Мери Джо Пътни
Дивачката (31)

Глава 30

„Пламъци и писъци. И сянката на дявола. Ужасяващо нощно пътуване през пустинята. Широкият колан на гърба й, за да не падне от седлото на коня, я притиска толкова силно, че едва може да диша. Отчаяният плач за мама и татко и безумният отказ да повярва, че те никога вече няма да дойдат. Надеждата, която угасва ден подир ден, докато накрая се утаява само горчивото примирение, че са я изоставили.“

После сцената се смени с друга.

„Нейният чичо завързва въжета около тялото й, увито в одеяло. Отчаяният опит да избяга, преди да й нахлузят усмирителната риза. Докторът, който говори успокояващо, докато налива насила в гърлото й някаква лепкава течност, която трябва да преглътне, ако не иска да се удави и да умре.“

Този път нямаше никаква надежда.

Дойде в съзнание, обляна в студена пот. Все пак я спасиха. Или само си бе въобразила прегръдката на Ренборн уханието му и силното биене на сърцето му?

Изучаваше обстановката със затворени очи. Меко легло, малка стая, тънеща в полумрак. Чист провинциален въздух, толкова различен от противната миризма на онази лудница. Предпазливо отвори очи и видя Джена Еймс, седеше до леглото й и четеше книга на светлината на газената лампа. Значи Ренборн и Кемал наистина бяха дошли да я спасят.

Опита се да внесе ред в обърканите си мисли. Кемал размахваше застрашително смъртоносния кинжал, а побеснелият Ренборн едва се удържа да не пререже гърло на доктора. После отново върху гърба на коня, ала този път, сгушена до Ренборн.

Накрая Джена, която й помогна да се измие и й даде освежително питие, преди да я настани в леглото. Сведе поглед и видя, че е облечена в широка и чиста стара риза.

Внимателно се протегна. Всички мускули я боляха от мъчението да бъде овързана като мумия в продължение на часове. Сваляха въжетата само за малко, когато една груба надзирателка й помагаше да ползва нощното гърне — унизителна и болезнена работа за човек, облечен в усмирителна риза.

Джена усети, че Мериъл се раздвижва и вдигна глава.

— Вече си се събудила? Добре. — Вгледа се в очите й. — Струва ми се, че действието на лауданума почти е преминало. Как се чувстваш?

Мериъл леко сви рамене.

— Сигурно си жадна. — Джена наля чаша вода и я поднесе към устните й. — Устата ми все пресъхваше, след като ме натъпчеха с онези отвратителни лекарства. — Макар че се стараеше да говори спокойно, гласът й трепереше. Не беше толкова отдавна, когато и тя бе също така безпомощна като Мериъл.

Докато приятелката й жадно преглъщаше водата, се опитваше да си припомни колко време бе прекарала в лудницата. Месеци наред. Мериъл е била там два или три дни и вече съзнанието й плуваше в мъгла. Тя не би оцеляла цяла година.

Джена взе чашата и я остави настрани. Мериъл я бе изпила до дъно.

— Бях ужасена, когато се появиха Ренборн и Кемал. Ти изглеждаше направо мъртва. Как се е осмелил чичо ти да те изпрати в Блейдънхам! И двете сме задължени много на този млад мъж.

Значи те го познаваха. Мериъл си помисли за Ренборн с болезнен копнеж. Именно неговото физическо присъствие я бе измъкнало от изкусителната тъмнина. Този път не се оказа изоставена.

Къде ли бе той сега?

— След като узнах, че си била в лудницата, спомените ми оттам отново се върнаха. — Джена гледаше втренчено лампата. Лицето й бе изопнато от напрежение. — Опитвах се да… да ги преосмисля. Доктор Крейторн не е дявол. Струва ми се дори, че по свой начин е състрадателен и изцяло се е посветил на професията си. Много от пациентите му наистина са безнадеждно луди, но той е толкова ограничен, че вече вижда лудост навсякъде. Което и не мога да му простя.

Погледна към Мериъл и се насили да се усмихне.

