Айрис Йохансен
Издирването (12)

Единадесета глава

Бе почти десет часът, когато Сара отвори очи.

Кучето.

Трябваше да нахрани Монти и Маги.

Обикновено ги хранеше в седем и бе изненадана, че кучето не драска по вратата.

Ръката на Лоугън бе преметната върху гърдите й и той все още спеше. Нямаше значение, дали ще се забави още минутка. Лежеше и го гледаше. Хубаво бе да го вижда със свален гард. Изглеждаше по-млад, по-уязвим. Обзе я топлота и усещане за уют при съзнанието, че й се доверява да го вижда такъв.

Монти.

Внимателно се измъкна от леглото. Не бе нужно да събужда Лоугън все още. Щеше да нахрани кучето и вълчицата, да се изкъпе и може би да приготви закуска. Грабна халата си, събра дрехите си и затвори безшумно вратата на спалнята след себе си.

Монти я посрещна с укоряващи очи и тихо скимтене, когато излезе на верандата.

— Не ме гледай така. — Постави купичката му с храна до него. — И аз имам право на личен живот. Не само ти се нуждаеш от малко компания. — Но това не бе компания, иначе тялото й не би запазило тази сладка летаргия и чувствителност. Постави купичката на Маги пред нея. — А ти не си била много мила с Лоугън миналата нощ. Смятах, че си престанала с хапането.

Маги я изгледа загадъчно със зелените си очи, после започна да яде.

Вината бе нейна. Бе поела отговорността за вълчицата, а го остави да свърши работата. Лесно бе да позволи на Лоугън да поеме нещата.

Прекалено лесно. Намръщи се, докато бавно се изправяше. Възможно ли бе да започне несъзнателно да се старае да го зарадва?

Нямаше нищо лошо в това да се опитва да зарадва мъжа, който очевидно прави същото за нея. Можеше да пази чувствата си и да приеме удоволствието.

Да пази чувствата си? Откъде се бе взела тази мисъл?

— Не — прошепна Сара.

Монти я изгледа въпросително.

Тя поклати глава.

— Не ти, миличък.

Напусна верандата. Леката вълна на паника нямаше разумно основание. Нямаше какви чувства да пази, освен харесването и уважението. Не бе нужно да се отказва от секса с Лоугън, стига да можеше да държи главата си вдигната и да запази предишната си независимост. Това бе единственият разумен начин да…

Телефонът иззвъня.

* * *

Вой.

Очите на Лоугън се отвориха.

Трябва да бе Маги.

А Сара вече не беше до него.

Отметна чаршафа.

— Сара! Какво й е на Маги?

Никакъв отговор.

Смрази се.

— Господи! — Излезе тичешком от спалнята.

Нямаше я в дневната.

Верандата.

На верандата нямаше никого, освен Маги. Монти не бе там. Нито Сара. Вълчицата го изгледа враждебно, после повдигна глава и нададе още един скръбен вой.

Къде бе Сара, по дяволите?

„Не се паникьосвай. Може да е извела кучето на разходка“. Преди няколко дни се оплакваше, че не оставял Маги за достатъчно време, та да се занимава с ежедневната си физическа подготовка. Щеше да се облече и да иде да провери дали джипът е още там, а после да тръгне след тях.

На път към спалнята видя бележката на плота в кухнята.

Лоугън,

Обади се Хелън Пийбоди. С Монти сме им необходими за претърсване по вода. Наблизо е, затова би трябвало да се върна довечера или утре. Погрижи се за Маги.

Сара

Мамка му!

Набра номера на Франклин.

— Сара е напуснала къщата.

— Зная. Преди около тридесет минути.

— Нареди ли да я проследят?

— Сигурно се майтапиш. Гейлън ми каза, че ще ме държи отговорен, ако се провалим в тази задача. Смит й е опашка. Намира се на магистрала шестдесет и се отправя на изток. Никой не я следи.

Обзе го облекчение.

— Добре. Кажи на Смит да не я изпуска. — Затвори.

Може и всичко да бе наред. Обаждането беше от Пийбоди, която Сара познаваше и уважаваше.

А можеше и да е капан.

Набра номера на Маргарет.

— Свържи ме с Хелън Пийбоди, спасителна служба Тусон. Нужни са ми сведения. Накарай я да ни сътрудничи по какъвто и да е начин. — Отиде в спалнята и се облече. Телефонът звънна, докато закопчаваше ризата си.

— Хелън Пийбоди — обяви Маргарет, докато го прехвърляше.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожо Пийбоди, но ми е нужна помощта ви.

— Разбира се. Приятно ми е да се запознаем, господин Лоугън. Искам да ви благодаря за съдействието ви в превозването на групата ни до Тайван. А сега госпожа Уайт каза, че Сара ви е убедила да направите дарение на организацията ни. Сигурна съм, че знаете колко отчаяно се нуждаем от него.

