Айрис Йохансен
Издирването (4)

Трета глава

— Изминаха повече от шест часа, откакто излетяхме — каза Лоугън. — От любезност би могла да произнесеш една-две думи. Може дори три.

— Казахме си всичко необходимо и не ми е до любезности.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.

— Не.

— Ами Монти? Допускаш ли, че може да е гладен?

— Той се храни само два пъти на ден. Нахраних го в къщата. — Сара се сви на широката кожена седалка и се взря през илюминатора. — Освен това няма нужда да се тревожиш за кучето. Аз винаги се грижа за него.

— Очевидно е. Просто реших да се държа като възпитан домакин и да предложа.

— Да ни предложиш храна и после да изложиш живота ни на опасност?

— Нямам друг избор — отвърна уморено той. — Казах ти, че ще се опитам да ви държа в безопасност.

— Да се опиташ не е достатъчно. — Посегна и погали кучето по главата, после заговори през стиснати зъби: — Знаеш ли как ме караш да се чувствам? Не само ти си отговорен за застрашаването на Монти. Той е мой. В основата винаги съм аз. Кучето никога не отказва, така че ако взема погрешното решение, аз трябва да понеса вината.

— Дори след като съм те изнудил?

— Това те прави копеле, но окончателното решение вземам аз.

Лоугън замълча за момент.

— Единствената ти задача е да намериш лагера. Няма да се приближаваш дори на миля от евентуална стрелба. Нищо няма да се случи на теб или Монти.

— Зная — отвърна саркастично Сара. — Ще се опиташ да ни държиш в безопасност.

— Не, няма да се случи, обещавам ти. — Тя се обърна и го изгледа. — Не ми ли вярваш?

— А трябва ли?

— Предполагам, че не. Понякога съдбата се намесва и никой не може да промени случилото се. Но ако съм оцелял, когато се измъкнем от джунглата, и вие с Монти също ще бъдете живи. — Направи гримаса. — Уверявам те, че не ми е лесно да дам това обещание. Имам изострено чувство за самосъхранение. — Изправи се. — Отивам до кабината да поговоря с пилота. Може да съставиш списък на необходимите ти неща за тази задача, а аз ще се обадя на асистентката си и ще се погрижа да те очакват в Санто Камаро. В чекмеджето на масата до теб има молив и бележник. Няма да се бавя повече от няколко минути, но пък съм сигурен, че няма да ти липсвам.

— Не, няма. — Наблюдаваше го как се отдалечава по пътеката, после потърси бележника и молива и започна да съставя списъка. Защо се бе опитал така упорито да я увери, че ще пази нея и Монти? Не значеха нищо за него. Бяха просто инструменти за постигането на целта му. И все пак за миг му бе повярвала. Бе се натъквала на нечестни бюрократи и властни фигури в бедствени райони по света и можеше да разпознае искреността, когато я срещнеше.

Наистина ли? Лоугън бе овладял манипулирането в стотиците корпоративни заседателни зали. Може би не беше съвсем по възможностите й.

Глупости! Или вярваш на преценките си, или не. Дали Лоугън беше пълен кучи син, или у него имаше някаква слабост, която можеше да използва?

Довърши списъка си, после затвори очи. Не искаше да използва никого и нищо. Просто й се искаше да може да си иде вкъщи и да забрави за Лоугън и Мадън и за всичко, свързано с тях.

— Кафе?

Отвори очи и го видя да й подава чаша. Усмихна й се леко.

— Това е просто кафе. Не е като да се храниш на масата на врага си. Освен това наистина трябва да се възползваш от всичко, което можеш да получиш от мен. Храна, напитки, пари. — Сведе очи към Монти. — Нали така, момче?

Кучето тупна с опашка и се претърколи на гръб.

Лоугън посегна и го почеса по корема. Монти издаде тих, гърлен, одобрителен звук.

Хубаво.

— Предател — промърмори тя.

Мил.

— Как не!

— Да не би да пропускам нещо? — вдигна вежди Лоугън.

— Няма да ме убедиш, че си страхотен, само като галиш кучето ми.

— Но той ме харесва.

— Не се ласкай. Харесва всички. Монти е златен ритрийвър, за бога. Известни са с любвеобилността си… дори и към хора, които не я заслужават.

Мил.

Погледна кучето с отвращение. Никаква прозорливост.

— Защо се чувствам някак не на мястото си? — Лоугън й подаде чашата. — В проучванията ми за теб се казваше, че едва ли не умееш да четеш мислите на това куче. Започвам да си мисля, че и той е в състояние да чете твоите. Изпий си кафето, докато донеса на любимеца ти купичка с вода.

