Айрис Йохансен
Издирването (3)

Втора глава

— Пристигнах — обяви Лоугън веднага след като Ийв вдигна телефона. — Отседнал съм в „Риц Карлтън“ в Бъкхед.

— Благодаря, че дойде, Лоугън. Не бях сигурна, че ще се отзовеш.

— Винаги съм ти казвал, че ще дойда, ако ме повикаш. — Поколеба се, преди да попита: — Как е Куин?

— Чудесно. Много е добър към мен.

— Не е никак трудно. Кой не би бил? Ще се видим утре следобед.

— Можеш да дойдеш вкъщи и тази вечер.

— Не, тук съм да подкрепя теб, а не за да дразня Куин. Пази се. — Той затвори.

Звучеше му спокойна и в думите й се долавяше някаква искреност, когато говореше за Джо Куин. Явно между тях всичко вървеше добре. Разочарован ли беше? Изненада се, че изпита нотка на съжаление, но не и болка. Е, с времето човек преодолява всичко, а никога не бе чувствал, че Ийв му е принадлежала напълно; дори и когато живееха заедно. Връзката им бе крехка и Куин се намеси в нея без никакви трудности и…

Телефонът иззвъня.

— Маргарет?

— Здравей, Лоугън, много време мина.

Пръстите му се стегнаха около слушалката.

— Здравей, Руджак.

— Май не си изненадан да ме чуеш.

— Защо да се изненадвам? Знаех, че е само въпрос на време.

— Ти не съзнаваш значението на времето. И аз не го съзнавах, докато не попаднах в онзи ад, където ти ме хвърли. Все едно бях погребан жив. Всеки миг бе като десетилетие. Знаеш ли, че косата ми побеля в онзи затвор? По-млад съм от теб, а изглеждам с двадесет години по-стар.

— Откъде знаеш как изглеждам?

— О, следях те. През изминалите две години те видях веднъж на улицата и няколко пъти по телевизията. Добре я караш. Наистина си голяма клечка.

— Къде е Басет?

— Не искам да говорим за Басет, а за теб… и мен. Отдавна чакам този миг и сега му се наслаждавам.

— А аз не. Говори за Басет или ще затворя.

— Не, няма. Ще останеш на линия колкото пожелая, защото се боиш от онова, което може да му се случи, ако не го направиш. Не си се променил. Все още имаш тази слабост. Радвам се, че не си напълно обръгнал. Така ще ме улесниш.

— Жив ли е Басет?

— За момента. Вярваш ли ми?

— Не, искам да чуя гласа му.

— Не сега. Той е такава малка част от онова между нас. Знаеш ли, че първото нещо, което направих след като се измъкнах от затвора, бе да посетя гроба на Чен Ли?

— Не става дума за Чен Ли, а за Басет.

— За Чен Ли е. Всичко е за нея. Позволи да я погребат в отвратително прост гроб като хиляди други в онова гробище. Как можа да го направиш?

— Бе погребана с тихо достойнство и приличие, както и живя.

— Както я принуждаваше да живее. Тя бе кралица, а ти я принизи.

— Не говори за нея.

— Защо не? Какво още можеш да ми сториш? Внушавам ли ти чувство на вина? Защото си виновен.

— А ти си смахнато копеле!

— Не бях смахнат, когато влязох в затвора. Ако сега съм луд, то е заради теб. Знаеше, че постъпката ми бе правилна, а ме остави да гния в онази килия. Но аз не съм луд и когато това свърши, ще мога да заживея отново. Знаеш ли защо ударих онзи научен център?

— Защото си знаел, че е важен за мен.

— Не, не това бе причината. Помисли си. Ще се сетиш. Ще ти подскажа. Получи ли скарабея?

— Да.

— Добре, сметнах го за подходящ подпис за Санто Камаро. Той бе първото египетско произведение, което подарих на Чен Ли. Не бе много скъпо или важно, но на нея й харесваше. По-късно бях в състояние да й подарявам много по-хубави неща.

— Заради които крадеше и убиваше. Мислиш ли, че би ги приела, ако знаеше колко хора си погубил, за да получиш тези предмети на изкуството?

