Айрис Йохансен
Издирването (9)

Осма глава

— Ставай, Сара!

Отвори очи и видя Лоугън надвесен над нея. Спеше дълбоко и за момент си помисли, че още е в Тайван.

— Хайде! Той излезе. Не мога да го последвам сам. — Полувървеше, полуподскачаше към вратата. — Господи, и костенурка не бих настигнал!

Тя седна и разтърка очи.

— Какво има?

— Монти. Излетя през онази кучешка врата като прилеп от ада. Чу нещо.

Сара пусна крака на земята.

— Какво?

— Не зная. Нищо не чух. Тъкмо бях отворил очи и го видях да става. Около минута се ослушва и после излетя. — Отвори вратата. — Често ли излиза през нощта?

— Не, но не е съвсем необичайно.

— Казвам ти, че чу нещо. Най-добре да го последваме.

Лоугън бе явно разтревожен и загрижеността му бе заразителна. Монти вероятно току-що бе отишъл да облекчи естествените си нужди, но трябваше да провери. Грабна фенерчето и последва мъжа.

— Монти!

Изчака.

— Монти!

За пръв път страхът я вцепени. Кучето винаги й отговаряше.

Освен когато не можеше.

Дочу нещо в далечината. Не лаене. Стенание?

— Чувам нещо. — Затича се. — Върни се в къщата.

— Няма. Къде са ключовете за джипа ти?

— Винаги ги оставям в ключалката на стартера.

— Това се казва предпазливост.

Не обърна внимание и се затича на запад, откъдето бе дошъл звукът.

Тъмнина.

Тишина.

— Монти!

Никакъв звук.

— Отговори ми!

Тихо стенание в далечината.

Монти. Сигурна бе, че е Монти. Прелетя над спечената песъчлива почва, а лъчът на фенерчето й озаряваше широк кръг ту в едната, ту в другата страна пред нея.

Тогава го видя.

Кръв.

Монти лежеше в локва кръв.

— О, господи! — Хвърли се към него с обляно в сълзи лице. — Монти!

Той вдигна поглед към нея, а очите му бяха изпълнени с болка.

Почти бе стигнала до него, когато видя какво бе скрило от погледа й едрото му тяло.

Сива козина, зелени очи, взиращи се свирепо в светлината, оголени, святкащи бели зъби.

И предна лапа, хваната в железните челюсти на капан. Кръвта течеше от вълка, а не от кучето.

Монти се намести по-близо до вълка. Болка.

— Махни се от него, Монти. Ще те нарани.

Той не помръдна.

Коленичи до него.

— Ще освободя капана. Просто се махни от него.

Не помръдна.

— Добре, прави се на глупак. — Не беше единственият. Като се опита да освободи вълка от капана, без да го приспива, си просеше белята. Свали ризата си и я уви около ръката си откъм страната на животното. — Ще те измъкна оттук — успокои го меко. — Ще ме послушаш ли, ако обичаш?

Вълкът се опита да я захапе. Сара дръпна ръката си на безопасно разстояние тъкмо навреме.

— Добре, не ме слушай. — Посегна към железните челюсти на капана. Бързо. Трябваше да действа бързо.

Вълкът отново щракна със зъби. Този път тя прокърви.

Отпусна се назад на петите си.

— Виж, искаш ли да умреш от кръвозагуба? Нека ти помогна.

Вълкът се хвърли към нея и после се срина с болезнен вой.

Монти припълзя до него.

— Не!

Кучето не й обърна внимание и положи глава до шията на дивото животно.

Сара затаи дъх.

— Какво правиш, момче? — Очакваше всеки момент вълкът да скочи и да убие Монти.

Но остана неподвижен.

В безсъзнание ли беше?

Не, виждаше блясъка на присвитите му очи. Какво правеше тя, седейки тук? Нямаше значение какви странни неща стават между Монти и вълка. „Грабни мига“! Започна да действа по капана, като всеки момент очакваше вълкът да скочи.

Изведнъж районът бе облян от светлини.

Джипът.

— Спри, Лоугън. — Тя замръзна, приковала поглед във вълка.

