Айрис Йохансен
Издирването (16)

Петнадесета глава

— Къде е Джейн? — Ийв изстреля въпроса към Лоугън веднага щом той вдигна звънящия телефон на следващата сутрин. — Каза, че ще са в безопасност. Проклет да си, къде е Джейн?

— Какво? — Прободе го паника. — Какво говориш?

— Говоря за Джейн. Джо току-що се обади и ми каза, че я няма.

— Къде я няма?

— При майка ми в Атланта. Джо я оставил там миналата нощ, когато го помолих да дойде днес. Когато мама влязла в стаята на Джейн, за да я повика за закуска, нея я нямало. По дяволите, ти твърдеше, че ще са в безопасност!

— Имало ли е следи от взлом?

— Не, не мисля. Джо е на път за там, за да поговори с мама и да огледа къщата.

— Възможно ли е да е избягала? Напоследък беше разстроена.

— Но не достатъчно за такава постъпка.

И неговото впечатление бе същото, но просто се бе хванал за сламката. Всяко друго обяснение го плашеше до смърт.

„Гребенът не беше за Сара“.

Думите на Руджак го глождеха от предишната нощ.

Дали е бил за малката Джейн Макгуайър?

— Защо мълчиш? — запита Ийв.

— Размишлявах. Нека затворя и се обадя на Гейлън. Не би позволил Джейн да бъде изпусната, трябва да е сложил пазач на къщата на майка ти.

— Тогава му се обади и ми звънни отново. — Гласът на Ийв трепереше. — Върни ми моята Джейн, Лоугън! Не мога да загубя още една дъщеря. — Затвори.

— Какво има? — Сара бе влязла в дневната. — Какво е станало с Джейн?

— Изчезнала е от дома на баба си. — Набираше номера на Гейлън. — Ийв е почти в истерия.

— Естествено, че ще е — отвърна тя. — Това сигурно съживява спомена за отвличането на Бони и всичкия ужас, който…

— Гейлън, кого си назначил в Атланта, по дяволите? Джейн Макгуайър е изчезнала!

— Хлапето? Невъзможно. Снощи поставих двама добри охранители край къщата на баба й. Щяха да ми докладват, ако нещо не е наред.

— Двамата ти добри охранители са се провалили. Няма я. Обади им се и виж какво изобщо знаят. — Затвори. — Гейлън не знаеше нищо по въпроса. Каза, че къщата била охранявана.

— Руджак? — прошепна Сара.

— Не зная.

— Джейн е само едно малко момиченце, Лоугън — потрепери тя. — Но онези хлапета при езерото също бяха просто деца, нали? Не му пука.

— Не, не му пука. — Устните му се свиха. — Но не бива да си правим прибързани заключения.

— Защо? При това дебнещо чудовище! — Посегна към телефона. — Трябва да се обадя на Ийв.

— Не сега.

— Аз я повиках. Ако бе останала при Джейн, това можеше и да не се случи.

— И какво ще й кажеш? Че съжаляваш? Това ще я успокои ли? Не й заемай линията, в случай че някой трябва да се свърже с нея.

— Като полицията — съгласи се унило тя. — Нали така казват, когато изчезне някое дете?

— Куин се е заел да търси Джейн. Ще се обади на Ийв при най-малката дреболия, която научи. — Направи пауза. — Не е задължително да е Руджак, Сара.

— И е просто съвпадение? Това ли си каза и при Кай Чи?

Не можеше да го отрече.

— Не си вади заключения.

Тя тръгна към вратата.

— Не и преди да намерим някой от артефактите на Чен Ли до тялото на Джейн ли?

Лоугън се радваше, че бе напуснала стаята. Не смяташе да й съобщава какво бе казал Руджак, но би могла да отгатне нещо по изражението му.

Гребенът не бе за Сара.

* * *

— Някакви вести за детето? — попита Маргарет, докато вървеше със Сара към входната врата.

Тя поклати глава.

— Хората на Гейлън се кълнат, че не са видели никой да се приближава до къщата.

— Добра новина.

— Но означава само, че Руджак е хитър. Не мога да чакам повече. Ще ида до ранчото при Ийв.

— С нищо не можеш да й помогнеш там.

— Но мога да я подкрепя. За бога, вече почти се стъмни, а са разбрали, че е изчезнала още сутринта. Надявах се, че ще научим нещо веднага.