— Но не знаеше, а онези хора не бяха важни. Само тя имаше значение. Заслужава най-доброто. Винаги ще й подарявам най-доброто.

— Говориш за нея, все едно е още жива.

— За мен винаги ще бъде жива. Съпътстваше ме всеки един ден в онзи затвор. Тя запази разсъдъка ми. Разговарях с нея и й споделях колко те мразя и как ще те нараня.

— Не можеш да ме нараниш, Руджак.

— О, мога! — Гласът му се снижи до нежен шепот. — Може и да съм побелял, но Чен Ли все още би ме намерила за привлекателен. Спомням си как галеше лицето ми и ми казваше колко съм хубав, колко мил…

— Млъкни!

Руджак се изсмя.

— Виждаш ли, лесно е да те нараня. Ще ти се обадя пак. Този разговор ми достави огромно удоволствие. — Затвори.

Копеле!

„Запази спокойствие“! Обзелият го гняв бе разрушителен. Онзи би се радвал да научи как ударът му е пробил защитата му. Знаеше, че е така. Лоугън бе сварен неподготвен и бе позволил на Руджак да види яростта и болката му.

Виновен си.

Чен Ли.

Не мисли за нея. Мисли за Басет и проблемите, които Руджак създава сега.

Не мисли за Чен Ли.

* * *

Руджак натисна бутона за прекъсване на разговора и сведе поглед към мъничката кръгла кутия в другата си ръка. Изтри дъждовните капки от капака. Беше красива вещ, обсипана със слонова кост и лапис лазулит. Бяха му казали, че някога е принадлежала на египетска принцеса, но той бе разкрасил историята, когато я бе подарил на Чен Ли.

 

— Принадлежала е на Меретатен, дъщерята на Нефертити, която била дори по-красива и по-умна от майка си.

— Не съм чувала за нея. — Чен Ли повдигна кутийката, за да види как слънчевата светлина се отразява в сините камъни. — Много ми харесва, Мартин! Откъде я взе?

— От един колекционер в Кайро.

— Сигурно е струвала цяло състояние.

— Не чак толкова. Сключих добра сделка.

Тя се засмя.

— Все така казваш.

Той се усмихна.

— Обясних му, че ще се присъедини към колекцията на една жена, която е трябвало да се роди кралица по времето на фараоните. Тогава не са съществували други закони, освен онези, които те са създавали за самите себе си.

По лицето й премина сянка. Нещата вървяха така добре, че се бе увлякъл. Престори се, че не е разбрал отдръпването й.

— Да не би да проявяваш просто любезност и да не ти харесва в действителност?

Тя се отпусна в прегръдката му.

— Много ми харесва. Харесват ми всичките ти подаръци!

Отдръпна се и вдигна поглед към него. Очите й бяха тъмни като нощта и Руджак можеше да се огледа в тях. Отражението му винаги бе по-добро, почти богоподобно, когато се виждаше в нейните очи.

Гледаше го несигурно.

— Мартин?

Не я плаши! Бе по-близо до него от всякога и скоро щеше да дойде моментът да стане негова. Само не я плаши!

Вдигна ръката й до устните си.

— Честит рожден ден, Чен Ли.

 

Един от последните й рождени дни.

Усети топли сълзи да се смесват с дъжда по страните му.

— Руджак. — Обърна се и видя Карл Дугън да се приближава към него. — Настроил съм таймера. Трябва да се махаме оттук, преди някой да се подхлъзне.

— След малко. Искам да оставя един подарък на Лоугън. — Внимателно положи кутийката зад скалата, където щеше да е заслонена от взрива, и прошепна: — Честит рожден ден, Чен Ли.

* * *

Почивай в мир, Бони Дънкън.

Думите на свещеника отекваха в съзнанието на Сара дори и след като сандъчето бе спуснато в гроба. Не само Бони бе намерила покой сега, помисли си тя, като гледаше Ийв Дънкън, която стоеше между Джо Куин и осиновената си дъщеря, Джейн Макгуайър. След всичките тези години на издирване на тленните останки на детето, убито преди повече от десетилетие, Ийв бе върнала Бони у дома. Изследването на ДНК, което току-що бе пристигнало, бе потвърдило, че тези кости са на дъщеря й.

