Айрис Йохансен
Издирването (7)

Шеста глава

Воят се носеше зловещо в спокойния нощен въздух.

Монти вдигна глава. Красиво.

— Май нашият вълк е все още наоколо. — Сара коленичи, за да сипе витамини в храната му. — Надявах се да си е отишъл, докато се върнем.

Гладен?

— Може би. Тези мексикански сиви вълци срещат доста трудности, откакто са ги пуснали. Изяж си вечерята.

Монти побутна с нос купичката. Гладен.

— Трябва да ядеш. Няма да оздравееш без храна, и не можеш да спасиш този вълк, като самият ти гладуваш.

Кучето се просна до недокоснатата си храна. Гладен.

Вълкът отново нададе вой.

— Млъкни — промърмори Сара. — Искаш ли онези фермери да тръгнат да те търсят? Най-добре е да си държиш главата до тревата и…

Гладен.

— Това животно е стократно по-способно от теб да намери храна в дивата природа.

Тъжен. Сам.

Вълкът не трябваше да е толкова на изток. Може би наистина беше сам, откъснат от глутницата.

— Не можем да помогнем. Пуснали са ги да живеят в дивата природа. — Седна до масата и започна да яде яхнията, която току-що бе претоплила. — Виждаш ли, аз не се тревожа. А сега си изяж вечерята. — Хвърли му поглед през рамо и го видя да се взира във вратата. — Няма да излизаме и да се опитваме да намерим…

Почукване.

Тя се вцепени, когато вратата се отвори.

— Съжалявам. — Лоугън се бе опрял на касата, с пребледняло лице и малък куфар в краката. — Имаш ли нещо против да вляза? Мисля, че трябва да седна.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — Сара скочи и изтича до него. Прехвърли ръката му през раменете си и му помогна да стигне до люлеещия се стол пред огъня. — Глупак! Оперираха те едва този следобед. Да не би да се опитваш да отвориш шевовете?

— Обеща ми да останеш. Събудих се и те нямаше. — Настани се на стола и затвори очи. — Затова дойдох.

Сара взе една възглавничка от отсрещния край на стаята и повдигна крака му върху нея.

— Кой те докара?

— Маргарет. Казах й да ме остави и да си върви.

— Обзалагам се, че й е харесало.

Той се усмихна вяло.

— О, опознала си я. Не беше доволна.

— Нито пък аз. Какво търсиш тук?

— Реших, че се нуждая от малко почивка и уединение. А ти можеш да ми предложиш голяма доза от тях.

— Какво? — премигна тя.

— Имаш диван. — Гласът му бе неясен. — Мога да спя там.

— Говориш объркано.

— Така ли? В момента съм малко замаян. Може би от упойката, която ми даде лекарят. Опитвам се да те поканя да се върнеш с мен или да ми позволиш да остана тук.

— Няма да се върна и не можеш да останеш. Може да получиш колкото си искаш уединение в своята къща във Финикс.

— Не е само… Обещах ти да се разправя с Мадън.

— Да, обеща ми и държа да го изпълниш, но нямаше нужда да ставаш от леглото. А също и да пристигаш тук. Мадън не е идвал, откакто го изхвърлих.

— Както искаш да изхвърлиш и мен.

— Точно така.

— В безопасност. Аз съм… отговорен.

— Мънкаш и не мога да те разбера.

— Не мънкам. — Лоугън отвори очи, когато Монти опря глава в ръката му. — Здравей, момче. Радвам се, че някой ме посреща с „Добре дошъл“.

— Не се ласкай. Преди пет минути искаше да стори същото с един вълк.

— Вълк? Чух го, когато бях в колата. Красиво…

— И ти ли? — Извърна се и посегна към телефона. — Кой е номерът на мобилния телефон на Маргарет? Ще й се обадя да обърне и да се върне да те вземе.

Той поклати глава.

— Казах й да не ти обръща внимание. Не можеш… да се отървеш… от мен.

— Как не! Ще извикам линейка и ще ги накарам… По дяволите, чуй ме!

— Съжалявам. — Очите му отново се бяха затворили. — Уморен…

Заспа.

— Лоугън!

Никакъв отговор. Вероятно бе толкова упоен, че бе цяло чудо как е могъл да мръдне, за да дойде тук. Не, не беше чудо всъщност. Знаеше колко упорит може да бъде.

Но защо бе така решен да дойде?

Е, нямаше смисъл да се тормози около причините, когато присъствието му бе свършен факт. Падаше му се да го изпрати обратно във Финикс с линейка.

Монти я гледаше тъжно.

— Добре, добре, ще му позволим да остане, докато се събуди. Може би това ще отвлече вниманието ти от онзи проклет вълк.

