Айрис Йохансен
Издирването (10)

Девета глава

— Какво си мислиш, че правиш? — Сара седеше на прага на спалнята със скръстени пред гърдите ръце.

— Храня Монти. — Лоугън потупа кучето по главата. — Беше гладен, а не исках да те събуждам.

— Никой освен мен не го храни. Научила съм го да не приема храна от друг. — Но със смесица от почуда и раздразнение забеляза, че кучето ядеше. — По дяволите!

— Беше гладен — повтори Лоугън, докато отново пълнеше купичката му. — Реших да опитам.

— Не мога да позволя да се месиш в дресировката на Монти.

— Разбирам защо не искаш непознати да го хранят, но аз не представлявам заплаха.

— За него практически никой не е непознат. Обича всички. Затова не мога да позволя друг освен мен да го храни.

— Може би има по-добра преценка, отколкото си мислиш. — Остави купичката с вода. — Заповядай, момче.

— Не мога да поемам рискове. Затова, моля те, остави кучето ми на мира.

— Добре. Просто исках да помогна. Мога ли да направя нещо друго?

— Можеш да идеш да седнеш, за да си почине кракът ти. През последните три дни не си го подгъвал.

— Както кажеш. — Той закуцука обратно към стола си. — Но се подобрява. Забеляза ли, че бях в състояние да свърша доста повече вчера?

— Да. — След нощта, в която бяха донесли вълчицата, Лоугън се бе занимавал с всичко, от метенето на къщата до оказването на помощ в грижите около Маги. Когато не работеха рамо до рамо, той готвеше или чистеше, или говореше по телефона, опитвайки се да упражни влияние, за да държи фермерите настрана от дивото животно. Тя се намръщи. — Твърде много.

— Омекване ли забелязвам? — Лоугън опъна крака си на възглавничката. — Нали искаше да ме изтощиш до капване. Поиска го и аз се подчиних.

— Зная.

Той се ухили.

— Но не ти харесва фактът, че нямах нищо против.

— Глупости. Просто не… — Усмихна се с нежелание. — Изобщо не беше забавен. Каква е ползата от един роб, ако е толкова покорен? Отнема цялото удоволствие от ситуацията.

— Съжалявам.

Тя се вгледа в него.

— А и вършиш много повече, отколкото искам. Това не ми харесва.

— Самоинициативен съм.

— Но също и върховен манипулатор. Знаеше, че се тревожа да те гледам как се претоварваш, а си ранен.

Погледна я невинно.

— Нима?

— Я стига!

— Изненадан съм, че чака толкова, за да ме обвиниш.

— Не съм чак толкова мека. — Намръщи се. — А и си мислех, че ще престанеш. Знаех, че те боли.

— Просто изпълнявам задълженията си, госпожо.

— И си превиваш гърба.

— Признавам, че имам проблем с пълното подчинение.

— С каквото и да било подчинение.

— Предпочитам партньорството. Мисля, че доказахме, че работим доста добре заедно, а ти?

Тя не отговори веднага.

— Да.

— Тогава защо да не сключим примирие? Не е нужно да ме насилваш да правя каквото и да е. Бих се побъркал, ако нямах някакво занимание. Дори и грижите за вълчицата са по-приемливи, отколкото да кърша ръце. Живеем заедно, затова нека го направим възможно най-безболезнено.

— Не изпитвам болка. Бих могла… — Млъкна, тъй като телефонът иззвъня. — И не живеем заедно — заяви, докато прекосяваше стаята и вдигна слушалката.

— Ало?

— Не ми се обади — заговори Тод Мадън. — Как мина работата при Лоугън?

— Какво ти пука, Мадън? Приключи. Само това е важно.

— Добре. Значи можеш да дойдеш във Вашингтон за уикенда. Уредил съм пресконференция за земетресението в Барат, а защо не и за свличането на кал в Тайван? Би било отлична възможност.

— Я се разкарай!

— Не ставай груба, Сара. — Гласът му бе копринено мек. — Нали знаеш, че нямаш полза от лошото си поведение към мен. Аз ли да ти направя резервацията, или ти?

— Няма да дойда във Вашингтон. Заета съм.

— Знаеш как мразя да те принуждавам, но не мога да позволя…

— Майната ти! — Затвори телефона.

— Трябваше да ме оставиш аз да разговарям с него — каза Лоугън.

— Достави ми твърде голямо удоволствие да го пратя по дяволите лично.

— Не използва точно тези думи — присмя се той.

Телефонът звънна отново.

Сара не вдигна.

— Отново е той. Не може да повярва, че не вървя по гайдата му.

— Ще вдигнеш ли?

— Не. Руша мостовете си. Ако не сдържиш обещанието си, ще горя в ада.

— Но вярваш, че ще го спазя. Иначе не би разрушила този мост.

Тя замълча за момент.

— Да, вярвам ти.

— Колко време имам?

— Няколко дни, може би седмица. Трудно ще повярва, че няма да променя решението си. После ще се ядоса и ще иска да ме накаже.

— И какво ще стане тогава? Какво ще ти се случи?

— Ще ми отнеме Монти.

— Какво?

