Мери Джо Пътни
Дивачката (22)

Глава 21

Госпожа Маркс пристъпи напред. Веждите й се извиха любезно, но с отсянка на възмущение.

— Добър вечер, сър. Имаме ли удоволствието да ви познаваме?

Защо, по дяволите, всички трябва да пристигат в Уорфийлд без предупреждение? Доминик мислено благодари на небесата за лошото зрение на баща си.

— Моля да ме извините, госпожо Маркс — провлачено изрече той, възприемайки превзетите маниери на Кайл, — не съобразих, че двамата с баща ми не се познавате. Госпожа Маркс, госпожа Ректър, позволете ми да ви представя граф Рексъм и моята сестра Лусия Ренборн.

Госпожа Маркс бързо се съвзе.

— Каква приятна изненада. Веднага ще позвъня на икономката, за да ви приготви стаите. — В гласа й прозвуча напрегната нотка, когато дръпна шнура на звънеца. — Колко жалко, че не ни уведомихте предварително…

Рексъм усети раздразнението й, но само небрежно сви рамене.

— Пътувахме на север и реших да се отбия, за да проверя как се справя Максуел с ухажването. — Погледът му се плъзна към Мериъл. — Хубаво малко създание. Не ми изглежда луда.

Мериъл се бе облегнала на стената с безизразно изражение и пуст поглед. Доминик за пръв път бе благодарен, че не говори, тъй като се опасяваше какво би могла да каже.

— Сигурно сте уморени от пътуването — припряно рече ти. — Бихте ли желали чаша шери?

— Не бих отказал един коняк.

Доминик се приближи към шкафа с напитките, надявайки се, че дамите няма да възразят.

— Лусия?

— Както обикновено. — Младата жена се извърна към домакините. Умолителният й поглед би могъл да смекчи и най-коравото сърце. — Госпожо Маркс, госпожо Ректър, съжалявам, че се появихме в толкова неподходящ момент.

Лицето на госпожа Маркс омекна.

— Няма нищо, скъпа. Просто ще отложа поднасянето на вечерята с един час.

— Не, не. Ние само ще изпием питиета си, а после ще вземем по една табла горе в стаите си. — Рексъм се опита да прикрие прозявката си. — Не е нужно да ви създаваме повече главоболия. Ще останем само за утре. Вдругиден си тръгваме.

Доминик недоволно отбеляза, че баща му дори не благоволи да попита Лусия за предпочитанията й относно вечерята, нито пък се поинтересува дали дамите ще имат нещо против да приемат гости за две нощи. В най-добрия случай подобно държание можеше да се обясни с факта, че вече смята двете семейства за сродени. Обаче истината бе, че на граф Рексъм никога не би му и минало през ума, че някой може да противоречи на желанията му.

Докато му наливаше чаша коняк, Доминик се зачуди какво ли пие обикновено сестра му. Тя все още бе ученичка, когато той напусна Дорнлей. Някога обичаше лимонада. Не си спомняше да е имала предпочитания към друга напитка. Реши да й налее чаша шери.

Баща му вече бе потънал в любезен разговор с госпожа Маркс и взе чашата си, без да го погледне. Но Лусия се намръщи, когато й подаде нейната.

— Шери?!

Вдигна глава. Очите й бавно се разшириха и чашата едва не се изплъзна от ръката й. Зрението на сестра му бе отлично и Доминик знаеше, че няма молитва, която може да му помогне да я измами. Тя щеше да го разпознае още щом пристигнаха, ако не очакваше да види Кайл.

Бързо се обърна с гръб, така че да го вижда само тя, И докосна устните си с пръст. Погледът му настойчиво я умоляваше да не го издава. Лусия отпи голяма глътка от шерито и се вгледа в баща си.

— Слава Богу, че е твърде суетен, за да носи очила промърмори Доминик. — Кълна ти се, че имам солидна причина за това.

Лусия го изгледа намръщено.

— Дано наистина да имаш.

— По-късно ще ти обясня — обеща той и побърза да се отдалечи, благодарен, че не го издаде. Поне не още.