Никакво движение. Като че ли докосването на Монти върху врата му го парализираше.

— Мога ли да помогна? — извика Лоугън от джипа.

— Извади аптечката изпод предната седалка и после ела да ми помогнеш с този капан. Не съм достатъчно силна да се справя сама.

Миг по-късно той бе коленичил до нея и се вглеждаше в кучето и вълка.

— Какво става тук?

— Нямам представа. Мисля, че Монти го хипнотизира или нещо такова. — Отвори аптечката и извади спринцовка и упойка. — Приготви се да отвориш капана, след като му бия инжекцията.

— Защо не след това?

— Ще избяга. Трябва да се погрижа за лапата му, преди да духне.

Внимателно следеше с поглед звяра, докато слагаше инжекцията. Никакво движение. Може би болката от раната притъпяваше убождането.

Монти изпусна тихо стенание, сякаш от съчувствие към вълка.

— Просто го дръж кротък още минутка и ще го измъкнем, Монти — пошепна му тя. — Не зная какво правиш, но продължавай да го вършиш. — Обърна се към Лоугън. — Приготви се да отвориш капана, когато ти кажа. — Постави ръце до неговите върху желязото. — На три. Едно, две… — Погледна вълка. Беше се отпуснал. — … три.

Двамата с Лоугън дръпнаха с всичка сила. Железните челюсти бавно се раздалечиха.

— Можеш ли да ги държиш отворени, докато извадя лапата му?

— Направи го! — изръмжа той.

Сара внимателно измъкна ранения крайник.

— Пускай.

Капанът се затвори със смъртоносно щракване. Как мразеше подобни устройства! Разви ризата от ръката си и на животното направи стегната превръзка.

— Качвай се в джипа, Монти!

Кучето се поколеба, после скочи и изтича към колата.

— А сега какво? — поинтересува се Лоугън.

— Ще закараме вълка вкъщи, където мога да се погрижа за него.

— За диво животно?

— За ранено животно. — Вдигна го и го понесе към джипа. — Хайде. Нужна ми е помощта ти. Ще трябва да караш, докато го наглеждам.

— Добре. — Той се изправи бавно и с усилие, докато тя настаняваше звяра на задната седалка. — Тече ти кръв от ръката.

— Само ми е разкъсал кожата. — Скочи на предната седалка. — Побързай. Не съм сигурна колко дълго ще го държи упойката и искам да го обработя, без да му слагам нова инжекция.

— Добре.

Лоугън спря пред къщата след по-малко от пет минути.

— Върви напред и отвори вратата до камината. Тя води към малка, заслонена веранда.

Той изкуцука в къщата.

— Нещо друго?

Сара го последва.

— Вземи тази постелка от облегалката на дивана и я сложи на пода на верандата.

Той го изпълни и после попита:

— А след това?

Тя внимателно положи животното върху нея.

— Донеси ми чантата с медицинските принадлежности от първия шкаф в кухнята.

Коленичи и нежно погали муцуната на вълка.

— Какво красиво момче си. Не се тревожи, добре ще се погрижим за теб.

Монти се настани до дивото животно.

— Не ми се пречкай — каза му Сара. — Ще зашия тази рана и ще наместя крака. Счупен е.

Монти положи глава на лапите си, впил поглед във вълка.

— Ето ти чантата. — Лоугън се отпусна на колене до тях. — Кажи ми как да ти помогна.

Погледна го над тялото на животното. До този момент изпълняваше безпрекословно заповедите, а бог знае, че й бе нужна помощ.

— Първо трябва да почистим раната.

* * *

— Ще оставиш ли Монти там с вълка? — попита Лоугън, като последва Сара от верандата час по-късно.

— Не мисля, че бих могла да го отделя. — Остави медицинската чанта на плота и изми кръвта от ръцете си. — Не и докато не се увери, че животното е добре. Кафе?

— Колко ще спи? — попита той, докато внимателно се отпускаше на люлеещия се стол и вдигна крака си на възглавничката.