Кучето се настани до стола.

Сара въздъхна отчаяно и внесе куфара на Лоугън, после легна на дивана. Мислеше, че е приключила с него. А ето, че той отново бе тук, само часове по-късно, и вместо на удобното си легло, тя спеше на този неравен диван, за да е сигурна, че глупакът няма да се изтърси на пода и да се нарани.

* * *

— Събуди се!

Лоугън смътно съзнаваше, че Сара го разтърсва.

— Събуди се, дявол да го вземе!

С мъка се измъкна от мъглата на съня и отвори очи. Ранчото. Тя искаше той да си върви…

— Ще остана.

— А аз заминавам. Така че се обади на Маргарет и й кажи да дойде да те вземе.

— Какво? — Надигна се в стола и видя, че Сара си облича якето. — Къде отиваш, по дяволите?

— В Тайван. През последните две седмици са имали проливни дъждове. Едно свличане току-що е погребало някакво село. Смятат, че жертвите ще надхвърлят петстотин. — Отиде до кухненския плот и наля димящо кафе в един термос. — Господи, как мразя свличанията! Шансовете да измъкнем оцелели са толкова нищожни, че все едно изобщо не съществуват. Това са издирвания на загиналите, а не спасителни операции.

— Тогава защо отиваш?

— Стотици хора са погребани под тази проклета кал. Може би Монти и аз ще успеем да намалим броя им с няколко.

— Как разбра за това свличане?

— Преди десет минути ми се обади Хелън Пийбоди, координатор на спасителния ни отряд. Ти беше така дрогиран, че дори не чу телефона.

— Смъртно уморена си. Не бива да ходиш никъде.

— Това ми е работата. Полетът е дълъг. Ще си почина в самолета.

— Какъв самолет?

— В момента Хелън се обажда тук-там, за да види кой ще ни заеме самолет и пилот. Ще намери. — Пъхна термоса в чантата си. — А сега хващай телефона и се обади на Маргарет.

— Ами Монти? Беше ранен. Толкова бе загрижена за него и въпреки това искаш да го водиш на такава спасителна операция?

— Такава е и неговата работа. Боли го, но ще се справи. Ако видя, че болката е твърде силна, ще го спра.

— Не съм си и помислял, че може да си толкова коравосърдечна с него. Луда си по това куче.

— Ако съществува шанс да спасим някого, нито Монти, нито аз имаме право да се отказваме. И преди сме били ранени и сме го преодолявали. — Бръкна в шкафа, извади кучешките витамини и ги хвърли в чантата. — Ще прекараме там само няколко дни. После ще оставим другите екипи да продължат търсенето. След Барат толкова смърт на Монти му стига за доста време.

— Ами ти? На теб не ти ли стига?

— О, да. — Извърна се и уморено изви гърба си. — До гуша ми дойде. Само че продължава да се трупа още.

— Някога мислила ли си да откажеш?

— Как мога да откажа, когато някой очаква помощ?

— Предполагам, че не можеш. — Трябваше да спори с нея, но трудно мислеше. Разклати глава, за да я проясни. — Тайван. Къде в Тайван?

— Някакво място, наречено Кай Чи. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? Струва ми се, че добре ще ти се отрази.

— Петстотин жертви?

— Според изчисленията.

— Тогава май имате нужда от помощ. — Посегна към мобилния си телефон. — И все пак усложняваш нещата за мен. Колко души сте в екипа?

— Шест.

— И шест кучета?

Сара кимна.

— Обади се на тази Хелън Пийбоди и й кажи, че си намерила самолет и пилот. — Той сбърчи нос. — Тапицерията и килимите ми може завинаги да сменят миризмата си, след като шест кучета ще тичат из кабината.

Очите й се разшириха.

— Даваш ни твоя самолет?

— За колко време може да се събере екипът ви на летището във Финикс?

— Повечето живеят в Тусон. Пет часа максимум.

— Твърде дълго е, ако условията в Тайван са толкова лоши, колкото казваш. Ще отидем до Тусон, ще вземем екипа и от там ще отлетим направо за Тайван.

— Ние?

— Идвам с теб.

— Да не си превъртял? Ти в Тайван! Защо?

— Може би по този начин се опитвам да се реванширам, задето Монти бе ранен в Санто Камаро.

— Достатъчно е да ни предоставиш самолета и пилота.

Той поклати глава.

— Джетът си е мой. Аз поставям условията. — Набра номера на Маргарет — Маргарет, заминавам за Тайван. Подготви самолета и документите ми до един час. — Прекъсна я, когато тя се опита да протестира.

