Айрис Йохансен
Издирването (11)

Десета глава

— Нещо става — каза Бони. — Не ми харесва, мамо.

Ийв отмести очи от черепа, върху който работеше, за да хвърли поглед през стаята. Момиченцето се бе свило в единия край на дивана. Бе облечено в дънки и тениска, както винаги, когато се появяваше пред нея, а червената му, буйна къдрава коса и сияещото й изражение преливаха от живот. Сърцето на Ийв подскочи от радост.

Бързо погледна обратно към черепа.

— Е, здравей. Чудех се дали ще те видя отново. — Смени етикета на черепа. — Исках да кажа дали ще те сънувам отново.

Бони се изкиска.

— Разбира се, че това имаш предвид. Никога не се предаваш, мамо. Но някой ден ще признаеш, че аз съм тази, която казвам, че съм. Почти стигна.

— До смешната ферма ли? Не, благодаря.

— Знаеш, че не си луда. Къде са Джо и Джейн?

— Отидоха на дневна прожекция в града. Джейн искаше да гледа някакъв нов филм с Мат Деймън. Имах работа, затова не съм с тях. — Направи пауза. — Но трябва да ми се е приспало и да съм полегнала да подремна на дивана. Иначе не би била тук.

Бони се ухили.

— Не е ли страхотно колко много работа си свършила по този череп, докато си спала дълбоко?

— Млъкни, джереме такова. Не ме е грижа какво казваш. Не си призрак, само плод на въображението ми. Аз те създадох и веднага щом престана да се нуждая от теб, ще изчезнеш. Вече съм на път. Не си се появявала от месеци. — Не отместваше очи от черепа. — Мислех, че когато Сара откри тялото ти и те доведохме у дома, може би ще продължиш нататък.

— И това те правеше щастлива?

— Да, разбира се. — Притвори очи. — Не, лъжа. Липсваше ми, миличко.

— И ти на мен.

Прочисти гърлото си.

— Тогава защо не идваше да ме видиш?

— Беше много объркана спрямо мен. Уж си умна жена, а понякога не разсъждаваш трезво. Реших да стоя настрана, докато ти и Джейн изгладите всичко.

— Колко дипломатично от твоя страна.

— Искам всичко да е наред при теб, мамо. Бих странила по-дълго, но се притесних. — Замълча за момент. — Нещо ще се случи.

— И преди си го казвала.

— Защото е вярно. Нещо лошо.

— И трябва да ти вярвам? — Ръката й трепереше, докато поставяше друг… — С Джо? Джейн?

— Не мисля. Може би. Знаеш, че не мога да предвидя бъдещето. Просто получавам мимолетни впечатления или чувства.

— Странен призрак си ти. Първо ме развълнуваш, а после ми разправяш, че не знаеш подробностите.

— Сара…

— Какво?

— Сара е обгърната от мрак. Смърт. Толкова много смърт.

— Току-що се върна от Барат. Там се е натъкнала на доста загинали.

Бони поклати глава.

— Нещо ще се случи.

— Тогава иди да навестиш сънищата й.

— Мамо!

— Какво да направя? Да й кажа, че дъщеря ми, която току-що погребахме, се тревожи за нея?

Бони прехапа долната си устна.

— Не става дума само за нея. Мракът трябва да е близо до теб, иначе не бих могла да го почувствам. — Повдигна глава заслушана. — Трябва да вървя. Чувам колата на Джо.

— А аз не. — Ийв изтри ръце в една кърпа и се приближи до прозореца. Колата на Джо тъкмо вземаше далечния завой по пътя. — Как го правиш?

— Има си някои предимства да си призрак. Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, скъпа. — Извърна глава. — Но понякога си много… — Ъгълът на дивана беше празен. Нямаше го дребното телце, облечено в дънки, нямаше го умното палаво личице. Нямаше я Бони.

 

 

Ийв затвори очи, обзета от разочарование. Повечето пъти сънищата с Бони й носеха усещане за покой, но този път изпитваше натрапчиво безпокойство. Защо?

„Нещо ще се случи.

Мрак“.

А смяташе, че е загърбила мрака. Последните няколко месеца с Джо бяха изпълнени с радост и светлина. Единственият облак бе отношението на Джейн, а беше сигурна, че то може да се поправи. Ако ги грозеше някаква опасност, не би повярвала, че съдбата би я допуснала.

Подсвиркваше си в тъмнината. Когато убиха Бони, разбра, че в света не съществува справедливост. Оставаше й само да се държи за хората, които обича, и да се надява.

Джо паркира до къщата и двамата с Джейн слязоха от колата. Смееха се и Ийв изведнъж се почувства по-добре. Тръгна към входната врата да ги посрещне. Нямаше да позволи на въображението си да я потиска или плаши. Бони не бе призрак, а сън. Не притежаваше силата да предвижда надвисналите неприятности. Сара бе в пълна безопасност и никакъв мрак не обвиваше Ийв или някой от любимите й хора.

* * *

Мракът се спускаше, но Руджак все още виждаше нетърпеливото, любещо изражение на лицето на Ийв Дънкън, докато тя прекосяваше верандата към Джо Куин и детето. То му подсказваше всичко, което му бе нужно да узнае. Изглежда, връзката й с Лоугън вече е минало. Дънкън си имаше нов мъж, а Лоугън не бе от онези, които биха свирили втора цигулка.

Твърде жалко.

Свали бинокъла и се обърна към Дугън.

— Пали двигателя. Вече можем да си вървим. — Облегна се на седалката си, докато Дугън направляваше моторницата през езерото.

Проучването на Лоугън го бе осведомило, че връзката му с Ийв е приключила, но искаше да се увери лично. Би било чудесно да убие жената, която врагът му обича. И все пак, можеше да се върне отново на Ийв Дънкън, ако на хоризонта не се появеше нещо по-интересно.

Пръстите му докоснаха гребена от слонова кост и нефрит, който бе пуснал в джоба си, когато напускаше хотела същата сутрин. Мислеше си, че може би…

„Не още, Чен Ли“.

Щеше да се радва да се отърве от гребена. Той бе един от последните му подаръци за нея, навяващ горчиви спомени.

* * *

— Не бива да ми подаряваш тази прекрасна вещ. — Докато Чен Ли говореше, пръстът й нежно се плъзгаше по зъбите на гребена от пожълтяла слонова кост. — Прекалено скъпа е. Джон никога не се противи, но мисля, че се чувства зле, задето не може да ми прави такива подаръци.

— Лоугън не е такъв егоист. Харесва ти, нали?

— Прекрасен е. — Върна му го с нежелание. — Но чувствата на Джон са по-важни. Нали разбираш, Мартин?

Раздираше се от ярост. Извърна се, за да не го забележи тя.

— Естествено, че разбирам. — Приближи се до сандъчето, където Чен Ли държеше скъпоценностите си. — Но гребенът е твой. Да го сложим на дъното на ковчежето и да не го споменаваме пред Лоугън, а? Вероятно дори няма да забележи.

— П-предполагам, че може.

— Сигурен съм. — Затвори сандъчето и й се усмихна. — В края на краищата, той би желал да получиш онова, което те прави щастлива.

— Не вещите ме правят щастлива, Мартин, а Джон.

— Добре. И аз това искам.

А също и да види съперника си мъртъв.

* * *

Следващата седмица тя бе отишла на лекар, който й бе поставил диагнозата — левкемия. Чувстваше се измамен след всичките тези години.

Измамен от Лоугън.

* * *

— Ще се връщаме ли? — попита Дугън.

— Може би. Но не веднага.

— Накъде отиваме? — поиска да знае отново той. — Сакраменто ли? Додсуърт?

— Търпение — отвърна Руджак.

Но Дугън не притежаваше подобно качество, в много отношения приличаше на дете.

