичко възможно да разреши този проблем, без да предизвика скандал — завърши Лусия. — Според официалната версия… тази, която е разказал на татко, ти си решил, че той и Мериъл си подхождат много повече и си изпратил него на свое място, воден от щедрата си и благородна природа.

Кайл избухна в гръмогласен смях.

— Той наистина е много добър лъжец!

— Тази история е за предпочитане. Или искаш светът да узнае, че ти не си благоволил да ухажваш собствената си годеница? — саркастично отбеляза Лусия. — Наистина ли желаеш толкова силно Мериъл или просто не можеш да понесеш мисълта, че Доминик ти е отмъкнал една играчка?

Кайл се втренчи в коняка, питайки се дали няма някаква истина в думите на сестра му.

— Не става въпрос за съревнование — прегракнало отвърна той. — Аз вярвах на Доминик, а той ме предаде.

Лусия въздъхна.

— Една част от мен те разбира. Ала друга смята, че някакво странно стечение на обстоятелствата е принудило Доминик да направи нещо, което ужасно те е наранило. В същото време той не е имал избор, защото е искал да защити жената, която обича. — Лусия наклони глава на една страна. — Бил ли си някога влюбен, Кайл?

Кристалната чаша се пръсна на малки парчета, порязвайки дланта му. Конякът се разля на панталоните му, Кайл изруга и махна на Лусия да не приближава, когато тя моментално се надигна от креслото. Завърза една кърпа около кървящата си ръка, като се питаше гневно как се е осмелил Доминик да говори за любов. Той все се замесваше в случайни любовни връзки. През последните десет години никога не се бе обвързвал сериозно с някоя жена. Никога не бе държал умиращата си любима…

Кайл с ужас осъзна, че още малко и ще се разплаче пред сестра си.

— Върви си, Лусия. Веднага!

Упорита като всички от семейство Ренборн, младата жена приближи и сложи ръка на рамото му.

— Кайл, съжалявам — прошепна тя. — Разбирам колко е ужасна тази ситуация за теб. Но не можеш ли да приемеш, че случилото се е за добро? Доминик обича Мериъл. Ти не я обичаш. Сега имаш възможността да откриеш жената, в която искрено ще се влюбиш.

Той рязко се отдръпна, ужасен от желанието си да я удари.

— Лусия, ти нямаш и най-малката представа за какво говориш!

— Да, аз не знам какво е да се чувстваш предаден от своя брат близнак, но знам нещо за любовта. Аз обичам Робин, обичам Доминик, обичам и теб.

Кайл се обърна с гръб към нея, молейки се мислено тя по-скоро да излезе. След един дълъг миг чу стъпките й да се отправят към вратата. После се спря и каза:

— Доминик и Мериъл устройват празненство на двадесет и първи юни. Папа и аз заминаваме за Уорфийлд утре сутринта. Ако можеш да простиш на Доминик, сигурна съм, че ти също ще бъдеш добре дошъл.

Кайл поклати глава. Не искаше да има нищо общо нито с нея, нито с брат си, нито с целия проклет свят, в който нямаше място за любов, доверие и почтеност.

След като сестра му си тръгна, той заключи вратата и се стовари треперещ върху леглото. Сви наранената си ръка. Трябваше да позвъни на Морисън, който бе пристигнал един ден след завръщането му в Дорнлей. Макар че камериерът не бе успял да предотврати катастрофата в Уорфийлд, все пак умееше да превързва рани. Но в момента не можеше да понесе присъствието на друго човешко същество, дори и толкова безлично като Морисън.

Все пак трябваше да си признае, че голяма част от яростта му към Доминик се дължеше на гнева, който изпитваше към Бог, задето му бе отнел Констанца. Бе се завърнал от Кадис, вкопчен в мисълта за лейди Мериъл като за спасителна сламка. Представяше си я слаба и безпомощна, нуждаеща се от силен мъж, който да я защити. Това щеше да отвлече мисълта му от скръбта по Констанца.

Никога не му бе хрумвало, че Мериъл може да се възстанови или че би могла да му стане истинска съпруга. Всъщност не искаше истинска съпруга — вече бе имал такава, макар че бракът му бе продължил само няколко часа. Мериъл наистина щеше да се чувства по-добре с мъж, който притежаваше огромно търпение, за да я върне към нормален живот. Някой като Доминик, който винаги е лекувал ранените животни и нещастните човешки същества.

Дали наистина би се отказал от лейди Мериъл заради Доминик? Не беше сигурен — тя му беше необходима. Без Констанца или лейди Мериъл Греъм какъв ще бъде смисълът на неговото съществуване? Изобщо какъв е проклетият смисъл на този живот?

Изведнъж душата му се изпълни с покой, сякаш Констанца току-що бе влязла в стаята. От нея винаги се излъчваше такова умиротворение. Почти я виждаше как лежи до него, а тъмните й очи блестят с топлина и разбиране.

Изведнъж в съзнанието му започнаха да изплуват откъслеци от последния им разговор в Испания. „Бих дал и най-ценното от всичко, което притежавам, за да мога да й кажа колко много я обичам“. Тя бе искала той да се помири с брат си, сякаш по този начин щеше да изкупи вината, която я бе преследвала след смъртта на сестра й. Ако сега нещо се случеше с Доминик, дали и той някога щеше да изпитва същата вина?

По дяволите, със сигурност!

„Да не би да му завиждаш за свободата? Нима го презираш, че не се възползва от нея по същия начин, по който би го сторил ти?“ Тогава не бе обърнал особено внимание на думите й, но сега се замисли. Доминик никога не бе искал да пътува до далечни земи, никога не бе изгарял от любопитство какво има по огромното земно кълбо. Той обаче притежаваше свободата, за която Кайл толкова силно копнееше.

Доминик би бил примерен съпруг, баща и земевладелец. С радост би бил мирови съдия на Шропшир и би раздавал справедливо правосъдие. Може би тъкмо той трябваше да бъде наследникът на Рексъм, ала по ирония на съдбата тази чест се бе паднала на Кайл. По природа Кайл обичаше да властва и в никакъв случай не би се отказал доброволно от привилегиите, които му даваше рождението, дори и това да включваше задължението да остане в Англия.

Дали двамата щяха да останат приятели, ако Доминик бе първородният син? Много от разправиите помежду им се дължаха на желанието на Кайл да покаже превъзходството си, което Доминик упорито бе отказвал да приеме.

Дали Доминик щеше да бъде толкова властен, ако се бе родил пръв? Трудно бе да се каже, но Кайл бе не по-малко твърдоглав в случаите, когато брат му се бе опитвал да се наложи.

С течение на времето смесицата от желанието за съперничество и закрила бе разяло връзката им. Сега Кайл осъзнаваше с горчива яснота, че той бе не по-малко виновен за това отчуждение. Бе се опитвал да господства над брат си, воден от гордост и гняв — ала най-вече от обич, която се бе проявявала по възможно най-лошия начин.

И все пак не биваше да обвинява единствено себе си. Въпреки пламенната защита на Лусия подозираше, че мотивите на Доминик не са били толкова благородни. Със сигурност е имало начин да защити момичето и без да бърза да се жени за него. Вместо това Доминик бе предпочел да предизвика гнева на брат си и дълбоко да го нарани.

Нима бе възможно някога отново да бъдат приятели? Съмняваше се, макар че заради себе си, заради Доминик и най-вече заради Констанца трябваше поне да опита.

Отвори очи и се втренчи в тавана. Сякаш чу последните думи на любимата си: „И заради мен — продължи напред и живей!“

Искаше да изпълни молбата й. Но как?