— Не сега. Просто го направи. — Затвори.

Сара клатеше глава.

— Не можеш да дойдеш с нас.

— Защо не?

— Това е спасителна операция. Имам си работа. Ще ни се пречкаш.

— Не, няма. Зная езика. Имам малко предприятие на крайбрежието, така че имам връзки в страната, освен самолета. Какво повече можеш да желаеш?

— Да останеш тук и да ни дадеш самолета и пилота.

— Не става.

— Току-що оперираха крака ти. Не знаеш с какви условия може да се сблъскаме. Ами ако получиш инфекция?

— Тогава ще трябва да се погрижиш и за мен, освен за Монти.

— Точно от това се боя.

— Недей. Няма да се случи. Няма да ти бъда в тежест. — Изправи се с мъка от стола и трябваше да потисне гримасата, когато болката прониза бедрото му.

— Ако се окажа в тежест, обещавам да не ви се пречкам. А сега, обади се, докато отида до банята и си наплискам лицето.

Тя стоеше нерешително.

— Върви да се обадиш на Хелън Пийбоди. — Лоугън закуцука към банята. — Знаеш, че съм най-добрият улов.

— Я се виж. Не можеш даже и да стъпваш, без да те боли.

— Какво те е грижа? Така ми се пада, нали?

— Не искам да загубиш проклетия си крак.

— Аз ще се погрижа за себе си, а ти и Монти се погрижете за милионите страдащи по света. Мисля, че ще бъде справедливо. — Погледна я през рамо. — Не е ли така?

Тя бавно кимна.

— Прав си. Защо да се тревожа за теб? — Обърна се и вдигна телефона. — Щом искаш, ела. Но не ме вини, ако в Тайван получиш повече, отколкото си се пазарил.

— Няма да те виня. — Затвори вратата и се облегна на нея, борейки се с болезнените вълни. Трябваше да вземе още обезболяващи, но в момента не можеше да си позволи да бъде замаян. Щом напуснеха Тусон, можеше да се поотпусне за малко. Сара бе жилав човек, но и грижовна и щеше да намери начин да го спре, ако разбереше, че го боли адски. Чувстваше се зле. Господи, колко зле! Когато болката се притъпи до пулсиране, той извади телефона и се обади на Гейлън: — В къщата на Сара съм, но веднага тръгваме за Тайван. Откри ли нещо?

— Засега не. Все още проследявам Санчес. Тайван?

— Изглежда, там е имало свличане. Спасителният й отряд е свикан. Заминавам с тях.

— Господи! Как се чувстваш?

— Току-що ми извадиха куршума. Не съм добре.

— Не ти завиждам.

— Просто намери Руджак. Дори да е ранен, сигурен съм, че замисля и подготвя следващия си ход.

Прекъсна разговора и затвори очи, събирайки сили. Беше успял с обаждането. Можеше да успее и с полета. Номерът бе да блокира болката, да действа автоматично и да не си позволява да мисли.

Наведе се над мивката и наплиска лицето си със студена вода.

* * *

— Приятен човек. — Сузи Филипс седеше на кожената седалка, загледана в Лоугън в предната част на самолета, и говореше с Бойд Медфорд. — Никога не би предположил, че е някакъв магнат, нали?

— Я се огледай. — Тонът на Сара бе сух. — Мисля, че всеки би отгатнал по вида на самолета.

— Знаеш какво имам предвид. Много е земен. Отдавна ли го познаваш?

— Не.

— Тогава трябва да е добър човек, за да пожелае да направи това за нас. Особено след като е претърпял злополука.

— Каза ти, че е претърпял злополука ли?

— Не, но е било злополука, нали?

Сара смени темата.

— Как е Дайна?

— Добре. Но й липсват спасителните операции. Гледа така тъжно, когато отвеждам Донеган в пикапа си.

— Посегна и погали немската овчарка по главата. — Не разбира, че пенсионирането след години служба е награда, а не наказание. — Погледна Монти. — Зная, че той е далече от тази възраст, но и за него ще е тежко. Може би повече, отколкото на всяко друго куче в групата. Трябва да помислиш за това. Ще ти е нужно време да обучиш друго куче.

Сара не искаше да мисли за това. Не можеше да си представи да работи с друго куче след всичките тези години и я болеше при мисълта, че Монти ще остарее.

— Имам много време да го обмисля. — Изправи се.

— Лоугън изглежда малко уморен. Смятам да ида и да проверя дали не се нуждае от нещо.

Сузи кимна.

— Добра идея. — Извади книга с меки корици от чантата си. — Ще видя дали не мога да се приспя, като почета. Полетът ще е дълъг и с удоволствие бих го прекарала в сън.