— Почакай още малко — настоя Маргарет. — Ще идем на разходка с Басет и ако Лоугън не е узнал нищо, докато се върнем, можеш да се изстреляш оттук и ще те прикрия за пред него.

— Не ми е нужно някой да ме прикрива.

— Тогава можеш да прикриеш мен, че не съм си свършила работата да те разсейвам от мисли за Джейн.

— Това ли ти нареди той?

Маргарет поклати глава, докато отваряше вратата.

— Някои задължения се подразбират от само себе си. Ето го Басет, чака ни.

Сара сви рамене. Още петнадесет минути нямаше да влошат нещата.

— Добре, една обиколка на градината.

— Супер. — Маргарет подмина Басет с бърза стъпка и се насочи към задната част на къщата. — Свали товара, Басет. Раздвижи си кръвта.

— Да, госпожо. — Той намигна на Сара и последва по-възрастната жена. — Ето ме отново. Тя е същинска напаст. — После стана сериозен. — Лоугън ни каза за момиченцето. Научихте ли нещо?

Сара поклати глава, изравнявайки крачка с него.

— Гейлън замина за Атланта днес следобед. — Двамата с Джо трябва вече да са се срещнали.

— Може тя да е добре. Децата са странно нещо. Може би се крие или се опитва да ги накара да се тревожат за нея.

— Не й е присъщо.

— Е, може би баба й прави…

— Побързайте — Маргарет помаха на охранителя при портата, на известно разстояние от тях. — Здравей, Букър. Да си виждал някога по-мързеливи хора от тези двамата?

Мъжът се засмя.

— Наистина ли очаквате отговор?

— Страхливец. — Маргарет понечи да завие по пътеката, обикаляща къщата. — Хайде, разходката е безсмислена, ако не учестява биенето на сърцата ви.

— Идваме. — Басет ускори крачка. — Точно зад теб сме.

Не бяха точно зад нея. Всъщност тя имаше няколко метра преднина. Извърна се и им махна укорително. — Казах ви, че трябва да побързате, за да… — Скова се, впила поглед в портата. — Букър?

* * *

Вълчицата виеше отново. И на Ийв й идеше да нададе вой.

О, господи, дано Джейн е добре.

„Върви да нагледаш Маги, увери се, че е наред“. Трябваше да върши нещо. Тръгна към задната веранда и подаде глава през вратата. Вълчицата я изгледа гневно и възмутено и отново вдигна глава, виейки.

— Не мога да ти помогна — прошепна тя. — Не мога да ги върна.

Не можеше да помогне и на себе си.

Нито на Джейн.

По дяволите, Лоугън, намери я!

Замръзна, когато чу почукване на вратата.

Бавно прекоси стаята.

Ако я бяха открили, щяха да се обадят веднага. Хората идваха лично, за да съобщят лоша вест. Полицаите чукаха на вратата и казваха колко съжаляват, че малкото ви момиченце е мъртво.

Бони.

Не, това бе Джейн. Господ не би позволил същото да й се случи отново. Трябваше да има някакъв закон във вселената, който забранява…

Ново почукване.

Вълчицата нададе вой.

Опря чело о вратата за момент. „Приеми го“. Пристъпи напред и отвори.

* * *

Хърб Букър се бе вкопчил в портата, вперил поглед право напред. От рамото му течеше кръв. Цялото му тяло внезапно се сви конвулсивно.

— Господи, прострелян е! — Басет изтича по пътеката покрай Маргарет. — Трябва да му помогнем.

Изстрел? Сара бе обзета от паника.

— Басет, стой настрана от портите!

— На земята! — Маргарет вече тичаше към Басет и падналия Букър. — Залегни, Басет!

— Какво става, по дяволите? Букър е… — Той се завъртя, хващайки се за китката.

Още един изстрел.

Сара видя от гърдите на Маргарет да бликва кръв и тя бавно се отпусна на колене.

— Сара? — прошепна невярващо.

Сара изпищя и се втурна към нея.

— Повикай охраната — извика замаян Басет. Стискаше китката си, а през пръстите му се стичаше кръв. — За бога, повикай…

— Легни на земята и стой там! — изкрещя му тя. — Не можеш да помогнеш. Монти, остани с него.

Докато коленичеше до Маргарет, която се бе свлякла на земята, покрай бузата й изсвистя куршум.

— Маргарет?

Очите й бяха вперени право напред.

— Залегни…

Все още раздаваше заповеди, осъзна Сара. Трябваше ли да я помръдне? Ами ако куршумът се разместеше?