Преди да се възпротиви, той вече крачеше обратно към кухнята на самолета.

Монти се претърколи на корем.

Мил.

Не му обърна внимание, а отпи от кафето си. Изкушаваше се да откаже, но беше толкова уморена, че едва мислеше, а предложението му звучеше разумно. Защо да не го използва, така както той използваше нея? Изведнъж се вцепени, тъй като й хрумна една мисъл. Боже мой, защо не? Защо да седи тук и да се самосъжалява, когато имаше възможност да…

— Добре. Боях се, че ще излееш кафето на пода. — Лоугън постави пред Монти фина порцеланова купичка. — Радвам се, че се държиш разумно.

— А „разумно“ означава да правя каквото пожелаеш? — Отпи нова глътка. — Исках това кафе, затова го приех. Не си падам по безсмислени демонстрации.

— Защо Монти не пие?

— Не приема храна или вода от никой друг, освен от мен. — Посегна, докосна ръба на съда и кучето започна да лочи жадно. — Това е фин порцелан. Може да я счупи. Има склонност да бута купичката си, когато я опразни.

— Само такава имам, а той заслужава най-доброто.

— Да, така е. Майната му на твоя порцелан. — Огледа луксозната вътрешност на джета. — Красиво е. Никога не съм виждала подобен самолет.

— Обичам да се чувствам удобно. Пътувам доста и няма нищо по-лошо от това да съм уморен и раздразнен след полета. Една грешка в протокола или във финансите — и цялото пътуване е провалено. — Седна до нея. — В много корпоративни джетове ли си се качвала?

— На няколко. Правителството рядко плаща за транспортирането на спасителни екипи, а настоящата администрация не ни е дала нищо. — Устните й се изкривиха. — Макар че имат голямо желание да се възползват от всяка реклама, която можем да им направим. Разчитаме много на корпорации, които да ни осигурят превоз, когато е необходимо.

— Изненадан съм. Милиони долари за чуждестранни помощи и нито петак за спасителните екипи?

— Справяме се. — Сви рамене. — Вероятно е по-добре, че правителството не се меси. Сигурно щяхме да попълваме молби в три екземпляра и да се оставяме да ни дърпат конците.

Той запази мълчание за момент.

— Като онези, с които те ръководи Мадън ли?

Сара се вцепени.

— И на теб ти е приятно да ги дърпаш. И двамата си падате по упражняването на власт.

Лоугън бързо смени темата.

— Работиш към ATF, нали? Не финансират ли изпращането ти с Монти до бедствените райони?

— Само когато е свързано с експлозиви. ATF нямат спасителни мисии.

— Тогава защо прие работата?

— Трябваше да се издържам. — Хвърли поглед през прозореца. — А след първата година бях съвсем слабо обвързана с тях. С Монти ни бе разрешено да се включваме в доброволни спасителни екипи, когато не ни даваха в заем на полицията при особено трудни случаи.

— Издирвания на трупове?

— Да.

— Защо си го правила? Мразиш ги. Наложи се да ти извия ръката, за да те накарам да помогнеш на Ийв.

— Изпълнявах задълженията си.

Вгледа се в затвореното й изражение с присвити очи.

— И защо е било нужно? Защо просто не напусна?

— Казах ти, че трябваше да се издържам.

— Не мисля, че това е причината — отвърна замислено Лоугън. — Живееш простичко и, изглежда, ти харесва. Предложих ти неограничена сума за тази задача. Значи не е заради парите. Изнудване? Е, какво престъпление би могла да си извършила, че да те постави под властта на Мадън?

Тя се взря право в очите му.

— Убих едно манипулиращо копеле, което си пъхаше носа в моите работи.

Той се засмя.

— Извинявай, но съм наказан с любопитството си. Ти си интересна загадка, Сара. Изкушението да те разгадая е почти неустоимо.

— Защото си мислиш, че може да се нуждаеш от още някой коз срещу мен?

Усмивката му се стопи.

— Не.

— Глупости. Непрекъснато мислиш, претегляш предимствата и недостатъците, лошите и добрите ходове. А този ход бе лош, Лоугън.

— Беше единственият възможен.