— Сара бе много убедителна. Но тръгна, преди да успеем да доизясним подробностите. Мисля, че е говорила с вас, преди да изтича през вратата.

— Съжалявам, но Монти е единственото куче в групата ни, което може да търси по вода. Не исках да безпокоя Сара, тъй като току-що се е върнала от Тайван, но сержант Чейвз се обади и се предадох. Не би трябвало да отнеме повече от ден-два. Но и аз бих могла да обсъдя дарението с вас. Всъщност това е мое задължение. Сара се занимава с непосредствената работа.

— Започнах разговора с нея и бих желал да продължа. Но в момента времето ми е много ценно. Може би бих могъл да се свържа с нея чрез сержант Чейвз? Познавате ли го лично?

— Няколко членове на екипа ни са сътрудничили на Ричард в миналото. Той е от полицейското управление в Марикопа и работи в езерния патрул. Приятен човек. Беше ужасно загрижен за онези деца.

— Какви деца?

— Не сте ли гледали телевизия? Трима тийнейджъри били на пикник в гората Тонто Бейсин близо до езерото Апачи и са изчезнали. Спасителни екипи ги търсят през последните два дни. Слава богу, че е лято. Това изключително повишава шансовете да са живи.

— Не съм гледал историята. — Сара нямаше телевизор. — Сара направо към езерото ли е тръгнала?

— Да, трябва да се срещне с Чейвз на спирката.

— Можете ли да ми дадете телефона му?

— Разбира се. Но трудно можете да се свържете. В спешни ситуации обикновено е навън по следата или със спасителните екипи.

— Ще опитам. — Записа си номера. — Благодаря ви. Ще помоля Сара да ви осведоми за дарението ми. — Затвори и се обади на Маргарет. — Свържи се с полицейското управление в Марикопа и провери сержант Ричард Чейвз. Увери се дали е почтен. После ми намери всички възможни сведения за издирването, протичащо на езерото Апачи.

— Разбрано.

Затвори.

Маги продължаваше да вие.

Може би я болеше. Отиде до верандата да провери превръзката й. Беше прясна, Сара трябва да я бе сменила, преди да тръгне. Вълчицата се опита да го захапе и едва успя да избегне здравите й челюсти.

— Не съм виновен, дявол да го вземе. Не съм ги изпратил аз.

Тя го изгледа свирепо, после вдигна глава и зави.

Лоугън се изправи, когато телефонът звънна.

— Проверих Чейвз. От петнадесет години е в патрула и има цял куп похвали. Работи по случая на езерото Апачи. Нещо друго?

— В момента не. — Затвори и се отпусна в люлеещия се стол.

Всичко изглеждаше наред. Случаят бе действителен, полицаят бе проверен, никой не следеше Сара, освен Смит.

Добре, по дяволите. Само фактът, че не го бе събудила да му каже, че заминава, бе от значение. Потвърждаваше независимостта си и деликатно му натриваше носа. Почти очакваше подобна реакция, но не можеше да я пренебрегне. И какво щеше да прави сега? Ситуацията изглеждаше безопасна и Сара просто си вършеше работата. Ако тръгнеше след нея, би имала основания да твърди, че накърнява свободата й.

Маги нададе вой.

А му бе писала да се грижи за нея. Не можеше да остави вълчицата сама или на грижите на някого, комуто Сара нямаше доверие. Всяко друго действие би сринало всичко постигнато през изминалата нощ.

Маги отново нададе вой.

И на него му се искаше да вие от безсилие, яд и паника. Гладката повърхност можеше да крие страшни дълбини. Не познаваше Смит. Беше ли достатъчно умен? А и в работата на Сара имаше твърде много неизвестни за Лоугън.

Какво точно бе издирване по вода?

* * *

Следяха я.

Сара отново погледна в огледалото за обратно виждане. Черен джип „Тойота“. Същата кола, която забеляза зад своята няколко мили след като напусна дома си. А сега бе по-близо. Ръцете й се стегнаха около волана.

Преминаваше през последното градче, преди да хване криволичещия път надолу към езерото. Време бе да провери джипа, преди да стигне до по-изолиран район. Спря на оживена бензиностанция и слезе от колата.

— Стой тук, Монти.

Измина шест крачки назад по пътя, право срещу движението. Джипът спря само на няколко стъпки от нея.

— Господи! — Русоляв мъж подаде глава от прозореца. — Замалко да ви ударя, госпожо!

Сара хвърли поглед през рамо към бензиностанцията. Привличаха достатъчно внимание. Няколко водачи бяха спрели да зареждат бензин, за да ги наблюдават.

— И кой не ме удари замалко? — Застана отстрани на колата. — Кой сте вие? И защо ме следите?