— Монти не ми принадлежи. Собственост е на ATF Правя каквото ми нареди Мадън, иначе той ще използва влиянието си, за да ми отнеме кучето и да го даде на някой друг.

Лоугън изруга тихо.

— Не можеш ли да го откупиш от ATF?

— Да не мислиш, че не съм опитала? Не искат да ми го продадат. Мадън държи да си запази този коз срещу мен.

— Сигурна ли си, че може да ги накара да ти вземат Монти?

— Вече го е правил. Преди две години ми писна и му казах да ходи да се гръмне. ATF грабнаха кучето от джипа ми, докато пазарувах в супермаркета. Оставиха ми много делова бележка, че го изпращат в европейска дресировъчна школа и ще бъда уведомена за новото куче, което ще ми зачислят.

— В Европа?

— Кучешкият отдел дресира животни за правозащитни организации и извън страната. — Продължи с горчивина: — Мадън е много умен, нали? Дори не ми съобщи в коя страна. Полудях. Умолявах всички — от пощенските служители до старши офицерите в ATF, да ми кажат къде са го пратили. Отне ми повече от месец да открия, че е в полицейски участък в Милано. Мислех, че може да е твърде късно.

— Твърде късно?

— Не само защото не приема храна и вода от друг. Монти ме обича. Ние сме… близки. Щеше да тъгува. Такова любвеобилно куче като него може да умре от скръб. — Премигна с насълзени очи. — Наистина тъгуваше. Беше болен, твърде болен, когато го намерих в Милано.

— И какво направи?

— А ти как мислиш? Обадих се на Мадън и му казах, че ще направя всичко, което пожелае, само да ми върне кучето. — Погледна го право в очите. — Няма да позволя това да му се случи отново. Ако не можеш да намериш начин да ме отървеш от Мадън, Монти и аз ще трябва да изчезнем.

— Ще намеря начин. — Лоугън сви устни мрачно. — Разчитай на това.

— Разчитам. Бог да ти е на помощ, ако ме подведеш.

— Няма. — Извади телефона си. — А сега иди да се погрижиш за вълчицата, докато аз се погрижа за Мадън. — Погледна я и набра номера. — Тъй като сме единни в решението да разкараме сенатора, не можеш ли да загърбиш греховете ми и да сключиш с мен примирие?

— Може би. — Усмихна се. — Ако обещаеш да не храниш кучето ми отново.

— Само ако умира от глад. — Заговори по телефона. — Маргарет, какво става с Мадън?

Сара все още се усмихваше, докато с Монти отиваха към задната веранда. В незабавния и сериозен отклик на Лоугън имаше нещо много успокояващо.

Монти извърна поглед към него. Мил.

— Обичаш със стомаха си. Не биваше да ядеш, докато аз не ти дам. Знаеш това!

Доверие.

— Въпреки това не биваше да нарушаваш правилата. — Но и тя самата ги нарушаваше и се доверяваше на Лоугън. Как бе успял да пробие защитата й?

Мил.

Чар? Не, бог знае, че не се опитваше да я очарова през последните дни. Просто бе откровен и усърден.

Защо се тревожеше изобщо? Беше се съгласила само на примирие за следващата седмица.

Красива. Монти припкаше към Маги, която го гледаше враждебно. Тръшна се до нея. Любов.

Тя изръмжа.

Сара поклати глава.

— Не е в много романтично настроение, момче. Тази рана я подлудява. — Приближи се към вълчицата. — Хайде, да видим дали не мога да те облекча. Без хапане. Да видим дали и с теб не можем да сключим примирие.

* * *

Кучето тичаше и си играеше, а златистата му опашка се въртеше щастливо, докато то описваше кръгове около онази жена — Патрик.

Дугън се прицели с пушката право в главата на животното. Пръстът му бавно погали спусъка.

— Какво правиш?

Вдигна поглед и видя Руджак да се приближава към него по хребета.

— Онази Патрик и кучето й са извън къщата. Ще й поднеса малка изненада. Не си свърших добре работата, като се целех в животното й в Санто Камаро. Сега ще му пръсна шибаната глава.

Руджак погледна надолу към ранчото.

— Не сме дошли за това. Едва успяхме да избегнем хората на Гейлън, патрулиращи в района. Сякаш охраняват Форт Нокс. Може би имаме съвсем малко време, преди да се върнат. Забеляза ли Лоугън?

— Стои на вратата.

— А, да — промърмори Руджак. — Много покровителствено се държи, а?

— Нали каза, че все още няма да пипаме него или жената. Но няма причина да не убия кучето й, нали?

— Мислиш ли, че можеш да го направиш? Не успяхме да се приближим много. За повечето стрелци е доста извън обсега.

— Мога.

Златният ритрийвър вдигаше глава във въздуха и лаеше радостно.

— Винаги съм мразил лаещи кучета. — Дугън отново насочи надолу пушката. — Какво залагаш, ако успея да го сваля с един куршум?

— Никакви залози. — Руджак се усмихна. — Зная, че си отличен стрелец.

„Да, той винаги ме е ценял“, мислеше си Дугън. Откакто се бе присъединил към него преди година, Руджак му отдаваше дължимото уважение.

