Мери Джо Пътни
Дивачката (18)

Глава 17

Доминик изтри конете, като накрая към него се присъедини и старият коняр. Едва смогна да се измие и преоблече за вечеря. Беше доволен, че Мериъл я пропусна, защото щеше да му бъде доста трудно да се храни срещу нея и да сдържа желанието си.

Ала присъствието й все пак се усещаше. Великолепните рододендрони можеше да бъдат откъснати от всеки, но единствено Мериъл би ги подредила в нащърбена тенекиена кутия.

Докато заемаше мястото си, бъбрейки с госпожа Маркс, Доминик огледа букета.

— Тези цветя са като хвойновите храсти, които Мериъл подряза — необичайни, но много красиви. Забележете контраста между пищните цветове и простотата на тенекиената кутия. Ефектът е много драматичен, не мислите ли?

Лицето му пламна, когато видя сепнатото изражение на госпожа Маркс. Тя сигурно се чудеше дали лудостта не е заразителна. Но госпожа Ректър наклони замислено глава.

— Струва ми се, че разбирам какво искате да кажете, милорд. Комбинацията наистина е много интересна. Макар че трябва да призная — лично аз бих предпочела да сложа цветята в някоя красива китайска ваза.

— Оригинално е — съгласи се накрая госпожа Маркс. — Но може би ще изглежда по-добре в кухнята отколкото на тази махагонова маса.

Доминик не оспори твърдението й. Преди да дойде в Уорфийлд, щеше веднага да се съгласи. Без да иска, Мериъл бе променила светогледа му. Той отпи от чашата с вино.

— Знаете ли, че Мериъл може да язди?

Тази тема, както и всичко, случило се през деня, беше предмет на разговора, докато и тримата решиха да се оттеглят по спалните си.

 

След като Ренборн я отхвърли, Мериъл избяга от конюшнята, унизена и гневна. Явно я желаеше. Тогава какво не бе наред с нея, че не искаше да се любят? Да върви по дяволите!

Но вината сигурно бе нейна. Докато наблюдаваше птиците и горските създания, бе забелязала как готовността на женската винаги подтиква мъжкарят да й отговори. Сигурно още не й е дошло времето. Въпреки че едва ли някога щеше да бъде по-готова, та тя изгаряше в огън!

Видя, че Роксана е задрямала в сянката на беседката. Отпусна се на дървената пейка и вдъхна уханието на розите. Кучето сънливо отпусна глава в краката й. Рошавата му козина погъделичка босите й пръсти.

Почеса животното зад ушите и въздъхна. След като придобие повече опит в чифтосването, ще знае точно какво да очаква. Ще усвои правилните движения. Ще разбере как да го примами при себе си. Макар че безброй пъти бе наблюдавала соколите и лисиците, от тях едва ли можеше да научи ритуалите, които се изискваха при хората.

Намръщи се и се замисли за един обичай, който сигурно трябваше да опита. А ако и той не даде резултат, ще се и възползва от други методи, които бе наблюдавала в Индия. Те изискваха повече усилия, но едва ли някой мъж можеше да им устои.

 

Цветовете на татуировката бяха потъмнели и от светло оранжеви бях станали ръждивочервени. Доминик проследи рисунката в огледалото. Добре, че бе освободил Морисън, преди да си съблече ризата. Нямаше никакво желание да изтърпи упрека в очите на камериера.

Прозина се и се приготви да угаси лампата и да си легне. Отметна покривката на леглото и застина. Между възглавниците се гушеше изящен букет, привързан с чернена панделка.

Нямаше съмнение, че е от Мериъл. Два малки карамфила, един червен и един бял. Имаше и бледолилава горска теменуга, както и тънка върбова клонка. Красив и семпъл букет, необичаен и интересен, както всичко, излязло изпод пръстите на Мериъл.

Помириса го. Доминиращо бе уханието на карамфилите. Имаше нещо порочно и възбуждащо в мисълта, че тя бе откъснала тези цветя и тайно бе влязла в спалнята му, за да ги остави в леглото. Дали това не бе някакъв знак? Може би благодарност за Лунен лъч? Или намек за нещо друго?

Постави цветята в чаша вода и я сложи на масичката до леглото. Ала докато загасеше лампата, изпита усещането, че имаше нещо в букета, което бе пропуснал. Може би на сутринта…

Заспа веднага и сънува брат си.

 

Викове и буен смях. Двамата с Кайл играят с кестени. Измъкват се тайничко от къщи, за да присъстват на селското празненство.