Помощ. Нуждаеше се от помощ.

Отвори уста и изпищя.

* * *

— Зная, че ще си ми ядосана. — Джейн войнствено изправи рамене. — Жалко. Дойдох и ще остана тук. Не можеш просто да заминеш и да не очакваш… Пусни ме. Не мога да дишам.

— Съжалявам. — Ръцете на Ийв се сключиха около слабичкото й тяло. — Няма да те пусна. — Прочисти гърлото си. — Е, поне минута-две. После ще те убия.

— Знаех си, че ще си бясна. Щях да кажа на Джо или на майка ти, но знаех, че ще ме спрат. Смятат ме за дете.

— Та ти си дете, по дяволите! — Момичето я погледна. — Добре. — Джейн бе точно толкова дете, колкото и тя самата на нейната възраст. И двете бяха израснали по улиците, където младостта им бе открадната. — Тогава трябваше да се държиш като възрастна и да не ме тревожиш до смърт.

— Нямаше да ми позволиш да дойда. — Отстъпи назад. — А сега съм тук. Трябва да се обадиш на Джо и да му кажеш, че съм дошла, нали?

— Да. — Не искаше да помръдне. Не можеше да свали очи от дъщеря си. — Как дойде?

— Купих си билет чрез интернет с твоята кредитна карта. Дължа ти пари.

— И те пуснаха сама в самолета?

— Справих се. Това не е ли воят на вълчицата? Къде е?

— На задната веранда. А как стигна от летището до тук?

— На стоп. — Вдигна ръка, за да прекъсне протеста на Ийв. — Зная, че е опасно. Избрах си един старец и съпругата му и те ми четоха морал през целия път.

Останаха отвън в камиона си, докато отвориш вратата. Искам да видя вълчицата. — Тръгна към вратата, която Ийв бе посочила. — Обади се на Джо, можеш да ми крещиш и по-късно.

— Разчитай на това. — Отправи се към телефона. — И стой настрана от Маги. Раздразнителна е.

— Защо?

— Мисля, че е самотна.

Джейн я погледна през рамо.

— Чувството е неприятно. Болезнено е.

— Да.

— Обади се на Джо. — Джейн извърна очи.

* * *

Още един изстрел проехтя покрай ухото й и Сара се сви над тялото на Маргарет, притискайки раната с две ръце.

— Сара! — Лоугън тичаше към нея от къщата, а след него идеше Хуан Лопес. — Скрийте се сред дърветата с Маргарет!

— Ще го сторя. Върви да се погрижиш за Басет и Букър. И двамата са простреляни.

— Лопес, обади се на 911! — изкрещя той.

От външната страна на портата долетя изскърцването на гуми и по улицата се понесе тъмно камаро.

Лопес излезе тичешком и се спря, гледайки го.

— Кучият му син!

— Зарежи го. Обади се на 911.

— Тя ще се оправи ли? — Басет стоеше над Маргарет, все още стискайки китката си. — Това не трябваше да се случва. Мислех, че сме в безопасност тук. Ще оживее ли?

— Ще се оправи. — О, господи, не можеше да спре кръвта. — Не смей да заспиваш, Маргарет. Остани с нас!

* * *

Ийв отиде до задната веранда и застана до Джейн на вратата.

— Звънях на Лоугън, но не получих отговор. Оставих съобщение на гласовата поща. Причини му един куп неприятности. Успях да се свържа с Джо. Ще се качи на следващия самолет. Каза, че ще те скалпира. Отвърнах му, че аз пък ще те вържа за стълба.

— Красива е, нали? — Погледът на момичето бе прикован във вълчицата. — Но си права, раздразнителна е. Добре че съм тук, за да се погрижа за нея.

— Ти?

— На Джо не му харесваше, че ти си при нея. Личеше си. Затова дойдох да се погрижа за животното.

— И за мен?

Очите й се отместиха към Ийв.

— Естествено. Мога да го сторя. Не съм Бони. Никога няма да бъда Бони за теб. Не мисля, че бих искала да бъда като нея. Разговаряхме с майка ти и разбрах, че е била толкова мила, че не зная дали бих я харесала.

— Щеше да я харесаш.

— Може би. Но зная, че харесвам теб. — Погледна отново вълчицата. — Може би дори… те обичам.

— Много мило. А аз съм сигурна, че те обичам.

Джейн кимна.

— Изкачих се по хълма и отидох до гроба на Бони, след като ти замина вчера следобед.

Ийв притихна.

— Защо го направи?

— Не зная. Просто го сторих. И реших, че няма значение дали все още я обичаш. Не съм мила като нея, но мога да върша за теб неща, които тя не е можела. Не би била способна да се грижи за теб като мен. Умна съм и имам същите познания като теб. Това би трябвало да има някакво значение.

— Има огромно значение.

— Значи си късметлийка, че ме имаш.

— О, да.

Джейн я изгледа пренебрежително.

— Значи няма да заплачеш?

Ийв поклати глава.

— Не бих си и помислила. — Прочисти гърлото си. — Ти просто говориш разумно.

— Добре. Плачът би бил глупав. — Момичето тръгна към вълчицата. — А сега ми покажи как да се грижа за Маги.

* * *

Сара се напрегна, когато Лоугън влезе в болничната чакалня.

— Ще оживее ли?

— Не зная. Успяха да извадят куршума, но е в критично състояние. Известно време ще е така. — Той седна и зарови лице в ръцете си. — Просто не зная.

Сара запази мълчание за момент.

— От доста време работи при теб.

— Почти петнадесет години. — Той вдигна глава и показа измъченото си лице. — От толкова отдавна работим заедно, че е като член на семейството. Но не допусках, че Руджак… Мислех, че тя ще е в безопасност.

— Бе пазена от огради, по които тече ток, и от пазачи.

— Не биваше да се случва. Трябваше да бъда по-внимателен. Трябваше да ги спра с Басет да не излизат на разходка.

— Нямаше опасност, стига да стояха настрана от портите. Това е единственото място, откъдето има открит достъп за стрелба. Не би могъл да знаеш, че стрелецът ще набележи Букър, за да привлече вниманието ни към портите.

— Това не означава, че не съм отговорен. Трябваше да…

— Млъкни, Лоугън. — Взе ръката му и я задържа между дланите си. — Направи всичко по силите си. Не си гадател, а още по-малко пък Бог. Така че престани да се самообвиняваш.

Усмихна й се насила.

— Благодаря за нежните думи.

— Искаш да съм нежна ли? — Сара премигна, за да сдържи сълзите си. — Съжалявам. Не мога да се променя. Ако можех да сваля този товар от плещите ти, щях да го сторя. Поне Букър и Басет ще се оправят. Докторът каза, че пазачът е извън опасност, а нараняването на Басет е просто неприятно.

— Но е доста изплашен. Иска да довърши проекта си в Додсуърт.

— Нали знае, че и там може да не е в безопасност?

— Предпочита да се подложи на риска там. Склонен съм да се съглася. В Додсуърт е по-безопасно. — Изправи се. — Трябва да действам. Искаш ли кафе от машината?

Тя поклати глава.

— Накарах Лопес да опакова багажа ти. Гейлън ще ви вземе с Басет и ще ви откара в Додсуърт.

— Само мен?

— Трябва да остана тук, а искам ти да си там, където Гейлън може да те пази. Той трябва да замине за изследователския център.

— Не ти ли хрумна, че може да искам да остана с теб? — попита с неравен глас Сара.

— Мина ми през ума. Въпреки липсата на нежни чувства към мен. — Леко докосна бузата й. — Но ако искаш да ми помогнеш, ще отидеш в Додсуърт. Не ми е нужна и тревогата за теб.

— Не желая да…

— Ами всички онези хора там? Забрави ли, че може да се наложи да обявиш тревога вместо мен?

— Не съм.

— Тогава върви и се увери, че Гейлън си върши работата. Ще дойда веднага щом Маргарет се подобри.

По дяволите, той бе изпълнен с болка и тя не желаеше да го напуска. Искаше да го прегърне и да го приведе през тази ужасна нощ, както той я бе прегърнал след езерото Апачи.

— Руджак ще бъде в Додсуърт, Сара. Напълно съм сигурен. А тук не си ми нужна и не те искам. — Лоугън напусна стаята.

Настигна го насред коридора.

— Не смей да ме командваш. — Завъртя го към себе си, като го хвана през кръста, и го прегърна с яростна сила. — Няма да ти позволя. Искаш ме тук. Зная. Все някак те е грижа за мен и бих могла да ти помогна. — Ръцете й се отпуснаха. — Но ще замина, за да се уверя, че нищо няма да се случи на онези хора, та да не те измъчва чувство за вина до края на живота ти. — Отстъпи назад. — Отивам в стаята на Басет. Кажи на Гейлън да ме вземе от там.

