Айрис Йохансен
Издирването (17)

Шестнадесета глава

20:20

 

Оставаше само още един заряд.

Дугън внимателно постави пластичния взрив високо в цепнатината в колоната, където нямаше да се вижда.

А сега да слезе.

Да се махне.

И да наблюдава как проклетото място избухва.

 

 

22:05

 

— Какво точно да споделя с теб? — попита Сара, докато двамата с Гейлън гледаха как Лоугън чете бележката. Всички щори в залата за конференции на първия етаж бяха спуснати, а Монти лежеше на няколко крачки от господарката си. — Огледалото на Чен Ли ли е?

— Вероятно. Но никога не съм го виждал. Сестрите ми казаха, че Руджак носел някаква кутия, когато отишъл в болничната й стая и я убил.

— И какво означава това?

— Ако това е последният му подарък за нея, значи става нетърпелив. Иска да сложи край на всичко това. — Ръката му се стегна около предмета. — Слава богу. Аз също.

И Сара го искаше, но едновременно с това мисълта я плашеше.

— Тогава Додсуърт…

Телефонът на Лоугън звънна. Той изслуша събеседника си.

— Ясно. Разбирам. — Затвори и се обърна към Гейлън. — Руджак ще действа. Опразнете сградата. Колко души работят тази вечер?

— Дванадесет.

— Изведете ги от тук. После кажи на хората си да обиколят и също да се измъкват.

— Тръгвам. — Гейлън излезе през вратата тичешком.

— Да се обадя ли на отряда по експлозивите и на ATF? — попита Сара.

— Той ще го направи. — Докосна я по бузата. — Няма нищо, Сара. Сградата ще бъде разчистена, преди да се случи нещо. Разполагаме с малко време.

— Откъде знаеш? Това ли ти каза Руджак по телефона? Тогава можеш да очакваш лъжецът му с лъжец да я взриви в следващите няколко минути.

— Планирал го е твърде дълго. Няма по-методичен човек. Действа стъпка по стъпка. Имай ми доверие. Никой няма да пострада.

— Как да ти се доверя, когато никога нищо не ми казваш? Защо не ми спомена за думите на Руджак, че гребенът не е за мен?

— А защо да те тревожа? Моето притеснение бе достатъчно и за двама ни.

— Има ли и други неща, които не си ми признал?

Не й отговори.

— Откакто те срещнах, се боря с тайните ти.

— Не ми причинявай това, Сара.

— Защо не? Важно е. Вечно се правиш на голям и силен герой. Е, писна ми. Какво ще кажеш да споделяш с мен? И да се отнасяш с мен като с партньор? Не съм крехка като Чен Ли. Не е нужно да се грижиш за…

— Млъкни. — Сграбчи я за раменете и я разтърси. — Не ми хвърляй Чен Ли в лицето.

— Не е нужно да го правя. Мили боже, Руджак се грижи никой от нас да не я забрави.

— Чуй ме. — Взря се право в очите й. — Вече не съм онзи, който се ожени за Чен Ли, но съм й благодарен за онова, което ми даде.

— Зная. С нея сте били…

— По дяволите, млъкни. Нищо не знаеш. Обичам те. Искам да прекарам живота си с теб. Никога не съм изпитвал подобни чувства към друга и няма да позволя да ти се случи нищо. — Целуна я силно. — И ще се грижа за теб, независимо дали ти харесва или не. Излез заедно с охраната.

Гледаше го замаяно как се отдалечава от нея.

— Няма! — извика след него. — Руджак ме иска тук. Може и да не дойде, ако си тръгна.

Лоугън излезе през вратата, без да се обръща.

Сара нямаше намерение да си тръгва, но не разполагаше с време да спори. В сградата имаше хора, които трябваше да измъкне.

— Хайде, Монти. Да изведем всички оттук. — Кучето я последва, докато вървеше бързо към лабораторията на приземния етаж, където работеше Кевин Джейнъс.

Безпокойството й растеше. Цялата ситуация бе като пъзел, в който липсват основните парчета. Не трябваше да става така. Не й миришеше както трябва.

Звучиш ми като Монти при издирване.

Следвай инстинктите си.

Нямаше избор. Не й оставаше време за друго, освен да се подчини на инстинкта си. „Добре, пропъди безпокойството! Но се опитай да уловиш конуса, да откриеш източника“.