— Човек винаги има избор. Ти избра Монти и мен. Може да е най-лошият избор в живота ти, защото, ако нещо се случи на кучето, ще те намеря и ще те разкъсам на парчета. — Допи кафето си на една глътка. — И аз самата поразмислих, докато седях тук. По някаква причина желаеш доброволното ми сътрудничество, за да откриеш Басет. Не зная защо. Може би защото си достатъчно умен, за да осъзнаеш, че безпроблемната работа в екип ще повиши шансовете да го открием.

— А не ти ли хрумна, че може да не ми харесва употребата на сила?

— Не ми е минало през ума. Ти си използвач като Мадън. Ако е необходима сила, ще се отзовеш с малката си томахавка. — Устните й се свиха. — Е, омръзна ми да ме използват. Няма да се случи отново. Нито с теб, нито с него.

— Нима?

— Искаш съдействие и ще ти го дам. Ще намеря твоя човек, но държа да ми се отплатиш.

— Казах ти, че ще ти дам колкото пожелаеш.

— Искам Мадън да се махне от живота ми.

Той замълча за момент.

— Не се съмнявам, че е много неприятен, но се надявам, че идеята не е да го принудя да подпише договор. Би било доста неловко.

— Ами ако кажа, че точно това искам? — попита любопитно тя.

— Ще трябва да си помисля.

Очите й се разшириха от изненада, когато осъзна, че не отхвърля възможността.

— Не ставай глупав. Просто желая да напусне живота ми без никакви козове срещу мен.

— Това е огромно облекчение. Не би ли споделила какъв коз има срещу теб?

Не му отговори.

— Така си и мислех. Не ми вярваш. Страх те е, че юздите ще преминат от неговите в моите ръце. Хрумна ли ти, че все пак поемаш този риск?

— Хрумна ми. Това е част от сделката. Да се освободя и от двама ви.

— Тогава, изглежда, ми вярваш повече, отколкото на Мадън.

— Ийв ти вярва. Може да сдържиш думата си. А щом работата приключи, няма да съм ти полезна за нищо друго. Можеш да си позволиш да ме освободиш.

— Вярно. Но едва ли бих могъл да ти помогна, ако действам слепешката.

— Ще ти кажа, когато е необходимо да го знаеш.

— И защо си мислиш, че мога да ти помогна?

— Нямам необходимата власт, за да се измъкна от него, иначе щях да съм го сторила преди години. Споразумяхме ли се?

Лоугън бавно кимна.

— Ако си истински усърдна, Мадън ще напусне живота ти, независимо дали ще освободим моя човек или не. Имаш думата ми.

Сара почувства лека изненада.

— Не съм такова копеле, за каквото ме считаш — обясни Лоугън грубо. — Питай Ийв. Както каза, тя ми вярва.

— Предубедена е. Бяхте любовници. Вероятно с нея си се държал по-различно, отколкото с другите.

— Да, положих наистина огромно усилие да се отнасям с нея като с човешко същество. Беше огромен товар за мен. — Изправи се. — Трябва да ида да проведа няколко разговора по телефона. Защо не се изтегнеш на кушетката и не опиташ да поспиш? Когато стигнем в Санто Камаро, ще трябва да действаме много бързо. — Вдигна списъка от масата. — Това ли е всичко необходимо?

— Да.

— Ще се погрижа да го получиш — отвърна той и тръгна по пътеката.

Бе го ядосала и отговорът му разкриваше нетипична уязвимост. Може би не бе такъв железен мъж, за какъвто го считаше. Но нямаше значение колко твърд или мекушав бе, стига да разкараше Мадън от живота й.

Живот без заплахите на Мадън…

Мисълта предизвика невероятна вълна на облекчение. Живееше без надежда от години и изведнъж възможността изгря пред нея. И да спечели, и да загуби, Мадън щеше да напусне живота й, стига да си свършеше работата. Лоугън й бе дал думата си.

Монти леко изскимтя и положи глава на коляното й, усетил вълнението й.

— Имаме шанс, момче — прошепна тя. — Ако не лъже, може да успеем да извлечем голяма полза от тази ситуация.

Мил.

— Не е мил, но няма значение, стига да спази обещанието си.

Мил.

Упорито куче. Сара се изправи и отиде до кушетката.

— Хайде, трябва да поспим. Искаме да сме във върхова форма, да приключим с това и да се прибираме вкъщи.

Монти се настани на пода пред кушетката, но погледът му се насочи обратно към кабината, където бе изчезнал Лоугън.

Мил…

* * *

— Значи си я склонил? — попита Маргарет, след като Лоугън й бе продиктувал набързо списъка на Сара. — Надявах се да удариш на камък.

— Зная. Показа го много явно — отвърна той. — Открий всичко възможно за Тод Мадън. Необходим ми е пълен доклад.