— Не ви следях. Бях… — Той млъкна и се ухили. — Добре, разкрит съм. Казвам се Хенри Смит. Франклин ме изпрати след вас, когато напуснахте къщата.

— А кой е наел Франклин?

— Гейлън, кой друг? — Хвърли поглед през рамо. — Мога ли да отбия встрани?

— Другите коли могат да ви заобиколят. Ще отнеме само минута. Обадете се на Гейлън. Искам да разговарям с него.

Мъжът набра номера и й подаде телефона, когато Гейлън вдигна.

— Гейлън, познаваш ли някой си Хенри Смит?

— Сара?

— Хенри Смит… познаваш ли го и как изглежда?

— Да — отвърна рязко той. — Тридесет и няколко годишен, светлокестенява коса, кафяви очи, малък белег под адамовата ябълка. Ако се съмняваш, питай го къде го е получил. Беше в Сан Салвадор.

Човекът наистина имаше малък белег.

— Къде получихте този белег?

— В Сан Салвадор през 1994 г.

— Той е. Благодаря, Гейлън.

— Сара, какви ги вършиш? Лоугън ми се обади и…

— Върша си работата. — Затвори и подаде телефона на Смит. — Съжалявам. Всъщност очаквах някой от вас да ме последва. Не вярвам много в тази заплаха, в която Лоугън изглежда така сигурен, но би било тъпо от моя страна да не проявя предпазливост.

— Няма проблем. Радвам се, че сте нащрек. Но можехте да ни уведомите, че отивате към езерото Апачи.

— Откъде знаете?

— От Лоугън. Обадил се е на Франклин и му е казал накъде сте се запътили.

Почувства облекчение, че Лоугън не бе дошъл лично. Изглежда, бе приел думите й насериозно.

— Трябва да се срещна със сержант Чейвз на отбивката край езерото. Ако ще ме пазите, не ми се пречкайте и ме оставете да си върша работата.

Мъжът докосна челото си в непринуден поздрав.

— Дори няма да усетите, че съм наблизо.

— Не е нужно да се криете толкова. — Обърна се и тръгна обратно към колата си. — Само не ми се пречкайте.

* * *

— Госпожа Патрик? Аз съм Ричард Чейвз. — Мъжът в кафявата униформа на полицейското управление в Марикопа излезе от патрулния джип „Тахоу“, докато тя вървеше към него. — Много мило от ваша страна, че дойдохте. — Подаде й значката си със снимка, докато гледаше към Монти. — Здравей, момче, много съм слушал за теб. Хелън казва, че си куче чудо. Мога ли да го погаля?

— Разбира се. — Провери самоличността му, хвърли око на съответния номер на превозното средство, после му върна значката. — Но нека първо се разтъпче. Пътуването беше дълго. Върви, Монти.

Той изскочи от джипа и се втурна по паркинга.

— Красавец е. — Възхитеният поглед на Чейвз следваше кучето. — Моето е от кучкарник. Има характер, но не може да се каже, че е красавица. И все пак не бих желал друго.

— Е, всички твърдят, че помиярите са най-умни. И ми се иска повече хора да вземат кучета от кучкарниците. — Погледна към гората зад отбивката. — Кога са били забелязани децата за последен път?

— Преди три дни. Дошли тук на пикник. Джош Нолдън се обадил на баща си по мобилния си телефон и казал, че ще се върнат до полунощ. Но така и не се появили. Открихме мястото, на което са лагерували, на около десет мили от тук, но няма и следа от тях. — Потри се по врата. — Късно вчера се натъкнахме на следи от гуми точно зад онези борове, в близост до езерото.

— Смятате, че колата може да е потънала?

— Не знаем. Надяваме се да не е. Но там наклонът е стръмен, а водата — дълбока. Ако са излезли от пътя, може да са поднесли право надолу към нея.

— Би ли имало следи от гуми по склона?

— Това е глина. — Той поклати глава.

— Изпратихте ли водолази?

— Още не. Не и преди да имаме повече основания. — Намръщи се. — Издирването във водата може да отнеме дни, седмици.

— Зная. — „А и се превръща в ад за приятелите и близките на жертвите“. — Къде са следите от гуми?

— Ще ви заведа. До езерото има около миля през гората. Оставил съм моторница, закотвена близо до мястото, където видяхме последните следи.

Сара сложи колана си.

— Монти!

Кучето дойде при нея и тя му закопча каишката.

— Време е да се залавяме за работа, момче.

— Нужен ли ви е поводът? Изглежда много послушен.

— Такъв си е. — Последва го надолу по пътеката в гората. — Но това не значи, че няма да скочи от лодката и да се опита да ги спаси, ако ги намери.

— Дори и да са мъртви?

— Монти не се отказва. Оптимист е. Не иска да повярва в лошото.

Чейвз въздъхна.