Преди да е твърде късно.

 

 

22:35

 

Сградата се опразваше. Паркингът бе почти безлюден.

— Не биваше да им изпращаш предупреждението — каза Дугън на Руджак, докато седяха в колата и чакаха. — Разпръскват се като изплашени мишки.

— А ти предпочиташ да се хващаха в капана ли? — Руджак свали бинокъла. — Искам да пусна неколцина от по-маловажните. Важните мишки са вътре, Дугън. Къде постави взрива?

— Където ми нареди. В подземната лаборатория. Канализационните тръби бяха точно където сочеше планът. Влязох и излязох за петнадесет минути. Но трябваше да ми позволиш да свържа динамита с часовников механизъм. Би било много по-сигурно.

— Не искам да е сигурно. Искам да съм там и да гледам лицето му, когато му съобщя какво следва. — Усмихна се. — Можеш да го разбереш. И на теб самия ти доставя удоволствие да натискаш спусъка.

— Но не и когато седя върху купчина експлозиви.

— Но нали каза, че няма проблем да се измъкна по канализационните тръби. Влизам и излизам за петнадесет минути.

Дугън кимна.

— И си сложил дистанционното в багажника? Би ли ми го подал?

— Разбира се. — Излезе от колата, а когато се върна, подаде на Руджак ключа. — Страшно е сладък. И съм се погрижил да не се задейства лесно. Не исках да се самовзривиш случайно.

— Благодаря ти за загрижеността, Дугън. — Бавно стана от шофьорското място. — Но наистина не искам да се тревожиш за мен повече.

Застреля го в главата.

 

 

23:10

 

Мрак.

Лоугън спря на вратата напрегнат. Знаеше какво го чака в тъмнината напред. Когато очите му се приспособяха към мрака, щеше да може да види Руджак. Почти усещаше вълните омраза, бомбардиращи го от вътрешността на помещението.

Но словесната заплаха не дойде от тъмнината, а иззад него.

— Продължавай! — Дулото на пистолет внезапно се притисна в гърба му. — Мърдай, Лоугън!

 

 

23:45

 

Четири лаборатории бяха разчистени. Оставаха още три.

Сара и Монти забързаха надолу по коридора.

Хората на Гейлън вече бяха евакуирали седем учени от лабораторията на втория етаж, докато с Монти стигнат до там. Сега оставаха само Хилда Рукър и Том Басет на третия етаж.

Натъкна се на Хилда Рукър на стълбите. Сивокосата жена носеше кашон с папки.

— Зная. Казаха ми да се махам и ще го направя след две минути.

— Забавили сте се, за да вземете тези папки?

— Да не мислите, че искам целият ми труд да хвръкне във въздуха?

Лоугън бе прав. Тези хора бяха също толкова посветени на проекта, както и той.

— Къде е Басет?

— Точно след мен. Току-що се върна в лабораторията и му казах за евакуацията. Тъпчеше компютърни дискове в куфарчето си, когато тръгвах.

— И вероятно хвърля папки в кашони като вас. Най-добре да го измъквам от там веднага. — Продължи нагоре по стълбите.

Щеше да изведе Басет и тогава…

Да изведе Басет.

Да спаси Басет.

Закова се на място.

Мили боже!

Телефонът й иззвъня тъкмо когато тръгваше отново нагоре.

— Махай се оттам, Сара! — каза Гейлън веднага щом тя вдигна.

— По дяволите, Гейлън. И двамата с Лоугън сте знаели, нали?

Последва тишина, а после и думите:

— Махай се оттам, Сара!

— Върви по дяволите! — Затвори и взе остатъка от стъпалата по две наведнъж, следвана от Монти.

Да спаси Басет.

Да го държи в безопасност.

— Басет!

Той излезе от лабораторията, носейки куфарче.

— Сара, точно щях да ти се обаждам. Натъкнах се на Лоугън преди няколко минути и той ми каза да ти предам, че иска да дойдеш с мен… — Млъкна, щом видя изражението й. — Виждам. Няма да е толкова лесно, колкото си мислех, нали? Много си умна. Боях се, че може да се досетиш. Твърде жалко, че наистина го направи.