— Колко пълен?

— Искам да зная името на всяко дете, което е малтретирал в детската градина.

— О, такъв доклад ли? Значи вече не сме в един отбор с него?

— Той е член на комитета, финансиращ ATF, но не смятам, че така командва Сара Патрик. Има нещо друго.

— Нали я склони? Какво значение има?

— Има. Някакви съобщения?

— Гейлън се обади от Богота. Каза, че не е спешно, но иска да му звъннеш.

— Веднага след като затворя. Спомена ли някакви проблеми?

— Не, каза да ти предам, че екипът е заел позиции.

— Направи пауза и после добави неохотно: — Знаеш ли, наистина го харесвам.

— И това те изненадва? О, да, би трябвало. Предполага се, че не би одобрила човек като него. Това е в разрез с принципите ти.

— Да, в разрез е, но Гейлън е… различен.

— Безспорно. Никакви вести от Касълтън?

— Не. Може да отнеме известно време да изровим кирливите ризи на Мадън. Той е политик, а те заравят труповете доста надълбоко.

— Просто ги намери.

— Как е кучето?

— По-сговорчиво от Сара.

— Е, не можеш да я виниш за…

— Ще ти се обадя, когато стигнем в Санто Камаро.

— Прекрати разговора и набра номера на Гейлън.

— Какво става?

— Няма ли да ме поздравиш? Няма ли учтивости? — заговори провлечено Гейлън. — След всичките онези години в Токио смятах, че си се научил на обноски.

— Локализирахте ли го?

— Кога съм те разочаровал? Знаем района, но Санчес казва, че Руджак мести лагера си на няколко дни. Освен това ще ни заложи капан с лагер примамка.

— Трябва веднага да намерим истинския. Не можем да си позволим никакво допълнително време. Трябва да влезем и излезем бързо, иначе заложникът ще бъде мъртъв. Сигурен ли си, че си измъкнал истината от Санчес?

— Засегна ме дълбоко. Не само липса на маниери, ами и съмнение. Признавам, че Санчес бе упорит, но накрая разумът надделя.

— Пари?

— Не. Той вече е направил огромно състояние от търговията с наркотици. Там се въртят милиони. Трябваше да убедя негодника, че Руджак е по-безобиден враг от мен. Представяш ли си, не ме вземаше насериозно!

— Сигурен съм, че не е било за дълго.

— Почти тридесет минути.

— Отпуснал си се.

— Сега пък обиди! — Цъкна с език. — А докато се занимавах с това, направих и малкото проучване, което ми възложи.

— И?

— Потвърдено е.

Пръстите на Лоугън се стегнаха около телефона.

— Кучият му син!

— Искаш ли да се погрижа за това?

— Не, сам ще го направя. — По дяволите, знаеше си. — Но не мога да позволя Санчес да доносничи на Руджак.

— Няма. Изпратих го в чужбина с куфар от парите на Руджак, които переше. Хубаво е опакован.

— Добре — отвърна Лоугън. — След няколко часа пристигам в Санто Камаро.

— Вече съм на път. Ще стигна след около час и ще се свържа с Касълтън, за да ви вземе от летището.

Лоугън затвори. Всичко бе в движение. Както обикновено, Гейлън бе успял и имаше необходимата му информация. А самият той държеше Сара и Монти и бе намерил начин да я накара да му сътрудничи доброволно.

Нима? Всъщност Сара бе поела контрола. Бе обърнала ситуацията, превръщаща я в жертва, в положение, в което тя командва. Колко ли пъти е трябвало да го прави, залагайки живота си?

Господи, какво правеше? Бе взел решение и не бе моментът да съжалява. Пъхна телефона в джоба си, напусна кабината и тръгна обратно по пътеката към кухнята на самолета.

Сара спеше на кушетката и не помръдна, когато спря до нея. Монти отвори едното си око и затупа лениво с опашка.

— Шшшт.

Но Сара не се събуди, а дори и в дрямката си оставаше свита в самозащита, с напрегнати и стегнати мускули.

Спасителен отряд. Какво караше човек да приеме кариера, която предполага не само опасност, но и постоянно отчаяние? Всички досиета и доклади на света никога не можеха да ти разкрият движещата сила на една личност. Знаеше, че Сара е силна, умна, справяше се сама с неприятностите и имаше отлично чувство за хумор, също като неговото. Но започваше да осъзнава, че под твърдата фасада се крие нещо повече. Що за жена бе Сара Патрик?

Е, нямаше вероятност да разбере. Беше предпазлива, а той твърдо се бе установил във вражеския лагер. Какво пък! Нямаше значение. Не бе нужно да я опознава. По-добре да не го прави. Отдавна бе научил, че е опасно да се сближаваш с хора в опасни ситуации. Беше прекалено болезнено, ако ги загубиш.

Чен Ли.

Запрати мисълта обратно в мрака, където й бе мястото. Тогава беше млад и много по-неопитен. Не беше нужно настоящата ситуация да свърши като онази. Сара Патрик не бе Чен Ли.

Можеше да я опази жива.

 

 

САНТО КАМАРО

 

— Това е Сара Патрик — представи я Лоугън на Касълтън на летището. — Рон Касълтън. Работи за мен.

— Като всички нас — промърмори тя. Направи жест и Монти скочи в колата. — Приятно ми е, господин Касълтън. Това е Монти. Нямам здравни документи за него. Ще имаме ли някакви неприятности с властите?

Той зяпаше ококорен кучето.

— Какво става тук? Ако ме бяхте предупредили, можеше да…

— Няма да са необходими документи — намеси се Лоугън. — Ще влезем и излезем от страната, преди да усетят, че сме пристигнали.

— Ами ако не стане така?

— Ще се погрижа за това. — Лоугън седна на предната седалка. — Имаш ли вести от Гейлън?

— При изследователския център е. Каза, че искаш да започнете веднага.

— Прав е. — Погледна към небето, което вече се здрачаваше. — Но вероятно трябва да изчакаме до сутринта. Руджак обаждал ли се е отново?

— Не и откакто оставих парите, където ми каза. — Хвърли кос поглед към Лоугън. — Но има информатори навсякъде. Сигурно някой ни наблюдава и сега.

— Да тръгваме.

Касълтън запали колата.

— Кучето е издайник. Ще разбере, че се опитвате да откриете Басет. Има познати, които могат да проследят…

— Затова трябва да действаме бързо.

— Набавихте ли провизиите от списъка, който съставих? — попита Сара.

Касълтън се намръщи.

— Какви провизии? Не съм получил никакъв списък.

— Гейлън ги е набавил, Сара — отвърна Лоугън. — Накарах Маргарет да му се обади, докато той беше на път, и да му предаде списъка ти.

— Не ми харесва, че в случая се замесва жена. — Касълтън хвърли поглед през рамо към Сара. — Лоугън обясни ли ви колко е опасно положението? Надявам се да знаете с какво се захващате.

Тя всъщност не знаеше нищо, по дяволите.

— Благодаря ви за загрижеността, но ще се справим. — И все пак Касълтън не я успокояваше. А и жегата… Тя щеше да направи издирването два пъти по-трудно. Едва дишаше, а Монти вече пъхтеше. Посегна и го погали по главата. — Мисля, че трябва да те подстрижем, момче.

— Нямаме време — отговори Лоугън.

— Нямам предвид да го водим на фризьор. Ще го подстрижа сама. — Устните й се свиха. — Няма да го заведа в джунглата, докато не го облекча. Козината му е дълга, а не знаем колко ще отнеме това издирване.

— Ако отнеме толкова, та жегата да го притесни, значи сме загазили.

— Вече го притеснява. Ще го подстрижа.

Лоугън отвори уста да протестира, но после размисли.

— Добре, ще го уредим.

— И още как. — Погледна през прозореца. Бяха свили по неравен черен път. Растителността на джунглата пълзеше по него и го завземаше от двете страни на колата. Не само климатът бе потискащ. — Кой е този Гейлън? Друг служител ли?

Лоугън кимна.

— Нещо като наемник.

— „Нещо като“?

— Пристигнахме. — Касълтън зави и наби спирачки, за да избегне сблъсъка с мъжа, застанал насред пътя. — Дявол да го вземе! Луд ли си, Гейлън?

— По този въпрос се спори от десетилетия. — Ухили се на Лоугън. — Какво да правя с теб? Винаги закъсняваш. Вечерята е сервирана на масата.

— За малко да ме изкараш от пътя. — Касълтън угаси мотора. — Не очаквах, че ще…

— Сметнах, че няма реална опасност. Това е частна собственост, а ти си от предпазливите, Касълтън. Знаех, че ще се влачиш със скоростта на охлюв. — Отвори задната врата и подсвирна тихо, когато видя Монти на пода. — А, получателят на кучешките бисквити в раницата ми. Признавам, че съм малко разочарован. Мислех, че може да са за теб, Лоугън. Надявах се да си придобил по-авантюристични кулинарни вкусове.

