Айрис Йохансен
Издирването (13)

Дванадесета глава

— Крайно време беше да се появиш. — Лоугън излезе от къщата, докато Гейлън паркираше до входната врата. — Побързай. Трябва да взема наетата ти кола.

— Забавих се точно два часа и половина — каза Гейлън, като излезе от автомобила. — А това е необичайно, като се има предвид, че бях в Додсуърт, когато ми се обади. Да ти кажа право, Лоугън, не можеш да ме разиграваш из страната, ако очакваш да намеря Руджак.

— Важно е.

— Тя е добре. Казах ти, че се обади да провери самоличността на Хенри Смит. Не е глупава, а той ще я наглежда.

Лоугън се настани на шофьорската седалка.

— Искам да отида лично.

— Тогава защо не го направи? Защо ме повика тук?

— Заради Маги. — Той запали колата.

— Маги?

— Вълчицата. Някой трябва да се грижи за нея.

— Искаш да стана бавачка на някаква вълчица? Това не ми влиза в длъжностната характеристика.

— Ти нямаш такава. А и да имаше, щеше да е строго секретна. Маги е на задната веранда. Току-що й смених превръзката, но ако не се върна до няколко часа, провери я пак.

— Гледай да се върнеш. Не си падам много по…

Лоугън бе потеглил.

Гейлън поклати глава, докато гледаше как светлините му изчезват. Не му бе присъщо да изфучи в паника, когато няма видима опасност. Но все пак Руджак винаги представляваше изключение от правилото за Лоугън. Още откакто Чен Ли…

Гейлън подскочи, когато пронизителен вой наруши тишината.

— Господи! — Обърна се и влезе в къщата. Лоугън бе казал, че е на задната веранда.

Маги вдигна глава и се озъби, когато той се появи на вратата. В какво го беше забъркал приятелят му? Да сменя превръзки? Та вълчицата нямаше да го допусне до себе си.

Трябваше да намери изход.

— Здравей. — Тръгна бавно към нея. — Каква красавица си само! Изглежда, ще станем най-добри приятели. — Маги не сваляше свирепия си поглед от него. — Не те виня, че ми нямаш доверие. И аз не се доверявам на много хора. — Седна наблизо и кръстоса крака. — Но вероятно си приличаме доста. Така че просто ще поседя тук и ще си поприказваме.

* * *

Залязващото слънце хвърляше последните си алени лъчи над езерото, а Монти още не даваше признаци да е открил нещо.

— Трябва ли кучето да излезе на брега отново? — попита Чейвз.

— Мисля, че не. — Бе така силно концентриран при издирвания по вода, че се налагаха чести почивки, за да предотвратят пълното му изтощение. — Минаха само около четиридесет минути.

— Сториха ми се повече.

И на нея също. Времето се влачеше, а напрежението растеше.

— Не трябва ли да се прибираме и да продължим отново утре? — попита Чейвз.

— Не, освен ако не сме обходили цялата територия. За Монти тъмнината не е от значение.

— Надявах се да го кажете. Искам да се върна и да кажа на онези родители, че сме претърсили целия район и не сме открили нищо. — Подкара лодката по-навътре във водата. — Ще остана, докогато решите. Но сигурна ли сте, че кучето може да разбере дали под водата има някого?

— Напълно — отвърна кратко тя. — Ако не смятате, че Монти може да го направи, защо ми повикахте?

— Съжалявам. — Той вдигна ръце. — Не разбирам много от спасителни операции по вода. Просто исках да сторя каквото мога за онези родители.

— Зная. — Разтри врата си. — Май съм малко напрегната. Може би не са в езерото. Боже, надявам се да не са.

— Но ако са тук, Монти ще ги намери? Как го прави?

— Телата на удавниците отделят невидими частици от кожата. Те имат уникални изпарения, мастни секреции и газове, които са по-леки от водата и се изкачват до повърхността от всякаква дълбочина. В мига, в който влязат в досег с въздуха, частиците образуват тесния край на разширяващ се конус от миризма. Монти ще разпознае конуса и ще го последва до областта с най-висока концентрация.

— Невероятно.

— Тренировка. С него сме прекарали цяло лято в обучение как да открива жертви под водата. Докато го овладеем, и двамата бяхме доста подгизнали. — Потупа Монти по главата. — Направо е невероятен. Способността му да улавя миризмата е четиридесет и пет пъти по-силна от човешката, а чувствителността му към определени молекули може да е хиляди пъти по-голяма.

— Впечатляващо. Тогава, ако не долови миризмата, можем да допуснем, че не са тук?

Сара поклати глава.