По лицето на майката на Ийв се стичаха сълзи, но дъщеря й не плачеше. Изражението й излъчваше покой, тъга и завършеност. Тя отдавна бе изплакала сълзите си за Бони. Дъщеря й вече си бе вкъщи.

Но Сара чувстваше как очите й парят, докато хвърляше розата върху ковчега.

Сбогом, Бони Дънкън.

— Мисля, че трябва да оставим семейството да се сбогува — каза Джон Лоугън тихо. — Хайде да се върнем в къщата и да ги изчакаме.

Сара не бе усетила, че се е преместил и е застанал до нея. Инстинктивно се отдръпна.

Лоугън поклати глава:

— Зная какви са чувствата ти към мен, но сега не е моментът да обременяваме Ийв с това. Трябва да й помогнем да го преодолее.

Прав беше. Не се бе зарадвала да го види в къщата няколко часа преди да тръгнат за погребението, но не можеше да упрекне поведението му към Ийв и Джо. Държеше се състрадателно и й оказваше подкрепа. А и бе прав, че трябва да оставят семейството насаме. Извърна се от гроба и тръгна към къщата по краткия път край езерото.

Местността бе красива, помисли си тя. Ийв бе избрала прекрасно място, където да погребе дъщеря си — на малък хълм с изглед към езерото.

— Къде е Монти? — попита Лоугън, когато се изравни с нея.

— Оставих го в къщата. Би се разстроил, ако присъства на погребението.

— О, да, забравих какво чувствително куче е той.

— По-чувствително от някои хора.

— Ох! — Направи гримаса. — Не съм искал да му се подигравам. Всъщност се опитвах да се държа мило.

— Нима?

— Очевидно не успях.

— Точно така.

— Ще започна отначало. Ийв ми разкри, че ти и Монти сте намерили Бони. Каза, че двамата трябва да сте проверили всеки фут^[1] от онзи национален парк, докато откриете къде я е заровил убиецът.

— Така е. Но за малко да се откажа.

— И все пак не си го направила.

— Ийв е най-добрата ми приятелка.

— Тогава не смяташ ли, че можеш да простиш донякъде безскрупулния начин, по който ви събрах?

— Не — отвърна му хладно. — Не обичам да ме принуждават да правя каквото и да било. И ти си толкова лош, колкото Мадън. Винаги се опитваш да манипулираш всички и всяка ситуация.

— Не съм чак толкова лош, колкото ме описваш. Имам си някои добродетели.

Тя запази мълчание.

— Търпелив съм. Отговорен. Мога да бъда добър приятел. Питай Ийв.

— Не ме интересува. Защо правиш този безполезен опит да ме убедиш, че си порядъчно човешко същество? — Очите й се присвиха. — Замислил си нещо.

— Защо да съм… — Лоугън сви рамене. — Да, замислил съм нещо, освен че не успях да те убедя, че не съм някакъв си кучи син. Жалко. Щеше да е по-лесно и за двама ни.

— Защо си дошъл, по дяволите?

— По същата причина като теб. Исках да подкрепя Ийв, когато се нуждае от приятелите си.

— Ти не беше неин приятел. Беше й любовник и няма смисъл да идваш тук и да се опитваш да я отмъкнеш от Джо. Тя го обича, а ти си минала история, Лоугън.

— Зная, но благодаря, че ми напомни. Явно само кучето ти е чувствително. Не съм дошъл, за да разпалвам старите въглени. Толкова ли е трудно да повярваш, че искам само най-доброто за Ийв?

— Не е нужно да ти вярвам или да се съмнявам в теб. — Ускори крачка. — Както казах, не ме интересува. Няма значение дали ти…

— Сара!

Обърна се и видя Джейн Макгуайър да тича надолу по хълма към тях, а червената й коса блестеше на следобедната светлина. Лицето на десетгодишното момиче бе бледо и напрегнато, когато спря до Сара.

— Здравейте, може ли да повървя с вас?