Помниш ли как отказа да ядеш онези вкусни личинки в маорското селище в…

— Това е Шон Гейлън — прекъсна го Лоугън. — Сара Патрик и кучето й, Монти.

— Очарован съм. — Мъжът се усмихна и й помогна да слезе от колата. Беше около тридесет и пет, четиридесетгодишен, малко над среден ръст, със стройно и атлетично тяло. Тъмната му коса бе късо подстригана, но упорито се къдреше, а очите му бяха тъмни и непокорни като косите. Излъчваше енергия на вълни.

— Обичате ли макарони с шунка в касерол?

Британец? Имаше лек лондонски акцент.

— Да.

— Хубаво. Това имаме за вечеря. — Хвърли поглед към Монти. — Може и на теб да ти дам мъничко. Онази кучешка храна и витамините, които донесох, не ми вдъхват доверие.

— Дотук с кулинарните авантюри — промърмори Лоугън.

— Е, не знаех за дамата, но Касълтън не ми се струваше особено претенциозен. — Тръгна към едната страна на пътя. — Насам. Устроил съм лагера на известно разстояние от онези руини. Действат ми потискащо.

Погледът на Сара за пръв път се насочи към изгорелия изследователски център на неколкостотин метра напред. Бе така изпълнена с яд, тревога и възмущение, че не бе помислила в действителност за хората, живели и загинали тук. Всички тези многообещаващи животи, отнети от куршумите на атентаторите…

— Виждате ли? И на дамата й действат потискащо — каза Гейлън. — Хайде, Касълтън. Можеш да ми помогнеш с чиниите.

— Трябва да се връщам в града.

— След вечеря. Да не би да искаш да ме обидиш?

— Трябва… — Той сви рамене и последва Гейлън в шубраците.

Сара остана загледана в тях за момент. Имаше чувството, че е била пометена от някаква сила и не бе сигурна дали й харесва.

— Всичко е наред. — Лоугън я хвана за лакътя. — Няма да те отрови. Всъщност е много изтънчен готвач.

— Насред джунглата?

— Дори и насред ураган. Адаптира се към всяка ситуация.

— Не се боя, че ще ме отрови. Просто ме изненада.

— Разбирам те. — Побутна я леко към края на пътя. — И мен ме е изненадвал няколко пъти.

Явно бяха добри стари приятели.

— Личинките?

— Не ти каза, че действително изядох проклетите личинки. Притисна ме в ъгъла, тъй като иначе щях да обидя маорите.

— Какво представляваха всъщност?

— Ларви, ужасно приличат на червеи.

— Така си и мислех. — Тя се усмихна. — Струва ми се, че започвам да харесвам твоя господин Гейлън.

— Сметнах, че тази история ще го направи симпатичен в твоите очи. — Замълча за момент. — Можеш да му се довериш, Сара. Ако нещо се случи с мен, прави каквото ти каже и ще ви измъкне от тук.

Побиха я тръпки, които се опита да пренебрегне.

— Не съм свикнала да оставям друг да се грижи за мен. Какво точно върши той за теб?

— Предполагам, че можеш да го наречеш разрешител на проблеми.

— Проблеми като този?

— Това му е специалността. Така че не се притеснявай да му оставиш командването, когато нещата загрубеят.

— А ти предаваш ли му го?

— Да, по дяволите.

Изгледа го скептично.

— Не мога да си представя да се довериш на друг, освен на себе си.

— Научих се как да избирам хората си отдавна. — Усмихна се. — Иначе защо бих те преследвал?

— Не си представям как се оттегляш и ме оставяш да си върша работата свободно.

— Въпреки мнението ти за мен, не мога да се откажа от отговорността си.

— Откога познаваш Гейлън?

— От около петнадесет години. Запознах се с него, когато бях в Япония. Току-що бе изслужил и работеше за местен бизнесмен.

— И ти го нае?

— По онова време не можех да си го позволя. Опитвах се да закрепя новия си бизнес. През следващите няколко години се оказахме въвлечени в няколко проекти. После, когато започнах да се натъквам на лични проблеми, той ми помагаше да се измъкна.

„Какви лични проблеми?“, зачуди се тя. Но нямаше намерение да пита. Не искаше да знае нищо за личния му живот. Искаше просто да си свърши работата и да си върви.

— И оттогава работи все за теб?

— От време на време. — Бяха излезли на сечището, където Гейлън бе разположил лагера. За нейно удивление до огъня имаше маса с покривка и пъстър порцелан.

— Виж ти!

Гейлън вдигна поглед и се засмя.

— Майка ми винаги ми е казвала, че не бива да използваш пикника като извинение за отказ от изисканите неща в живота.

— Да не би да мислиш, че тази работа е пикник?

— Зависи как гледаш на нещата.

— Как смяташ да превозиш всичко това?

— Нямам и намерение. То е за еднократна употреба. Нима това не се отнася за всичко?

— Не.

Той повдигна вежди.

— Добре. Приятно е да срещнеш човек, който не е циник. — Внимателно сервира макароните. — Кажи ми, Лоугън, тези завъртени парченца не ти ли напомнят ларвите?

* * *

Макароните бяха отлични, а кафето, което Гейлън сервира след това, бе още по-добро.

— Съжалявам, но няма десерт. Може би следващия път. — Повдигна едната си вежда. — Касълтън, ще измиеш ли съдовете в интерес на справедливостта?

Той се изправи.

— Трябва да се връщам в града и да уредя последните детайли по преместването на хората ни от болницата. Благодаря за яденето. Наистина беше вкусно.

Гейлън се намръщи.

— С похвали не се мият чинии.

Лоугън също стана.

— Ще те изпратя до колата. Искам да направиш нещо за мен.

— Разбира се. — Касълтън се обърна към Сара. — Пазете се. Успех.

— Благодаря.

Наблюдаваше ги как се отдалечават през поляната и навлизат сред дърветата, после се изправи и започна да отсервира чиниите.

— Седни и пийни още една чаша кафе — предложи Гейлън. — Просто се шегувах.

— А аз не. Така е справедливо.

— Вярно. Но ти трябва да подстрижеш кучето. — Кимна към Монти. — Доста работа ще падне при всичката тази златиста козина. Искам да се наспиш тази нощ.

— Няма да ми отнеме толкова много време. Монти е много послушен.

— Подстрижи кучето — заяви твърдо той и взе чиниите от ръцете й. — Може да счупиш финия ми порцелан.

— Това е пластмаса.

— О, значи забеляза? В каталога се кълняха, че никой не би могъл да направи разлика.

— Подвели са те, Гейлън — усмихна се тя.

— Все така става. Да ти донеса ли ножицата? В раницата е, заедно с другите ти провизии.

Нямаше да спечели спора. Въпреки непринуденото му държане, очевидно имаше желязна воля.

— Сама ще си ги взема.

— Доста дълъг списък си дала на Лоугън.

Тя коленичи и зарови в раницата.

— Наложи се да тръгна без екипировка. Набави ли всичката вода? Не мога да позволя Монти да се разболее.

— Значи водата е за него?

— Повечето. Мога да мина и с по-малко от него. — Седна до кучето. — Хайде, момче. Да махнем тази козина от теб.

Той въздъхна и легна по корем.

Гейлън се засмя.

— Права си, послушен е. Добро куче.

— Имаш ли някакви любимци?

Той поклати глава.

— Твърде много се местя. Едно време имах папагал, но го подарих. Беше агресивен, а самолюбието ми не можеше да го понесе. Виж, твоят Монти никога не би проявил агресия.

— Не разчитай на това.

— Е, не в буквален смисъл. Може и да вдигне крак на нещо, което не бива.

Тя кимна.

— Винаги показва недоволството си.

— Но явно сте добри другари. Откога го имаш?

— От четири години. Беше на една, когато го видях в школата на ATF. — Усмихна се при спомена. — Току-що бе пропаднал в училището за кучета водачи и те го бяха взели.

— „Пропаднал“?

— Не защото не е достатъчно умен — защити го Сара. — Просто се разсейвал, а това може да е опасно.

— Липса на концентрация?

— Заради носа му. Беше още малко кутре, а обонянието му бе може би най-силното, на което се бяха натъквали. А след като непрекъснато го засипват различни миризми, естествено е да се разсее.

Той вдигна ръце.

— Не исках да обидя кучето ти. Много уважавам тези животни. Виждал съм как работят при бойни условия и бих предпочел да имам такъв партньор, отколкото някой двукрак.

— Съжалявам. Прекалих. Обърни се, Монти. — Започна да стриже корема му. — Имаш акцент. Англичанин ли си?

— Роден съм и съм израсъл в Ливърпул.

— Лоугън каза, че сте се срещнали в Япония преди години.

Той кимна.

— Тогава и двамата бяхме млади и зелени. Е, по-млади и зелени. Бях твърд като камък, а и той не беше особено мекушав; дори преди Чен Ли да почине.

— Чен Ли?

— Съпругата му. Почина от левкемия няколко години след като се запознах с него. Смъртта й не бе лека и на Лоугън също не му беше лесно. Беше луд по нея.

Лични проблеми. Да, това би трябвало да се нарече личен проблем. Прииска й се да не бе задала въпроса, довел до това откровение. Значи бе преживял трагедия. Животът бе пълен с удари. Нямаше да изпитва съчувствие към него, по дяволите!

— Сигурна съм, че е успял да го превъзмогне.

— О, да, успя. — Гейлън приключи с миенето на последната чиния. — За известно време това го подлуди, но после белезите зараснаха и се оправи. Около година се щурахме из Пасифика, преди да се върне в Токио.

— Тогава ли си го накарал да яде ларвите?

Той се усмихна.

— Не, беше по-късно. След като болката се попритъпи. Щеше да ми счупи врата, ако се бях опитал да го направя в годината след смъртта на Чен Ли. — Погледна Монти възхитено. — Прилича на голяма жълта мечка без всичката тази козина.

— Поне така ще му е по-хладно. — Седна на пети и започна да събира остриганата козина от земята.

Чудя се къде ли е Лоугън. Забави се повече, отколкото очаквах.

— Може да е отишъл до развалините, след като е изпратил Касълтън. — Той се намръщи. — Неприятна работа. Сигурно са били лесна мишена за Руджак.

Сара потръпна.

— Защо би отишъл там?

— Може и да не е. Но бих се обзаложил. Лоугън изпитва огромна вина за случилото се тук. Вероятно се опитва да го проумее.

— Не ми се струва толкова чувствителен.

— Защото не искаш да го възприемеш като такъв, нали? — Изтри ръцете си в една кърпа. — Няма значение. Отегчих се от този дълбокомислен разговор. Накърнява повърхностната ми натура. Нужно ми е малко безсмислено забавление, преди да си легна. Играеш ли покер?

* * *

— Защо поиска да дойдем тук? — Касълтън преглътна с усилие, докато се взираше в обгорелите руини наоколо. — Господи, трудно ми е. Нищо няма да открием. Казах ти, че съм взел всяко късче информация, което не бе унищожено. Не съм те подвел, Лоугън.

— Вярвам ти. Зная колко си усърден. — Коленичи и вдигна обгоряла дървена кутия, без да поглежда към него. — Какво, мислиш, е имало вътре?

— Не зная. Може би компютърни дискове.

Лоугън помълча за миг.

— Четирима мъртви. Карл Дженкинс, Бети Кренски, Дороти Дезмънд, Боб Симс. Знаеш ли, че Бети се опитваше да осинови бебе, болно от СПИН, от едно сиропиталище в Южна Африка?

— Да, но не предполагах, че и ти знаеш.

— Помоли ме за помощ. Каза, че някой трябва да се погрижи за тези деца. Опитах се да я разубедя. Да поемеш отговорността за такова дете, е страшна тежест.

— Но си се съгласил да й помогнеш?

— Хората трябва сами да взимат решение. Може да им повлияем, но не и да им диктуваме какво да правят. Казах й, че ако още държи да го направи, в края на годината ще й съдействам.

— Иска ми се да бе дошла при мен. Мое задължение бе да се грижа за личните проблеми на служителите.

— Да не мислиш, че когато те наех, съм престанал да нося отговорността за хората, които изпратих тук?

— Ти си зает човек.

— Не чак толкова. За мен това бе много необикновен проект. Чел съм досиетата на всеки един от тях, когато ги нае, и мога да цитирам пасажи от месечните ти доклади. Не съм срещал никого от тях, но все едно че ги познавах.

— Всички те бяха добри хора. Никой не знае това по-добре от мен. — Касълтън направи пауза. — Не искам да проявявам липса на съчувствие, но трябва да тръгвам. Не мога да сторя нищо за убитите, но мога да преместя ранените в болница в Щатите.

— Да, зная. Бързаш. — Изправи се. — А и идването тук сигурно те разстройва.

— Защо дойдохме? — повтори Касълтън.

— Сметнах го за подобаващо. Гейлън казва, че нямам чувство за протокол, но не е съвсем вярно. Не и когато се отнася до тази работа.

— Каква работа? Какво искаш да направя, Лоугън?

— Просто умри! — Завъртя се и стовари юмрук под носа на Касълтън, като строши костите и ги заби в мозъка му.