— Тогава гледай как ще гръмна това псе.

— Нямам търпение. — Скръсти ръце пред гърди. — Всъщност това може и да е гениално хрумване от твоя страна. Представям си как Лоугън се радва на безопасността си в тази малка къщичка с пазачите на Гейлън на този далечен хребет. Какъв по-добър начин да го разтърсиш от такъв дребен знак? Застреляй кучето на всяка цена.

Дугън почти виждаше сцената да се разиграва пред очите му. Падащото куче, потънало в кръв. Сара Патрик се взира в любимеца си, пищи и тогава двамата с Лоугън се втурват към него.

— Чакай малко.

Той проследи погледа на Руджак, насочен към жената. Тя се бе завъртяла и се вглеждаше нагоре към планината.

— Интересно — каза Руджак. — Мислиш ли, че е усетила нещо? Вика кучето.

— По дяволите! — Дугън забеляза с негодувание, че животното и жената бързо се връщат към къщата. Трябваше да действа незабавно. — Не се тревожи. Все още мога да го убия.

— Не.

Изгледа шефа си намръщено.

— Научих онова, което исках, а хората на Гейлън не са глупаци. Ще успеят да ни открият по посоката на изстрела и ще ни погнат на мига. Би си струвало риска, ако беше важно, но не е. — Сви рамене. — Освен това убийството на едно куче едва ли би било достоен послеслов на Кай Чи.

— Но на никого не пречи да…

— Не, Дугън — настоя меко Руджак, обръщайки се. — Повярвай ми. Просто ще трябва да измислим нещо по-подходящо.

* * *

— Какво има? — попита Лоугън, когато Сара въведе Монти през входната врата. — Какво видя?

— Нищо.

Погледът му се съсредоточи върху лицето й.

— Нищо — повтори тя. — Просто усетих… че нещо не беше наред. Зная, че звучи налудничаво. Но съм се научила да се водя по инстинктите си.

— Изобщо не звучи налудничаво. Предполагам, че си развила много добри инстинкти през годините. — Извади телефона си. — Ще се обадя на охраната и ще помоля Франклин да провери района за следи от Руджак.

— Ако съществува някаква заплаха, по-вероятно е фермерите да са разбрали, че се грижа за Маги. Може да са решили да ми дадат урок. — Направи жест, сякаш го отхвърляше. — Както казах, вероятно няма нищо, но може би оттук нататък ще извеждам Монти след смрачаване.

— Добра идея. — Той заговори по телефона. — Франклин, какво става там горе?

— Хайде, Монти. — Сара се отправи към кухнята. — Ще ти дам малко прясна вода.

Лоугън затвори, когато тя напълни купичката му.

— Не са забелязали никого, но ще проверят.

— Казах ти, не видях нищо. — Тръгна към задната веранда при Маги. — Но ако е бил някой от онези фермери, не е лошо да знаят, че не са сами наоколо.

* * *

— Да не би да ме оставяш да победя? — Сара се облегна в стола си и се вгледа подозрително в Лоугън. — Добра съм, но ти пък не може да си чак толкова слаб.

— Повярвай ми, такъв съм. Покерът не е моята стихия. Никога не съм си падал по непосредствената печалба. Повече ме бива на шах.

Тя го изгледа изучаващо и после бавно кимна.

— Личи си. Стратегии и военни игри. Никога не съм си падала по шаха. Предпочитам непосредствената печалба.

— Кой те научи да играеш покер? Някой от спасителния екип ли?

— Не, дядо ми. Когато бях дете, седяхме тук, пред огъня, и играехме с часове.

— Ами майка ти?

— Тя живееше в Чикаго. Тук не й харесваше.

— Но на теб — да.

— Обожавах го. — Намръщи се. — И обичах да изчезвам от града. Там беше мръсно и претъпкано и… — Изправи се. Жадна съм. Искаш ли малко лимонада?

— Да, моля.

— Тази вечер не е толкова хладно, колкото обикновено. — Отиде до хладилника. — Може би трябва да загасим огъня.

Той отиде до камината.

— Значи майка ти е харесвала града?

— Обичаше светлините и филмите, баровете и хората. Много хора. Често се отегчаваше. — Подаде му ледената чаша. — Имаше четири брака.

— Трудно ти е било.

— Справих се. — Седна и протегна крака. — Всъщност ми провървя. Трябваше да живея с дядо известно време всеки път, когато тя се омъжваше. Това ми харесваше. Третия път ме остави за две години.

— Защо просто не му прехвърли родителските права?

— Щеше да се чувства самотна. Трябваше да има някого край себе си.

— Чудесно.

Погледна го над ръба на чашата си.

— Виж, не се оплаквам. Просто нещата стояха така. Не бях малтретирана. Някои хора просто изпадат в нужда.

— Но не и ти.

— Кой би се грижил за попадналите в беда, ако всички бяхме еднакви? Така се постига равновесие.

— А дядо ти нуждаеше ли се от теб?

Не отговори веднага.

— Мисля, че да. Трудно можеше да се каже. Зная, че ме обичаше. Каза ми го накрая.

— Но не преди това?