— Ако има много водорасли, миризмата може да се задържи долу. Студени водни слоеве биха довели до същото. Има и други фактори, които могат да попречат, но Монти е успявал да намери…

Кучето излая.

— По дяволите! — Край на надеждите децата да са живи.

Монти започна да тича напред-назад в лодката, навел глава, сочейки към водата.

— Открил е нещо. — Ръката й се вкопчи в каишката. — Спрете мотора и оставете лодката да се носи по повърхността. — Когато Чейвз се подчини, Сара седна неподвижно и започна да наблюдава. Монти бе възбуден, но още не бе открил източника. — Запалете мотора, но карайте много бавно. Първо вдясно и после вляво. — Когато завиха наляво и изминаха няколко метра, кучето полудя. Започна да се дърпа, опитвайки се да драска и хапе водата. — Тук. — Тя преглътна, за да облекчи стягането в гърлото си. — Хвърлете шамандура, за да маркирате мястото.

Да маркира мястото. Да го обозначи, за да могат онези родители да намерят децата си. Напоследък й се струваше, че все й се налага да маркира мястото и да отмине нататък.

— Добре ли сте?

Погледът й се отклони от жълтата шамандура, плаваща по повърхността, и видя Чейвз да се взира съчувствено в нея.

— Добре съм. — Усмихна се криво. — Не, излъгах. Надявах се да не намерим нищо. Да се махаме оттук. Трудно ми е да удържам Монти.

— Предупредихте ме, че би се опитал да скочи във водата. — Запали мотора. — Нуждаете ли се от помощта ми?

— Не. След като мине вълнението, ще разбере, че са мъртви и че не може да ги спаси.

Тя също не можеше.

— Не е задължително да са децата — предположи Чейвз. — Не може ли да е животно или…

— Не, Монти прави разлика. Най-малкото е едно човешко същество.

Кучето бе спряло да се дърпа и гледаше назад към отбелязаното с шамандура място.

Спаси.

— Не можеш да ги спасиш, момчето ми.

Вече бе разбрал, че не може, и Сара усещаше тъгата му.

Помощ.

— Ти наистина помогна.

Монти вдигна глава и нададе скръбен вой.

Тя се взря в него изненадано. Бе свикнала да го чува да лае, дори да скимти, но никога не бе издавал този зловещ звук преди.

Влиянието на Маги?

Отново нададе вой.

— Господи — промърмори Чейвз. — Тръпки ме побиват.

— Разстроен е. — Посегна и го погали по главата. — Скоро ще се оправи.

— Съжалявам. — Полицаят се намръщи. — Оставете го да си вие. Мисля, че сме му много задължени.

— Ще разберем, когато изпратите екипа водолази.

— Веднага ще се обадя. — Чейвз спря мотора, тъй като наближаваха сушата. Скочи от лодката и я насочи към брега. — Макар че най-добре да им кажа да започнат утре сутринта. Вече се стъмни, а опитите да открият катастрофирала кола под водата са опасни дори и през деня.

— Тази вечер ли ще съобщите на родителите?

Той поклати глава, докато й помагаше да слезе от лодката.

— Няма да навреди да им дадем още една нощ надежда. По дяволите, може би Монти греши. Може би този нос за милиони е хванал хрема или нещо такова.

— Надявам се да сте прав. — Сара прехапа долната си устна и побутна Монти да слезе от моторницата. Опашката му бе свита между краката, той легна на брега и впи очи във водата. Лоша работа. Непрекъснато трябваше да се бори да го предпазва от депресия. Понякога отнемаше седмици, за да го извади от нея. Обърна се към Чейвз. — Ще ми направите ли една услуга?

Погледна я изненадано.

— Идете да се скриете в гората.

— Какво?

— Идете да се скриете и оставете Монти да ви намери.

— Нямам време за игрички. Трябва да отида да съставя доклада си.

— Десет минути. Само толкова искам. Ще му помогне. Нещо като терапия. Едно куче спасител се депресира ужасно, когато открива само мъртви. Монти се нуждае да открие някого жив.

— Не мога да си губя… — Той сведе очи към кучето. — Горкият.

— Само десет минути.

— Добре. — Извади телефона си. — Предполагам, че мога да предам предварителния доклад по телефона, докато се крия. — Намръщи се. — Но да знаете, че на никого няма да кажа, че си играя на криеница със златен ритрийвър. Необходимо ли е да подуши някоя моя вещ?

— Шапката ви ще свърши работа. Ще ви дам пет минути преднина. Просто се скрийте някъде в гората. Но нека не е прекалено лесно.

Той свали черната си шапка и й я подаде.

— Десет минути.

— Добре. Благодаря ви, сержант.

— Няма проблем — усмихна се той. — Нали не искаме да си има психологически проблеми. — Заизкачва се по стръмнината. — Господи, какви ги говоря?

Сара наблюдаваше как силуетът му се изгуби в мрака. Приятен човек. Беше улеснил издирването максимално. А и малко полицаи биха се съгласили да си оставят работата, за да утешат някое куче.

Монти заскимтя, все още впил очи във водата.

Тя коленичи до него и обви врата му с ръце.

— Няма нищо. Днес свърши страхотна работа. След няколко минути ще намериш някой друг и после ще си идем у дома. Ще видиш Маги. Няма ли да е прекрасно?

Кучето притисна глава към рамото й. Поне вече не се взираше във водата. Поднесе шапката на Чейвз под носа му.

— Подуши я. Той се е загубил. Скоро ще идем да го намерим.

Мъртъв?

— Не, жив е. Само се е загубил.

В този момент и самата тя се чувстваше донякъде загубена. Загубена, паднала духом и самотна. Искаше да се върне в къщата и да види Маги, а после да се сгуши до Лоугън и да се откъсне от света.

Лоугън. Цял следобед се опитваше да отбягва мисълта за него. Само от време на време споменът за предишната нощ се бе прокрадвал. Но сега нямаше да й навреди да мисли за него и се нуждаеше от топлота и страст, за да се отърси от съзнанието, че горките деца са…

„Престани да мислиш за тях. Погрижи се за Монти и после си върви вкъщи при Лоугън“. Изправи се и извади фенерчето си от борсетата на колана.

— Подуши още веднъж! — Откопча каишката и поднесе шапката под носа му. — Намери!

Той тръгна по склона към пътя.

* * *

Настигна го навътре в гората няколко минути по-късно, когато спря да подуши въздуха. Трепереше възбудено, концентриран с цялото си същество в настоящата задача.

Добре. Точно от това се нуждаеше. Да забрави смъртта. Да намери живите. Сара му подаде шапката, но той не й обърна внимание, а се обърна и хукна на юг. Бе уловил конуса.

Тя се затича след него, осветявайки с фенерчето си мрака пред себе си.

Храсти.

Извиваше се, за да ги избегне, но един клон се закачи за ръката й, докато го подминаваше.

Чепат стар пън.

Прескочи го.

От другата му страна земята бе кална и Сара се подхлъзна. Върна си равновесието и продължи за тича.

Виждаше Монти напред да се носи с бясна скорост нагоре по хълма, с опънато в бяг тяло. Стигна билото и спря, вдигна глава, а силуетът му се очерта на фона на нощното небе. Погледна назад към нея и излая.

„Намерихме те, Чейвз“.

Миг по-късно кучето изчезна, спускайки се от другата страна на хълма.

Сара спря за момент, за да си поеме дъх. Можеше да си позволи минутка, преди да настигне Монти и да го похвали. Щеше да е толкова горд и доволен, че може би ще забрави…

Зад нея имаше някого.

Извърна се.

Никой.

Нищо.

Но там имаше някого.

Чейвз бе казал, че някой ги наблюдава.

Тогава се бе изсмяла и се бе пошегувала за мечката. Сега не й бе до смях. Фините косъмчета по врата й настръхнаха.

— Смит? — Трябваше да е Хенри Смит. Бе обещал да я наглежда.

Никакъв отговор.

Ръката й се стегна около фенерчето и тя се насили да насочи лъча бавно по терена. Дървета, храсти, едри камъни. Толкова много места за криене. Всеки би могъл…

Монти нададе вой.

Бе открил Чейвз. Обзе я облекчение. Не беше сама. Имаше Монти и Чейвз. Хукна нагоре по хълма и после заслиза по другата му страна. Вече виждаше кучето. Седеше близо до купчина камъни, вдигнал глава. Полицаят трябва да беше зад…

Монти отново нададе вой.

Тя спря рязко. Нещо не беше в ред. Той винаги сигнализираше за находката си, като лаеше и се връщаше при нея. Не трябваше да седи там и да вие.

Тръгна бавно напред, без да отмества фенерчето от камъните.

— Монти?

Не помръдна. Погледът му бе вторачен в нещо, скрито зад камъните.

— Сержант? Кучето ви намери. Можете да излезете…

Тогава го видя.

Униформената му фигура лежеше по корем на земята.

А от гърба му се подаваше дръжката на нож.

Монти се приближи. Помощ.

Сара не можеше да помогне на Чейвз и й призля. Ножът бе забит в тялото, приковавайки го към земята. Кой би могъл…

На пътеката зад нея пропука клон.

Сърцето й подскочи в гърлото.

Някой ни наблюдава.

— Монти! — Втурна се надолу по хълма покрай камъните. — Монти, ела!

Зад нея се чуха бягащи стъпки.

Нож. Нож в гърба. Нож, разкъсващ плътта.

Единственото й оръжие бе фенерчето.

Монти тичаше пред нея надолу по пътеката.

Задушаващ мрак. Къде отиваше?

Нямаше значение. Трябваше да следва кучето.

Зад нея отекваха стъпки.

По-бързо. Да бяга по-бързо.

Пред нея дърветата се разреждаха. Виждаше светлина.

Отбивката. Обля я вълна на облекчение, когато Монти спря и погледна назад към нея, изчаквайки.

— Върви!

Сара се втурна напред и излезе на бетонната настилка. Позната кола бе паркирана до сградата. Автомобилът бе на Хенри Смит, а той седеше зад волана.

Слава богу!

Хвърли поглед през рамо, докато тичаше нататък.

Не се виждаше никой.

Но там имаше някого. Знаеше. Усещаше го.

Почука на прозореца на колата, докато Монти възбудено се разхождаше наоколо.

Смит не я погледна. Защо, по дяволите…

Защото в слепоочието му имаше малка кръгла дупчица.

Отдръпна се от колата.

Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.

Смит бе мъртъв. Чейвз бе мъртъв.

А в гората имаше някой, който ги дебнеше и се приближаваше.

— Сара!

Завъртя се и метна фенерчето по мъжа, който вървеше към нея.

Лоугън изръмжа, когато то го удари в гърдите.

— По дяволите, заболя ме. Защо не…

— Лоугън! — Хвърли се в ръцете му. — Мъртви са! Всички са… — Не спираше да трепери. — А той е някъде там! Тичаше след… — Изтръгна се от ръцете му. — Има нож… Но Смит е прострелян. Трябва да има и пистолет.

— Спокойно — каза й той. — Никой няма да те нарани.

— Напротив. — Лоугън. Никой не биваше да нарани Лоугън. Нямаше да го понесе, ако… Задърпа го към сградата. — Влез вътре!

Но той само се премести пред нея.

— Безопасно е. — Погледът му обходи обкръжаващите ги гори. — Погледни нагоре по пътя.

Фарове. Две полицейски патрулки се приближаваха към тях.

Отпусна се облекчено.

— Обадих им се, когато тръгнах по този шибан път. Исках да съм в състояние да те открия, без да се налага да претърсвам цялата област край езерото. Разбрахме се да се срещнем тук. — Обърна се към нея. — А сега казвай. Бавно и ясно. Кой е мъртъв?

Имаше чувството, че коленете й няма да удържат повече. Облегна се на капака на колата.

— Чейвз и Смит. В колата е. Мислех, че той ме следи. Каза, че никой освен него не ме е проследил от ранчото, но трябва да е имало…

— Шшшт, чакай малко. — Заобиколи колата, извади кърпичка, после внимателно отвори шофьорската врата и надникна вътре. — Господи! — Тръшна вратата и се обърна към Сара. — Ами Чейвз?

— В гората е. Зад онези камъни. Аз съм виновна. Изпратих го там сам.

— Заведи ме.

— Не зная дали ще го намеря. — Разтри слепоочието си. — Но Монти може. — Горкият Монти, щеше да се чувства ужасно, като се върне при тялото. Бе му обещала живот, а само му бе навлякла още повече смърт. — Ако е безопасно за него. Няма да позволя някакъв луд да застреля кучето ми.

— Не е луд. А и когато види всичките тези полицаи, ще избяга веднага.

— Откъде знаеш? Смяташ, че е Руджак, нали?

— А ти не смяташ ли?

Не знаеше какво да мисли. Трудно й бе да разсъждава изобщо. Но очевидно въпросът се нуждаеше от отговор, защото Лоугън се отдалечаваше от нея в посоката на патрулките, които току-що бяха отбили на паркинга.

* * *

Монти спря на десетина метра от камъните и не искаше да се приближи повече. Сара не го насили. Нямаше желание да вижда отново окървавения нож.

Посочи с фенерчето си.

— Ето го.

Лоугън и четиримата полицаи се приближиха, като преди всяка крачка оглеждаха района с фенерчета. Тя знаеше, че се боят да не унищожат уликите, но й се струваше, че им отнема цяла вечност да изминат последните няколко метра.

Нека се свърши и да си вървят у дома.

Извърна поглед, но все още чуваше шепота им, когато коленичиха до тялото на Чейвз.

— Сара. — Лоугън се върна до нея. — Лейтенант Кармайкъл те вика.

— Защо да…

— Просто ела, става ли?

— Не, не става. — Но все пак тръгна към камъните. — Остани тук, Монти.

— Върви по камъните, за да не повредиш…

— Зная. — Застана до тялото на Чейвз, взирайки се над него в лейтенант Кармайкъл. — Викали сте ме?

— Не можем да местим тялото, но главата му е обърната на една страна. — Показа й с жест да коленичи до него. — Погледнете го.

Не искаше да го гледа, но въпреки това го направи. Очите и устата му бяха отворени. Смъртта трябва да го бе изненадала и…

Тя се вцепени от шок.

— Това не е Чейвз.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм. — Взираше се замаяно в отпуснатите черти на мъртвия. — Не е Чейвз.

— Благодаря ви. — Той направи жест на Лоугън, който я изправи на крака. — Можете да я отведете обратно до отбивката. Но не си тръгвайте, преди да я разпитам.

— Хайде, Сара. — Лоугън нежно я побутна към Монти.

— Не е Чейвз. Мислех, че съм го изпратила право в ръцете на този убиец. Но не е Чейвз.

Лоугън бе мълчалив. Прекалено мълчалив.

— Какво има?

— Чейвз е, Сара.

— Не!

— Онези полицаи го познават, работили са заедно ежедневно. Чейвз е. — Ръката му се стегна около лакътя й. — И е мъртъв от доста време. Започнал е да се вкочанява.

Тя го зяпна смаяно.

— Прекарах цял следобед с Чейвз. — Беше с… — Пое си дълбоко въздух, когато я връхлетя прозрението. — Руджак?

— Как изглеждаше?

— Висок, около четиридесет и няколко годишен, белокос, със сиви очи. — Погледна го. — Руджак?

Той кимна.

— Но аз… го харесах.

— Харесва се на всички. Това е една от специалностите му. Сигурен съм, че и Чейвз го е харесал. Лейтенантът смята, че е бил принуден да се обади на Хелън Пийбоди тази сутрин, за да изиска помощта ти, и после е бил убит. От десет сутринта не са го виждали в командния пост.

Тя поклати глава.

— Но той махна на един от полицаите на другия бряг и онзи му отвърна.

— Колко близо бяхте?

Прав беше. Полицаят бе прекалено далече, за да разбере, че човекът, на когото маха, не е Чейвз. Господи, какво безочие!

— Смит. Разказах му за Хенри Смит, когато той допусна, че ни следят. Но не може да го е убил, бяхме заедно в езерото.

— Използва ли телефона си?

Замисли се и кимна.

— Поне веднъж, когато отидохме до брега, за да си почине Монти. Мислех, че докладва на командния център. Смяташ, че се е обадил на някого да убие Смит?

— Не се съмнявам.

Сара потръпна.

— Бях сама с него цял следобед. Ако е искал да ме убие, можеше да го стори по всяко време. Защо не го направи? И защо ме отведе при Чейвз?

— Не зная. Игра на котка и мишка? Може би не е възнамерявал да те убива. Може би просто е искал да ми покаже, че може да го направи.

— Значи всичко е заради теб, нали?

— Искаш да кажеш, че вината е моя. Да, по дяволите, мислиш ли, че ще го отрека? Не те виня, че си разгневена.

— Разгневена съм. — Бе също изплашена и поразена, но сега тези чувства бяха заменени от ярост. — Този кучи син! Използва ме и ме манипулира!

— Руджак винаги се е гордял, че е способен да пуска в ход подходящите средства.

— И убийството на горкия човек е едно от подходящите средства, които е задействал?

Лоугън кимна.

— Трябва да е луд.

— Не съм сигурен, че е побъркан. Мисля, че нещо му липсва по рождение. Няма понятие за добро и зло във вида, в който ги познаваме. Онова, което е от полза за него, е добро, а онова, което му пречи — зло.

— Социопат.

— Не можеш да го охарактеризираш толкова лесно. — Бяха стигнали до отбивката и ръката му се стегна около нейната, когато видя екипа от криминалисти да работи над колата на Смит. — Защо да не влезем вътре? Не искам да гледам това.

Прав беше. И на нея не й бе нужно да вижда още един труп, нито пък на Монти. Отправи се към сградата.

— Колко трябва да останем?

— Лейтенантът иска да разговаря с теб и да дадеш показания, но ще видя дали не може да изпрати някого в дома ти да снеме формалните показания. Не си класифицирана като заподозряна.

Не си и мислеше, че ще бъде.

— А като каква съм класифицирана?

— Като свидетел. — Лоугън сви рамене. — Или може би като… жертва.

Спомни си ужаса и безпомощността, които бе изпитала, докато тичаше през гората. Тогава се бе почувствала като жертва и споменът я изпълни с гняв.

— Така е.

* * *

Не им разрешиха да напуснат мястото още четири часа. Сара вече бе почти толкова капнала, колкото и Монти.

— Аз ще шофирам — каза Лоугън, качвайки се в джипа. — Ти си почини.

— Мога и аз. Ти си с кола, която…

— Тя е наета от Гейлън. Той ще уреди да я вземат. — Запали двигателя на джипа. — Престани да спориш и се качвай. Зная, че в момента съм в по-добра форма в емоционално отношение. Нали не би искала да се блъснеш по този отвратителен път и да нараниш Монти.

Тя се поколеба и после се настани на предната седалка.

— Единственият необорим довод — промърмори той. — Облегни се и затвори очи.

Не й се искаше да го прави. Бе капнала от умора, но умът й не спираше да работи. Погледът й се съсредоточи върху криволичещия път, докато джипът бавно пълзеше по наклона.

— Как взе наетата от Гейлън кола?

— Обадих му се да дойде и да стане бавачка на вълчицата.

— Гейлън е в ранчото? — Толкова много неща се бяха случили, че бе забравила за дивото животно. — Не трябваше да оставяш Маги. Казах ти да се погрижиш…

— Млъкни — прекъсна я рязко той. — Нямаше начин да не те последвам и знаех, че Гейлън ще може да се грижи за нея.

Да, Гейлън би бил способен на всичко, което пожелае.

— Предполагам, че тя ще е добре.

— По-добре от теб. Има изострено чувство за самосъхранение.

— Но и тя налетя на капан като мен с Руджак. Знаел е, че не мога да не опитам да открия онези деца.

— И ако Хелън Пийбоди ти се обади отново, пак ще се повлечеш.

— Да.

Лоугън процеди проклятие през зъби.

— Глупаво!

— Не бях глупава — отвърна обидено тя. — Обадиха ми се по работа и издирването ми се стори действително. Откъде можех да зная, че Руджак ще се възползва от изчезването на онези деца и ще ми заложи капан? Трябва да е планирал предварително всичко с Чейвз, обаждането от Хел… О, боже! — Затвори очи.

Децата! Може би не просто се е възползвал от обстоятелствата. Възможно ли е да ги е убил, Лоугън?

— Да.

Сара отвори очи и се извърна да го погледне.

— Би убил три невинни хлапета просто за да ме подмами?

— Смятам, че е вероятно. Много е прецизен в плановете си. Не би искал децата да се появят и да развалят всичко, след като е създал толкова много неприятности.

— Гади ми се! — Припомни си жълтата шамандура, плаваща по водата. — Езерото…

— Лейтенант Кармайкъл ми каза, че ще изпрати екип водолази при шамандурата. Помолих го да ми се обади, ако открият нещо.

— Деца… А твърдиш, че не е луд.

— Не убива за удоволствие, прави го просто когато има полза от това. — Усмихна се мрачно. — Но може аз да представлявам изключение от правилото, определено ще му е приятно да ме убие.

— Надявам се да не намерят онези деца — прошепна тя. — Мили боже, надявам се да не ги е убил само за да ме привлече на мястото.

Лоугън покри ръката й в скута.

— И аз също, Сара.

* * *

Телефонът му звънна, когато бяха само на няколко мили от ранчото.

— Да, лейтенант.

Тя се напрегна, наблюдавайки изражението му, но не можеше да отгатне какво говори полицаят.

Той затвори.

— Няма и следа от Руджак. Мислят, че се е измъкнал.

— Ами децата?

— Открили са ги под шамандурата. — Гледаше право напред. — Още не са извадили колата, но водолазите казват, че и тримата са вързани с въже.

Сара имаше чувството, че са я намушкали.

— Кажи нещо.

Тя поклати глава. Какво можеше да каже? Искаше й се просто да се сгуши и да накара света да изчезне.

— Не си виновна за нищо, по дяволите!

— Зная.

— Тогава престани да гледаш като…

— Не мога да направя нищо по въпроса. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Живи ли са били, когато са попаднали във водата? Не, не може да определят още, нали?

— Не.

— Никой не може да е толкова ужасен. Да ги върже и после…

— Не отпускай въображението си. Може и да не е било така.

— Но може и да е било. — Облегна глава на прозореца. — Не искам да говоря повече, Лоугън.

— Тогава недей, но и не мисли, по дяволите.

— Ще се опитам — прошепна тя.

Той промърмори някаква ругатня и натисна газта. Няколко минути по-късно спря пред къщата. Тя скочи от джипа и тръгна към входната врата.

— Чакай малко. — Лоугън заобиколи колата. — Изпусна нещо.

Сара поклати глава.

— Видях те да изритваш нещо от колата. Трябва да е било на пода. — Коленичи в прахта.

— Какво е?

— Нищо. Влизай вътре.

В ръката му имаше нещо.

— Какво е това, дявол да го вземе?

— Гребен. — Протегна ръка и показа деликатния гребен от нефрит и слонова кост. — Подарък от Руджак.

Тя потръпна.

— Мислиш ли, че е принадлежал на някое от децата?

— Не, беше на Чен Ли.

— Защо би… — Взря се в него. — Ти си го очаквал?

— Не го очаквах, но не съм изненадан. Върви да си лягаш, ще го обсъдим по-късно.

— Непременно.

Но в момента не можеше да понесе нищо повече. Нервите й бяха съсипани. Обърна се и влезе в къщата.

— Здравей. — Гейлън се появи от задната веранда. — Крайно време беше да се приберете. Започвах да се чувствам като… Изглеждаш ужасно!

— Уморена съм. Отивам да си легна. — Монти. Трябваше да се погрижи за кучето. Но той вече бе тръгнал към верандата при Маги. — Лека нощ, Гейлън. — Затвори вратата на спалнята след себе си.

Хвърли дрехите си, довлече се до леглото и дръпна завивките. Смътно осъзна, че чаршафите миришат на Лоугън и интимността им. Сексът и животът, и радостта, която онези деца никога няма да изпитат.

— Ела насам… — Лоугън се плъзна гол в леглото до нея и я привлече в прегръдката си.

— Не те искам тук.

— Жалко, но ме имаш. — Докосна с устни слепоочието й. — Господи, наистина ме имаш. Сега се отпусни. Не желая друго, освен да те успокоя.

— Искам просто да заспя.

— И да сънуваш кошмари? — побутна главата й в ямката на рамото си. — Изплюй камъчето.

— Какво искаш да кажа? Че три деца умряха, защото някакъв си маниак е решил да ме привлече в проклетата си паяжина ли?

— Не си виновна ти. Смятах, че сме постигнали единодушие, че за всичко съм виновен аз.

— Направих каквото той искаше. Анализирал ме е като някакъв макиавелиевски психиатър и после е решил да убие невинните деца, защото така би ме накарал да правя каквото пожелае. И е бил прав. Повика ме и аз отидох.

— Как иначе би могла да постъпиш? Отишла си, за да… Престани да плачеш. Не, недей да спираш. Сигурно ще ти се отрази добре. Просто за мен е ужасно.

— И на мен не ми е приятно. Боли ме.

— Защото нямаш достатъчно практика. Отвикнала си. Кога за последен път си плакала? Когато е починал дядо ти ли?

— Не, обещах му, че ще бъда силна. Когато открих Монти в онзи приют в Италия.

— Трябваше да се досетя.

— Той добре ли е?

— С Маги е.

— Вярно, забравих. Но обикновено усеща кога съм тъжна и идва да спи в леглото ми.

— Горкото куче го е ударил хормонът. Ще трябва да се задоволиш с мен.

— Радвам се, че има Маги. Може би това ще отвлече вниманието му от случилото се тази вечер.

— А аз се опитвам да отвлека твоето внимание.

— Не трябваше да се случва. Толкова се мъча да откривам живите и да донеса покой на мъртвите. Това ми е работата, това съм аз. А Руджак ме използва и е убил онези деца. — Трепереше. — Той изкриви всичко, което съм, и го опорочи и…

— Шшшт.

— Нали ми каза да говоря.

— Отнасяше се за одеве, когато говореше разбираемо. Няма нищо грозно и порочно у теб. Ти си чиста и красива. Питай мен, аз съм експерт по изкривеното и порочното. Познавам го.

Сара поклати глава.

— Не ми ли вярваш? Истина е. Вършил съм неща, които… — Погали я по косата. — Не би желала да слушаш за мен.

Искаше да слуша за него. Осъзна, че е важно. Когато го бе видяла на отбивката, бе разбрала, че всичко, свързано с него, е жизненоважно за нея. Ако умреше… Не искаше да мисли за това в момента. Бе твърде объркана и уморена. Искаше просто Лоугън да я прегръща и да си представи, че кошмарът при езерото Апачи никога не се е случвал.

— А сега заспивай — каза той. — Ще остана буден и ще съм до теб, ако сънуваш кошмар.

Да не би да бе прочел мислите й? Знаеше ли какъв рядък дар й предлага? Никога през живота си не бе имала някого, който да я пази от кошмарите…

* * *

— Заспа ли? — попита Гейлън, когато Лоугън излезе от спалнята.

— Току-що. Трябва да се връщам. Обещах й, че ще остана при нея.

— Изглеждаше ужасно.

— Защото преживя нещо ужасно. — Отиде до мивката и наля чаша вода. — Хенри Смит е мъртъв. Руджак го е убил.

Гейлън се вцепени.

— Защо не ми каза веднага? Франклин се опитва да се свърже с него, откакто се върнахте със Сара.

— Съобщавам ти го сега. Не можеше да направиш нищо по въпроса, а тя се нуждаеше от мен. — Изпи водата. — Или от някого.

— Било е капан?

— Да, и Руджак е причинил смъртта на трима тийнейджъри, за да го задейства. Знаеш ли как я кара да се чувства това?

Устните на Гейлън се свиха.

— Съдя по себе си.

— Тогава се погрижи Додсуърт да бъде готов. Или намери Руджак. Можеше да я убие тази нощ.

— Но ти се появи точно навреме?

— Не, щеше да е твърде късно, ако бе пожелал да я убие. Но не е искал… все още.

— Тогава за какво е бил този капан?

— За да ми покаже, че може да го направи, и да разбере колко ценна е Сара за мен.

— И разбрал ли е?

— Вероятно. Ако ни е наблюдавал. Винаги е можел да ме разгадава.

Гейлън повдигна вежда.

— И достатъчно ценна ли е тя, за да си струва вниманието?

— Удари право в десетката. — Лоугън остави чашата и се обърна. — Затова трябва да намерим кучия син, преди да я убие. Защото следващия път ще го направи.

* * *

Сара спеше дълбоко, като дете след тежък ден.

Лоугън стоеше и я гледаше.

Нежност. Закрила. Любов. Страст. Страх.

Не беше първата жена в живота му. Бе изпитвал всички тези чувства и преди. Но не по този начин. Не и с всеотдайната сила и отчаяние. Кога възхищението и приятелството се бяха превърнали в идея фикс?

Нямаше значение. Беше се случило.

И Руджак го знаеше.

Сара се размърда и простена нещо в съня си.

Кошмари? Бе обещал да ги прогони.

Плъзна се в леглото до нея и я придърпа в прегръдката си. Бе мека и женствена, но знаеше колко е силна. Силна и упорита и в същото време ужасно уязвима и предпазлива. Бе истинско чудо, че изобщо успя да се вмъкне в леглото й. Би било свръхчовешка задача да я накара да приеме връзката им. Трябваше да внимава да не я насилва.

Тя отново простена и той докосна с устни челото й.

— Шшшт, няма нищо. Тук съм. Никога няма да позволя да те наранят. — Привлече я по-близо и прошепна думи, на които знаеше, че никога не би повярвала, ако е будна. — Винаги ще бъда до теб, Сара.

* * *

Лоугън бе все още до нея, когато Сара се събуди на следващата сутрин. Очите му бяха отворени и очевидно бе напълно буден.

— Добро утро. — Целуна я по челото и седна в леглото. — Вземи си душ, докато ида да се погрижа за закуската.

— Колко е часът?

— Почти обед.

— Трябва да нахраня Монти и Маги.

— Вече е направено. — Изправи се. — Оставих те само колкото да се погрижа за Монти, а Гейлън вече нахрани Маги. Ще се радваш да разбереш, че Монти не прие храна от него.

— Но от теб да.

— Не му се сърди. Аз не съм кой да е… Преживяхме доста неща заедно. Санто Камаро, Тайван… и последната нощ. Естествено е, че… — Спря, когато видя изражението й да се променя. — Не си мисли за това сега. Вземи си душ и хапни нещо. — Грабна халата си от края на леглото и напусна стаята.

Лесно бе да се каже, мислеше си тя, докато бавно се изправяше в леглото. Как можеше да спре да мисли за горките деца? Събитията от вчерашния ден я връхлетяха с отвратителни подробности, ясни и остри като кама.

Като ножа в гърба на Чейвз.

Сара потръпна, обляна от ледена вълна. Пет човешки живота, погубени без никаква причина, освен желанието да я привлекат до езерото Апачи. Как можеше някой да стори подобно нещо?

Но той го бе направил. И се бе измъкнал безнаказано.

Изведнъж ледената тръпка отмина, заменена от огнена ярост.

Няма да ти се размине, копеле!