— Разбира се. Но мислех, че искаш да си с Ийв.

Тя поклати глава.

— Не съм й нужна. Има си Джо. — Гледаше право напред. — Никой от тях не се нуждае от мен точно сега.

Сара виждаше, че възниква проблем.

— Ти си част от семейството й. Винаги ще се нуждае от теб.

— Не и сега. Мястото ми не е тук. Сега е моментът на Бони. — Отмести поглед към Лоугън. — И ти го знаеше. Затова отведе Сара.

Мъжът кимна.

— Поне един човек оценява чувствителността ми. Но Сара е права. Ти си част от семейството.

Джейн присви устни.

— Опитваш се да ме успокоиш. Не ми трябва съжалението ти. Зная, че Джо и Ийв ме обичат, но не съм Бони. Никога няма да съм Бони за тях. Затова не ми разправяй, че искат да съм там, когато се сбогуват с нея. Не виждаш ли колко им е трудно да понесат присъствието ми точно в момента? Искат да мислят само за Бони, но трябва да се опитат да ми внушат уют и обич, защото не желаят да ме наранят.

— Говори с тях — предложи нежно Сара.

— Не. — Джейн отвърна поглед от двамата и повтори: — Сега е моментът на Бони. — Смени темата. — Мога ли да избързам напред и да изведа Монти на разходка?

— Мисля, че това е много добра идея.

Сара се намръщи, обезпокоена, докато гледаше как момичето тича надолу по пътеката към къщата.

— Монти ще тръгне ли с нея? — попита Лоугън.

— Той я обожава — кимна тя. — Във Финикс се опознаха много добре.

— И ти я харесваш. Не е от най-лесните за опознаване деца.

— Може и да е дете, но е по-зряла от повечето възрастни. Така е, като израснеш при осиновители и на улицата. — Прехапа долната си устна. — Права е, нали? Присъствието й тук ще е тежест за Ийв и Джо.

— Вероятно. Изглежда, Джейн има добър инстинкт.

— Внезапно се изпречи срещу лицето й. — За какво си мислиш?

— Не е твоя работа. — Бяха стигнали до верандата.

— Тръгваш ли си?

— Още не. Мислех да поема към летището след вечеря. Полетът ти е в десет, нали?

— Откъде знаеш?

— Ийв ми спомена по телефона. Каза, че са те взели от летището. Може ли да те откарам?

— Джо ще го стори.

— Не е ли по-добре да остане при Ийв? Няма да ти стане нищо, ако си в една кола с мен. Пътуването трае само час.

Нищо нямаше да й стане, но не искаше услуги от него.

Сякаш бе прочел мислите й.

— Не ти правя услуга, Сара. Като се има предвид мнението ти за мен, би трябвало да го знаеш.

Не, можеше да си представи Лоугън да извърши услуга на Ийв, но не и на нея. А и защо ли? Не знаеше по каква причина бе направил опита да прекоси пропастта между тях, но не бе поради съжаление за предишните си дела. Той никога не поглеждаше назад, след като веднъж вземеше решение.

— Ийв се нуждае от Джо в този момент — продължи мъжът. — И двамата го знаем.

— А това жегва ли те, Лоугън?

— Би ли могло да ти дожалее за мен, ако е така?

— Не, по дяволите.

— Така си и мислех. Е, да те откарам ли до летището?

Тя сви рамене.

— Добре. Трябва да тръгна около осем.

Той кимна.

— Ще съм готов. Но не е ли нужно да отидеш по-рано, за да натовариш Монти в багажното отделение?

— Той винаги пътува с мен.

— Мислех, че това е позволено само за дребни животни и кучетата на незрящи.

— Той има специално разрешително от ATF

— А ако нямаше, ти вероятно щеше да настояваш да пътуваш в багажното с него — усмихна се Лоугън.

— Правилно. — Отвори предната врата. — Ще започна да правя сандвичи и кафе. По пътеката идва преподобният Уотсън. Защо не ми помогнеш, като му кажеш нещо очарователно и после да го отпратиш?

— Изненадан съм, че ме смяташ за способен на чаровно държание.