— Аз също. — Докато вървеше по пътеката, прекрачвайки кучета и ръчен багаж на път към Лоугън, Сара чувстваше как умората обхваща всяко мускулче в тялото й. Нямаше търпение да се свие и да заспи като останалите членове на екипа. Всъщност нищо не я спираше. Лоугън не се нуждаеше от нея, можеше сам да се грижи за себе си.

Ако проявяваше разум. Но ако имаше такъв, щеше да си полегне на една от седалките, когато самолетът напусна Тусон преди час. Вместо това продължаваше да разговаря с Бойд, да го изслушва внимателно и с всяка минута да изглежда все по-изнурен и изтощен.

Мъже!

Бойд вдигна поглед и се усмихна, когато тя спря до тях.

— Хей, Сара! Много хубав самолет, а? Помниш ли товарния, с който летяхме до Барат?

— Как бих могла да го забравя? — Взря се право в Лоугън. — Приличаш на зомби. Лягай си.

— След няколко минути. Бойд тъкмо ми разправяше за спасителната операция в Никарагуа.

— Може да ти разкаже, като се събудиш. — Обърна се към колегата си. — Изритвам те от тук. Трябва да си вдигне крака. Може би не ти е казал, но вчера го оперираха.

— Не, по дяволите. — Бойд се изправи. — Махам се. До скоро, Лоугън.

Лоугън кимна и го проследи с поглед, докато вървеше по пътеката и седна до Сузи.

— Добре ли го познаваш?

— От години.

— Така си и мислех. Човек си позволява грубости само със стари приятели.

— Щеше да си по-добре, ако самият ти бе груб с него. Той е чудесен човек, но много говори, когато не тече издирване.

— Хареса ми. — Усмихна се. — И съм напълно способен да бъда толкова груб, колкото и ти, Сара, но Бойд ме заинтригува. Въвеждаше ме в работата ти.

— И?

— Беше като надзъртане в ада. Интересно за слушане, но не бих желал да живея така.

— Не на теб, а на мен се налага да живея така.

— Освен ако…

— Млъкни. Смъртно уморена съм и последното, което ми се искаше, е да прекъсна разговорите ти с приятелите ми, защото си твърде голям мъжага, за да признаеш, че те боли. А сега ще легнеш ли, за да мога да си почина?

— Разбира се. — Изправи се на крака с усилие и зачака, опрял ръка на облегалката. — Ако ми дадеш минутка да преодолея изтръпването. Схванах се.

Вероятно просто не искаше да признае, че в настоящото му състояние дългото ходене по пътеката го плаши.

— Искаш ли да ти помогна?

Той се намръщи.

— Няма да ме оставиш на мира, а?

— Глупаво е да проявяваш гордост, когато те боли.

— Не може да се каже, че употребяваш превзет език. Две минути. Ако не съм добре тогава, ще ти позволя да ме грабнеш в пожарникарска хватка и да ме отнесеш до кушетката. Кажи ми защо мразиш свлачищата толкова много.

— Нали ти казах, това е издирване на загиналите. При земетресение имаш повече шансове да намериш въздушни камери. Когато планина кал се срине върху теб, просто се задушаваш.

— Като при лавина?

Сара поклати глава.

— При снега е по-лесно, защото той има пореста структура и миризмата преминава през него. При калта е различно, тя остава запечатана отдолу. Почти невъзможно е за едно куче да улови конуса. А и то си мисли, че е възможно да върви върху калта, което води до неприятности. Може да затъне, да бъде отнесено или затрупано, а понякога не можеш да стигнеш до него, за да му помогнеш. Трябва да го наблюдаваш непрестанно. Не можеш да търсиш сам, защото ти трябва човек като наблюдател, в случай че възникнат проблеми. А това става често. Елементарно напълване на ботуша ти с кал може да се окаже смъртна присъда. Спасителят трябва да следи гумените ботуши да са на мястото си и да са водонепроницаеми отгоре. Освен това в Тайван още вали, та преди дъждът да е престанал, не можем да търсим, защото калта може да се раздвижи всеки момент. Така че седиш и чакаш, докато роднините на жертвите те зяпат и псуват. Стигат ли ти толкова проблеми?

— Мамка му!

— Точно така. Сигурен ли си, не искаш да останеш на борда на самолета, вместо да дойдеш в селото?

— Да. — Погледът му пробяга по пътниците. — Приятни хора, но трябва да са луди колкото теб, за да пожелаят да минат през това. Боя се, че бях малко разсеян, когато ме представяше. Разкажи ми за тях.

Погледът й последва неговия.