— Додсуърт? — настоя той.

— После. Първо имаме други задачи. Дълго чаках Лоугън. Винаги съм смятал, че очакването може да е по-приятно от самото действие.

— Но само за теб — отвърна кисело подчиненият му. — На мен ми се струва, че всичките неприятности, през които минахме във Финикс, бяха загуба на време.

Наистина бе невероятно тъп, помисли си удивено Руджак. А глупостта бе опасна. Вече бе решил, че Дугън няма да надживее взрива, който така нетърпеливо искаше да подготви.

Но това тепърва предстоеше, а не бе извлякъл цялата възможна полза от него. Затова трябваше да го успокоява, да не му разкрива презрението си. Да свири на подходящите струни. А при Дугън това бяха самолюбието и самонадеяността.

— Зная, че за деен човек като теб е трудно да се сдържа — започна меко той. — Това е едно от качествата, на които се възхищавам у теб. Но нека опитаме по моя начин. Мисля, че ще бъдеш изненадан.

Наблюдаваше как думите му въздействат на Дугън.

Накрая мъжът сви рамене.

— Щом така искаш. Смятам, че ще те последвам.

— Благодаря ти. — Руджак се усмихна ослепително. — Обещавам ти, че тази работа ще бъде лебедовата песен на живота ти.

* * *

Ийв се обади на Сара в девет и половина същата вечер.

— Всичко наред ли е? — попита Сара. — Как е Джейн?

— Не много по-добре. Макар че никога не би разбрала, ако не я познаваш. Мълчалива е.

— Ами ти?

— Добре съм. Знаех си, че ще се тревожиш, затова си помислих да ти звънна.

— Предложението все още важи. В момента имам някои проблеми, но трябва скоро да се разрешат и с удоволствие бих взела Джейн за известно време.

— Нали сме семейство. Ще се справим.

Сара поклати глава.

— Толкова си упорита. Не е престъпление да поискаш помощ от приятел.

— Ще се справим. Как е Монти?

— Влюбен е във вълчица.

— Какво?

— Не питай. — Но й хрумна идея. — Маги, вълчицата, си счупи крака и имам нужда от помощ в грижите за нея. Джейн е много добра с животните.

Ийв се засмя.

— И затова трябва да я изпратя на помощ? Само ти би сметнала едно ранено животно за основателна причина да изпратиш едно дете в бърлогата на вълка.

— Хей, това си е моята бърлога. Вълчицата е само на гости.

— Не става.

— На Джейн би й харесало страшно много. Маги не е лесна, но си има характер. Като се замисля, малко ми напомня на Джейн.

— Нима?

— Виждам, че не си убедена. Помисли си и ми се обади.

— Сама си се грижи за вълка. — Ийв се поколеба. — Как вървят нещата при теб? Какви проблеми имаш? Като изключим вълчицата.

— Не ти ли стига това?

— Увърташ.

— Може би малко. — Погледна Лоугън, седнал на стола си в другия край на стаята. — Но каквито и да са грижите ми, не са непреодолими. След седмица ще ти се обадя и ще видя дали си променила решението си за гостуването на Джейн. Маги наистина ще й хареса.

— Тъкмо от това се боя. Само това ми липсва — да й разбием сърцето при раздялата с проклетата ти вълчица. — Последва нова пауза. — Сигурна ли си, че всичко е под контрол? Напоследък се притеснявам за теб.

— Защо, за бога?

— Не зная. Просто имам чувството…

— Ти си луда. На мен никога нищо не ми се случва. Или пък винаги успявам да го преодолея.

— Да, разбира се. Е, явно няма да ми кажеш. Но ако следващата седмица не ми се обадиш, аз ще го направя. Погали Монти от мен. — Затвори.

— Опита се да се откажеш от услугите ми — каза Лоугън, когато Сара се извърна от телефона. — А си мислех, че се справям доста добре с Маги.

