Оригинално заглавие
Un Fantôme, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Набиране
NomaD (14.03.2009)

Издание: Шарл Бодлер. Цветя на злото. Малки поеми в проза. Народна култура, София, 1991.


I. Мракът

Сред гробницата тъмна на скръбта,

където мен Съдбата заточи ме.

Където лъч не трепна и Нощта

е господарката със странно име,

 

а аз — художник на насмешлив бог,

осъден да рискувам върху мрака;

където сам като готвач жесток

сърцето си варя, че глад ме чака,

 

понякога пристъпва нежна кротка

виделина — тъй като днес проблясна!

И докато израсне тя — една! —

 

по леката й източна походка

познавам свойта гостенка прекрасна:

макар и черна — все пак светлина.

II. Ароматът

Читателю, дали и ти, блажен,

си вдишвал — лакомник с душа пияна —

сред църквата зрънцата на тамяна

или в торбичка мускус вкоравен?

 

Магичен чар от глъбината странна

на миналото рием всеки ден!

От цветето на спомена пленен,

любовникът над тялото се скланя.

 

… От тежката й гъвкава коса —

кадилница в алкова — се разся

див мирис, който чувствата тревожи,

 

а дрехите й — кадифе, атлаз, —

пропити с младия й чар и сласт,

разпръскваха дъха на скъпи кожи.

III. Рамката

Тъй както рамката една картина —

макар от славен майстор да е тя! —

допълва с прелест странна и старинна

и я отделя от Реалността,

 

тъй мебели, бижута и коприна

се свързват с тази рядка красота:

непомрачена чистота, невинна —

и рамка са й всичките неща.

 

Понякога си мисли, че мнозина

към нея гледат влюбено; с очи

зовящи, а сластна голота, ехидна,

 

тя тъне в ласките на муселина.

Но в жестовете, в позите личи

маймунката, по детски миловидна.

IV. Портретът

И болести, и смърт — и най-накрая

ще станат пепел огънят в гръдта

и погледът пламтящ и чист, и тая,

засмукала сърцето ми уста,

 

целувките — от билка по-упойни,

възторзите — по-живи от лъчи…

Какво остава? О, мой дух, мълчи!

Рисунка с три бои, с черти нестройни,

 

самотна като мен в живота свиден,

която Времето, старик обиден,

с крило огромно трие всеки час…

 

Убиец на Живота и Изкуството,

не ще погубиш в спомена ми, в чувството

и Нея — моя слава, моя страст.

Край
Читателите на „Призрак“ са прочели и: