Айрис Йохансен
Издирването (14)

Тринадесета глава

Двадесет минути по-късно Сара излезе от банята, облечена в къси панталони с цвят каки и тениска.

Гейлън вдигна поглед от печката.

— Още не съм приготвил соса и бисквитите.

— Къде е Лоугън? Мислех, че ще прави закуска.

— Не се занасяй. — Изглеждаше засегнат. — Колкото и да ми се иска той да ми прислужва, в никакъв случай не бих пожертвал храносмилателната си система. С годините свикнах с изисканата кухня.

— И къде е Лоугън?

— Вън с Монти.

— Мислех, че Монти ще е при Маги.

— Ревнува. Не му харесва разбирателството, което постигнах с приятелката му.

— Какво?

— Бои се, че ме харесва повече от него. Напълно го пренебрегна, докато сменях превръзката й и я хранех. Очевидно е, че е запленена от мен. — Поклати глава, докато наливаше мляко в горещия тиган, после й намигна. — Просто се шегувам. Доста време ми бе нужно, за да я накарам да спре да вие, когато двамата излязохте. Мисля, че е раздразнена и се мъчи да се справи с това. Разбира се, може и да греша. Понякога скромността ми пречи и… — Млъкна, разглеждайки я. — Изглеждаш по-добре от снощи, но още си доста мрачна.

— Защото така се чувствам.

— Тогава върви да поговориш с Лоугън. Необходими са ми спокойни и ведри мисли, за да достигна върха на кулинарното творчество.

— Лоугън каза ли ти, че Смит е убит?

— О, да и аз самият бях обзет някои мрачни мисли. — Разбърка соса. — Но след като задействах някои средства, се почувствах доста по-добре.

— Какви средства?

— Определянето и потвърждаването на логичния съучастник на Руджак край езерото Апачи. Трябваше да се уверя, преди да предприема действия. — Отвори фурната, за да провери бисквитите. — Почти със сигурност е бил Карл Дугън.

— Откъде знаеш?

— Имам страхотни връзки. Всички ме обичат. Споменавал ли съм ти го?

— Досетих се. И какви действия възнамеряваш да предприемеш?

— Ами, око за око — отвърна меко той. — Какви други?

Внезапно си го спомни как бягаше в джунглата, не по-малък хищник от Маги. Представата не й се стори отблъскваща. Би било чисто и напълно заслужено убийство. А не като Руджак, който…

— Пак си мислиш лоши неща — смъмри я той. — Казах ти, че не мога да го допусна. Излез и говори с Лоугън. Ще ви повикам, когато закуската е готова.

Лоугън се бе облегнал на оградата, говорейки по телефона. Вдигна ръка и я поздрави, но продължи разговора. Монти лежеше в краката му, докато видя Сара, после подскочи и тръгна към нея, размахвайки пухкавата си опашка и поклащайки цялото си тяло в радостния поздрав.

— Значи се радваш да ме видиш — прошепна тя, като клекна до него. — Къде беше снощи, когато се нуждаех от теб?

Но кучето не й бе нужно в действителност. Лоугън бе до нея и я прегръщаше. Може би Монти бе извлякъл същото успокоение от присъствието на Маги.

— Готова ли е закуската? — Лоугън беше затворил телефона и ги наблюдаваше.

— Още не. Но притеснявах Гейлън, затова ме изпрати при теб.

— Изненадан съм. Той не се притеснява лесно. Но се радвам, че си е изяснил приоритетите.

— С кого разговаряше?

— С лейтенант Кармайкъл. Ще изпрати някого да снеме показанията ти следобед.

— Някакви вести за Руджак?

— Не.

Сара и не очакваше да има такива.

— Ами децата? Как са умрели?

— Не ти трябва да знаеш — поклати глава той.

— Трябва.

— Едното е било простреляно. Другите са се удавили. Били са живи, когато са паднали във водата.

— Господи! — Тя потръпна.

— Казах ти, че не ти трябва да знаеш.

— Трябваше. — Затвори очи и се вкопчи в Монти. — Трябва да зная всичко.

— Защо? За да се саморазкъсваш ли? — попита грубо той.

— Защото Руджак не беше реален за мен. Знаех, че е убил онези хора в Колумбия, но не можех действително да го свържа със себе си или с живота си. — Отвори клепачи и се взря в него през сълзи. — Сега го свързвам, Лоугън.

— И това те убива.

— Не, това би означавало, че е победил. Няма да позволя да се случи. Няма да му позволя да ме нарани. — Изправи се. — И няма да позволя да нарани който и да е друг. Никога повече.

Погледът му се съсредоточи върху лицето й.

— Какво означава това?

— Значи, че ще го открия, преди да е убил още някого.

— И после какво?

— Ти ми кажи. Твърдеше, че Руджак е умен. Дори и да бъде заловен, не значи, че ще бъде осъден. А дори и да го осъдят, веднъж вече се е измъквал от затвора. Би могъл да го стори отново, нали?

— Но ще му бъде по-трудно.

— Но е възможно да го направи.

— Да, дявол да го вземе, възможно е. Какво се опитваш да кажеш, Сара?

— Знаеш какво. — Гласът й трепереше от гняв. — Гейлън вярва в принципа „око за око“. Ти също.

— Но не и ти. Не е в природата ти.

— Откъде знаеш? Никога досега не съм била толкова гневна.

— Била си… Когато Мадън ти е отнел Монти. Но не си го убила.

— Монти не е мъртъв. Успях да го спася. Руджак не ми даде шанс да спася онези деца. Убил ги е, а после ме отведе до мястото и остави Монти да ги открие. Разправяше ми колко съжалявал, а ги е напъхал в онази кола и ги е пратил…

— Приемаш го лично, но той се целеше в мен.

— Прав си, че го приемам лично. Не ми пука дали е искал да те нарани чрез мен. Използва мен и онези деца, и Чейвз, и Смит. Усмихваше се и ми разказваше за кучето, което взел от един кучкарник, и аз го харесах. Изигра ме като…

— Шшшт. — Стоеше пред нея, поставил ръце на раменете й. — Плашиш ме до смърт, а избирам неподходящите думи в опита си да споря с теб.

— Как ще спориш с мен? Ще ми кажеш, че трябва просто да забравя…

— Опитвам се да ти кажа, че тази битка е моя, а не твоя. Ще намеря начин да пипна Руджак.

— Но още не си го намерил.

— А ти ще успееш, така ли?

— Да. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Това ми е работата. Откривам хора. Издирвам ги.

— Точно от това се боях. — Пръстите му се стегнаха за кратко върху раменете й и после се отпуснаха. — Няма да успея да те разубедя, нали?

Сара поклати глава.

— Тогава предполагам, че е по-добре да извлека най-доброто от това. — Отстъпи назад. — Ако има нещо добро. Надявам се, че не възнамеряваш да ме изолираш от работата напълно.

— Как бих могла? Необходим си ми.

— Това е слаба… утеха.

— Не възнамерявам да те утешавам. Знаеш всичко за Руджак. Искам и аз да го узная.

— Може ли да го отложим за след закуската?

— Не.

— Добре. — Поведе я към пейката до стената. — Седни и изстреляй въпросите си.

— Защо Руджак е поставил този гребен в колата ми?

— Това ще ти помогне ли да го откриеш?

— Може би. Ще ми помогне да опозная него и вероятните му действия.

Лоугън замълча за момент.

— Искаше да ми покаже, че е убил онези деца и че е можел да убие и теб. Подари гребена и още няколко египетски артефакти на Чен Ли, а сега ги използва като своеобразен подпис, когато извърши убийство.

— Какъв подпис?

— Символичен дар към мъртвите. Египетските владетели са били погребвани със съкровищата си и той иска да почете кончината на Чен Ли с други мъртви. — Устните му се изкривиха. — И в същото време да нарани мен.

— Тогава всичко това е заради Чен Ли? Любовници ли бяха?

— Не, бяха наполовина брат и сестра.

Тя го зяпна шокирана.

— И ти го изпрати в затвора?

— Да.

— Защо, за бога?

— Защото уби Чен Ли.

— Какво?

— Отиде в болничната й стая и прекърши врата й. Наричаше го акт на милосърдие.

— А ти как го наричаше?

— Убийство. Тя беше в ремисия, която можеше да се задържи. — Устните му се свиха. — Не й даде този шанс.

— Той знаеше ли, че е в ремисия?

— Казах му. Не ми повярва. Не желаеше да ми вярва. Беше я загубил и не искаше тя да живее, щом не може да бъде негова.

— Загубил я?

— Обичаше я. Искаше да спи с нея.

Сара ахна.

— Затова се опита да я въвлече в египетската мистика. Тогава подобни връзки между близки родственици са били нещо обичайно. Ухажваше я като любовник и не направи ни една грешна стъпка. Но мисля, че тя се досещаше към края и той почувства отвращението й. Но не можеше да го приеме, затова е решил, че Чен Ли трябва да умре.

— И ти го прати в затвора?

— Ако го бях хванал, преди да избяга в Банкок, щях да го убия. Но вместо това съобщих на властите в Банкок кога и къде могат да открият наркотиците, които внасяше контрабандно в страната. После подкупих съдията на неговото дело да му даде доживотна присъда в един от най-лошите затвори в света. Гейлън ме увери, че дори и хлебарките бягали от това място, след като се огледали. — Усмивката му бе ледена. — Това ме направи много щастлив.

— Руджак е пренасял наркотици?

— Баща му притежаваше търговска къща в Токио. Руджак започна да се възползва от връзките му с малко контрабанда. Тогава Гейлън го срещна и ни запозна. Направихме няколко удара заедно, след което той ме заведе в дома си и ме представи на семейството си и… на Чен Ли.

— Ти също си бил контрабандист?

— Казах ти, че животът ми не е бил безупречен. Бях фалирал и се опитвах да натрупам състояние. Престанах, когато се ожених за Чен Ли. Руджак ме увери, че също спира, но просто сменяше насоките си. Две години по-късно Гейлън дойде при мен и ме информира, че прекарвал наркотици през Азия. Бе много подоходно, но и хиляди пъти по-опасно. Знаех, че Чен Ли би била смазана от новината, затова се опитах да го убедя да престане. Увери ме, че ще го направи веднага след следващия удар.

— Но не го изпълни.

Лоугън поклати глава.

— Печелеше адски много пари и нямаше начин да спре. Затова си затворих очите и просто се опитвах да предпазя Чен Ли. Всичко, което правех по онова време, бе, за да я предпазя. Току-що бях научил, че е болна от рак, и отчаяно търсех лек за нея. Бях толкова млад, не вярвах, че нещо може да ме сломи.

Не, Лоугън не би повярвал, че нещо може да го сломи. А като по-млад трябва да е преследвал своето още по-решително и целеустремено.

— Е, сега вече знаеш що за копеле е Руджак и имаш по-точна представа за него. Защо не се оттеглиш и не ме оставиш да го преследвам сам?

Сара поклати глава.

— Държиш се глупаво — заяви грубо той. — Не си подготвена да се изправиш срещу него. Изучил те е. Знае слабото ти място.

— Кое слабо място?

— Хуманността. Ако си необходима, ще се отзовеш на Помощ. Точно както направи при езерото Апачи.

— А какво да сторя? Да си седя тук ли?

— Толкова лошо ли би било? Няма да е за дълго. Явно се е приготвил и ще предприеме своя ход. Нещата ще се развият бързо.

— Как се е подготвил?

— Смятаме, че е научил за „Додсуърт“. Гейлън внедри един човек в общината и той твърди, че някой е душил около архивите.

— Додсуърт?

— Това е медицинският ми изследователски център в Северна Дакота. Той се занимава с по-грубата работа, в сравнение със Санто Камаро. Веднага щом Басет подреди бележките си, ще замине за там, за да довърши проекта с екипа.

— Така и не ми обясни как Руджак е разбрал за Санто Камаро. Ако е било тайна, как е узнал?

— С пари. Набелязал си е някого и го е подкупил заради информацията.

— Кой?

— Касълтън.

Тя се вцепени от изненада.

— Касълтън? Сигурен ли си?

— Да.

Сара се замисли за срещата им и не можеше да си спомни нищо подозрително у него. Но като се върнеше назад и като познаваше Лоугън, виждаше, че в отношението му имаше нещо необичайно.

— Знаел си го вечерта, когато пристигнахме там.

— Да.

— И го остави да се измъкне?

Помълча, преди да й отговори.

— Не.

След всичко, което бе научила за Лоугън, изобщо не се изненада.

— Защото си се боял, че ще каже на Руджак за Монти и мен и ще развали изненадващото нападение?

— Отчасти. Но така или иначе, щях да го направя. Той предаде хората от центъра. Отговорен бе за смъртта им. Око за око. Помниш ли?

Тя кимна бавно.

— Значи ето как Руджак е научил за „Додсуърт“.

— Онова, което е било известно на Касълтън, е известно и на него. Първото нещо, което направих, бе да засиля охраната във всичките си предприятия и изследователски центрове.

— Във всички? Но смяташ, че ще си набележи „Додсуърт“?

— Вероятно. Но кой би могъл да гарантира, че ще избере само него? Не мога да поемам рискове. Освен това знаем, че е купил достатъчно експлозиви, та да взриви някое малко градче.

— Експлозиви… — прошепна тя.

— Нали беше в Оклахома Сити. Знаеш какво могат да причинят експлозивите.

Знаеше много добре. Бе помогнала да извадят онези нещастни бебета от развалините.

— Не можеш да позволиш да се случи. Защо не си уведомил ATF?

— Уведомил съм и тях, и ФБР.

— Каза ли им за „Додсуърт“? — Прочете отговора по лицето му. — Не си.

— Още не.

— Обади им се.

— Никой няма да бъде наранен в „Додсуърт“.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? — Трагедията в Оклахома Сити беше пред очите й. — Току-що ми съобщи, че Руджак има експлозиви.

Той поклати глава.

— За пръв път имаме представа къде би могъл да удари. Може да имаме шанс да го хванем в капан.

— Рискът е твърде голям. Нека ATF да го залови.

— Не може да има явен представител на властите в „Додсуърт“, ако искаме да го привлечем. Ще сметне моята охрана за предизвикателство, а не за препятствие. Но тя е непробиваема. Никой не може да се промъкне.

— Обади им се.

— Още не. Не и преди да се уверя, че е необходимо. Не и преди да съм сигурен, че не можем да го спрем. Довери ми се. Ще действам, ако се наложи.

— Колко души имаш там?

— Петдесет и седем.

— А знаят ли в каква опасност са?

— Да. Казах на ръководителя на проекта да им съобщи какво се случи в Санто Камаро и че могат да бъдат следващите. Дадох им избор — да останат или да напуснат. Шестима си тръгнаха. Другите останаха.

— Трябва да затвориш центъра.

— Руджак просто ще си избере друга мишена. — Лоугън се изправи. — Ако искаш някой да се обади на ATF, направи го сама.

— Ще го сторя.

— Но бъди готова да поемеш отговорността за още един случай като Кай Чи.

Сара почувства как кръвта се отдръпна от лицето й.

— Кай Чи?

— Това бе дело на Руджак. Почит към Чен Ли. Искаш ли нов Кай Чи, или предпочиташ да имаме шанс да заловим копелето?

— Кай Чи! — Взираше се в него ужасено. — Защо не ми каза?

— Защото знаех, че ще ме погледнеш така, както сега, и ще хукнеш към другия край на земята. Не разбираш как някой би убил петстотин души, за да направи някакъв извратен жест.

— А ти?

— Не, но аз съм част от проблема и всеки път, когато ме погледнеш, ще виждаш Кай Чи.

— Моля те, обади се на ATF — прошепна тя. — Видя онова детенце, което загина в Тайван. То е нищо в сравнение със стореното на децата в Оклахома от онази бомба.

Лоугън замълча за момент, а по лицето му премина сянката от множество чувства. После поклати глава.

— Мога да ти дам всичко друго на света, но не и това, Сара. Трябва да си запазя шанса да го пипна.

— Грешиш, Лоугън.

— Тогава се обади. Никой не те спира. — Влезе в къщата. — Но си помисли хубаво. И не забравяй Кай Чи. Може да се случи отново.

Никой не я спира? Спираше я и още как.

Оклахома Сити. О, господи, не можеше да понесе отговорността за още едно подобно бедствие.

Кай Чи.

Ако Лоугън бе прав, можеше ли тя да поеме отговорността за смъртта на още повече хора, освен онези в „Додсуърт“?

Трябваше да си отговори скоро.

Монти заскимтя и положи глава на коляното й.

— Няма нищо. — Погали го по главата. — Връщай се при Маги.

Той не помръдна. Предлагаше й утеха и приятелство, както Лоугън бе направил предишната нощ. Но на сутринта не й бе дал нищо освен самота и отчаяние.

Сара се опита да не обръща внимание на болката. Трябваше да престане да се самосъжалява. Беше му казала, че не очаква нищо, освен сексуално удоволствие. Жалко, че го бе оставила да се промъкне през защитата й. Но щеше да се оправи. По-голямата част от живота си бе прекарала в самота и се справяше чудесно.

Лоугън я молеше да му се довери. Можеше ли? Заради чувствата си към него или защото наистина вярваше, че рискът си струва? Винаги вземаше решенията сама, но никога не е била така емоционално обвързана, както сега.

Когато излезе да говори с него, всичко й се струваше просто. Бе изпълнена с гняв към Руджак и решителност да го открие и да го накаже за зверската постъпка край езерото Апачи. А сега над „Додсуърт“ надвисваше още по-голяма жестокост и вече нищо не изглеждаше просто.

Нищо, освен факта, че каквото и решение да вземеше, то можеше да е погрешно.

* * *

— Бисквитите ми и сосът са съсипани — каза й Гейлън, когато влезе в къщата час по-късно. — Джон също не пожела да яде. Но от добро сърце ще ви приготвя още една фурна. Ще трябва обаче да почакате. Съвършенството изисква време.

— Не съм гладна. — Сара погледна Лоугън, който седеше на стола до масата. — Нещо ми заседна в гърлото.

Той срещна погледа й.

— Не се и съмнявам. Въпросът е дали ще можеш да го преглътнеш.

— Ще се опитам. Не виждам друго разрешение. — Кръстоса ръце пред гърдите си. — Ще поизчакам, преди да уведомя ATF за „Додсуърт“. Но в момента, в който видя опасност за центъра, ще обявя тревога и няма да ти позволя да ме разубедиш.

— Така си и мислех.

— И не желая да седя тук и да бездействам, докато чуя, че Руджак го е сринал със земята. Каза, че според вас е готов да действа. Искам да отида в „Додсуърт“ и да бъда там, преди да реши да заложи експлозивите си.

— Казах ти, че мишената може да не е „Додсуърт“.

— Но това е твоята страст и той го знае. Не мисля, че ще го подмине.

— Не.

— А присъствието ти на мястото ще е още една причина да се спре на него.

— Да.

— А освен това той явно иска и мен. Права ли съм?

— Не би могло да бъде по-вярно. — Устата му се изкриви в усмивка. — Или пък по-ужасяващо.

— Тогава изобилието от мишени би трябвало да го привлекат. — Обърна се към Гейлън. — Сигурен ли си, че охраната в Додсуърт е непробиваема?

Той кимна.

— Бих си отворил магазин там, а ценя живота си повече, отколкото който и да е от онези учени. Науката може да спаси света, но къде бихме стигнали без чар и изискана кухня? — Хвърли поглед на Лоугън. — Изглежда, плановете ескалират. Възнамеряваме да почакаме малко.

— Не желая да чакам — заяви Сара. — Искам Руджак веднага.

Лоугън кимна.

— Надявах се да не те замесвам в това.

— Руджак не желае да ме държиш настрана.

— Тогава защо да му угаждаме? Остани тук в безопасност.

— На мен ми звучи разумно — съгласи се Гейлън.

— Кога тръгваме за Додсуърт? — попита тя.

Лоугън въздъхна.

— Когато Басет стане готов да се присъедини към екипа там. Мисля, че Руджак ще иска да елиминира всяка надежда за успех на проекта с един удар. Не може да го направи, ако Басет остане жив.

— А ти каза, че Басет ще е готов след седмица?

Лоугън кимна.

— Добре. Тогава и аз самата трябва да си съставя планове. — Влезе в спалнята и затвори вратата.

— Дотук с надеждите да я държиш настрана — коментира Гейлън. — Ще се опитам да се погрижа за нея в Додсуърт, но не съм в състояние да обещая нищо, ако реши да действа сама, както при езерото Апачи.

Не можеш да защитиш някого, ако не иска да бъде защитен.

— Зная.

— А и долових някаква хладина в отношението й, което може да усложни нещата.

— Можеш ли да я виниш? Изненадан съм, че не иска да ми пререже гърлото. Трябваше да й кажа за Кай Чи, иначе щеше да хукне да преследва Руджак сама.

Гейлън се обърна към печката.

— Но бих спрял да се тревожа за чувствата й и бих отишъл да видя какво прави. Щом твърди, че си съставя планове, не мисля, че би искал те да те изненадат. — Сведе поглед към соса, разбърквайки го в тигана. — Жалко. Вие двамата развалихте всичко. Закуската щеше да е шедьовър.

* * *

— Какво правиш?

Сара вдигна очи и видя Лоугън, застанал до вратата.

— На какво ти прилича? — Хвърли купчина бельо в един сак върху леглото. — Опаковам си багажа. Искам да бъда готова, когато Басет се приготви.

— Няма да се налага да излетим през вратата в същия миг.

— Зная. — Сара хвърли една жилетка и два чифта дънки в сака. — Но ще полудея, ако не правя нищо. Двамата с Руджак може да притежавате цялото търпение на света, но не и аз. За мен това не е някакво състезание.

— И за мен не е. Не си справедлива, Сара.

— Може би. Но не ми пука.

— Пука ти. В това е проблемът. Пука ти твърде много. — Прекоси стаята и застана до нея. — Това съсипва плановете ми, но не бих го променил.

Беше твърде близо. Чувстваше топлината на тялото му. Тя направи крачка встрани и се върна до бюрото.

— Грижа ме е за онези хора в „Додсуърт“. Не за теб.

— Не съм си и помислял обратното — отвърна тихо той. — Зная, че не съм сред положителните ти герои в момента. Но след като това свърши, нещата ще се променят.

Сара не отговори.

— Трябва да действаме заедно, Сара. Не можеш да позволиш чувствата да ти пречат.

Тъкмо това се опитваше да предотврати тя. Трябваше да го държи на разстояние. Не можеше да позволи чувствата й към него да замъглят преценката й. Не и при залог от живота на толкова хора.

— Ще работя с теб. — Срещна погледа му през стаята. — Но не очаквай нищо повече от мен. Не мога да ти го дам.

— Ще ми го дадеш. Както сама каза, мога да бъда много търпелив.

— Може и да промениш решението си, докато това свърши.

— Няма.

Ръката й се сви около дръжката на чекмеджето на бюрото, когато той излезе и затвори вратата след себе си. Трябваше да приключи с опаковането. Да не мисли за него. Да не позволява да е твърде важен за нея. Дори в момента той да я обича, колко можеше да продължи? Бяха твърде различни.

А беше хубаво. Не желаеше да се променя. Не желаеше да бъде друга. Беше жена, която иска сама да взема решения и да ръководи живота си както й харесва.

„Не мисли за него, а за Руджак и как да защитиш Додсуърт“.

* * *

— Искаш да дойда? — възкликна Ийв. — Защо?

— Заради Маги. Много по-добре е, но ми е нужен някой, който да се грижи за нея, докато ме няма.

— Сметнах го за шега, когато ми каза, че Джейн ти е нужна, за да гледа вълчицата.

— В онзи момент беше. Но сега не е. Нужна ми е помощта ти. Можеш ли да дойдеш?

— Иска ли питане? Ти се отзова, когато се нуждаех от теб, и намери дъщеря ми. Пристигам със следващия самолет.

— Благодаря ти. Ще помолиш ли майка ти да се грижи за Джейн, за да доведеш и Джо?

— Ще видя дали той може да се освободи. Но защо да го водя?

— Ще съм по-спокойна. Не смятам, че има някаква опасност за теб, щом ни няма тук, но бихме искали да знаем, че Джо е с теб.

— Вие? Кой е при теб?

— Лоугън.

Последва пауза.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Веднага щом дойдеш. Но доведи и Джо, ако можеш. Макар че вероятно не трябва да те моля да го правиш. Ще те накара да скочиш на самолета за Атланта в мига, в който му кажа за Руджак. — Разтри слепоочието си. — И може би трябва да го направиш. Ще оставим решението на него.

— Много неясно говориш.

— Защото и на мен не ми е ясно. Искам да знаеш, че си свободна да ми откажеш помощта си. Ще те разбера, не бива да се чувстваш задължена…

— Млъквай. Ще ти се обадя, когато разбера кога самолетът ми каца във Финикс.