 

Въздъхна с облекчение, когато баща му и сестра му се оттеглиха в стаите си. За тази вечер беше в безопасност, но утре? Зрението на Рексъм може и да не беше добро, ала той не беше глупак. Налагаше се да разговаря по теми, близки на Кайл и графа, иначе щяха да го разобличат и небето да се срути над главата му.

Беше доста трудно да се наслаждава на вечерята, докато си изброяваше наум хората, които щяха да се възмутят, след като узнаят истината. Всъщност не можа да се сети за някой, който не би се възмутил.

Мериъл изчезна веднага след вечеря. Доминик също се извини и се оттегли рано, което бе любезен жест от негова страна, защото така двете дами можеха свободно да обсъждат ненадейното посещение на граф Рексъм.

Лакеят го съпроводи до стаята на сестра му. Доминик почука, надявайки се, че е заспала, но нямаше този късмет.

— Влез! — извика тя.

Младият мъж отвори вратата и пристъпи вътре. Облечена в широк син пеньоар, Лусия седеше пред тоалетната масичка, а камериерката разресваше косата й. Обърна се и измери брат си с гневен поглед.

— Джейн, можеш да си вървиш.

Изчака вратата да се затвори зад гърба на момичето и попита:

— Какво, по дяволите, става тук, Доминик?

Той прекоси стаята и застана до нея.

— Ще ти обясня, но първо няма ли да прегърнеш своя блуден брат?

— Разбира се! — Лицето й се озари от усмивка, тя се изправи и го прегърна. — Много време мина, откакто не си ги идвал у дома, Дом. Но що за ужасна шега е това! През цялата вечер умирах от притеснение какво ще стане с теб, ако те разкрият. — Лусия се отдръпна и смръщи вежди. — Имаш основателна причина, нали?

— Е, защо ли не съм изненадан, че аз съм единственият виновник за всичко? — саркастично отбеляза Доминик и се отпусна върху леглото с балдахин. — Всъщност е много просто. Кайл имал някакъв неотложен ангажимент — естествено, той не благоволи да ми обясни какво толкова го е обвързало — и ме помоли да се появя тук вместо него.

— Кайл е поискал помощ и ти си се съгласил… — невярващо повтори Лусия и се отпусна отново на стола. — А твърдиш, че всичко е много просто! Та вие от години почти не си приказвате!

— Което още веднъж доказва колко важно е това за него. — Доминик се поколеба за миг, чудейки се каква част от истината да й каже. Реши, че ако смята да я моли за помощ, заслужава да узнае всичко, затова продължи: — Не знам точно какво прави той, но предполагам, че е извън страната. И че възнамерява да отсъства няколко седмици.

Лусия започна да увива дългата си коса.

— А ти защо се съгласи? Нима смяташ, че е много забавно да мамиш две мили стари дами и едно болно момиче?

— Лусия! — Скочи от леглото и закрачи из стаята. Реши, че малката му сестричка е станала прекалено цинична. Но, разбира се, тя вече няколко години се движеше из лондонското общество. Само по себе си това бе достатъчно, за да я лиши много бързо от всякаква невинност. — Повярвай ми, тази измама никак не ми харесва. Направих го по две причини. Първо, Кайл предложи да ми отстъпи наследствените права върху Брадшо Манър, ако се справя успешно.

Очите на Лусия се разшириха.

— Господи, той явно наистина се е нуждаел от помощ, Разбирам защо ти е било трудно да му откажеш. — Наклони глава. — А втората причина?

Брат й се поколеба.

— Той изглеждаше толкова… толкова отчаян. Сякаш щеше да се прекърши, ако не се съглася.

— Да, напоследък наистина изглеждаше разстроен — съгласи се Лусия. — Тревожех се за него, но той, разбира се, никога не би казал на малката си сестричка какво не е наред. Дори и тя да се бе осмелила да го попита.

— Кайл би могъл да преподава уроци по мълчание.