— Значи ти си юда, а? Руджак те е внедрил от самото начало. Искал е да те спасим. Искал е да те измъкнем от Санто Камаро, за да може да те използва при подготовката на Додсуърт. — А също и при залавянето на Лоугън. Сърцето й спря. — Къде е Лоугън? Ти му се обади, нали?

Басет кимна.

— Казах му, че съм получил заплаха от Руджак и го помолих да се срещнем в подземната лаборатория. Естествено той дойде. — Усмихна се. — Всички знаем, че Руджак ме бе набелязал в миналото. — Извади пистолет от джоба си. — Но Руджак иска и ти да си с Лоугън, затова трябва да изпълня желанието му.

— Колко ти плати?

— Повече, отколкото на Касълтън, макар че именно той ме прие на борда. Заслужих си го. Руджак изведнъж стана нетърпелив, затова ми даде извинение да напусна Финикс веднага. Копелето неми каза, че ще простреля и мен. — Замахна с пистолета. — Най-добре да тръгваме. Той не иска да взриви сградата без теб, но може да стане малко нетърпелив. Не искам да съм тук, когато го стори.

Тя не помръдна.

— Да застрелям ли първо кучето ти?

— Не! — Тръгна надолу по стълбите. — Ако се съглася да дойда с теб, може ли да изпратя Монти при Гейлън?

— Боиш се да не го взривим?

— Няма причина да пострада. — Спря и се обърна с лице към него. — Пусни го.

Басет сви рамене.

— Няма значение. И без това не искам да се занимавам с него. Отпрати го.

— Монти! Върви при… — Хвърли се нагоре и се приведе силно, сграбчвайки ръката, с която Басет държеше пистолета. — Монти!

Кучето впи зъби в китката му, докато Сара стисна бинтованата му ръка и изви назад пръстите му.

Той изпищя от болка и изпусна оръжието. Тя го грабна и го удари през лицето с дръжката. От разцепената му устна пръсна кръв.

— Копеле! — Отново го удари с пистолета. — Кучи син!

Басет се преви от болка.

— Сара!

Видя Гейлън да тича към тях.

— Пусни! — нареди на Монти.

Кучето освободи китката му с нежелание.

— Извини ме. — Гейлън застана пред нея и преряза сънната артерия на Басет. — Не искаме да ни се пречка. Боже, колко беше приятно. — Погледна надолу към Монти. — Не мислех, че ще видя тази пухкава топка в действие.

— Не обича да ми насочват пистолети.

— Може би не трябваше да се тревожа толкова, когато срещнах Хилда Рукър на входната врата и тя ми каза, че си отишла при Басет. Изглежда, с Монти държахте всичко под контрол.

— Нищо не е под контрол. — Тръгна надолу по стълбите. — Лоугън е в подземната лаборатория. Ако вече не ти е известно.

— Известно ми е.

— И двамата сте знаели за Басет.

— Не от началото. Само го подозирахме. Но подозренията ни се потвърдиха, когато разбрахме, че обажданията до съпругата му се пренасочват към друг номер.

— Затова независимо колко стегната бе охраната, вие сте били сигурни, че Руджак ще удари това място. Имал е вътрешен човек, който да го снабдява със сведения за проверките на охраната и да му отвори всички врати.

— Да, това те тревожеше, нали? Знаех, че те притеснява.

— Тогава защо не ми казахте?

— Сара, може да си всякаква, но не и лъжкиня. Никога нямаше да си в състояние да погледнеш Басет в лицето и да се преструваш, че не знаеш.

— Значи Лоугън е там долу сам с Руджак.

— Не можеш да слезеш. Руджак точно това иска.

— Само гледай.

Ръката на Гейлън се вкопчи в рамото й.

— Обещах на Лоугън, че ще те измъкна от тук.

— Значи си го излъгал, защото няма да…

Мрак.

 

 

00:05

 

— Много си послушен, Лоугън — каза Руджак. — Чудя се защо ли.

— Може би заради пистолета в ръката ти.

— Да, трябва да действа обезкуражаващо. А и краката и ръцете ти са вързани. И лежиш на пода като животно, готово за заколение.

— Или пък защото сградата гъмжи от охрана и някой от тях ще връхлети тук всеки момент и ще те убие. — Лоугън се усмихна. — С огромно удоволствие си представям тази картина.

— Първо ще те убия — усмихна се в отговор Руджак. — Но няма да се случи. Планирал съм го прекалено добре. Просто ще изчакаме твоята Сара и ще започнем. Надявам се, че взривът няма да те убие незабавно, но вероятно така ще стане. Ако не успее, тогава все пак ще си премазан. Накарах Дугън да постави експлозивите на върха на колоните. Гредите, които държат тази част от сградата, ще се сринат като домино.

— Още един знак на почит към Чен Ли.

— Последният.

— Не, ти ще си последен. Ще те заловят и ще те изпратят обратно в затвора. Там ще умреш.

Руджак поклати глава.

— Ще се махна оттук по същия път, откъдето дойдох — през стара шахта, водеща към канализационен тунел под сградата. На малко летище извън града ме очаква самолет. Ще се изпаря, преди някой да си направи труда да ме търси. Ще бъдат прекалено заети да се опитват да изкопаят тялото ти от руините.

— Не разчитай на това. Гейлън е умен и ми е приятел.

— Силно се изкушавах да го включа в плановете си, но нямаше да е практично. Може би ще имам възможност да го пипна по-късно. — Погледна часовника си. — Басет много се забави.

— Може би се е издал. Сара не е глупава.

— Не, но той твърди, че го харесва, а човек трудно подозира онези, които са му симпатични. — Усмихна се отново. — И на теб Басет ти допадаше, нали?

— Не трябваше ли вече да е тук, ако нещо не се е объркало? На Гейлън му бе наредено да опразни сградата. Това включва и него. Ако се е възпротивил, би се издал. Гейлън не е като Сара, няма вяра на никого.

Руджак се намръщи.

— Опитваш се да ме изнервиш. Да не би да искаш да се откажеш от още няколко мига живот, за да спасиш жената?

Лоугън не отговори.

— Може би е така. Винаги си бил глупак. — Лицето му се проясни. — Ще изчакам още малко. Може и да си струва.

— Добре. — „Притискай го, внушавай му несигурност, безпокойство. И се надявай, че Гейлън е успял да изведе Сара от сградата“. — Всяка минута, която прекарваш тук, те прави по-лесна плячка за приятеля ми.

Руджак се поколеба, но после тръсна глава.

— Ще почакам.

Пет минути.

Десет минути.

Лоугън се взираше в него. Къде бе страхът му? Руджак искаше да се бои. Дали той би се страхувал в този последен момент?

И къде бе Басет?

— Няма да дойде. — Лоугън разгадаваше изражението му. — Но ще пристигне Гейлън. Вече сигурно се чуди къде ли съм.

Руджак взе решение.

— Не ми е нужна Сара Патрик. Мога да я убия и по-късно. — Приближи се към Лоугън. — И ще го сторя. Мисли за това, когато онези колони се срутят отгоре ти. — Отвори сака си. — Имам подарък за теб. Смятах огледалото да е последният, но промених намеренията си. Реших, че тук трябва да намерят вечен покой и останалите артефакти на Чен Ли. — Извади голяма кутия от тиково дърво. — Затова ти оставям последните шест съкровища тук заедно с една малка добавка. — Отвори капака и му показа четири пръчки динамит под предметите.

Лоугън се вцепени.

— Не ми е приятно да се шегувам, но това не е ли чисто престараване?

Най-после някакъв отговор. Лоугън се опитваше да прикрие изненадата си, но тя бе явна.

— Щом се озова в тунела, ще взривя експлозивите, заложени от Дугън. Но ми се струва някак си лишено от въображение. Затова искам да наблюдаваш как фитилът гори. — Постави кутията до най-близката колона и разви фитила, докато прекосяваше лабораторията към вратата. Там спря и се наведе да го запали. — От бавно горящите е. Няма да знаеш кой от взривовете ще те покоси пръв, онзи на Дугън или моят. Имаш около три минути. Лежи си там и брой секундите. — Погледна врага си за последен път. Изражението на Лоугън бе мрачно, но с неудовлетвореност отбеляза, че все още не вижда страх. — Сбогом Лоугън, ще умреш.

— Ако загина, Чен Ли ще ме посрещне. Направих всичко по силите си, за да я спася. Но теб не би те приветствала, Руджак. Ти я уби. Ще те мрази безкрайно.

— Лъжеш! Аз я спасих. — Тръшна вратата и се втурна по стъпалата. Няколко мига по-късно вече бе в канализационната тръба.

* * *

Мамка му!

Лоугън се взираше в яркия пламък на горящия фитил.

„Мисли, не се паникьосвай“!

Как да не се паникьосва, когато проклетата лаборатория можеше да се срути над него всеки момент? Сърцето му биеше толкова силно, че направо щеше да изскочи от гърдите.

„Намери по-безопасно място“.

Засурка се по пода.

* * *

Стъпките на Руджак отекваха, докато тичаше надолу по тунела.

Казаното от Лоугън не бе истина. Чен Ли никога нямаше да го мрази. Лоугън, а не тя, мислеше, че всичко между тях бе грозно и странно.

Още две минути и щеше да е безопасно за него да натисне бутона. Лоугън щеше да умре.

А заедно с него и споменът за връзката му с Чен Ли. Тогава Руджак щеше да си спомня само любимата си — такава, каквато бе, преди да се появи съперникът му.

Една минута.

Посегна към джоба си и извади дистанционното. „Още една минутка, Чен Ли“.

Затича се по-бързо.

„Само още малко, Чен Ли.

Скоро, любима.

Скоро…“

* * *

Сара отвори очи и видя черно небе и дървета над себе си. Лежеше на тревата, а главата на Монти бе положена върху ръката й.

Над нея се извисяваше Гейлън и разговаряше с някого.

Трябва да бе усетил погледа й, защото сведе очи.

— Съжалявам. — Тонът му бе напрегнат. — Трябваше да те измъкна оттам.

Смътно си спомняше ръката му върху рамото си. Убождане…

— Упоил си ме.

— Съвсем слабо приспивателно, иначе нямаше да си се събудила още.

— Упоил си… Лоугън! — Надигна се и седна.

— Мисля, че той е добре.

— Мислиш? — Огледа се наоколо. Трева. Хора. Бетонна канализационна тръба. — Къде сме?

— Извън сградата.

— И Лоугън е още вътре?

— Изминаха само десет минути.

— С Руджак. — Изправи се на колене. — Защо не тръгнахте след него?

— Изчакваме.

— Изчаквате?

Гейлън кимна към канализационната тръба.

— Оттук е влязъл Руджак.

— Тогава вървете след него, по дяволите!

— Лоугън ни нареди да чакаме.

— Какво искаш да кажеш? Ще избухне…

Земята под нея се разтресе, преди да чуе взрива.

От канализационната тръба изригнаха огнени кълба, летящи бетонни отломки и дим.

— Не! — Сара скочи и хукна към тунела.

Гейлън я спря, преди да го стигне.

— Сара, няма страшно. Лоугън тъкмо това искаше.

Тя го зяпна ужасено.

— Искал е да се взриви на парчета? Да не си луд?

— Той не е самоубиец. Не се взриви сградата, а само тръбата. Знаехме за експлозивите в подземната лаборатория и ги преместихме в тръбата. Руджак трябва да е бил в нея, когато е натиснал бутона.

Заля я вълна на надежда.

— Значи лабораторията не се е взривила?

— Не, само тунелът.

— Знаели сте, че Руджак идва по него, и не се обадихте на полицията?

Гейлън замълча за момент.

— Лоугън не искаше да го заловят и да го тикнат в някой затвор. Искаше го мъртъв. Преди допусна грешка, като не го уби. Не можеше да я повтори.

— Значи е поел ролята на стръвта? Ами ако Руджак го е убил, преди да напусне лабораторията?

— Той не смяташе, че намеренията му са такива…

— Ами ако е сбъркал? — Започваше да трепери. — Как може човек да предвиди ходовете на този кучи…

Втора експлозия разтърси земята. Сара се взря в сградата шокирано. Димът се разнасяше и разкриваше, че не само тунелът е взривен.

— Лабораторията ли беше? — прошепна тя.

Гейлън ругаеше. Този отговор бе достатъчно красноречив.

 

 

00:55

 

Пожарникарите гасяха канализационната тръба и я разчистваха от праха и смъртоносните газове. Сара забиваше нокти в дланите си, докато ги гледаше.

— Не трябваше да стане така — каза Гейлън. — Момчетата ми не са небрежни. Не биха пропуснали някой заряд в онази лаборатория.