— Не беше много приказлив. Бе се претрепал от работа, за да купи тези няколко акра. Когато се премести в къщичката, се закле, че никога до смъртта си няма да я напусне.

— Как се препитаваше?

— Като дресираше коне и кучета. Беше чудесен с животните.

Лоугън отпи от лимонадата си.

— И ти също.

— С животните е лесно. Непретенциозни са. Трябва само да ги обичаш.

— Това се отнася и за някои хора.

— Нима? Не съм убедена в това.

— Защо? Защото си имала егоистична майка, която очевидно не е знаела как да се грижи за собственото си дете ли? Натрупала си достатъчно опит да знаеш, че на този свят има много страхотни хора.

— Не отричам… Не е твоя работа, Лоугън.

— Зная. Това беше само наблюдение.

— Майната им на наблюденията ти. Нали аз не те разпитвам за живота ти и после да те съдя?

— Давай. Размяната на ролите би била справедлива.

— Не искам да зная нищо за… — Взря се в него предизвикателно. — С какво се занимаваше онзи изследователски център в Санто Камаро?

— Това не е историята на живота ми.

— Значи няма да ми кажеш?

— Не съм твърдял такова нещо. — Сведе очи към питието си. — Това е медицински изследователски център. Правим някои интересни открития.

— Медицински ли?

— От известно време финансирам тази разработка.

— Каква разработка?

— Изкуствена кръв.

Очите й се опулиха.

— Какво?

— Заместител на кръвта. Не си ли чувала? Проучванията бяха отразени в някои новини.

— Чувала съм малко. — Очите й се стесниха. — Заради Чен Ли е, нали? Заради левкемията й.

— Започна се с нея. Жестоко се измъчвах, че не мога да й помогна. Но не съм толкова егоистичен, че да не виждам приложението й и при други заболявания.

— Но защо си заврял центъра в джунглата? Защо е тази потайност?

— Заради индустриалния шпионаж. Толкова сме близо. Компанията, която първа направи откритието, ще контролира и разработването, и пазара.

— Пари?

— Контрол — повтори той. — Не съм посветил всичките тези години на откриването на отговорите, за да се откажа от контрола сега.

— Върху това ли работи Басет?

— Да, опитва се да възстанови изследванията на екипа от Санто Камаро през последните трийсет дни. Изпращаха доклади ежемесечно, но не получихме последния, а преди нападението над центъра бе постигнато толкова много!

— Руджак няма нищо общо с индустриалния шпионаж.

— Той не дава и пет пари за нищо, освен да ме спипа там, където ме боли най-много.

— Как е успял да открие с какво сте се занимавали в този център? Знае ли за жена ти и как е починала?

— О, да, той знаеше за Чен Ли. — Остави чашата на масата до себе си. — Виждаш ли как ти се доверявам? Разкрих ти всичките си тайни.

Не всички.

— Трябва да си обичал Чен Ли много.

— Да, тя ме смая още от пръв поглед. Беше изтъкана наполовина от стария свят и наполовина от новите технологии. Беше факир с компютрите, но в нея имаше нещо възвишено и изтънчено. Оженихме се месец след запознанството ни. — Направи пауза. — Почина три години по-късно.

— Все още те боли — добави рязко тя. — Затова е по-безопасно да обичаш кучета.

— Беше много отдавна, бях различен. И не смятам, че си изцяло отдадена на кучетата, иначе не би се занимавала с този вид работа.

— Мисли каквото си искаш. След първата спасителна операция, на която отидох, разбрах, че това е призванието ми. Едно момиченце се бе отделило от близките си в планините до Тусон. — Сведе очи към чашата си. — Бе едва петгодишна, а беше леденостудено. Не бях сигурна, че ще я намерим жива, но не се отказахме. Три дни по-късно Монти я откри жива. Когато я вдигнах и я завих с одеялото, тя прошепна, че знаела, че някой ще дойде. Чакала ни е. И разбрах, че е чакала мен. Аз я спасих. Това усещане не може да се сравни с нищо друго на света.

— Понякога не можеш да ги спасиш.

— Не, но поне можеш да ги върнеш у дома.

— Звучиш ми като Ийв.

Тя поклати глава.

— Продължавам да ти повтарям, че изобщо не приличам на нея. Престани да се ровиш в съзнанието ми. Виж, аз съм ясна като бял ден. Нямам трагично минало като Ийв и не тая яд. Приемам хората такива, каквито са, и се примирявам с това. Ясно ли е?

— Ясно. Но не ти вярвам. Ако съм научил нещо за теб през последните няколко седмици, то е, че си по-сложна, отколкото някога би признала.

— Глупости! — изсумтя отвратено тя.

— Ти си интелигентна, усърдна и на никого не цепиш басма. А под тези бодли вероятно си най-любвеобилната и всеотдайна жена, която съм срещал.

Тя извърна поглед от него.

— Не ставай сантиментален.

— Това не ти харесва. Защо?

— Защото просто върша каквото трябва. Всеки си има призвание, някаква работа. Моята е такава.

— И не признаваш, че е по-себеотрицателна от повечето професии?

— Не повече от тази на пожарникар или полицай, или още куп други…

— И се смущаваш, че бих предположил, че те е грижа за хората колкото за четириногите ти приятели.