Събужда се внезапно посред нощ със съзнанието, че Кайл е ранен, и го открива с изкълчен глезен, тъй като паднал по стълбите по време на нощните си набези в килера.

После следваха сбиванията с юмруци и словесните престрелки, които раняваха още по-тежко. Арогантността на Кайл, когато се върна след първия срок в Итън с твърдото убеждение, че Доминик е длъжен да му се подчинява във всичко, защото никога няма да му бъде равен. И студената ярост в очите му, когато той направеше нещо противно на волята му. Съперничеството им за благоволението на една камериерка и пламъка на задоволство в погледа на Кайл, когато тя предпочете виконт Максуел.

Накрая и последното опустошително стълкновение, след като Доминик избра армията пред университета…

 

По време на коледната ваканция, през последната му година в Ръгби, Доминик бе извикан в кабинета на баща си. Тогава графът му заяви, че е време да реши какво ще прави занапред. Доминик знаеше, че за по-младият изборът е: или армията, или църквата. Истинското му желание бе да управлява имение, за предпочитане собствено, макар че би работил и за някой друг. Ако получаваше прилична заплата и спестяваше, може би след някоя и друга година щеше да успее да си купи ферма.

Доминик плахо попита може ли да се обучава за управител на някое по-малко семейно имение. Предложението му бе отхвърлено на часа; Ренборн не беше наследникът нито на титлата, нито на земите на рода. Баща му го осведоми, че е готов да плаща за обучението му в университета, ако избере попрището на свещеник, или да му купи чин в подходяща военна част. Даде му срок да реши до края на ваканцията.

Въпреки че Кайл също си бе у дома и двамата нямаха стълкновения помежду си, Доминик не споделяше нищо за бъдещето си, защото знаеше, че брат му ще се опита да повлияе на решението му. Дните минаваха, а той все още се колебаеше. В Ръгби се чувстваше щастлив и се справяше добре. Сигурно и трите години в университета щяха да му харесат. Но да стане свещеник? От друга страна, не смяташе, че има призвание и за военен.

Взе решението си вечерта преди да се върне в училище, докато двамата с Кайл играеха билярд. Брат му тъкмо премерваше удара си, когато Доминик обяви:

— Отивам в армията. За предпочитане в кавалерията. — Усмихна се. — Дали да не стана хусар? Имат страхотни униформи.

Щеката на брат му трепна. След миг Кайл се изправи с пребледняло лице.

— Сигурно не говориш сериозно. Каза го само за да попречиш на удара ми, нали?

Доминик взе щеката си и с елегантно движение вкара топката.

— Трябва да правя нещо, а армията ми се струва по-добрият избор. Не мисля, че флотата ми харесва.

— Вярвах, че ще дойдеш в Кеймбридж с мен! — Кайл нервно въртеше щеката в ръцете си. — Бихме могли да живеем заедно. Ще бъде… също както в старите времена.

Старите времена. Мисълта го изкушаваше. Докато го обмисляше, Доминик отбеляза още едно попадение, след което неохотно поклати глава.

— Ако ме виждаш като свещеник, значи твоето въображение е по-богато от моето.

— От теб би излязъл съвсем приличен свещеник — сериозно заяви Кайл. — Ти си търпелив и добър. След пет-шест години старият Симпсън ще се оттегли и ще станеш викарий в Дорнлей. Ще бъде идеално. Приходите са добри.

Мисълта накара Доминик да потръпне. Да прекара остатъка от живота си само на километър от семейната резиденция като беден роднина? Не знаеше много за небесата, но бе сигурен, че ако стане свещеник в Дорнлей, ще се озове направо в ада.

— Няма да го бъде, Кайл — рязко прекъсна възторжените приказки на брат си. — Ще се отегча до смърт. В кавалерията поне ще изживея някое и друго приключение.

— За Бога, Дом! Само един проклет глупак може да предпочете армията!

Ако го бе казал друг, Доминик само би се изсмял, но изявлението на брат му го изпълни със студен гняв.

— Мнението ти за мен е много ласкателно. — Присви очи, наведе се над масата, мрачно вкара всички топки и сложи край на играта. — Може и да съм проклет глупак, но все още мога да те бия на билярд или на каквото и да е друго.

— По дяволите, Дом! — Кайл го изгледа свирепо. — Говорим за твоя живот, а не за някаква си проклета игра! Ти имаш мозък. Използвай го! Ела с мен в Кеймбридж. Ако не искаш да ставаш духовник, можеш да следваш право. И там ще бъдеш добър. Но, за Бога, не се погубвай в армията!