Кайл бе крил мислите си от Доминик и по този начин бе забил още един клин в приятелството им, след като отидоха в различни училища. През ваканциите Доминик говореше за уроците и за новите си познати, опитвайки се да запази близостта помежду им. Но Кайл изглежда не се интересуваше от всичко това.

Лусия погледна тъжно по-малкия си брат.

— Радвам се, че си загрижен за него и искаш да му помогнеш. Така и не разбрах защо вие двамата се отчуждихте. Според мен близнаците по рождение се обичат и са много близки. И вие някога бяхте.

Доминик спря да крачи и се втренчи през прозореца. Стаята гледаше към предната поляна и луната осветяваше извитата алея, водеща към къщата.

— Винаги съм харесвал Кайл. Не съм сигурен дали обаче това се отнася и за него.

— О, той е загрижен за теб — меко рече Лусия. — И се чувства много засегнат, задето ти му обърна гръб. Също както ти се чувстваш обиден, че той е наследникът.

Доминик се извърна на пети и изгледа свирепо сестра си. Тя наистина бе пораснала. Припомни си с умиление времето, когато беше само на десет години — сладко момиченце с изцапани поли и вечно разрошени коси. Тогава безрезервно обичаше своите двама по-големи братя.

— Не съм те питал за мнението ти относно отношенията ми с Кайл.

Младата жена сладко му се усмихна.

— Знам. Тъкмо затова си позволих сама да го изкажа.

— Госпожица Палавница се завръща — изрече той прякора й от детинство. — Стига сме говорили за мен. Има ли нещо интересно около теб?

Лусия се изчерви и отново заприлича на малко момиченце.

— Сгодена съм.

— Наистина ли! — радостно възкликна брат й. — Не съм видял съобщение във вестниците.

— Официално съобщение все още няма. — Пусна косата си. — Всъщност това е причината двамата с татко да сме тук. Отиваме в семейната резиденция на Робърт в Ланкашър. Съобщенията ще се разпратят, след като се подпише брачният договор.

— И ти предпочиташ да си там, вместо да си губиш времето в Шропшир — засмя се Доминик. — Рексъм сигурно е доволен, че най-после си се съгласила да се омъжиш. Още една-две години и вече ще си стара мома.

— Прав си! — засмя се Лусия. — Татко е много облекчен, макар и не особено ентусиазиран от избора ми. Все мърмори, че можех да се омъжа за някой много по-добър от сина на един незначителен барон.

— Очевидно обаче ти не смяташ така. — Доминик взе едно малко бурканче с мазило от тоалетната масичка на сестра си. Дали Мериъл имаше подобни красиви дреболии? Дали изобщо се вълнуваше от подобни неща? — И кой е щастливецът? Някой неотразим красавец, предполагам?

Лусия припряно се наведе напред.

— Робърт Джъстис, наследникът на лорд Джъстис. Не е точно красив, поне не като теб и Кайл, но очите му блестят, с него е много забавно да се говори и… — Думите й секнаха и тя отново се изчерви. — И прекрасно се целува — осмелявам се да добавя.

Доминик порови в паметта си и в съзнанието му изплува образът на едър млад мъж с кестенява коса и вечна усмивка. Не беше кой знае колко представителен, но от него щеше да излезе чудесен съпруг. Лусия явно бе направила добър избор. Отново я прегърна.

— Желая ти много щастие, сестричке. Познавам го. Наистина е свестен.

— Знам. — Гласът на Лусия се изгуби в рамото му. После вдигна глава и продължи А какво ще ми кажеш за лейди Мериъл? Смяташ ли, че двамата с Кайл ще бъдат щастливи? За нея се говорят някои доста… странни истории.

Напомнянето, че Мериъл е предназначена за Кайл, моментално го скова.

— Тя е необикновена, но много… очарователна. Ако Кайл отдели от времето си наистина да я опознае, смятам, че двамата ще бъдат добра двойка.

Лусия кимна, но явно не бе съвсем убедена.

— Много е хубава, макар че роклята й бе ужасно демоде.

