Мери Джо Пътни
Дивачката (32)

Глава 31

На следващата сутрин Мериъл се събуди в своето легло. Навярно Ренборн я бе отнесъл, след като бе заспала. Колко благоразумно! А може би бе прав. Години бе живяла извън общоприетото и сега трябваше да си плаща цената.

А което бе по-лошо — и Ренборн трябваше да плаща. Досега не бе осъзнавала, че вероятно го очакват сериозни неприятности, задето й бе помогнал. Лорд Греъм беше бесен и не бе изключено да се опита да издейства арестуването му заради „отвличане“ на богата наследница. А можеше да последва и нещо още по-страшно. В съзнанието й проблесна за миг картина на дуел и окървавеното тяло на Ренборн, проснато безжизнено на земята.

Не!

Решително се надигна от леглото. Тя го бе въвлякла в тази опасна ситуация и сега трябваше да направи всичко възможно, за да му помогне. Дните й като дивачка, която разбира много повече, отколкото всички подозират, бяха свършили. За добро или лошо, вече бе част от широкия свят. И колкото по-скоро научеше неговите правила, толкова по-добре щеше да бъде за всички, които толкова благородно й се бяха притекли на помощ.

Собствените й дрехи бяха съсипани в лудницата, затова Джена й бе заела от една прислужница. Мериъл се изми и облече с натежало сърце грубата риза и избелялата синя рокля, която й висеше, защото очевидно и най-дребната прислужница в Холиуел Грейндж бе по-едра от нея.

Още по-зле бе положението с тежките обувки и грубите чорапи. Мериъл въздъхна, но ги обу, тъй като скоро щеше да се озове там, където не е подходящо да се движи боса. В Блейдънхам бе добре да си обут, защото каменните плочи пяха леденостудени.

Джена й бе оставила четка и гребен. Мериъл се среса и горе-долу успя да си придаде приличен вид. После събра всичките си сили и решително слезе долу, в света на нормалните.

Ренборн и генерал Еймс бяха в трапезарията и закусваха. Кемал също бе там. Макар че в Уорфийлд се ползваше с уважение, все пак там на него гледаха като на слуга. Но в Холиуел, не толкова внушително имение, към него се отнасяха като към почетен гост. Това може би се дължеше и на факта, че генералът и Джена бяха живели дълги години в Индия.

Щом влезе, всички се извърнаха и впериха погледи в нея. Тя спря, изчерви се и си припомни защо бе избрала да живее извън обществото. Джена стана с усмивка.

— Колко добре изглеждаш, Мериъл! Идваш тъкмо навреме, за да се присъединиш към нашия малък военен съвет.

Значи обсъждаха нейния живот. След като си взе едно варено яйце и топла препечена кифла от подноса върху бюфета, Мериъл пое чашата чай, която Джена й бе наляла, и седна на масата срещу Ренборн.

Той й се усмихна топло.

— Тъкмо им разказах цялата история, както и защо снощи толкова неочаквано се появихме в Холиуел Грейндж. — Изгледа я внимателно. — Казах им също, че сме решили да се оженим.

Еймс се намръщи.

— Това е най-доброто решение, но наистина ли го желаете, лейди Мериъл?

Генералът не е съвсем сигурен дали съм наред с ума си, осъзна Мериъл. Време беше да прескочи още една бариера. Преглътна тежко и изрече:

— Да.

— Ти говориш! — радостно възкликна Джена. — Много скоро ще можем да се наклюкарстваме. Разбира се, аз говоря и за двама, но е много по-добре, когато и ти участваш.

Мериъл погледна към Кемал и видя весели пламъчета да танцуват в тъмните му очи. Явно не бе изненадан, че тя може да говори. Дали винаги бе подозирал, че привидното й малоумие е въпрос на избор? Вероятно. Но бе оставил нещата така, както тя сама бе пожелала. Никой не можеше да си мечтае за по-добър приятел.

Ренборн изглеждаше облекчен. Отчупи парче кифла и рече:

— Очевидно е, че колкото по-скоро се оженим, толкова по-добре. Въпросът е къде. Дали да отидем до Лондон и да си извадим специално разрешително, или да заминем за Шотландия и да се бракосъчетаем веднага. Смятам, че е по-добре да изберем Шотландия.