— И ти ставаш. — Седна на дивана срещу него. — Но Ийв ще бъде по-добре, ако Джейн дойде тук.

— Значи ме изхвърляш. Идеята не е добра. Не и в момента.

— Ако се отървеш от Руджак, бих могла да продължа живота си.

— Опитвам се. Първо трябва да го намеря. — Погледът му се съсредоточи върху лицето й. — Гостуването ми тук не беше чак толкова лошо, нали?

— Не. — Сара извърна очи. — Но е време да приключи.

— Защо сега?

Сигурна ли си, че всичко при теб е под контрол?

Странно, че Ийв й зададе този въпрос. За пръв път от години имаше чувството, че е загубила контрол. Дявол да го вземе, през последните два дни бе правила всичко възможно да се занимава с нещо само за да избегне Лоугън.

— Защо сега? — повтори той.

Изправи се.

— Смятам да нагледам Маги и после да си лягам.

— Няма ли да ми кажеш защо се обади Ийв?

— Каза, че се притеснявала за мен.

— А ти й отвърна, че нищо не може да те сломи.

— Ако ще подслушваш, прави го както трябва. Много неща могат да ме сломят, просто обикновено успявам да ги превъзмогна.

— Поправям си грешката. Защо била притеснена?

— Без конкретна причина. Не знае нищо за Руджак или че си тук. Вероятно отношенията с Джейн са опънали нервите й.

— Може би. — Замисли се. — Но не й е присъщо. Преживяла е твърде много, за да остави тревогите да я връхлитат една през друга.

— Сигурно знаеш. — Тръгна към верандата. — След като си живял с нея цяла година. Не се притеснявай за Ийв. Грижите за нея сега се падат на Джо.

— За бога, не се притеснявам за Ийв!

Рязката нотка в тона му я стресна и тя го погледна.

Издържа погледа й със съсредоточеност, която спря дъха й.

— Тревожа се за теб. Толкова ли е трудно да повярваш?

Сара вдиша дълбоко, за да освободи внезапното стягане около гърдите си.

— Да. Не зная… искам да кажа… естествено би бил загрижен за нея.

— Естествено.

— Грижа те е за нея.

— Разбира се. Но това не означава, че не мога да изпитвам нищо към… Къде отиваш, по дяволите?

— Нали ти казах, лягам си.

— Погледни ме!

Не искаше да го поглежда. Изпитваше същата безумна възбуда като в деня, когато Мадън бе дошъл.

— Не искам да разговаряме повече. Лека нощ.

— Тогава не говори. Слушай. — Бе станал от стола си и стоеше пред нея. — Знаеш какво искаме и двамата. Ако отказваш да го приемеш, няма да те принуждавам. Не намесвай Ийв между нас. Тя няма нищо общо.

Не я докосваше, но беше толкова близо, че усещате топлината на тялото му. Чувстваше се замаяна, изтръпнала… Искаше да пристъпи към него. Беше толкова едър. Какво ли би било усещането за тялото му до нейното? В следващия миг узна.

Той си пое рязко дъх и се стегна.

— Какво правиш?

Не беше сигурна. Действието й бе напълно инстинктивно.

— Не зная. Исках… Мисля, че сгреших.

— По-добре решавай бързо. Ще броя до пет.

Как би могла да вземе решение, когато бе така замаяна, че не можеше да свърже две мисли?

— Вероятно не трябва да се случва. Изобщо не сме подходящи един за друг.

— Подходящи сме и още как! — Ръцете му се спуснаха към ханша й и я притисна към себе си, търкайки и люлеейки я с котешки движения. — Не може да си по-подходяща от това!

Тя прехапа долната си устна, залята от вълна на истинска страст.

— Ще се опиташ да ме контролираш. Ти си манипулатор. Обичаш нещата да стават на твоята.

Целуна я.

— Това не се ли отнася за всички? Но съм готов да преговарям, а и имам достатъчно разум, за да не заставам между теб и безценната ти работа.