— Още един час, надявам се. Освен това е тя, а не той. И аз предполагах, че е мъжки, докато не започнах да работя по нея. Изненадана съм, че не си забелязал.

— Бях прекалено зает. — Погледът му се отмести към огъня. — Не ти ли е малко студено?

— Не.

— Е, на мен също е. Ще идеш ли да си сложиш риза?

Тя го погледна изненадано.

— Нося сутиен. Не е по-различно от горнището на бански костюм.

— Повярвай ми, има разлика.

Сара рязко си пое дъх и срещна погледа му. Веднага отвърна очи.

— О, за бога! Предполагам, че трябваше да го очаквам… дори в подобна ситуация. Типично за мъжете. Веднъж четох една статия, в която се твърдеше, че мислите за секс веднъж на всеки осем минути.

— Тогава аз не струвам. Сигурен съм, че не ми минава през ума по-често от веднъж на десет минути.

Тонът му беше несериозен и тя осъзна с облекчение, че конфузният миг бе отминал.

Отиде в спалнята и се върна, навличайки бяла тениска през глава.

— Доволен ли си?

— Не. — Смени темата. — Какво ще правиш с вълчицата?

— Ще я излекувам и после ще я предам на Федерацията за защита на дивите животни, за да я преместят. — Намръщи се. — Ако успея да възпра съседите си да нахълтат тук и да се опитат отново да я убият.

— Вероятно мога да помогна в това отношение.

— Какво ще направиш? Ще им платиш ли? — Поклати глава. — Те са фермери и са адски независими, не могат да бъдат купени. Загубили са добитък и са бесни.

— Ще измисля нещо. — Пое си бързо въздух. — Питам се… дали не бих могъл… да те обезпокоя, като извадиш отново медицинската си чанта. Може би самият аз се нуждая от първа помощ. Май колениченето до този вълк се оказа последната капка.

Погледът му пробяга към облегнатия на възглавничка крак. По вътрешната страна на бедрото му се разпространяваше голямо тъмно петно.

— По дяволите, разкъсал си шевовете! — Сара грабна чантата от плота и отиде до стола. — Защо не ми каза?

— Беше заета. И двамата бяхме заети. Изглежда, живееш в постоянно напрежение. Почти се боя да затворя очи… Какво правиш?

— Свалям ти дънките.

— Май нямаш предразсъдъци към голотата както по отношение на себе си, така и на другите.

— В нея няма нищо срамно. — Смъкна панталоните му до глезените. — Мога да те зашия отново… освен ако не искаш да повикам линейка.

— Не, направи го ти. — Затвори очи и се усмихна едва. — Само не се наслаждавай твърде много на забиването на иглата в мен, моля те.

— Никога не ми доставя удоволствие да причинявам болка. — Наведе се над бедрото му. — Не си ги скъсал всичките. Не би трябвало да трае дълго.

— Хубаво. Никога не ме е бивало в… — Пое си рязко въздух, докато иглата се забиваше в плътта му. — Трябваше да поискам инжекция, като нашата приятелка вълчицата.

— Щях да ти сложа, но имам само морфин, а ти си алергичен към него.

— О, мамка му! Знаех си, че ще ми се върне.

— Само още два.

Всъщност бяха три, преди да може да бинтова раната отново.

— Не беше толкова лошо, нали? — попита Сара, като вдигна дънките му и ги закопча.

— Но не беше и приятно. — Лоугън отвори очи. — Но тъй като по-голямата част бе по моя вина, не мога да се оплаквам. Може ли малко кафе? Нужно ми е.

— Разбира се. — Тя отиде до плота. — И на мен ще ми дойде добре една чаша.

— Личи ти. Нощта беше тежка за теб.

Сара наля кафето, подаде му чашата и после седна на възглавничката със своята.

— И за теб. И не бе твоя вината, че отвори шевовете. Опитваше се да помогнеш на Монти и на вълчицата. Ако някой е виновен, това съм аз.

Той поклати глава.

— Не, аз съм отговорен.

— И преди си го казвал. Много си падаш по отговорността.

— Тя е един от малкото закони, които никога не нарушавам. Каквото и да правя, поемем отговорността за действията си.