О, никога не го бе изпробвал върху нея, но го бе виждала да въздейства с обаянието си. То бе вероятно едно от най-мощните оръжия в арсенала му.

— Защо се изненадваш? — Докато влизаше в къщата, Сара му хвърли поглед през рамо. — Доколкото зная, по-голямата част от населението на Германия е считало Хитлер за очарователен.

* * *

— Благодаря ти, че дойде, Сара. — Ийв седеше на люлката на верандата и гледаше към забуленото в мрак езеро. — Зная, че си уморена. Но за мен присъствието ти тук значи много.

— Не ставай глупава. И аз исках да дойда.

— Мисля, че Бони би желала да си тук. В края на краищата, ти я откри.

— Провървя ни.

— Не ми ги разправяй тия. Претрепахте се от работа.

— Това не винаги означава, че с Монти откриваме онова, което търсим. — Разгледа лицето на приятелката си. — Наред ли е всичко с теб?

— Скоро ще бъде. В момента се чувствам много особено. — Погледът й се отмести към хълма оттатък езерото. — Сега тя си е у дома. Това е най-важно. Макар че всъщност никога не ме е напускала.

Сара кимна.

— Спомените са безценни.

— Да. — Усмихна се леко. — Но не това имах предвид. — Смени темата. — Тревожа се за Джейн.

— Допусках го.

— Мисля, че през повечето време е щастлива с нас. Знае, че я обичаме. — Въздъхна. — Но не е лесно дете.

— Самата ситуация не е лесна. — Сара направи пауза. Какво би казала, ако Джейн прекара няколко седмици с мен в ранчото?

Ийв остана безмълвна известно време.

— Защо?

— Промяната би й се отразила добре. Обича Монти и ме харесва. Ще се грижа добре за нея.

— Зная. — Тя се намръщи леко. — Разговаряхте ли за Бони?

— По-важно е дали е разговаряла с теб за нея.

— Не и откакто я откри. На няколко пъти опитвах, но тя ме отблъсква. Надявах се, че с времето… Не зная. В момента ми е трудно да разсъждавам.

— За всички ви това е период на адаптация. От години си била обсебена от мисълта да върнеш Бони вкъщи. Зная, че сега си доволна, че е тук, но ще бъде ли…

— Джейн си мисли, че е просто заместничка — прекъсна я Ийв. — Опитах се да й покажа колко греши, но не го приема. Не е обидчива, но не мога да я убедя в противното.

— При ужасното й детство може и никога да не успееш да я убедиш. Но това не значи, че не можете да живеете добре заедно.

— Не ми го казвай. Искам да се чувства неповторима. Всеки би трябвало да се чувства така.

— Тя е неповторима. Твърда и независима е, а умът й е остър като бръснач. Толкова е умна, че знае, че в момента си объркана и тъжна и не може да ти помогне. Това я наранява. Изпрати я на гости при мен за малко, Ийв.

— Ще си помисля. — Опита се да се усмихне. — Никога не съм смятала, че ще имам такъв проблем, когато намерих Бони. Не че не съм облекчена, но…

— Водила си този начин на живот тъкмо защото си загубила Бони. А сега я откри.

Приятелката й кимна.

— Ще ми е нужно малко време, но имам късмет. Джо е с мен. Всичко ще си дойде на мястото, щом имам него. — Посегна и хвана ръката на Сара. — И приятели като теб и Лоугън.

— Като стана дума за него, време е да тръгвам за летището. Къде е той?

— Слезе към езерото.

— Сам ли?

Ийв кимна.

— И по-добре. С Джо все още не се държат много приятелски.

Сара се ухили.

— Защото си фаталната жена.

— Да бе! — Намести очилата си и се изправи. — Хайде да открием Джейн и Монти. Ще трябва да я отлепиш от него.

— Няма да е толкова лошо, ако й кажеш, че ще го види скоро.

— Казах, че ще си помисля. — Намръщи се. — Упорита си като магаре, Сара. Защо си толкова сигурна, че си най-добрата алтернатива за Джейн в момента? Ако ти се обадят и с Монти се изнесете в някой затънтен край на света? Какво ще сториш с нея?