Сара се отправи към вратата на дневната. Свърши се. А сега да намери Гейлън.

Но дневната бе празна.

— Гейлън?

— Тук съм — извика той от задната веранда. — Току-що нахраних Маги.

— Обадих се на приятелката ми Ийв и тя… — Челюстта й увисна и тя се закова на вратата. Гейлън седеше на пода до вълчицата, а главата й бе на бедрото му. — Просиш да отнесе някоя част от тялото ти. И то особено ценна част.

— Разбираме се. — Гейлън погали звяра по главата. — Обсъдихме го и решихме, че доста си приличаме. Нали така, Маги?

— По какво си приличате?

— По произхода. От клетката в дивата природа. Притежаваме един и същи инстинкт за оцеляване. — Намигна й. — А и двамата сме толкова умни, че е направо смайващо.

— Ще се подготвя за шока. Би ли се отместил на известно разстояние от нея? Може и да се разбирате, но аз я доведох вкъщи и съм отговорна за всяка щета, която би могла да нанесе.

— Ако така ще се чувстваш по-добре. — Внимателно отмести крака си изпод главата на вълчицата, за да не я ядоса, после продължи да я гали. — Нали знаеш, че ще трябва да изоставя тази красавица и да замина за Додсуърт? Задълженията ме зоват там в момента.

Сара кимна.

— Обадих се на някого, който да се грижи за нея. Ийв Дънкън и Джо Куин ще дойдат днес.

— Нима? Много задушевно ще стане в тази къщичка, нали?

— Искам да съм сигурна, че няма да изтеглите хората си оттук. Искам Ийв и Джо да са защитени.

— Ще ги изпратя в Додсуърт.

— Намери някои други. Лоугън има купища пари.

— Парите не могат да купят обучението и способността да… — Ухили се. — Какви ги говоря? Разбира се, че могат. Не е ли истински късмет, че вече имам достатъчно хора в Додсуърт?

— Тогава защо ме занасяш?

— Чувствах се задължен да се опитам да те накарам да останеш тук. Лоугън ми плаща, а това е и неговото желание.

— Къде е той?

— Излезе да потича с Монти. Мисля, че се нуждаеше да изпусне парата, след като те остави.

Тя понечи да си тръгне, но после спря.

— Би могъл да се обадиш на Франклин и да му кажеш, че до петнадесет минути заминавам за къщата на Лоугън във Финикс и ще го изпреваря.

— Защо?

— Ще съм по-близо до Басет и ще мога да почакам, докато завърши работата си. Лоугън, изглежда, счита, че е важен за Руджак.

— Би могла да почакаш и тук.

— Освен това е по-близо и до летището. Трябва да взема Ийв и Джо.

— Нека моите момчета го сторят.

Сара поклати глава.

— Искам да разговарям с тях там. Може да решат да се качат обратно на самолета веднага.

— Ами ако не решат, ще ги доведеш ли?

— Не, ще ги изпратя. Както сам изтъкна, тук не е много просторно.

— Лоугън ще те последва по петите.

— Не се опитвам да бягам от него. Може да дойде с мен, ако иска. Ще трябва да го настигна, за да взема Монти.

— Сигурен съм, че ще ти е благодарен.

Нямаше да е благодарен. Щеше да е нетърпелив и вероятно ядосан, че е поела инициативата.

* * *

Ийв остави телефона, след като направи резервацията си за полета, и отиде до прозореца, за да погледне езерото.

Джо се разхождаше по брега с Джейн. Гледаше към нея, заслушан съсредоточено в нещо, което момичето му разказваше. Фактът, че бе станала по-близка с Джо, откакто намериха Бони, бе сладко-горчив. Ийв щеше да преодолее проблема с нея и да бъдат истинско семейство.

Може би веднага щом се върне от Финикс, тримата можеха да предприемат пътуване заедно. Във ваканционна атмосфера Джейн би разговаряла с нея с повече готовност и биха изгладили недоразуменията си.

След Финикс. Какво ставаше със Сара и защо Лоугън бе при нея?

Нещо лошо ще се случи.

Погледът й се вдигна към хълма оттатък езерото.

— Надявам се, че няма, миличко. Надявам се, че няма.