Александър Блок
Сред глъчката еднообразна…

Сред глъчката еднообразна,

сред тази градска суета —

вървя с душа унила, празна

към бури, мрак и пустота.

 

Като че губя в миг съзнание,

забравям и какво, и как…

Край мене — сняг, трамваи, здания,

пред мене — светлини и мрак.

 

И ако аз, от скръб замаян,

обезумял и духом нищ,

се върна у дома разкаян —

ще можеш ли да ми простиш?

 

Ти, знаещата, че ще блесне

в мъглата пътеводен фар —

ще ми простиш ли моите песни,

бълнувания, мрак и жар?

 

Или недей! Стори да звъннат

камбани в мене и да спра,

за да не би в нощта бездънна

родината да не съзра!

 

1909