— Не се смущавам. — Сара се изправи. — Трябва да нагледам Маги.

— Бягаш ли?

— Не. — Изгледа го с нетрепващ поглед през рамо.

— Не можеш да ме накараш да избягам, Лоугън. Ще нагледам Маги и после ще се върна и ще те бия отново на покер.

— И аз ще го приема. Знаеш ли защо?

— Защото си мазохист ли?

— Не. — Взе чашата си и вдигна тост. — Защото съм приятел.

Тя го зяпна.

— Примири се. Неизбежно беше, след времето, което прекарахме заедно и разменените тайни. Това го затвърждава. Много съм чувствителен. Не се тревожи. Няма да изисквам нищо от теб. Просто си представи, че съм куче или вълк.

Тя не знаеше какво да каже.

— Всичко е наред, Сара — продължи нежно той. — Наистина.

Не беше наред. Изпитваше неловкост, безпокойство и странна… топлота.

— Будалкаш ли ме?

Лоугън започна да събира картите.

— В никакъв случай.

* * *

Два дни по-късно Лоугън получи обаждане от един от охранителите, лагеруващи в подножието.

— Добре. Не, просто продължавайте да си отваряте очите. Мисля, че зная кой е. — Обърна се към Сара.

— Имаме посетител. Би трябвало да дойде до няколко минути.

— Руджак? — Тя се скова.

Той се отправи към вратата.

— Смятам, че е твоят приятел Мадън.

— Какво? — Последва го. — Защо, по дяволите, би дошъл?

— Ако Маргарет си е свършила работата, трябва да е подивял от гняв. — Засенчи очи с ръка, за да види приближаващия се буик. — И все пак очаквах да ти се обади, а не да дойде.

— Защо трябва да е разгневен?

— Откриването на кирливите му ризи се проточи твърде дълго, затова го сритах там, където боли най-много — ухили се той. — По портфейла. Предстоят му избори и преди няколко вечери звъннах на двама от най-големите спонсори на кампанията му и ги убедих да оттеглят помощта си. После накарах Маргарет да се обади на Мадън и да му предаде, че това ще е само началото, ако не убеди ATF да ти продадат Монти.

Тя зяпна.

— Гледай ти! — Погледът й се върна на буика. — Нищо чудно, че пристига.

— Както казах, очаквах, че ще се обади.

— Не, не е в стила му. Ако е отчаян, ще иска да замахне и да види болката ми.

— Влез вътре. Аз ще разговарям с него.

Тя поклати глава.

— Престани да се опитваш да ме защитиш. Ще бъде гаден, но не е нещо, с което да не мога да се справя. — Стегна се, докато колата спираше пред входната врата. Надяваше се, че е казала истината. Мадън бе специалист по причиняване на болка и го знаеше от години. Но вече не бе толкова младо и неопитно момиче. Излезе крачка напред, когато той слезе от колата. — Казах ти никога да не идваш тук, Мадън.

— Кучка такава! — Лицето му бе почервеняло от яд. Всичкото спокойствие, което обикновено демонстрираше пред нея, бе изчезнало. — Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

— Малко повече уважение, ако обичаш — намеси се меко Лоугън. — А и мисля, че знаеш какво правим.

Погледът на новодошлия се премести към него.

— А ти защо си тук? Направих ти услуга, дявол да го вземе. Трябваше да си на моя страна.

— Обстоятелствата се промениха. Като политик би трябвало да знаеш колко кухи може да се окажат обещанията. Обади ли се на ATF?

— Няма да позволя да ме принудите!

— Ако искаш да запазиш мястото си в Сената, ще трябва. Едва сме започнали играта. Ще прекъсна субсидиите ти и само да кривнеш от пътя, ще открия това и ще го публикувам на всяка челна страница в страната.

— Ах ти, кучи сине!

— Искам това, Мадън. Дай ми го и може и да те пощадя.

— Може?

— Не зная дали ще мога да изтърпя мисълта, че си седиш в столицата здрав и дебелеещ, но ако ми откажеш, със сигурност ще взема решението.

— Ще ти откажа, негодник такъв!

— Не, няма. Ти си амбициозен човек, а аз вероятно представлявам най-голямото препятствие, на което си се натъквал. Помисли си. Защо да рискуваш всичко само заради малко добронамереност и реклама? Върви и си ги намери някъде другаде. Достатъчно си използвал и нея, и Монти.

— Върви си, Мадън.

— Значи сега ти ми нареждаш? — Погледът му се отмести от нея към Лоугън и обратно. — Мислиш си, че само защото спиш с голямата клечка, можеш да дърпаш конците?

— Не спя с Лоугън.

— И той е отседнал в тази мръсна колиба, защото му харесва? Не съм глупак. Виждам как те гледа. Парите и сексът въртят света. Не можеш да му дадеш пари, но второто не е проблем за теб, нали?

— Млъкни, Мадън! — намеси се Лоугън.

— Толкова покровителствен! — Хвърли му присмехулен поглед. — Не те виня, че си я оставил да те убеди…

— Млъкни!