— Не биваше да говоря за това. Може би ще ти бъде по-забавно да чуеш как ще се разправим с моя отвратителен съпруг. След като разводът е фактически невъзможен, адвокатът на баща ми подаде молба за анулиране на брака. Знаеш ли, че бракът не се смята за законен, ако един от двамата е бил душевно болен по време на женитбата? А след като моят съпруг ме е отвел в лудница, значи аз съм била луда. Следователно бракът ни е невалиден. — Усмихна се тъжно. — Без угризения на съвестта подписах клетвената декларация, че не съм била наред с главата, когато съм се омъжвала, защото трябва наистина да съм била луда, за да се омъжа за Мортън.

Мериъл отвърна на усмивката й, за да покаже, че я разбира напълно. Имаше някаква горчива справедливост в клаузите, използвани за анулиране на брака. Надяваше че решението ще бъде в полза на Джена Еймс. Беше ужасно завинаги да си обвързан с мъж, когото ненавиждаш.

Джена огледа замислено гостенката си.

— Едно от нещата, които най-много мразех в Блейдънхам, бе липсата на уединение. Ужасно е да знаеш, че надзирателката може да те следи през отворчето на вратата по всяко време на денонощието. Сега, след като действието на успокоителното вече е преминало, може би предпочиташ да останеш сама?

Мериъл кимна.

— Ти си си все същата. Макар че ние всъщност водихме почти истински разговор… — Джена се поколеба и нерешително изрече: — Господин Ренборн обаче ни каза, че вече говориш. Предполагам, че няма да искаш да ми го демонстрираш?

Мериъл отмести поглед към избелелия тапет. Не беше готова.

Джена разбра и стана.

— Може би някой друг път. Опитай се да си починеш. До сутринта няма да има и следа от лауданума. — Наведе се и я целуна по бузата. — Аз съм в стаята отляво, господин Ренборн е в стаята отсреща, а баща ми и Кемал са в другото крило, така че си в безопасност. Никой не може да те отвлече от Холиуел Грейндж. Ако имаш нужда от нещо, само ме повикай.

Посегна да вземе лампата, но се спря.

— Да ти я оставя ли?

Мериъл отново кимна. Достатъчно дълго бе прекарала в сенките.

След като Джена си излезе, тя остана известно време да лежи, наслаждавайки се на тишината и самотата. Освен това искаше да изчака, докато Джена се съблече и си легне.

Мисълта, че Ренборн се намира толкова близо възбуждаше… глада й. Желаеше го. Жадуваше да го докосне, да го вкуси, да потъне в обятията му.

Бавно се изправи и пусна крака от леглото. Макар че всичко я болеше, сякаш я бяха смазали от бой, се чувстваше така, сякаш това тяло не бе нейното. Явно ефектът от успокоителното.

Изправи се предпазливо и се улови за таблата на леглото. Когато спря да й се вие свят, отиде до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Мислите й се избистриха.

Докато се подсушаваше, се огледа в малкото огледало над умивалника. Изглеждаше призрачно в полумрака на стаята. Единствените ярки цветове бяха посинялото място върху скулата й и тъмните сенки под очите. С разрошените кичури коса, които се бяха измъкнали от плитката, представляваше гледка, която би накарала госпожа Маркс да въздъхне от раздразнение. Но това, че видя лицето си, я накара да се почувства истинска и да се завърне окончателно от мъглата.

Отвори предпазливо. За щастие пантите не изскърцаха. Прекоси коридора и завъртя отсрещната дръжка. Вратата отново се отвори безшумно. В домакинството на генерала явно цареше порядък.

Изчака, докато очите й привикнат с мрака. Ренборн лежеше, огрян от лунната светлина. Одеялото се бе свлякло от голите му гърди. Съдейки по смачканите му дрехи, той просто ги бе свалил набързо и се бе проснал в леглото.

Харесваше тялото му — широко в раменете и тясно в кръста. Със стройни крайници и здрави мускули на мъж, свикнал с физическа работа. Татуировката върху гърдите му вече бе доста избледняла, но все още се виждаше на бледата лунна светлина — напомняне за интимните мигове, които бяха споделили.

Да бъдат в една и съща стая и да дишат един и същ въздух — това предизвика рязко спадане на натрупаното напрежение. Когато чичо й изгони Ренборн от Уорфийлд, беше ужасена, че той си тръгва завинаги. Изобщо не бе очаквала, че ще разбере какво е станало с нея и ще й се притече на помощ. Тази мисъл я заля с нежност.