Да бъде заключен цяла вечност в прашни стаи сред още по-прашни книги… Нима Кайл толкова малко го познаваше?

И интересуваше ли се всъщност от нещо друго, освен да си има другар в Кеймбридж?

— Има много, които смятат, че да се защитава страната ни, е въпрос на чест. Но дори и да не е така, това, че си се родил с десет минути по-рано, не ти дава правото да решаваш как аз ще прекарам живота си.

— Това ли си мислиш, че се опитвам да направя? — Кайл пое дълбоко дъх, опитвайки се да не избухне. — Искам най-доброто за теб. След като Наполеон е заточен на Елба, в армията ще се отегчиш също толкова, колкото и във викарията. А ти имаш възможност да продължиш образованието си. След три години сигурно ще разсъждаваш по-иначе. — Гласът му омекна. — Моля те, Дом! Толкова бих се радвал да сме заедно в Кеймбридж.

Тази молба го вбеси много повече отколкото гневът. Може би брат му имаше основание. Той наистина беше превъзходен компаньон. А и щеше да бъде, както когато бяха момчета…

Но те вече не бяха деца и приятното видение се разби на пух и прах от внезапното просветление, че ако се съгласи с брат си, все едно подписва духовното си унищожение. Винаги, когато бяха заедно, Кайл бе Наследника, а Доминик — Резервата. Така постепенно щеше да се обезличи в сянката на брат си и да се превърне в човек без никакво значение и самоуважение.

Ако искаше да бъде самият себе си, трябваше да си тръгне.

— Няма да стане, Кайл. Армията ме устройва. Ако слуховете се окажат верни и Наполеон избяга от Елба, може би ще бъда полезен на Англия.

— Не! — Кайл яростно стовари юмрука си върху масата. За миг изглеждаше така, сякаш ще се нахвърли върху брат си и ще сключи ръце около гърлото му. Вместо това обаче отсече с гробовна обреченост: — Ако го направиш, кълна се, че никога няма да ти го простя!

Доминик усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

— За щастие, твоята прошка никак не ме интересува. — Завъртя се на пети и излезе.

Беше горд, че успя да запази самообладание. Разтрепери се чак когато се озова в стаята си.

 

Когато се събуди, в ушите му все още звучеше гласът на брат му. Докато се взираше в тъмнината, осъзна, че е взел правилното решение. Въпреки това сега, десет години по-късно, разбираше с кристална яснота, че настояването на Кайл да отиде с него в Кеймбридж е било по-скоро загриженост, отколкото желание да наложи волята си. Жалко, че не го бе разбрал още тогава.

След Ватерло копнееше да се върне у дома и да прекара известно време с Кайл. Можеха да отидат в Шотландия, където щяха да яздят, да ловят риба или да се носят на колела из зелените поля. А някоя вечер, след порядъчно количество коняк, Доминик може би щеше да му сподели всичко за онзи кошмарен ден. Макар че сигурно Кайл нямаше да каже много — мъжете не обсъждат подобни неща, мълчаливото му разбиране щеше да излекува душевните му рани.

До днес, когато изля душата си пред Мериъл, не бе говорил с никого за това.

Странно колко близък се чувстваше с нея, въпреки душевното й разстройство. Мисълта за тази близост му припомни целувката им. Това го смути и той побърза да насочи вниманието си отново към брат си.

Въпреки отчуждението, между тях все още съществуваше връзка. Преди няколко години Доминик бе хвърлен от коня си по време на лов, докато гостуваше в имението на един приятел. Отърва се с няколко счупени кости и спукан череп. Кайл пристигна от Лондон още на следващата вечер и го обсипа с упреци заради безразсъдството му. Ако не се чувстваше толкова зле, сигурно щеше да го удари. Вместо това, макар че никога нямаше да го признае на глас, се чувстваше смущаващо радостен, че вижда брат си.

Кайл приключи язвителната си лекция и освободи местния хирург, за да извика най-добрия лекар в централната част на страната. После спомените му бяха обвити в мъгла. Струваше му се, че брат му седи край леглото, докато самият той се мята неспокойно в полусъзнание. Мокреше лицето му със студена вода и го връщаше обратно, когато се опитваше да се надигне.

След като треската премина, Доминик реши, че е сънувал, защото Кайл вече не показваше никакво желание да изпълнява ролята на болногледачка. Дори едва разговаряше с него.