— Чука се като подивяло животно, нали? Тя е единствената жена, която съм шибал безотказно. Нямаше значение какво исках от нея…

Юмрукът на Сара се стовари върху носа му. Пръсна кръв и той залитна назад към колата.

— Върви си, Мадън — изрече тя. — Веднага!

— Курва! — Посегна за кърпичката си и притисна носа си. — Наистина си животно.

— Може би. Изкушавам се да ти разкъсам гърлото.

— Изчезвай! — Изражението на Лоугън бе мрачно. — И в момента, в който излезеш на магистралата, се хващай за телефона. До тридесет минути искам обаждане от ATF с предложение да продадат Монти на Сара.

Мадън започна да псува.

— Няма да повтарям. — Лоугън се приближи. — Чуй ме! Преди ти бях ядосан, но сега искам направо да ти счупя врата. Прави каквото ти казвам!

— Не се страхувам от теб. — Но Мадън отстъпи назад. Изгледа злобно Сара за последен път, докато се качваше в колата. — Мислиш се за много умна. О, сега е твой, но ще се отегчи от теб, а аз все още ще съм на линия.

— Не се и съмнявам — отвърна тя. — Хлебарките винаги оцеляват.

— Освен ако не ги стъпчат — вметна Лоугън.

Мадън отвори уста и после я затвори безмълвно.

Миг по-късно беше в колата и се отдалечаваше по пътя.

— Боже, ама че беше приятно! — възкликна Сара. — Дори повече от приятно, сякаш огромен товар се смъкна от плещите ми. — Мислиш ли, че ще се обади?

— Донякъде се надявам да не го направи. — Завъртя се на пета и влезе в къщата.

Зяпна го изненадано, преди да го последва.

— Защо?

— Защото искам да съсипя този кучи син! — Тонът му беше яростен. — Но се чувстваш направо прекрасно, защото фрасна това копеле по носа, нали?

— Да. Защо си толкова ядосан? Мадън ме нападна и аз се защитих.

— А хрумна ли ти, че можех и аз да го направя вместо теб?

— Не.

— Така си и мислех.

— Защо да ми хрумва? Това ми е работата.

— Как не!

— Спри да крачиш из стаята и седни. Днес прекара прекалено много време на крак.

— Ще седна, когато ми се прииска.

Тя вдигна ръце.

— Както кажеш. Не ми пука, ако кракът те боли цяла нощ. Така ти се пада. — Не, не му се падаше. Току-що й бе направил огромна услуга. Опита се да прояви търпение. — Виж, съжалявам, че те забърках в тази неприятност с Мадън. Задължена съм ти и…

— Нищо не ми дължиш. Имахме споразумение и аз го спазих. Мислиш ли, че само за това става дума?

— Зная само, че не се държиш разумно. Не е моя вината, че Мадън е такова копеле.

— Виновна си, задето не ме остави да ти помогна. Не си сама на света. Щеше ли да ти стане нещо, ако ми позволиш да те защитя? Поне веднъж?

— Не се нуждаех от защита — премигна тя.

— Не, ти от никого не се нуждаеш, нали? Не си наранена. Не носиш и един белег. Глупости!

Тя се наежи.

— Млъкни, Лоугън! Съжалявам, че самолюбието ти е накърнено, но не си го изкарвай на мен.

— Трябваше да ме оставиш да ти помогна.

— Помогна ми.

— Затова ли кокалчетата ти кървят?

Сведе поглед към ръцете си изненадано.

— Дреболия. Само драскотина.

Изпречи се пред нея.

— И си толкова корава, че не се и развълнува.

— Не, дявол да го вземе, бях твърде заета да се опитвам да разбера защо реагираш пресилено на едно дребно… Пусни ме, Лоугън.

Ръцете му се стегнаха върху раменете й.

— Защо? И мен ли ще цапардосаш?

— Може би. Ако си го заслужил. — Вдигна очи към него. — Какво ти става, по дяволите?

— Нищо ми няма. Не, това е лъжа. — Разтърси я. — Подлудяваш ме. Не си сама на света, дявол да го вземе! Не е нужно да вършиш всичко сама!

— Пусни ме!

Ръцете му се разтвориха и стегнаха върху раменете й.

— Какво има? Да не те е страх, че ще ти се нахвърля като твоя приятел, Мадън?

— Зная, че не би го направил.

— Наистина ли?

Гърдите й се стегнаха. Взираше се в нея със съсредоточеност, която я караше да се чувства… Бързо отмести поглед от него.

— Ти не си Мадън. И каза, че си мой приятел. Лъжа ли беше?

Лоугън се скова.

— Не. — Ръцете му се отпуснаха. — Не беше лъжа. — Върна се до отворената врата и се взря в колата на Мадън, която едва се виждаше в далечината. — Не съм като него. Защо не ми каза, че сте били любовници?

— Не бе необходимо да знаеш, за да ми помогнеш. Не беше важно.

— Така ли? Струва ми се адски важно.

— Не би трябвало. Беше отдавна и няма връзка с настоящето. Днес съм му нужна само за да подпомогне кариерата си.

— Ами ти?

— Я не се занасяй.

— А ти? — повтори той.