Сара отпи от кафето си и замълча за момент.

— Защо дойде, Лоугън?

— А ти защо мислиш, че дойдох?

— Не зная. Смятах, че може лекарствата да са те накарали да се довлечеш до тук. Но не ми се видя толкова замаян дори и под упойка. Значи е било нещо друго.

— Продължавай.

— Кажи ми.

— Харесва ми да те гледам как се досещаш. Казвал ли съм ти колко се възхищавам на твоя остър ум?

— Не ме ласкай, Лоугън.

— Не бих си и помислил. Може и да сме имали различия, но никога не съм те подценявал.

— Само ме използва.

Усмивката му се стопи.

— Приключено е с това. Никога вече няма да те използвам, Сара.

Тя изучаваше изражението му.

— Повярвай ми.

Наистина му вярваше.

— Ако е така, това стеснява кръга на причините за появяването ти. Обеща ми нещо за Мадън, но не би сметнал за необходимо да се довлечеш до тук, за да го спазиш.

— Щях, ако ми бе казала, че искаш да бъде изпълнено веднага.

— Но не съм. — Наклони глава в размисъл. — А ти бе по-изплашен от мен, когато тази нощ Монти избяга. Страхуваше се, че нещо ще му се случи.

Той мълчеше и чакаше.

— Отговорност. — Срещна погледа му. — Боял си се, че някой ще нарани Монти.

— Или теб. Замалко да ми докараш инфаркт, като хукна да бягаш. Знаех, че никога няма да те настигна с този куц крак.

Очите й се ококориха.

— Руджак? Защо?

— Трябва да те е видял, когато скочи от хеликоптера след Монти.

— И това е достатъчно, за да ме набележи?

— Повече от достатъчно. Ти ми помогна, а никой не вярва в отмъщението по-силно от Руджак. Ще сметне поражението си за унижение, а вие и двамата присъствахте и участвахте в това да бъде унизен.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Мислех, че не съм замесена.

— Ще се върнеш ли с мен във Финикс?

— Не, мисля, че преувеличаваш заплахата към мен, но ако тя съществува, ще се погрижа за себе си.

— Точно такъв отговор очаквах от теб. Казах на Гейлън да осигури охрана за къщата ти, но би било много по-лесно, ако се върнеш във Финикс.

— Искам си живота обратно. Не желая да те улеснявам.

— Тогава, ако ще оставаш, позволи и на мен да остана. Ще бъда главен готвач и мияч на бутилки. А ти се занимавай само с Монти и вълчицата.

— Казах ти, че не те искам тук.

— Само си ме представи смирен, изцяло на твоите услуги. Не ти ли харесва картинката?

— Като сбъдната мечта. Но вероятно пак ще си отвориш шевовете и аз също ще ти прислужвам.

— Имам доверие на твоите шевове. — Той направи гримаса. — Болят ме прекалено много, за да не са здрави като корабни въжета.

— А и би представлявал по-голяма заплаха за мен тук, отколкото зад онези порти във Финикс. Руджак вероятно би пропълзял до къщичката ми и би я взривил, само и само да те пипне.

— Не, присъствието ми всъщност ти осигурява безопасност. Той не желае да умирам все още. Иска първо да страдам.

— Какво си му причинил, по дяволите?

— Отнех петнадесет години от живота му. И ако можех, щях да го убия, но нещата не се подредиха така. — Думите му бяха студени, а тонът безстрастен. — Но това е минало. Трябва да се тревожим за бъдещето. Позволи ми да остана, докато вкараш вълчицата във форма. Може би дотогава ще съм открил Руджак. Освен това имам някои връзки, чрез които да накарам данъчните да убедят фермерите да не преследват повече вълчицата.

— Не бих ги натресла и на най-злия си враг.

— Просто леко нападение? За да спасим вълка?

— Може би. — Тя се изправи. — Трябва да я нагледам.

— Не мислиш ли, че трябва да я кръстим? Нещо екзотично, може би. Ивана или Дест…

— Мразя префърцунени имена. — Тръгна към вратата на верандата. — Ще се казва Маги.