Джена поклати глава.

— Един брак в Гретна Грийн завинаги ще ви бележи с позорно петно.

— Освен това така ще потвърдите обвинението, че преследвате богатството й, а лейди Мериъл е една безпомощна жертва — намеси се генералът. — Лондон е по-добрият избор.

Доминик се поколеба.

— Но Лондон е мръсно, миризливо и шумно място. Как ли ще се стори на някой, който толкова години е живял само в провинцията?

Разнесе се мърморене и всички глави се извърнаха към Мериъл. Явно си мислеха, че тя не е способна да понесе неприятните градски условия.

Преди обаче Мериъл да изкаже мнението си, генералът вдигна ръка.

— Няма какво повече да се умува. Можете да вземете назаем моята карета. Не искам да знам накъде ще се отправите. Като съдия съм длъжен да кажа истината на Греъм, ако дойде и ме попита. Така че е по-добре да не знам.

— Много великодушно от ваша страна, че ни помагате, генерал Еймс — тържествено заяви Ренборн.

— Вие спасихте Джена. Няма да позволя още едно момиче да бъде затворено без основание в лудница. — Погледът на генерала се насочи към Мериъл. — Но моята помощ ще зависи от разговора ми с лейди Мериъл. След като привършите със закуската си, мила моя, ще се разходите ли заедно с мен в градината?

Това не бе нито заповед, нито предложение. Вкусната кифла изведнъж се превърна на пепел в устата на Мериъл. Сега, след като вече отново бе нормално човешко същество, хората искаха да разговарят с нея. По-скоро искаха да й нареждат какво трябва да прави. Но вече нямаше връщане назад, затова преглътна заседналата на гърлото си хапка с глътка чай и кимна:

— Много добре.

После хвърли предупредителен поглед към Ренборн, чийто смисъл бе, че не желае да решават съдбата й в нейно отсъствие, и излезе навън с генерал Еймс. Спомняше си го от посещението си в Камбей — още тогава я плашеше и смущаваше. Също като чичо й Греъм и той излъчваше стоманена енергия, която я караше да изпитва желание да изчезне тихомълком в най-близкия храст.

Еймс явно бе усетил нервността й, защото отначало повървяха в мълчание. Генералът се опираше на бастун със сребърна дръжка. Макар че градината не бе много голяма, бе добре поддържана и с открити пътеки, които я правеха по-просторна. Дори зеленчуковата част радваше окото със спретнато подредените лехи, отрупани с реколта.

Пътеката ги изведе до каменна ограда, покрай която се редяха овощни дръвчета. Генералът спря и огледа узрелите праскови.

— Когато пристигна в Камбей с родителите си, беше смело дете, възседнало бяло пони. Само една година по-късно се завърна бледа като восъчна кукла. Макар че се надявах да се възстановиш с времето, след като се върнах в Холиуел Грейндж, вече се носеха слухове за лудата лейди Мериъл. — Погледна я изпитателно. — Сега си млада дама, която се кани да се омъжи. Как се съчетават тези съвсем различни Мериъл?

Намръщи се. Не бе сигурна как точно да му отговори.

— Всички те образуват едно цяло.

— Спомняш ли си нападението в Алури?

Изгледа го с присвити очи.

— Защо?

Генералът стисна челюсти.

— Никога няма да си простя, че родителите ти загинаха толкова близо до Камбей. Само на един ден разстояние. Би трябвало да са в безопасност, но не се оказа така. Като командващ офицер на британския военен лагер, аз се чувствам отговорен.

Дали мъжете винаги се смятаха отговорни за всичко? Очевидно. Изведнъж кръвта й сякаш се вледени във вените и тя се замисли за изстрелите, пламъците и писъците.

— Ездачите отлично знаеха какво правят. Не беше лесно да бъдат спрени.

Еймс заби бастуна си в меката земя.