Изпълнена с копнеж да почувства гладката му кожа под пръстите си, Мериъл свали ризата си и се покатери в леглото. Като внимаваше да не го събуди, тя внимателно се сгуши до него — гърдите й се притиснаха до гърба му колената й се мушнаха между бедрата му. Отпусна се, почувствала се в пълна безопасност. Ароматът му бе толкова познат и я изпълваше с неясно задоволство.

Сънливо погали гърдите му, наслаждавайки се на контраста между гладката, топла кожа и меките къдрави косъмчета. Въпреки обзелото я спокойствие, се чувстваше изгарящо жизнена.

Целуна вдлъбнатината под рамото му, вкусвайки соления вкус. Това, което започна с желанието за обикновена близост, се промени с ускоряването на пулса й. Дали можеше да се чифтоса с мъж, докато той спи? Би било забавно да опита.

Плъзна длан по твърдия му хълбок под одеялото, после я премести отпред, докато откри това, което търсеше. Вече полувъзбуден, членът му се втвърди в ръката й. Спомените за предишното им съвкупление оживяха в паметта й тя започна да го гали.

— Мериъл — промърмори Ренборн. Изтърколи се по гръб привлече я по-близо и започна да гали едната й гърда.

Не бе напълно събуден, но инстинктите му го водеха. Тя повдигна глава и го целуна. Устните му, топли и подканващи, я възбудиха. Искаше й се да го обхване целия да разруши всички бариери, докато се слеят в едно.

Ръката му погали корема й и се спря между бедрата, запалвайки огън в слабините й. Когато пръстите му навлязоха дълбоко в нея, тя затаи дъх, смаяна от бързината на отклика си. Простена и захапа меката част на ухото му.

Той изведнъж се разсъни напълно.

— Мили Боже, ти наистина си тук! Мислех, че сънувам. — Целуна я жарко.

Изведнъж цялото й тяло оживя. Да, да! Искаше й се да го погълне и да потъне заедно с него в онази магия на живота, докато Блейдънхам завинаги изчезне от съзнанието й. Изтърколи се върху него, а краката й обхванаха неговите…

И откри, че проклетата му съвест също се бе събудила, защото я сграбчи за раменете, а пръстите му се впиха в плътта й.

— Предполагам това означава, че напълно си се възстановила — изрече той с нисък глас, треперещ от желание и една сдържан смях.

Мериъл потръпна от удоволствие. Да го дразни, докато спи, бе много приятно, но много по-хубаво бе да го има напълно събуден и обсебен изцяло от нея. Целуна го по шията, наслаждавайки се на гъделичкането на необръснатата му брада. Беше толкова мъжествен!

Той я повдигна, така че телата им да не се докосват, и прикова поглед в нейния.

— Не бива да го правим! Аз се заклех, че никога вече няма да те компрометирам. Или брак, или нищо, моя вълшебнице. Освен това по този начин обиждаме гостоприемството на генерал Еймс. На него никак няма да му хареса, ако разбере, че съм се възползвал от теб под неговия покрив.

Нима да бъдеш джентълмен, означаваше винаги да се мислиш за виновен, когато се съвокупляваш? Тя изсумтя, за да покаже възмущението си от нелепите му приказки, и се плъзна надолу, така че женствеността й се отърка в неговата мъжественост. Усещането я накара да простене от удоволствие и да закопнее за повече.

Той се скова и тя усети горещо пулсиране там, където плътта им се докосна. Бяха толкова близо, но не беше достатъчно. Мериъл се изви, отчаяно опитвайки се да го вкара вътре в себе си. Ръцете му обаче сграбчиха бедрата й, сковавайки я напълно.

— Престани, малка вещице — прегракнало изрече той. — Това не е хубаво.

Лунната светлина освети изопнатото му лице и малките ручейчета пот, които се стичаха по страните му от усилието да се овладее. Колко силен бе, щом можеше да се бори със страстта и да я побеждава. Тя не притежаваше и една десета част от неговия самоконтрол.

Усети как мускулите му се напрягат и започва да се отдръпва от нея. Мериъл се почувства така, сякаш я разкъсваха на две, лишавайки я от жизненоважната й част.