— Да, но се случи — отвърна глухо тя. — И Лоугън ще е голям късметлия, ако не е затрупан от цял тон развалини. Ако изобщо е жив. Не зная как изобщо някой може да стигне до него. Онзи ъгъл от сградата се срути.

Монти се притисна до краката й и вдигна очи към нея.

Намери?

Тя посегна и го погали по главата.

Намери?

„Да, продължавай да храниш надежда, дори и да си изплашена до смърт. Така че престани да стърчиш тук и да трепериш. Може и да има изход“. Мили боже, надяваше да има наистина.

— Намери! — Тръгна към командния пост на пожарната, а Монти подтичваше след нея.

— Къде отиваш?

— Да си свърша работата.

* * *

Господи, колко тъмно беше.

Монти пълзеше напред през отломките в канализационната тръба. Едва го виждаше, но той се придвижваше спокойно. Знаеше къде отива, бе уловил конуса.

Но това не означаваше, че Лоугън е жив.

„Не мисли за това!“ Когато се измъкнеха от тази тръба, щяха да го намерят, и то жив. „Повтаряй си го като мантра“.

„Жив е.

Жив е.

Жив е!“.

Едва дишаше. Провери апарата, който носеше около врата си. Нямаше смъртоносни газове. Сигурно бе заради бетонния прах… и страха.

Проправяше си път напред, заравяйки лакти в отломките.

— Сара, наред ли е всичко? — Беше Донър от командния пост, говорещ по радиото.

Не, не беше. Бе ужасена. Но отвърна:

— Няма проблеми. Има повече въздушни камери, отколкото очаквах. И не съм се натъкнала на слаби места, които да не мога да укрепя.

— Това не значи, че няма да срещнеш такива по-нататък. Не бъди глупава. Трябва да излезеш оттам и да оставиш нас да влезем.

Не можеше да го позволи, след като знаеше, че ще са принудени да вземат предпазни мерки, с които ще загубят ценно време. Времето на Лоугън.

— Няма проблем — повтори тя.

Монти издаде тихо стенание.

Познаваше този звук. О, господи, бе надушил нещо!

И то не беше живо.

— Не мога да говоря повече, Донър. Чувам Монти…

Пълзя, докато видя закованото на място куче.

Стоеше до затиснато от бетонни блокове тяло.

Мъртво.

„Моля те, боже! Нека кучето да е сбъркало“.

Нека Лоугън е запазил искрица живот, за да може тя да го спаси.

Приближи се пълзешком.

Кръв. Пълзеше в кръв.

— Спокойно, момче. Мръдни само мъничко. Трябва да му помогна.

Монти изскимтя и се отмести встрани. Фенерчето й прогони мрака и стомахът й се сви. Кръв. Толкова много кръв!

Локва около главата.

О, господи, не беше Лоугън!

Руджак.

Очите му бяха широко отворени, а бялата му коса, лицето и шията бяха целите в кръв.

Мъртъв.

Не бе Лоугън.

Облекчението бе толкова силно, че я замая.

— Намери, Монти!

Погледна я объркано. После отново тръгна надолу по тръбата.

Пет минути.

Десет минути.

Мрак.

Прах.

Монти излая.

— Лоугън!

Никакъв отговор.

Но виждаше кучето пред себе си, а в лая му личеше някакво нетърпение.

— Лоугън! Отговори ми!

— Сара, какво правиш тук, по дяволите!

Тя замалко не припадна. Трябваше да затвори очи за миг, преди да си върне дар-словото.

— А ти как мислиш? Спасявам те!

— Тогава се махай оттук и кажи на Гейлън да ме изровят.

— Престани да издаваш заповеди. Къде си? Не мога да те видя.

— И аз теб, но те чувам. Зад една от сринатите колони на лабораторията съм.

— Колко от тях се срутиха?

— Две, едната все още се държи.

Сара се придвижи по-близо по посока на гласа му.

— Пътят е блокиран.

— Нали ти казах.

— Но мисля, че мога да се провра отстрани.

— Стой където си.

— Млъкни. Ранен ли си?

— Само няколко порязвания и охлузвания.