Доминик преглътна възражението си, че Мериъл не е просто хубава, а красива и че рокля, която е била възхитителна преди двадесет години, дори и сега е привлекателна. Защото, ако го беше казал, проницателната му сестра щеше веднага да разбере, че чувствата му към момичето не са съвсем братски.

— Тя не се нуждае от модерни дрехи тук в провинцията, но затова пък е забележителна градинарка. А в Индия се е научила да рисува много интересни фигури с къна. — Усмихна се. — Може би трябва да я помолиш да изпише името на Робърт на място, където никой не може да го види.

— Доминик, имаш прекалено мръсно подсъзнание. — Лусия замечтано присви очи. — А тези рисунки… временни ли са?

— Да. Обзалагам се, че Робърт ще бъде изключително заинтригуван. — Потисна прозявката си. — Време е да си лягам. Трябва да си почина добре, за да имам сили утре да убедя Рексъм, че съм Кайл. Никога не съм можел да се разбирам добре с него.

— Стига, Дом, татко всъщност не е чак толкова лош, освен когато го измъчва подаграта му! — пламенно възрази Лусия. — Просто бъди по-търпелив. Ако изгубиш самообладание и избухнеш, веднага ще се издадеш. Кайл е хладен и учтив дори когато татко става непоносим.

Доминик винаги бе имал свободата да избухва и да си заминава, когато Рексъм ставаше непоносим. Като наследник обаче, Кайл беше принуден да остава и да понася всичко. За пръв път Доминик се запита дали самоконтролът на брат му е вроден, или е следствие от необходимостта да съжителства с графа.

— Ще си мълчиш ли, Лусия? Знам, че искам от теб твърде много, но ако Рексъм разбере какво сме забъркали… — Доминик направи доста красноречив жест.

— Няма да кажа на никого. Не желая дори да си помисля какво ще стане, ако татко открие, че ти не си Кайл. — Пое дълбоко дъх. — Камериерите! Уилкокс сигурно вече е видял твоя!

— Кайл ми зае Морисън. А той не би искал господарят му да загази.

— Тогава може би ще успееш да се справиш. Говори колкото е възможно по-малко. — Поклати глава. — Но какво ще стане после? Със сигурност, когато истинският Кайл се появи в Уорфийлд, хората ще доловят разликата.

Доминик сви рамене.

— И аз му казах същото, но той не ми обърна внимание. Кайл смята, че мнението на госпожа Маркс, госпожа Ректър и на слугите няма значение, а лейди Мериъл не би се досетила за измамата.

— Ти вярваш ли на това? — презрително сви устни Лусия.

— Надявам се да е прав. — Доминик мрачно се замисли за бъдещето. Размяната може би ще остане незабелязана, ако мине по-дълго време между неговото заминаване и появата на Кайл. Но ако се наложи сватбата да стане преди завръщането на лорд Греъм…

По дяволите, не искаше Кайл да се ожени за Мериъл! Ала ако разкриеше измамата сега, ситуацията можеше само да се усложни.

Пожела лека нощ на Лусия и се запъти към спалнята си. В главата му продължаваше да цари пълен хаос.

 

Мериъл изчака няколко минути, докато Ренборн излезе от стаята на сестра си. После взе цветята и почука на вратата й. Срещата й с Джена Еймс бе събудила любопитството й към младите жени. А това все пак бе сестрата на Ренборн.

Лейди Лусия отвори. Тя имаше тъмнокестенявата коса и сините очи на братята си. Макар че бе с няколко сантиметра по-висока от Мериъл и изглеждаше доста внушително, двете вероятно бяха на една и съща възраст.

— О! Добър вечер, лейди Мериъл.

Мериъл й подаде стъкления цилиндър, който бе намерила в килера. Сега той съдържаше дъхави лилии и дълги стръкове буен бръшлян. Нарочно бе направила традиционен букет, защото се съмняваше, че една светска дама ще оцени дивите цветя. Ренборн бе единственият, който ги приемаше.

Лусия взе вазата и се усмихна.