— Моля те — прошепна тя, унизена от силното си желание. — Моля те, Доминик!

Докато той се колебаеше, горещите й сълзи се плъзнаха от очите й и покапаха по гърдите му. Лицето му се сгърчи от болка. Притегли я надолу, така че гърдите й се притиснаха в неговите.

— Не плачи, скъпа — развълнувано промълви млади мъж. — Моля те, не плачи!

Замаяна от облекчение, тя го зацелува страстно. Дали това, че той можеше да устои на желанието, но не и на молбата й, бе любов? Имаше толкова много, което трябваше да узнае за него, толкова много. Дали щеше да й стигне цял живот?

С трепереща от нетърпение ръка го насочи вътре в себе си. От гърдите й се изтръгна радостна въздишка, когато копринената й плът го пое. Тялото й го прие много по-лесно този път, обвивайки го със съблазнителна топлина, Мериъл раздвижи бедра. Доминик изпъшка, тъй като тя с лекота се плъзна нагоре-надолу, поемайки го още по-дълбоко. Харесваше й представата, че може да го дари с удоволствие, така както той я дарява с безкрайна наслада.

Очите му бяха затворени. Обхвана гърдите й и ги замилва със силните си пръсти. Тялото й се изви, обзето вече цялото от пламъците на огъня, лумнал първо в слабините й. Имаше нещо специално в начина, по който се любеха, по който телата им се триеха едно в друго…

После всичко се стопи. Вече не контролираше тялото си. Всичко беше само движение, извивка и пулсация, божествен танц с мъжкаря, който я оплождаше и покоряваше.

По-бързо…

По-силно…

Разпадаше се…

Пропадаше…

Но не беше сама!

Ах, Господи, не беше сама!

Доминик я притискаше до себе си, тръпнещ от конвулсии. Досега не знаеше, че страстта може да бъде толкова… толкова разтърсваща. Част от силата й идваше от страха, който бе изпитал за нея, и от огромната му благодарност, че тя отново е в безопасност. Но по-голямата част бе заради самата Мериъл.

Никога не бе срещал жена, която да се отдава толкова безрезервно и докрай. Тя не се измъчваше от угризения, нито пък се питаше кой е спечелил битката. Тя му се отдаваше изцяло и нямаше нищо по-възбуждащо и прекрасно от това.

Обичаше да я усеща излегната върху себе си. Бе толкова мъничка и въпреки това бе истинска жена с всяка фибра на тялото си. Усети, че започва да става хладно от вятъра, нахлуващ през прозореца, затова се претърколи настрани, притисна я и зави и двамата с одеялото. Тя въздъхна и се сгуши до него.

Удивен колко добре се бе справила с ужасното изпитание, Доминик я целуна по челото.

— Нали няма никакви трайни последици от престоя ти в лудницата?

— Не. Но… все пак има промяна — рече тя след дълго мълчание. — Дълго разполагах с пълна свобода и не подозирах колко… колко съм уязвима. Беше нужен само един отвратителен човек, за да ме изтръгне от рая.

Ръцете му я обгърнаха по-плътно.

— Казват, че пътят към ада е постлан с добри намерения и със сигурност е вярно.

Тя потръпна.

— Искам да си отида у дома.

Младият мъж въздъхна. Знаеше, че никак няма да й хареса това, което се канеше да й каже.

— Няма да бъде много лесно, моя вълшебнице. След като напуснах Уорфийлд, посетих лорд Еймуърт и си осигурих неговата подкрепа. Възнамерявах да помоля и генерал Еймс за съдействие. Като съдия той може любезно да обясни на лорд Греъм, че ти си напълно нормална, пълнолетна и избираш свободно гостите си.

Тя кимна енергично.

Доминик тъжно се усмихна.

— Но вече не е толкова просто. Кемал ме намери в Бриджтън и ми каза, че си била изпратена в лудница. Доктор Крейторн е известен специалист по умствени разстройства, а сега той те мисли за луда. Мнението му може да послужи като убедително доказателство, с което Греъм се яви в съда и да заяви, че аз съм те отвлякъл с намерението да сложа ръка върху собствеността ти. Не съм запознат със закона, но има вероятност да възникне спор и да те направят повереница на Короната, докато всичко се уреди. — Дълбоко пое дъх. — Може дори да те върнат в лудницата.

Тя се скова в ръцете му.

— Не!

Никак не му се искаше да я плаши с подобни перспективи, но трябваше да я накара да разбере.

— Тези спорове не се решават бързо, Мериъл. Макар че Еймуърт ще се опита да ни помогне, здравето му е все още много крехко. Греъм току-виж успял със своето твърдоглавие. Мнението му за мен съвсем ще се развали, когато разбере, че аз не съм лорд Максуел. И по-голямата част от обществото ще застане на негова страна.

— Не — повтори отново тя, но този път гласът й бе само шепот. — Ти няма да им позволиш да ме затворят отново в онази ужасна лудница, нали?

— За мен има само два начина да те спася, Мериъл — сериозно заяви той. — Първият е да те отведа оттук и да живеем, като постоянно се крием. — При това доста скромно, което той не й спомена.

Тя издаде съскащ звук.

— Няма да ме изгонят от Уорфийлд!

Доминик очакваше, че ще реагира така.

— Значи нямаш избор. — Пое дълбоко дъх. — Трябва да се омъжиш за мен.

Сърцето й затуптя по-силно под дланта му.

— Не искам да се омъжвам!

— Знам, но бракът е единственият начин аз да мога да ти помогна, Мериъл. Като съблазнител на невинно момиче съм злодей и негодник. Като твой съпруг обаче, не само ще имам правото, но ще съм и длъжен да те защитавам.

Тя се изплъзна от прегръдката му, стана от леглото и отиде до прозореца. На лунната светлина приличаше на тънка сребриста сянка. Доминик потръпна при спомена за синините по тялото й. Явно се бе борила с похитителите си с ожесточението на древните си предци. Измина доста време, преди да проговори:

— Наистина ли се намирам в толкова голяма опасност или ти я преувеличаваш, за да ме накараш да се омъжа за теб?

— Опасността е съвсем реална, Мериъл. Бих искал да не е така, защото принудата е много жалък начин да сключиш брак.

Доминик стана от леглото, приближи до нея, отпусна ръце на раменете й и погледна над главата й.

— Предпочитам да те убедя с целувките и ласките си, защото съм достатъчно самонадеян да вярвам, че след време сама ще решиш, че не е чак толкова лошо да станеш моя съпруга. — Целуна я леко по слепоочието.

— Предпочитам да бъда твоя любовница — въздъхна младата жена.

Доминик се усмихна кисело. Слава Богу, че нито една от компаньонките й не бе наблизо, за да чуе шокиращото изявление.

— Не е възможно, Мериъл. Чичо ти навярно вече те търси и сигурно има заповед за арестуването ми.

Тя потрепери и скръсти ръце пред гърдите си.

— Следователно трябва да избирам между две злини — познатата и непознатата.

Запита се коя ли от двете беше той.

— Ще подпиша брачен договор, който ще гарантира твоя пълен контрол върху собствеността ти, така че аз да нямам никакъв достъп до парите и състоянието ти, ако от това се страхуваш.

— Веднъж вече ми го предложи — спокойно отвърна тя. По тона й разбра, че цени свободата на предишния си живот много повече от богатството.

— Давам ти тържествена клетва, че ако решиш, че не ме искаш в Уорфийлд, ще трябва само да ме помолиш да си тръгна и аз тутакси ще го направя. Никога няма да предявя претенции нито върху състоянието ти, нито върху тялото ти.

Мериъл вдигна глава и се втренчи в луната. Лицето й бе далечно и студено.

— Значи ти настояваш да станеш мой защитник, без искаш нищо в замяна?

— Да. — Макар че някоя бъдеща нейна прищявка можеше да го принуди да остане сам, без възможността да потърси друга съпруга, защото щеше да бъде свързан навеки с жена, която няма да го иска повече. Това бе твърде мрачна и безрадостна перспектива, но той нямаше да я изостави на криворазбраното чувство за дълг на чичо й.

Тя преглътна с усилие.

— Много добре, Доминик. Ще се омъжа за теб.

Точно това отчаяно искаше. Защо тогава нейното съгласие го изпълни с такава огромна болка и тъга?