* * *

Огледалото от слонова кост имаше формата на анкх^[1]. По дръжката от тиково дърво бе гравирана трепетлика. Това бе последният му подарък за Чен Ли.

Щеше да е и последният за Лоугън.

 

 

— Анкх? — Чен Ли вдигна огледалото. — Това е символът на безсмъртието, нали?

— Затова ти го донесох. За да ти покажа, че ще живееш вечно.

Тя се намръщи.

— Не се чувствам безсмъртна в момента, Мартин, въпреки че съм много по-добре от миналата седмица. Може би оздравявам, в края на краищата.

Не оздравяваше. Седнала в онзи стол до прозореца, изглеждаше слаба, отпаднала и бледа. Никога вече нямаше да бъде същата. Смъртта му я отнемаше, както Лоугън му я бе отнел. А Лоугън щеше да я задържи като своя до самия край, като й даваше надежда и въпреки това твърдеше пред Руджак, че тя не се чувства достатъчно добре, за да го види.

— Рано ли си легна снощи? Лоугън не ми позволи да дойда.

— Бях малко уморена. — Извърна глава.

— Умората скоро ще изчезне. — Застана зад нея и постави ръце на раменете й. — Огледалото е много специално. Принадлежало е на висш жрец. Ще те направи безсмъртна.

— Може би трябва да уведомим лекарите ми за това. Малко помощ ще им се отрази добре. — Наведе се напред и ръцете му се изплъзнаха. С недоумение и ярост разбра, че се опитва да избягва докосването му. За него вече бе загубена.

Но можеше да си я върне. Можеше да я отнеме от Лоугън.

— Да опитаме — предложи той. — Погледни в огледалото.

— Напоследък не ми харесва видяното в никое огледало.

— А би трябвало. Красива си.

— Да, сигурно. И Джон така казва.

Не искаше да слуша какво твърди Лоугън. Този миг бе само негов.

— Защото е истина. — Наведе се над нея и постави ръце на шията й. — Можеш да го видиш в очите ми. Провери в огледалото. Ако не искаш да гледаш своето отражение, тогава надникни в моето и ще разбереш, че ще живееш вечно и ще бъдеш все така красива, каквато си за мен в този миг. Вдигни огледалото.

Тя бавно го направи.

— Какво става, Мартин? Защо има сълзи в… — Огледалото падна от ръката й, когато Руджак скърши врата й с едно силно завъртане.

— Сбогом, Чен Ли. — Нежно я целуна по бузата, после вдигна артефакта. — Сбогом, любов моя.

 

 

Внимателно загърна хартията около огледалото и го постави обратно в кутията. Пъхна бележката, която бе написал, и затвори капака.

Адресира пакета до Сара Патрик в Додсуърт.

 

 

ОКРЪЖЕН СЪВЕТ

ДОДСУЪРТ, СЕВЕРНА ДАКОТА

 

Беше ли дочул нещо?

Затваряне на врата?

Вероятно не. В тези скърцащи стари сгради цяла вечер му се причуваха звуци, мислеше си Бил Ледуик.

Когато човек е отегчен като него, въображението му се развихря. Щеше да се радва да се върне обратно с приятелите си в изследователския център.

Но по-добре да провери звука. Гейлън не обичаше хората му да приемат нещо за дадено.

Стана от стола си и тръгна по дългия тъмен коридор.

Тишина, с изключение на тихото тупкане на гумените подметки на обувките му по мраморния под.

Спря при стъклената врата на архива. Отстъпи на една страна и я отвори рязко. Изчака около минута, после посегна и светна лампата.

В стаята нямаше никого.

„Провери, просто за да си сигурен“.

Отиде до картотеката и издърпа чекмеджето. Знаеше точно къде държат папката. Достатъчно често я проверяваше.

Отвори архива.

Мамка му!

* * *

— Получих вести от моя човек в окръжния съвет — заговори Гейлън, когато се обади на Лоугън на следващия ден. — Плановете на сградата са изчезнали от архива.

Лоугън запази мълчание за известно време.

— Очаквах го да се случи. Руджак не е човек, който да разчита на камион динамит, паркиран близо до мишената. Не признава ударите напосоки. Иска да бъде сигурен за мен.

— Тогава трябваше да накара наемника си да застреля теб, а не Маргарет.