— И аз също. Тези хлапета са само на шестнадесет-седемнадесет. Момчето на Нолдън е отличен ученик, следващата година щял да се запише в Масачузетския технически институт. Джени Денкинс учи в същата гимназия, където е и дъщеря ми. Познават се.

— Не ми разказвайте за тях.

— Защо?

Защото сърцето й се късаше.

— Достатъчно тежко е да се опитваш да откриеш непознат. Още по-лошо да имаш представа за него в главата си.

Погледна я с разбиране.

— Може би с кучето много си приличате. Мисля, че и вие бихте могли да скочите във водата, ако намерим телата.

— Вече не. Първите няколко пъти, когато участвах в издирване по вода, се изкушавах да го направя. Има нещо ужасно в това нечий живот да завърши по този начин. Иска ти се да ги извадиш от мрака.

— А сега сте по-корава, така ли?

— Не, но трябва да се контролирам заради Монти. Работата ми е да ги откривам. До повърхността може да ги извлече и някой друг.

— Някой като мен.

— Като вас. Но няма да съм тук, когато го направите. Ще отведа Монти вкъщи, ако намерим… Какво има?

Чейвз бе спрял и гледаше през рамо. Сви рамене.

— Нищо. Побиха ме тръпки.

— Какво?

— Усетих нещо странно с гърба си. — Погледът му обходи дърветата около тях. — Като че ли нещо ни наблюдава.

Тя се взря в гората. Не виждаше нищо и за разлика от Чейвз не бе усетила никаква заплаха.

— Съжалявам. Вероятно няма нищо. — Мъжът поклати глава. — Наоколо има мечки, а те обичат да се скитат близо до отбивките и да се хранят от казаните за боклук.

По-вероятно бе да е Хенри Смит, който се опитва да спази обещанието си да не се показва.

— Или пък е приятелят ми, който ме проследи дотук. Казах му да не се бърка.

— Някой ви е последвал? Защо?

— Малко прекалява с покровителственото държане. Дълга история, няма да ви е интересна.

— Разбира се, че ще ми е интересна. — Доби сериозно изражение. — Трябва да се пазите от хора, които ви следят. Много жени откриват, че прекалената покровителственост е признак на насилниците.

— Не ме е страх. — Време бе да смени темата. Виждаше, че и самият Чейвз започва да се държи покровителствено. Бяха стигнали до върха на хълма и езерото се простираше пред тях. — Красиво е. Почти бях забравила…

— Идвали сте и преди?

— Преди години. Дядо ми ме доведе. Обичаше да идва тук. Сведе очи към синята повърхност. Струваше й се невъзможно такава спокойна красота да крие телата на онези деца. Мисълта бе невероятно тъжна. Трябваше просто да си свърши работата и да се маха оттук.

— Къде е моторницата?

Чейвз посочи надолу от склона, на около петдесетина метра от мястото, където стояха.

— Последните следи, които успяхме да открием, бяха точно тук, но глината е силно спечена нататък и е възможно да се изминали още една-две мили. — Спусна се по склона и й протегна ръка. — Дайте да ви помогна. Почвата е хлъзгава.

Ръката му беше топла и твърда и усещането бе приятно. Все още изпитваше някаква хладина от първия поглед към езерото и бе хубаво да има на кого да се опре. Хвърли поглед през рамо, но не виждаше никаква минаваща кола над скалите. Разбираше какво има предвид Чейвз при определянето на мястото, откъдето колата е навлязла във водата.

— Чухте ли нещо? — Погледът му проследи нейния.

— Не, просто гледах глината. — Добави шеговито: — Не се вижда никаква мечка.

— Стори ми се, че чух… Трябва да са били стъпките ни. Тази глина е много шумна. — Полицаят й помогна да се качи в лодката, а Монти скочи след нея. — Откъде искате да започнете?

— Вие ми кажете. — Погледът й се спря на една точка в далечния край на езерото. Едва различаваше няколко магистрални патрулиращи полицейски коли и разхождащи се наоколо полицаи. — Това командният ви пост ли е?

— Да. — Той махна с ръка на един от полицаите и мъжът му отвърна със същото. — И родителите са там. Радвам се, че сме на доста разстояние. Казах на момчетата да ги държат настрана от езерото, за да не ви видят. Макар че не биха разбрали какво правите с кучето. Малко хора са чували, че кучетата могат да откриват трупове.

— Тела, не трупове. Мразя тази дума. Лишена е от човечност. — Засенчи очите си. — Колко навътре може да е паднала колата?

— Зависи колко бързо се е движела. — Посочи към един хълм на няколко мили разстояние. — Ако е излетяла от онзи склон с висока скорост, би могла да е на деветдесет или сто метра. Ако е паднала във водата там, може да е точно под нас.

— Не е точно под нас. Монти щеше да ми каже. — Сара се настани в лодката. — Но ще започнем близо до брега.