— Маргарет ще бъде поласкана… мисля.

— Не е заради нея. Просто харесвам това име.

— Сара.

Хвърли поглед през рамо.

— Говоря ти разумно — изрече сериозно той. — Зная, че Санто Камаро ти се струва далечно и нереално. Но не е. Повярвай ми.

Прав беше. Заплахата от Руджак наистина й изглеждаше напълно нереална.

— Може и да грешиш.

— Не греша. Нека да остана. Нека ти помагам. Обещавам, че няма да ти създавам неудобство. — Намръщи се. — И само си помисли колко ще ти харесва да ми разпореждаш.

— Може и да си струва.

— Тогава си помисли.

Тя замълча за момент.

— Ще си помисля.

Наблюдаваше я как изчезва към верандата. Беше ли достатъчно убедителен? Изложи фактите напълно откровено. Всичко друго би било върхът на глупостта. Никога не би приела заблудата — било спрямо себе си, или на някой друг. Притежаваше прямота, която бе срещал у малко жени, и невиждана от него страстна загриженост за безпомощните. Помагаше на тази вълчица, сякаш е собственото й дете, галеше я, говореше й, успокояваше я, въпреки че животното не я чуваше. Имаше нещо красиво у Сара Патрик в тези мигове. Деликатни ръце, едновременно нежни и сръчни, разрошена коса, която веднъж го бе накарала да отметне, за да вижда по-добре какво прави. Раменете й бяха силни, а гърдите й се повдигаха и спускаха от силата на завладелите я чувства…

О, по дяволите! Не му бе нужен този физически отклик точно сега. И определено не спрямо Сара Патрик.

Тогава да го забрави, да го блокира.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Всеки път, когато я погледнеше, си спомняше как се бе чувствал в онзи момент.

Нямаше нищо лесно. Да го направи. Да забрави как бе изглеждала в онзи обикновен бял сутиен.

Да помни само какво трябва да стори, за да я опази жива.

* * *

Монти се бе проснал до спящата вълчица почти нос до нос. Не вдигна глава, когато тя излезе на верандата.

Добре. Радваше се, че може да остане насаме за момент. Твърде много неща се бяха случили тази нощ, чувстваше се разстроена и извадена от равновесие. Лоугън й бе отправил ново предизвикателство и сега трябваше да се справи с него.

Тази къща беше нейният пристан. Не искаше никого тук. Особено такова ярко присъствие като неговото. Обещаваше, че няма да я безпокои, но нямаше начин такава силна личност да не се окаже необезпокоителна.

И въпреки това не бе упражнил тази сила, когато й помогна с вълчицата. Отдръпна се, готов да помогне, но не и да се меси, също както в Тайван.

Но същинският проблем не бе в удобното съжителство с него. Беше ли по-безопасно за Монти и нея той да е тук? Доверяваше ли се на преценката и мотивите му? Лоугън беше сложна личност, но го бе опознала и бе повярвала на обещанието му никога повече да не я използва.

Взря се в Монти и вълчицата.

— Имаме проблем, момче.

Кучето вдигна глава и я изгледа въпросително.

Добре?

— Аз или вълчицата? И двете ще се оправим. Не трябваше да излизаш да я търсиш. Самият ти не си във върхова форма и кой знае какво можеше да се случи. Тя не е нежна душа.

Монти отново отпусна глава.

Красива.

— Да, красива е и определено е попаднала в беда, но би могла да те разкъса за минути. Ти не притежаваш инстинкта да убиваш.

Наранена.

— В момента да, но след няколко седмици отново ще е добре. И не искам да правиш онзи номер, като си слагаш главата на гърлото й отново. Направо си просиш да бъдеш разкъсан и…

Вълчицата отвори очи и се взря право в кучето.

Красива.

— О, мамка му! — Сърцето й се сви, докато ги гледаше заедно. — Не, момче. Тя определено не е от твоята черга. Изобщо не принадлежи на твоя свят. Повярвай ми, нямате нищо общо.

Красива.