Веднага след като започна да се подобрява, Кайл си замина, без да даде никакво обяснение откъде е узнал толкова бързо за инцидента. По-късно Доминик откри, че никой от приятелите му не си е правил труда да уведомява семейството му за злополуката. Явно тайнствената връзка, която съществуваше между тях в детството им, бе довела Кайл при него. Брат му знаеше също и за раната му при Ватерло, макар че Доминик го разбра много по-късно. Като момчета подобни случаи бяха нещо съвсем обикновено. Понякога дори не можеше да различи своите чувства от тези на Кайл. След като пътищата им се разделиха, съзнателно бе потискал всичко това, но без особен успех.

Гърлото му се стегна от мъка. Как можаха двамата с Кайл да стигнат дотук? Всичко можеше да е толкова по-различно. Ако Кайл не беше властен, а Доминик беше по-търпелив и сдържан.

Миналото не можеше да се промени, но бъдещето… Мълчаливо си даде обет вече да сдържа гнева си, когато се срещнат, и да избягва да говори неща, за които знае, че биха провокирали брат му. И, за Бога, в никакъв случай не бива да се държи непристойно с бъдещата му съпруга. Неговият близнак никога нямаше да му го прости. Навярно щеше да реши, че той нарочно се е задявал с Мериъл като проява на тяхното отдавнашно съперничество.

Кога всъщност за последен път двамата бяха наистина близки? Вероятно когато майка им умря. Графинята бе повалена внезапно от силна треска и момчетата бяха повикани у дома. Ръгби беше по-близо и затова Доминик пристигна пръв. Тя се усмихна и прошепна името му. Майка им никога не ги бъркаше. После промълви тихо:

— Грижи се за брат си. Той не е като теб. Той… се пречупва много по-лесно.

Скоро след това се унесе в сън, от който така и не се събуди. С каменно лице графът се бе затворил в кабинета си. Доминик остана да чака пристигането на брат си. Не можеше да забрави последните думи на майка си. Закле се обаче, че никога няма да му ги предаде, защото Кайл би се почувствал унижен, че го е смятала за слаб. Доминик знаеше, че тя нямаше предвид това, но беше по-добре да не се опитва да му го обяснява.

Кайл пристигна късно през нощта. Доминик се спусна по стълбите, за да му съобщи ужасната новина. Погледът на брат му излъчваше безмълвна молба.

Той само поклати глава със стегнато гърло.

— Тя си отиде, Кайл. Последните й думи бяха за теб. Каза, че те обича. — В крайна сметка думите й означаваха точно това.

Лицето на Кайл се сгърчи.

— Тя е умряла, а аз не бях тук. Не бях тук!

Потресен от скръбта на брат си, Доминик протегна ръце и двамата се вкопчиха един в друг. Кайл се тресеше от ридания. Сълзи се стичаха и по лицето на Доминик. В този миг мъката ги свързваше както никога досега.

Споменът за онази болка опари душата му. Постепенно осъзна, че и в този миг усеща брат си. Изпита пак същата безкрайна тъга, както през онзи ден, когато Кайл го помоли да дойде вместо него в Уорфийлд. Всъщност сега мъката дори бе по-дълбока. Какво, по дяволите, ставаше?

Изведнъж осъзна нещо друго. Кайл не бе в страната. Къде ли бе отишъл? В Ирландия? Не, по-далеч. Може би Франция, или Испания, или Португалия. Бе заявил, че никакви съобщения няма да могат да стигнат до него. Но защо бе заминал в чужбина точно сега? Ако това бе просто пътуване за удоволствие, лесно би могъл да го отложи. А и откъде би се взела тази изгаряща печал. По дяволите, искаше му се да може да направи нещо.

А навярно това не бе толкова невъзможно. Щом той усещаше Кайл, значи брат му пък усещаше него.

Опита се да си припомни някоя молитва, но бързо се отказа. Не го биваше в свещените слова. Вместо това си представи, че протяга ръка през стотиците километри и я слага на рамото на брат си. Така Кайл щеше да знае, че не е сам. Може би бе игра на въображението, но усети как болката на Кайл намалява. Надяваше се да е така.

Изтощен от вълнуващия ден, Доминик се претърколи на една страна и се опита отново да заспи. Ала главата му пулсираше от мисли за Кайл и за Мериъл. Неговата бъдеща снаха.

Не биваше да позволява да се сближат повече. И без това вече стъпваше по въглени. Още един конфликт с брат му щеше завинаги да ги раздели.

Все пак едва ли щеше да навреди някому, ако помирише букета, който Мериъл бе набрала за него. Ухаеше на подправки и сладост. Също като нея.

Стиснал цветята в шепа, младият мъж най-после потъна в сън.