— Мъжът около петдесетте с черния лабрадор е Ханс Книпер, ветеринарен лекар и дресьор на кучета. Дребничкият младеж, който спи до прозореца, е Джордж Лиънърд. Работи в един супермаркет в Тусон и обучава кучета през уикендите. Запозна се с Бойд Медфорд, водач на екипа ни. Май че него познавам най-добре. Беше член на кучешкото подразделение на ATF, преди да вземе заем и да си купи ранчо. Тео Рандъл е русият мъж с черно-кафявата немска овчарка. Счетоводител е в луксозен хотел. Сузи е домакиня, майка е на две деца и има четири немски овчарки.

— Няма много общи неща между вас.

— Освен любовта към кучетата и готовността да ги обучаваме, за да помагат. Тази връзка е достатъчна.

— Монти е единственият златен ритрийвър. Три немски овчарки, два лабрадора и Монти. По-подходящи ли са някои породи за този вид работа?

— Всеки член на екипа си има мнение. Мисля, че единствените важни качества са интелигентност, инстинктът за търсене и добро обоняние. Готов ли си вече да тръгваме?

— Бавно. — Внимателно пое по пътеката. — Много бавно. Лека нощ, Сара.

Тя го наблюдаваше как върви несигурно и спира за миг, за да заобиколи Донеган, кучето на Сузи. Тя вдигна поглед от книгата си и Лоугън размени няколко думи с нея.

„Лягай, идиот такъв. Не е нужно да очароваш всеки на проклетия самолет“.

Подмина Сузи и седна на кушетката. Извади шишенце с таблетки от джоба си и погълна няколко с чаша вода. Болкоуспокояващи? Ако бяха такива, трябваше да ги е взел по-рано. В този момент, когато не съзнаваше, че го гледат, изражението му бе напрегнато… и измъчено. Напрежението можеше да разбере, но измъчеността? Какви дяволи се въртяха в главата му?

Монти се изправи, отиде сковано до кушетката му и се пльосна пред нея. Винаги усещаше болестта и болката, което беше само още един сигнал, че Лоугън няма работа на това пътуване.

И Сара също нямаше да е на мястото си при тази мисия, ако не спреше да се тревожи за един мъж, който бе твърде упорит, за да се тревожи сам за себе си и да си почине. Седна на седалката, която Лоугън бе освободил, и я отпусна назад, докато стана почти хоризонтална.

„Спи! Не мисли за него.

Не мисли за тази задушаваща кал!“.

И без това скоро щяха да пристигнат в Тайван.

Господи, надяваше се да спре да вали.

* * *

Слънцето грееше ярко от безоблачното небе.

В Додсуърт всичко бе наред, помисли си развеселено Руджак.

— Защо пожела да дойдем тук? — попита Дугън. — Казах ти, че е прекалено добре охраняван, за да го ударим веднага.

— Просто исках да го видя. — Вгледа се в малката тухлена сграда, обградена от обвити в бръшлян каменни зидове. — Какво се върши тук според гражданите?

— Земеделски проучвания.

Руджак се изкиска.

— Лоугън винаги ще измисли лъжа, която да размекне сърцето на Америка. — Извърна се. — Предполагам, че е подсилил охраната.

— И отвътре, и отвън. Караули, наблюдателни камери, сензори и проверки на персонала.

— Успя ли да вземеш плана на сградата?

— Още не. Но няма да ми е нужен.

— На мен ми е нужен. Искам да зная всяко нейно структурно предимство и недостатък. Действай приоритетно по това.

— Охраната е твърде голяма. По-добре да удариш някой друг от центровете му.

— Ще си помисля. Но Додсуърт е такова интересно предизвикателство и явно е бижуто в короната на Лоугън. Обикновено охраната може да се заобиколи, ако добре проучиш ситуацията. — Помълча. — А ние тъкмо това ще направим. Ще я проучим и ще видим на какво ще се натъкнем.

На хоризонта се бе появил нов елемент. Сара Патрик. Беше научил доста за нея през последните два дни, включително и факта, че Лоугън е разширил охраната си над нейното ранчо извън Финикс. Какво място заемаше тя в живота му? Струваше ли си да я отстрани сега? Ами Ийв Дънкън, която бе заемала централно място в близкото му минало?

Толкова много възможности за избор. Толкова много пътища за изследване. Но разполагаше с време да намери отговорите. Диктуваше събитията. Лоугън можеше само да се защитава. Нямаше търпение да се задейства отново, но бе нужно време, за да подготви интересната постановка.

Наближава, Чен Ли. Само имай търпение.

— Видях каквото ми е нужно. — Закрачи към колата. — Да вървим. Искам да стигна във Финикс до довечера.