— Ами Тайван? Има неща, които трябва да свърша сама и ти би…

Целуна я отново.

— Обещавам.

— Каза… че ще броиш… до пет.

— Броих. Вътрешния ми часовник. — Отстъпи назад и хвана ръката й, дърпайки я към спалнята. — А той все още тиктака. Господи, как тиктака! Искаш ли да го чуеш? — Постави дланта й върху сърцето си. — Ако ще отказваш, най-добре го направи веднага.

Сара чувстваше бързото биене на сърцето му под ръката си. С всеки удар изпращаше вълни към нея. То изпълваше тялото й, стаята, света.

— Ще бъде хубаво. Не го ли усещаш? Не го ли…

— Замълчи — прекъсна го развълнувано тя. — Няма да ти откажа. Как бих могла, дявол да го вземе? — Последва го на леглото и покри устата му със своята.

* * *

— Наистина трябва да отида да нагледам Маги. — Сара се прозя и се сгуши по-близо до голото тяло на Лоугън. — Трябваше да го сторя преди няколко часа.

— Беше заета. — Целуна я леко по челото. — И ще си заета отново след около… две минути.

Сара се изкиска.

— Пак ли вътрешният ти часовник?

— И още как. Здраво е навит и е готов да изскочи.

Отблъсна го с нежелание и седна.

— Маги.

— Аз ще отида. — Измъкна се от леглото. — Ти стой тук. Не мисля, че имаш много опит в балансирането на работата и удоволствията. Не бих искал тежестите да те повлекат в грешната посока.

Почувства вълна на възбуда, докато го наблюдаваше как прекосява стаята гол. Първия път, когато го видя, си бе помислила, че е красив като пума. Беше мускулест, едър, силен, здрав и се чувстваше толкова у дома си в спалнята й, колкото и в джунглата.

Беше я помел с първичната си еротика и динамична енергия, напълно я бе изненадал. Очакваше сексът с него да е горещ и завладяващ и се оказа такъв. Но беше и забавен. Дори и да бе завладяна, то бе от собствената й сексуалност. Лоугън не се бе опитал да доминира над нея. Водеше я, предлагаше, изкушаваше.

Но не беше ли това върхът на властта и манипулацията? Да прелъстяваш, бе хиляди пъти по-умно, отколкото да принуждаващ, а Лоугън бе най-прелъстителният мъж, когото бе срещала.

Да върви по дяволите! Не искаше да анализира случилото се. Беше секс, а не мозъчна хирургия. Наслади се на своето и на неговото тяло и толкова. Нищо лошо не бе сторено.

— Маги е добре. — Връщаше се при нея. — Смених превръзката й.

— Много си бърз. Обикновено ми отнема повече време.

— Имах стимул. — Седна на края на леглото. — Офейках.

Сара се намести по-близо.

— Монти добре ли е?

— Ако наричаш прехласването по Маги „добре“. Не съм виждал по-влюбено животно. Направо го върти на пръста си.

— Тя трябва да внимава. За нея обвързването е завинаги. Не че я защитавам. Горкият Монти е… Какво е станало с ръката ти?

— Нищо особено. — Сведе очи към лявата си ръка. — Маги ме ухапа леко. Едва ме одраска. — Постави ръката си на гърдите й. — Не е виновна тя. Прекалено много бързах.

Усети как я обзема желание.

— Върви да се измиеш и да си сложиш антисептик.

— По-късно. — Премести се върху нея и разтвори краката й. — Часовникът тиктака.

— Веднага. — Отблъсна го. — Няма нищо. Аз ще го направя. Не искам да ме изцапаш цялата с кръв.

— Много мило.

Изправи се и забързано прекоси стаята.

— Не си падам по извращенията. Е, може би мъничко, но кръвта не ме възбужда.

— Казваш нещо подобно, а после очакваш да бъда търпелив и да спазвам…

— Тихо. — Върна се след миг с медицинската си чанта. — Ще отнеме само минутка.