— За бога, бях още хлапе. Срещнах го, след като постъпих в ATF. Бях самотна и сметнах, че той… Беше много ласкателен. Залъгваше ме повече от шест месеца. После сложих край. Не му хареса.

— Явно. — Не я гледаше. — Очевидно те е считал за много забавна.

Сара усети, че се изчервява.

— Е, и?

— Просто коментирах. Предполагам, че те е прекарвал по друг начин, след като си го изхвърлила от леглото си?

— Това беше грубо!

— Но вярно.

Помълча известно време.

— Да. Все искаше той да държи камшика.

— Надявам се да не говориш буквално. Мисля, че дори и ти би отказала… — Млъкна и поклати глава. — Съжалявам. Не беше необходимо.

— Не, а беше и грубо. И изобщо не е твоя работа.

— Права си. Както казах, съжалявам. — Обърна се с лице към нея. — Предполагам, че се чувствах малко засегнат, че ме игнорира. Приятелите не постъпват така.

Тя усети с облекчение, че напрежението помежду им се бе стопило. Или просто бе понамаляло. Все едно.

— Никога не съм твърдяла, че съм ти приятелка.

— Но си, нали?

Дни на близост и съвместна работа. Нощи на грижи за Маги. Шеги, хумор, интимност.

— Предполагам, че да — отвърна бавно.

— Дяволски си права. Прекалено много се старах да се уверя, че ти…

Телефонът звънна.

— Ще вдигна. — Лоугън прекоси стаята с четири крачки и вдигна слушалката. — Не може да се обади в момента. Тук е Джон Лоугън. Разговаряйте с мен. — Няколко мига слушаше отсрещния. — Ще изпратя някой да мине покрай офиса ви с чек до един час. Дайте му нотариално заверен договор. Благодаря. — Затвори и се обърна отново към нея. — Сандърс от ATF. Каза, че е началник на кучешкия отдел. Познаваш ли го?

— Шеф ми е. — Беше обзета от вълнение. — Мадън ли му се е обадил? Ще ми продаде Монти?

Той кимна.

— Утре ще получиш документите му.

О, господи, беше твърде хубаво, за да е истина. След всичкото това време на главоболия мечтата й щеше да се осъществи.

— Наистина ли?

— Наистина — усмихна се той.

Коленете й се подкосиха. Свлече се на люлеещия се стол.

— Боях се, че няма да го направи. Не можех да повярвам…

— Повярвай.

Монти бе неин. Никакви заплахи повече. Бе в безопасност.

Лоугън се взираше в лицето й.

— Цялата… сияеш.

Усещаше се сияеща като самото слънце.

— Той е в безопасност!

— Да.

Затвори очи.

— Толкова се тревожех за него. Кучетата са безпомощни. Не могат да се защитят от жестокостта.

— Но ти го защитаваше.

Сара отвори очи, когато усети кърпичката му да се докосва до бузата й.

— Какво правиш?

— Плачеш. — Изтри сълзите й и й подаде кърпичката. — Защо жените винаги плачат, когато са щастливи? Не го разбирам. — Отиде до мивката. — И е адски смущаващо.

— Защо?

— Сълзите са признак на скръб, а примитивният инстинкт на мъжа е да се опита да утеши скръбта на една жена. — Връщаше се към нея с влажна кърпа за съдове. — Разсъдъкът ни се обърква, когато няма какво да утешаваме. Дай си ръката.

— Какво?

— Кървиш. — Хвана дясната й ръка и нежно попи ожулените й кокалчета с кърпата. — А тази рана мога да излекувам.

— Това е едва…

— Тихо. Имаш страхотно дясно кроше. Откъде го научи?

— От Рей Доусън.

— Кой е той?

— Пожарникар, един от инструкторите ми. Казваше, че при природни бедствия или трагедии хората понякога откачат. Мародери, роднини на жертви, които не можеш да спасиш. Трябва да си в състояние да се защитиш сам.

— Разбирам. — Вдигна ръката й до устните си и целуна охлузените кокалчета. — За да оздравеят. Не е научен подход, но съответства на примитивните ми инстинкти. — Изправи се. — Трябва да се обадя на Маргарет и да се уверя, че ще изпрати човек до щаба на ATF веднага. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си? Някакви дракони за убиване? Диамантена корона?

— Направи достатъчно. Благодаря ти.

— На теб може да ти стига, но на мен…

— Какво на теб?

— Харесва ми. Кара ме да се чувствам като великан, когато те накарам да изглеждаш като в момента. Мисля, че може да се пристрастя.

Сара преглътна.

— Ще го превъзмогнеш.

— Не съм сигурен. Ще видим. — Извади телефона си. — Но това явно те притеснява, затова ще изляза да се обадя.

Веднага щом прекрачи прага, тя издиша въздуха, който несъзнателно бе задържала. Господи, трепереше. Последните тридесет минути бяха твърде емоционално наситени — гняв, облекчение, удивление, радост.

И желание.

Не го отбягвай. Именно желание изпитвате, желание към Лоугън. Силно, горещо и примитивно.

И той го бе изпитал.

Но не бе настоял. Беше се отдръпнал и се бе извърнал.