— Ние, разбира се, проведохме разследване. Очевидно нападателите са били бандити, действали с неофициалното одобрение на принца на Канхар. Махараджата им е позволил да се укрият в планините. В замяна те не са нападнали хората му, а той е получил част от тяхната плячка. Естествено, отрече всичко — държа се като същинска божа кравица, но беше дяволски странно, че ти се оказа в двореца му в Канхар. Заяви, че си била подарък от друг владетел и че те е изпратил в Камбей веднага след като разбрал, че си англичанка. Истина ли е?

Мериъл поклати глава.

— Бях отведена направо в женското отделение на двореца в Канхар.

Еймс се намръщи.

— Исках да нахлуя, но нямахме доказателства и по политически причини бяхме принудени да приемем обясненията на махараджата. — Отново заби бастуна си в земята. — Всичко е било само проклети лъжи. Бях принуден да заповядам на чичо ти Греъм да стои по-далеч от Канхар. Той ни служеше като посредник и след като родителите ти загинаха, настояваше да отиде и да опожари двореца. Добре, че се върна в Англия, иначе можеше да стане причина за избухването на война.

Една смътна мисъл проблесна в ума на Мериъл, подобно на сребърна риба в речни води, но после изчезна. Когато се опита да я улови отново, си спомни как чичо й и вуйчо й бяха дошли да я вземат от един лондонски хотел. Почти не им бе обърнала внимание, защото си играеше с цветята, които Кемал й бе донесъл. След месеците на кораба бе зажадняла за уханието на свежа зеленина.

Генералът пое по пътеката покрай каменната стена.

— Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш за Ренборн?

Вече не му ли бе отговорила? Хората не само искаха да приказват, но задаваха един и същ въпрос отново и отново.

— Смятате ли, че не е достоен за мен?

— През живота си съм командвал много млади мъже и веднага мога да позная кой е искрен. — Генералът откъсна една маргаритка от близката туфа. — Ренборн е човек с характер и чест. Освен това те обича. Но макар че произходът му е достоен за уважение, неговото състояние е нищожно в сравнение с твоето. Това притеснява ли те?

— Защо един богат мъж да може да се ожени за бедна жена, без това да предизвика никакви коментари, а обратното да не е възможно? — сухо попита младата жена.

— Добре казано. Може би защото се смята, че богатите млади сирачета се нуждаят от защита. — Устните му се извиха в лека усмивка и той й поднесе цветето. — Или може би защото милият и приветлив характер на едно бедно момиче се смята за достатъчна зестра.

Мериъл помириса цветето. Навярно според неписаните закони на обществото се смяташе съвсем естествено един мъж да издържа жена си, но не и обратното. Каква глупост!

— Защо се съмнявате в нашия съюз?

— Ренборн ще се грижи добре за теб. — Еймс се изкашля смутено. — Но всичко става много внезапно. Досега си водила твърде затворен живот. В брака… е, една съпруга си има задължения. Ти си твърде млада…

Мериъл примигна смаяно.

— Вие се съмнявате, че ще мога да изпълнявам съпружеските си задължения?

Лицето на генерала пламна.

— Тъй като нямаш майка, може би не е зле Джена да си поговори с теб.

Мериъл едва успя да се сдържи да не избухне в смях, Значи този безстрашен стар генерал бе загрижен за нейната девственост и невинност. Изкуши се да му каже, че „съпружеските задължения“ много й бяха харесали и че Ренборн е този, който трябваше да бъде пазен от нея, а не обратното. Макар че предишната нощ, след като тя бе приела предложението му за брак, я бе отнесъл в леглото и й бе показал колко опитен любовник може да бъде, когато съвестта му не го измъчва…

Мериъл тръсна глава, за да отпъди приятните видения, и рече:

— Аз не съм толкова млада, колкото изглеждам, генерал Еймс. Освен това съм живяла сред природата.

Нетърпелив да приключи с този неудобен въпрос, генералът бързо кимна.

— Предполагам, че разбираш напълно какво предприемаш.

Стигнаха до едно разклонение на пътеката. Генералът зави наляво към къщата, а Мериъл каза:

— Бих искала да се поразходя още малко.

Той се поколеба.

— Не се отдалечавай много. Смятам, че Ренборн ще иска по-скоро да тръгнете за Лондон. Трябва да дам някои нареждания.

Без да каже нищо за сбогуване, Мериъл се запъти вдясно. Имаше нужда за малко да остане сама.