Гледаше приведената й глава, докато почистваше раната със спирт.

— Не е необходимо. Мисля, че само се опитваш да ме измъчваш.

— Възможно е. Но не е ли честно просто да си разменим местата? И ти се погрижи за ръката ми, след като цапардосах Мадън.

— Но не беше във формата, в която съм аз сега.

— Напротив, бях. Не веднага, но беше ядосан и усетих… — Вдигна поглед. — Онова, което той каза, те възбуди. Гледаше ме и разбрах, че мислиш за нещата, които би искал да направиш с мен. И тогава и аз започнах да си мисля за тях и също се възбудих.

— Мадън нямаше нищо общо с това.

— Разбира се, че имаше. — Отново сведе очи и започна да нанася антисептик по драскотината. — Той ме нарече животно. Бях ли достатъчно животинска за теб, Лоугън?

— Беше направо прекрасна — отвърна рязко той. Повдигна главата й, така че да може да го гледа в очите. — Исках да убия Мадън, когато те нарече с тези думи, но няма нищо лошо в това да си животно. Не и ако си толкова чиста, смела и красива, каквато си ти. А може би Мадън бе катализаторът, но това щеше да се случи и без друго. Спомняш ли си? — подразни я той. — Мъжки работи. Какво друго можеш да очакваш от мъж, който мисли за секс на всеки десет минути.

— Осем минути — отвърна развълнувано тя. — След тази вечер смятам, че списанието е право.

— Тази вечер не беше показателна. — Издърпа я обратно в леглото. — За какво очакваш да мисля, след като правя любов с теб?

Тя извърна поглед.

— Угаси светлината.

— Обичам да те гледам.

Сара също обичаше да го гледа.

— Загаси я.

Лоугън изпълни молбата й и я привлече в прегръдките си.

— Ако не ти е харесвало, защо не ми каза по-рано?

Харесваше й. Просто бе по-лесно някои неща да се казват на тъмно.

— Каза, че правиш любов с мен. Но не правиш любов, а секс. И двамата го знаем. Не е нужно да се преструваш, че е нещо повече.

— О, така ли?

— Най-добре да не смесваме понятията. Зная, че не ме обичаш повече, отколкото аз теб. Ние сме като огън и вода.

Усети как мускулите му се стягат.

— Разбирам.

— Не съм като Ийв.

— Не, не си.

— И съм сигурна, че не приличам на Чен Ли.

— Ни най-малко.

— Така че сексът е достатъчен. — Притисна лице към рамото му. — На мен… ми харесва. Харесвам те. Мислех си… че бих искала да продължи известно време. Но не може, ако не сме откровени един с друг.

— Е, ти си достатъчно откровена. — Замълча за момент. — Кажи ми, казвала ли си някога на Мадън, че го обичаш?

— Какво значение…

— Казвала ли си му?

— Да.

— А на някой друг?

— Не.

— Този кучи син наистина те е изиграл, нали? — Притисна главата й към рамото си. — Няма значение. Достатъчно говорихме за Мадън тази вечер, та да ми държи до края на живота. Просто исках да си изясня картинката.

— Не може да си мислиш, че се топя от мъка по това копеле.

— В никакъв случай. Не си наранена. Аз нося целия товар. Нали? — Не изчака отговора й. Устата му покри нейната и той се намести отгоре й. — А сега млъкни и хайде да правим секс. Обещавам да не те любя. Не бих желал да сметнеш, че съм нечестен.

Сара разбра, че е ядосан. Този път бе по-грубо, по-дълбоко, по-силно и въпреки това откри, че откликва със страст, дори по-силна от преди. Продължи дълго време, преди той да се срине върху нея.

Гърдите му се повдигаха учестено в опит да си поеме въздух.

— Не е ли чист късмет, че е просто секс? Направо можеше да ме убие, ако беше нещо по-сериозно.