— Заслужаваш повече. — Промъкна се в задръстения проход. Монти заскимтя нетърпеливо и се опита да тръгне след нея. — Не, момче, достатъчно е, че го намери. Добро момче. А сега върви да кажеш на Гейлън и Донър.

— Ти върви да съобщиш на Гейлън — обади се Лоугън.

— Тръгвай, Монти!

Кучето я погледна несигурно.

— Тръгвай!

Ритрийвърът се бърна и запълзя обратно през тунела.

Сара заговори по радиото:

— Намерих Лоугън. Мисля, че е добре. Изпратих Монти да ви покаже пътя. — Изключи предавателя и насочи фенерчето към Лоугън. — А сега да видя тези порязвания и охлузвания, които… Лъжец такъв! — Пропълзя по-близо до мястото, където той лежеше. — Счупена ли е?

— Така подозирам.

— Нещо друго?

— Това не ти ли стига?

— Да. — Ръката й трепереше, докато вадеше аптечката и оглеждаше внимателно ръката му. Сряза въжетата, с които бе вързан, и после отвори кутията. — Костта почти е пробила кожата. Но при теб нещата никога не са прости, нали?

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Можеше да бъде идиотската ти глава.

— Хрумна ми. Не очаквах Руджак да постави изненадващ заряд, преди да си тръгне. Мислех си, че сме подсигурили всичко. Бях подменил плановете, преди да ги откраднат, за да направя подземната лаборатория идеалната мишена. Знаех, че ще предпочете да…

— Млъкни и стискай зъби. — Постави шина на ръката му и после я превърза. — Добре, готово.

— Много се… радвам.

— Аз също. — Седеше и го гледаше. — Но ще ти счупя и другата ръка, ако отново се опиташ да скриеш нещо от мен.

— Налагаше се.

— Глупости. Дори да не си знаел за втория заряд, трябваше да взривиш тази тръба, нали? Не можеше да рискуваш да…

— Не можех да го оставя жив. Не и след Кай Чи. Само се надявам да съм го довършил.

— Успял си. Монти го намери, преди да стигнем до тук.

— Слава богу!

— Помислих, че си ти. Сметнах, че си мъртъв. — Легна до него, без да го докосва. — Никога повече не ме плаши така.

— Мисля, че обстоятелствата са необичайни.

— Не ме интересува как го наричаш. Няма да се повтори. Не искам да си ранен, да си счупиш нещо или да умреш.

— Нито пък аз.

— Тогава трябва да се грижиш по-добре за себе си. Не можеш да очакваш с Монти да тичаме след теб всеки път, когато се забъркаш в неприятности.

— Ще го имам предвид.

— Защото ще сме принудени да го направим. Нямаме избор.

— Защо не?

Тя запази моментно мълчание.

— Защото… те обичаме.

— Нима? — вцепени се той.

— Не че го заслужаваш. Но това изглежда няма значение. Обвързани сме.

— Боже мой, какво романтично обяснение. Не съм сигурен дали ти или Монти…

— Аз. Монти е по-разумен. — Навлажни устни. — И не ме интересува колко жени си обичал в миналото. Защото ще бъда най-добрата и последната. Подхождаме си. Можем да имаме страхотен брак. Ще се старая за това и ще те накарам да сториш същото, докато постигнем нещо наистина необикновено.

— Ръката ми ли искаш?

— Не, казвам ти, че трябва да се ожениш за мен, защото няма да намериш друга по-подходяща за теб, а и няма да те пусна да си идеш през следващите стотина години.

— Не е нужно да изтъкваш чак толкова аргументи. — Прочисти гърлото си. — Струва ми се, че аз пръв признах чувствата си. Ще ми се да не бе избрала да ми отговориш в тази дупка в земята.

— Трябваше да го излея.

— Би ли могла поне да ме хванеш за ръка?

— Не, може да те заболи. Нали е счупена.

— Ще го преживея.

Сара посегна и внимателно преплете пръсти с неговите.

— Наистина те обичам, Лоугън — прошепна тя. — Не съм си представяла, че мога да обичам някого така. Надявам се да знаеш, че не е мимолетно увлечение.

— Ще се примиря с това. — Облегна глава на рамото й и тежестта му бе скъпа, стабилна и съвсем на мястото си. — Искам да зная само още нещо. Изключително важно е.

— Какво?

— Обичаш ли ме колкото и кучето си?