— Това нямаше да го устройва. Не е достатъчно грандиозно. Иска да ме погребе в Додсуърт, както аз го загробих в онзи затвор. Последна почит към него и Чен Ли.

— Как е Маргарет?

— Все още не е вън от опасност, но е по-добре. След няколко минути ще ме пуснат да я видя. Роднините й дойдоха от Сан Франциско миналата нощ. Позволиха на братята й да я навестят в интензивното отделение.

— Спря за момент. — Как е Сара?

— Създава ми проблеми. С Монти претърсиха всеки сантиметър от изследователския център в дирене на пукнатини в охраната ми. Знае процедурите за действие в извънредни ситуации по-добре от заместник-командира ми и мисля, че е запаметила всеки коридор в проклетата сграда.

— Откри ли пролуки?

Последва колебание.

— Една. Но бе тънка като косъм.

— Значи е уверена, че Додсуърт е безопасен?

— Да, но сега не вижда защо Руджак ще упорства да го взема на мушка.

— Кажи й за плановете.

— Добре. Но може въпреки това да се тревожи за останалите ти предприятия.

— Твоята работа е да я предпазваш от тревогите.

— Докато не извърши още някой от огледите си в четири сутринта. — Тонът му бе подчертано кисел. — Предпочитам да се грижа за Маги. Кога ще дойдеш да ме отървеш от нея?

— Веднага щом мога, но те уверявам, че Руджак няма да започне без мен. Няма ли вести от него?

— Само липсващите планове. Но това е доста решителна заявка. Предай много поздрави на Маргарет.

— Затвори.

Лоугън пъхна телефона в джоба си и се насочи към интензивното. Нищо чудно, че Сара създава проблеми на Гейлън. Не я интересуваше колко харесва някого, ако това пречи на работата й, а в случая задачата й бе да предотврати превръщането на Додсуърт в бедствен район.

— Какво правиш тук? — Гласът на Маргарет представляваше почти недоловимо издихание, едва достигащо до вратата, където бе застанал.

Прекоси стаята и взе ръката й в своята.

— Как се чувстваш?

— Скапана. — Изгледа го строго. — И съм бясна. Защо си тук и се вайкаш, вместо да преследваш копелето, което ме простреля? Да не би да си мислеше, че ще умра?

— Изобщо не съм го допускал.

— Лъжец. Но няма да умра и… — Трябваше да спре, за да си поеме въздух. — … и имам достатъчно проблеми с братята си, които са твърде покровителствени. Така че се махай оттук.

Лоугън стоеше и я гледаше.

— Добре, обещавам ти, че няма да умра, Джон. — Показа зъбите си с тигърско ожесточение. — И вместо цветя ми донеси главата на Руджак.

— Ще се постарая.

— Хубаво. — Маргарет затвори очи. — А сега изчезвай. Уморена съм.

— Да повикам ли сестрата?

— Главата му, Джон. — Не отвори очи. — Престани да се тревожиш и просто се махай оттук, за да ми донесеш главата му.

— Да, госпожо. — Обърна се към вратата. — Веднага, госпожо.

 

19:45

 

— Джо пристигна тук вчера — съобщи Ийв на Сара по телефона. — Ще остана колкото съм ти нужна. Имаш ли представа колко ще трае това?

— Де да знаех.

— Няма проблем. Просто ми е приятно да съм си у дома със семейството.

— Джейн добре ли е?

— Но не благодарение на мен. Сама си го заслужи… Струва ми се.

— Какво имаш предвид?

— Странно колко ясно и просто е всичко, когато не оставяш миналото да ти пречи. Какво правиш там, в Додсуърт?

— Намирам се на работа.

— Охраната добра ли е колкото се надяваше?

— По-добра. И това ме безпокои. Защо Руджак би сметнал, че може да срине сградата?

— Страхуваш се, че ще се прицели в друг обект?

— Изглежда, съм единствената. Гейлън и Лоугън считат, че откраднатите планове са желязно доказателство. Боя се, че може да е фалшива тревога.

— Лоугън не е глупак.

— Зная. Просто… — Млъкна безсилно. — Страхувам се, че сме на погрешна следа. Не ми мирише както трябва.

Ийв се изкиска.

— Звучиш ми като Монти при издирване.

— Той обикновено не греши.

— Не мога да го оспоря. Трябва да следваш инстинктите си. Налага се да затварям. Време е да нахраня Маги.

Същото се отнасяше и за Монти.