— Благодаря ти. — Зарови хубавото си носле в цветовете на лилиите. — Колко хубаво ухаят. — Вдигна глава и рече: — Ще влезеш ли? Тъй като може би скоро ще станем роднини, бих искала да се опознаем по-добре. — Отдръпна се от прага и направи гостоприемен жест.

Мериъл се бе надявала на подобна покана. Ако беше някой друг, щеше да влезе, без да пита, но не искаше сестрата на Ренборн да я намрази. Наистина бе доста странно, че се интересува от отношението на една непозната, и не бе сигурна дали това й харесва. Ала истината бе, че мнението на тази млада жена бе важно за нея.

Лусия остави цветята върху масичката до леглото и се извърна. Лицето й придоби смутен вид.

— Казаха ми, че ти не говориш и аз не знам как… как да се държа. Моля да ме извиниш, ако без да искам те обидя с нещо. Наистина няма да е нарочно.

Прямотата й се хареса на Мериъл. Беше истинска сестра на Ренборн. Затова направи лек жест — знак Лусия да продължи да говори.

Тя се отпусна върху леглото, при което полите на копринения й пеньоар се разстлаха край нея.

— Още не е официално, но аз скоро ще се омъжа. Сега отиваме да посетим семейството на годеника ми в Ланкашър. — Погледна въпросително гостенката си. — Мога да ти разкажа за него? Баща ми смята, че е глупаво непрекъснато да говоря за Робин, но една жена ще ме разбере.

Мериъл се усмихна. Настани се на дивана и с интерес изслуша многобройните качества, които притежаваше Почтения Робърт Джъстис. Лицето на сестрата на Ренборн сияеше — явно наистина бе влюбена.

Дали Лусия изпитваше същия страстен копнеж, който привличаше нея към Ренборн? Ако бе така, то явно бе прекалено добре възпитана, за да го покаже. А може би прикриваше страстта зад потока от думи и блестящите очи.

Накрая Лусия млъкна и смутено се засмя.

— Извини ме. Сигурно ти проглуших ушите. Ти си много търпелива слушателка. — Облегна се на украсената с дърворезба колона на леглото. — Надявам се, че и ти ще обикнеш брат ми така, както аз обичам Робин. През цялото време мисля само за него. Макар че ще се оженим в началото на есента, вече нямам търпение.

Мериъл извърна глава. Не искаше другото момиче да види изражението. Тя не разбираше любовта, нито брака. А страстта познаваше малко. Но много добре разбираше какво означава да мислиш постоянно за един мъж.

Колебливият глас на Лусия прекъсна мислите й.

— Моят брат ми каза, че умееш да рисуваш с къна. Това ми се стори много… интересно. — Гласът й се извиси във въпросителна интонация.

Мериъл се изправи, прекоси стаята и нави единия си ръкав, разкривайки нежните линии около китката си.

— Очарователно! — Лусия внимателно докосна изображението, страхувайки се да не го повреди. — Моят брат ми каза, че рисунката е временна. Вярно ли е?

Мериъл кимна. Помисли си, че двете съвсем истински си говорят, макар че тя си служеше само с жестове. Но това не й се стори опасно, защото Лусия скоро щеше да си замине и нямаше да я издаде. Трябваше да признае, че Ренборн е прав — разговорът е много забавно нещо. Обаче Мериъл не бе сигурна, че е готова да позволи на хората около нея да узнаят колко много разбира.

Лусия се изчерви.

— Ще можеш ли… Ще имаш ли нещо против да рисуваш върху рамото ми? Там, където няма да се вижда от, роклята. — Посочи с пръст мястото. — И да съдържа инициалите Р и Л?

Мериъл едва не се разсмя на глас. Значи тази достолепна млада дама искаше да впечатли годеника си! Явно страстта бе част от любовта й. Дали Ренборн би предположил, че годеникът на сестра му ще се заинтересува от подобна скрита рисунка? И дали това означаваше, че и самият той би се заинтересувал?

Мериъл даде знак на Лусия да почака и отиде в стаята си, за да приготви къната. Сестрата на Ренборн й хареса.

Освен това Лусия й подсказа една много интересна идея…