А Сара бе разочарована. Глупаво. Господи, колко глупаво беше. С мъж като него сексуалната връзка бе последното нещо, от което се нуждаеше. Беше твърде силен и доминиращ и щеше да се бърка в живота й.

Но защо би го правил? Можеше да са просто кораби, разминаващи се в нощта. Нямаше начин той да иска някакво обвързване. Тя не означаваше нищо за него.

„Престани да мислиш за това. Престани да мислиш за него“.

Изправи се и тръгна към задната веранда. Монти лежеше до Маги както обикновено, но вдигна очи и лениво размаха опашка.

— Ама и вие сте едни приятели! — Коленичи до тях. — Ние с Лоугън се мъчим да те отървем от Мадън, а ти правиш мили очи на Маги.

Красива. Любов.

— Откъде знаеш? Може би е секс?

Любов.

— Може би. — Погали го по главата. — Но ще трябва да я убедиш. Ще изисква сериозно обвързване. Чифтосва се веднъж в живота си. — Но връзката между мъжа и жената не бе така непоклатима. В далечното минало бе мразила емоционалната нестабилност на майка си и бе решена да се омъжи за цял живот. Но това бе детска мечта. От несгодите разбра, че взаимоотношенията между жените и мъжете често биват случайни и мимолетни.

Любов.

Не и за нея.

Не и за Лоугън.

* * *

— Веднага ще се заема — отвърна Маргарет. — Добро дело, Джон. Мислех, че кучето е нейно.

— И аз също.

— Да прекратя ли проучването на Мадън?

— Не, искам да зная всичко възможно за него.

— Звучиш ми мрачно.

— Така се чувствам. Искам да го съсипя.

— Защо?

Защото ревнуваше адски. Защото никога не бе изпитвал по-силно желание да унищожи някого от момента, в който научи, че Мадън е бивш любовник на Сара.

— Защо не? Той е мръсник.

— Натъквал си се на доста такива. Обикновено ги пренебрегваш, освен ако не ти се пречкат.

— Но на този няма да обърна гръб. Ще го смачкам.

— Добре, добре. Ще се опитам да намеря още сведения до няколко дни.

Затвори и набра номера на Гейлън.

— Къде е Руджак, по дяволите? — запита, когато приятелят му вдигна.

— Здравей и на теб. Какво става с обноските ти, Лоугън?

— Намери ли Санчес?

— Миналата вечер. Не знаеше къде е Руджак, но го убедих да завърти няколко телефона. Научи, че нашият човек се е върнал в Щатите преди няколко дни.

— Къде е?

— Неизвестно. Но преди да тръгне, е купил адски много експлозиви и детонатори от някакъв руснак.

— Мамка му!

— Приключил е с игрите на дребно и много вероятно преследва основната си цел. Трябва да можем да я предугадим. Додсуърт?

— Вероятно. Но имам седем завода и двадесет и два научни центъра в Щатите. Подсилил съм охраната на всички и ATF редовно ги проверяват.

— Не е достатъчно.

— Зная, дявол да го вземе!

— Но имаш късмет. Имаш мен, който дори и в момента лети, за да ти окаже помощ. Ще кацна в Сан Франциско след няколко часа. Утре ще ида да проверя предприятието в Силикон Вали, тъй като то е най-голямото, а после и Додсуърт. След това ще разпитам познатите си и ще видя дали не мога да хвана следите на Руджак. Ако одобряваш, разбира се.

— И да не одобрявам, пак ще го направиш.

— Какво да ти кажа? Просто съм свръхинициативен. Как е дамата с кучето?

— Чудесно.

— Да не би да долавям някаква кисела нотка? Това си бе явно изръмжаване.

— Не ръмжа.

— Е, можеше и да се спогодиш по-добре с нея, ако ръмжеше. Изглежда, има афинитет към животните. Но смятах, че сте се сприятелили напоследък.

И ти самата си животно.

Ръката на Лоугън се стегна около слушалката, когато си припомни думите на Мадън към Сара.

— Само намери Руджак. И то бързо.

— Ще го открия. — Гейлън затвори.

Лоугън пъхна телефона в джоба си и се взря в залязващото зад планините слънце. Трябваше да влезе и да изглади недоразуменията, които бе предизвикал след тръгването на Мадън. Всичко обърка. След като от Руджак вече не ги делеше цял континент, Сара не трябваше да го принуждава да я напуска.

Не можеш да се върне в къщата. Още не.

По дяволите Мадън. С няколко изречения бе разбил самообладанието му и го бе накарал да загуби контрол.

Чука се като подивяло животно.

Затвори очи.

— Господи! — Отново чувстваше тялото си готово; дори когато в гърдите му се блъскаха ревност и яд.

Тя е единствената жена, която никога не ми е отказвала.

Какви еротични игри бе играла с готовност?

„Контролирай се!“ Това почти болезнено желание не му беше присъщо. Сексът винаги бе представлявал изключително удоволствие, а не влудяваща мания.

Не беше мания. Нямаше да позволи да се превърне в нещо такова. Реагира на думите на Мадън с инстинктивна сексуалност, но всеки мъж би почувствал същото.

Веднага щом успееше да овладее тялото си, щеше да се върне в къщата и да накара Сара да забрави, че е допуснал тази грешка.