— Ако възникне домашна крамола, направо ще те разкъса на парчета.

Красива.

— А и какви деца ще имате?

Красиви.

Като нищо. Златен ритрийвър и тази прекрасна вълчица…

— Със сигурност би било нетрайна връзка. Федерацията за опазване на дивите животни има други планове за Маги.

Монти нежно близна козината между очите на вълчицата.

Маги оголи зъби и изръмжа.

Сара се напрегна, готова да скочи и да го защити.

— Спри!

Но той не спря и ръмженето на Маги бавно утихна. Затвори очи примирително.

— Проклета да съм. — Сара поклати глава. — Може би е взаимно, в края на краищата. — Приближи се и клекна до вълчицата. — Трябва да й направя нова инжекция, момче. Опитай се да я разсееш.

Тя отвори очи и изръмжа към Сара, когато иглата я прободе, но не атакува. След малко отново заспа.

Монти отново се просна до нея.

— Не ме слушаш — заяви Сара. — Това си е направо Монтеки и Капулети. Нейните роднини никога не биха те приели.

Кучето въздъхна, без да изпуска от поглед вълчицата. Красива.

* * *

Когато тя се върна от верандата, Лоугън бе заспал на стола.

Прекоси стаята и го разтърси.

— Можеш да останеш. Но гледай да оздравееш бързо. Смятам да те използвам и да се насладя на всяка минута.

Той се прозя.

— Радвам се, че ме уведоми по такъв деликатен начин.

— Не ми е до деликатности. Имам проблем. — Отправи се към спалнята си. — Трябва да изправя Маги на крака и да я махна оттук бързо и може да ми е нужна помощта ти за някои последствия.

— Какви последствия?

— Монти е откачил по нея.

— Е, и? — изкиска се Лоугън.

— Не е смешно. Трябва да ги разделя, преди да решат да се чифтосат. Вълците го правят до живот, а Монти… Не искам да бъде наранен.

— Може би за него ще е само авантюра.

— Това е лудост. Монти е най-любвеобилното куче, което познавам.

— Схващам проблема.

Взря се в изражението му. Вече не се шегуваше или присмиваше. Разбираше.

— Повечето хора биха сметнали, че се държа странно, но за мен е… важно.

— Тогава е важно и за мен. И разбирам защо не би искала най-добрият, ти приятел да се обвърже неподходящо. — Притвори очи. — Но може ли да заспивам отново вече? Ако ще ме изтощаваш, ще ми е нужна цялата почивка, която мога да откопча.

* * *

Изчака, докато вратата на спалнята се затвори зад нея, преди да бръкне в джоба си за телефона и да се обади на Гейлън.

— В ранчото на Сара съм и ще поостана. Научи ли нещо?

— Не. Все още издирвам Санчес. Как минаха последните дни в Кай Чи?

— Същински ад.

— Сара добре ли е?

— Колкото може да се очаква. Има някои битови проблеми. Монти е влюбен във вълчица.

Гейлън избухна в смях.

— Онази космата топка?

— Повярвай ми, на Сара не й е смешно. Обади се на Маргарет и я накарай да научи всичко възможно за мексиканските сиви вълци, пуснати в този район.

— Защо не й се обадиш сам?

— Беше ми ядосана, задето дойдох тук, а Тайван не би смекчил гнева й. Имах тежка нощ и не искам да се разправям с нея точно сега.

— Не казвай повече. И аз не бих искал да се свързвам с асистентката ти.

— Подсигури ли охрана на ранчото?

— Шестима от най-добрите ми хора.

— Не видях никого.

— Разположени са в планината и могат да видят неприятностите да се задават от мили разстояние. Ще ти дам номера на Франклин.

— Утре. Нямам писалка, а не искам да мърдам. Боли ме адски. Чао.

Трябваше да поспи няколко часа. Вече почти се зазоряваше и не се съмняваше ни най-малко, че Сара скоро щеше да стане, за да се погрижи за вълчицата. Както обикновено, щеше да се съпротивлява на евентуално омекване спрямо него и без угризения би осъществила заплахата си да го „изтощи“.