— Хайде, момче!

Сара затвори телефона и се отправи към кафенето, следвана по петите от кучето. Бе натъпкала един от кухненските шкафове с храната и витамините му и се опитваше да го храни вечер, когато не го разсейва постоянното внимание на учените. Монти вече се бе превърнал в талисман и предпочиташе да го чешат по корема, отколкото да го хранят.

Басет седеше на масата и вдигна поглед, когато Сара влезе в стаята.

— Имаш ли време да поседиш с мен?

Тя поклати глава.

— Дойдох само да нахраня Монти. Достатъчно съм нервна и без кофеина.

— Така ли? Тук се чувствам доста по-сигурен. — Изправи се и последва двамата в кухнята. — Странно. Чувствах се чудесно до последния ден във Финикс. Знаеш ли как е Маргарет?

— Още е жива.

— Доста се оплаквах от нея, но наистина я харесвам.

— Зная. Как намираш лабораторията си тук?

— Страхотна. Назначиха ми Хилда Рукър за помощник. Гениална е. — Смръщи нос, гледайки бинтованата си ръка. — А и има две сръчни ръце, с които да работи на компютъра. Няма от какво да се оплача. — Допи кафето си на една глътка. — Най-добре да се връщам към работата. Хилда не е като Маргарет, но не мога да й позволя да ме изпревари. Кажи ми, като научиш нещо за Маргарет.

— Добре.

Гейлън се размина с него на вратата на кухнята и му кимна небрежно, преди да се приближи към Сара.

— Лоугън идва. Току-що се обади и ми каза, че Маргарет го е изритала. До няколко часа ще пристигне.

— Хубаво. — Наведе се да постави пред Монти вечерята му. — Значи е по-добре?

— Е, явно действа с обичайния си маниер. — Намръщи се. — Радвам се, че е във Финикс. Не ми е нужна друга властна жена тук.

— Напротив. Но ще трябва да се задоволиш с мен. Та като говорим за властни жени, разговарях с Ийв преди малко. Смята, че Маги или се муси, или скърби. Не спирала да вие.

— Тогава защо не си идеш и не се погрижиш сама за нея?

Изгледа го хитро.

— Може би е по-добре да изпратя да доведат Маги и Ийв тук.

— Забрави! — Гейлън се отправи към вратата. — Махам се.

— Не ти понася жегата ли?

Но той вече бе изчезнал.

Голямата кухня изведнъж й се стори огромна и пуста. Усмивката й се стопи, докато се облягаше на плота и наблюдаваше как Монти се храни. Препирнята с Гейлън бе крайно необходима за изпускане на напрежението. С всеки час то нарастваше и трябваше да го освободи.

Монти вдигна очи към нея.

Тъжна?

Сара поклати глава, докато вдигаше купичката му за вода. Не бе тъжна, а неспокойна. И самотна. Странно колко самотен се чувстваш, когато си разделен от някой скъп човек.

— Изяж си вечерята. Не си се хранил нормално, откакто напуснахме дома.

Тъжен.

— Такава ни е работата. Трябваше да те отделя от Маги.

Тъжен.

— Господ да ме пази от влюбено… — Защо обвиняваше кучето, когато самата тя се бе отнесла допреди няколко минути? — Няма нищо — прошепна и посегна да го почеше зад ушите. — Зная, че е неприятно, но трябва да продължим. А сега си изяж вече…

— Сара.

Обърна се и видя Гейлън, застанал на вратата.

— Защо се връ… — Скова се. — Какво има?

— Пратка за теб. — Прекоси стаята и й подаде грижливо опакована кутия. — Току-що пристигна. Специална доставка.

Всички пакети, влизащи в сградата, преминаваха през рентген.

— Какво е?

Той сви рамене.

— Не можах да разбера. Нещо странно, но не е експлозив.

Сара бавно свали опаковката и отвори капака. Предметът бе стар, много стар, слоновата кост бе пожълтяла от времето, но обрамченото с позлата огледало все още блестеше. Усети как стомахът й се свива.

— Чен Ли.

Гейлън замръзна.

— От това се боях. Не чети бележката. Може би е по-добре да я запазим за Лоугън.

— Адресирана е до мен. — Разгъна хартията.

Сара,

Както казах на Лоугън, последният подарък не бе за теб. Този е много по-подходящ. Забеляза ли трепетликата? Можеш да го споделиш с Лоугън.

Мартин Руджак