Сара сви рамене.

— Ще се оправим.

Ийв поклати глава.

— И в този дух, какво щеше да правиш, ако имаше собствени деца? Ти ли ще ми разправяш за адаптация?

— Ще му мисля, когато се сблъскам с проблема.

— Децата са по-взискателни от кучетата.

— Точно затова се придържам към кучетата. Щастлива съм с настоящия си начин на живот. Можеш ли да си ме представиш със съпруг и купчина дечурлига?

— Не, изобщо. Но сигурно си самотна.

— Защо? Имам си Монти и приятелите от групата.

— С които се виждаш само когато участваш в някоя спасителна операция.

— Това ми стига.

— Защо ти стига? Защо не искаш да се сближиш с никого?

Тя се усмихна.

— Ийв, престани да се опитваш да ме изкараш някаква си наранена мелодраматична героиня. Не съм като теб. Нямам мрачно минало. Аз съм просто нормална жена, която случайно е малко по-себична от повечето хора. Животът ми ме устройва напълно.

— Значи да си гледам моята работа?

— Както искаш. Но ме изненадваш. Някога си била една от най-самотните жени на света, а смяташ, че за мен липсата на социални контакти е проблем.

— Туш! — Ийв се усмихна. — Предполагам, че просто искам всички да са щастливи колкото съм аз напоследък.

— Направо съм на седмото небе! — Вирна глава. — Знаеш ли, винаги ми е била странна тази фраза. Откъде знае човек колко щастлив може да бъде на седмото небе? И защо да е седмото? — Засмя се. — Добре де, щастлива съм колкото Монти, когато го чешат по корема. По-хубаво от това няма.

* * *

Осем без петнадесет. Почти бе време да тръгват.

Лоугън пое обратно към къщата. Виждаше силуетите на Сара и Монти, очертани на фона на светлината, струяща от прозорците. Приличаха на две фантастични фигури върху корицата на книга.

Но у Сара Патрик нямаше нищо романтично. По дяволите, тя беше толкова твърдоглава! Не прощаваше и не забравяше и го оставяше с вързани ръце. Имаше само още един час да я убеди да му помогне доброволно. След това трябваше да…

Телефонът му иззвъня.

— Руджак ми се обади — каза Касълтън. — Иска да се споразумеете.

Лоугън стисна телефона.

— Разговаря ли с Басет?

— Още не. Твърди, че само трябва да дадеш петдесет хиляди долара и ще ти позволи да разговаряш с него. Аз трябва да оставя парите на едно място близо до изследователския център.

— А колко иска, за да го пусне?

— По този въпрос настоява да преговаря лично с теб.

Лоугън бе очаквал това.

— Научи ли нещо повече за местонахождението на Руджак?

— Нали ти казах, че за това трябва да се погрижиш ти. Дадох ти насока. Твоят човек не е ли намерил Санчес вече?

— Работи по задачата, но не е лошо да му се помогне.

— По дяволите, върша всичко по силите си тук. Кога пристигаш?

— Тръгвам тази вечер.

— А какво да правя с парите?

— Дай му ги. Наредил съм на Маргарет да ти осигури всичко необходимо.

— Може да блъфира. Басет може и да е мъртъв.

— Дай му ги.

— Ами ако не ти позволи да говориш със заложника?

— Ще се тревожим за това, когато се случи.

Касълтън направи пауза.

— Дадох му номера ти, когато ми го поиска. Надявам се да не възразяваш.

— Не, правилно си постъпил. Ако държи да разговаряме, трябва да го улесним. Искам да поддържам диалога. Колкото повече сме във връзка, толкова по-големи са шансовете да научим нещо.

— Мисля, че го е убил, Лоугън. Ами ако е мъртъв?

— Тогава и Руджак ще умре.

Затвори и пъхна телефона в джоба си. Трябваше да стигне в Санто Камаро. Отдавна бе научил, че е задължително да се нагажда към правилата на играта в движение, а тази се очертаваше много неприятна.

Погледът му се върна върху Сара и Монти, чакащи на верандата. Жалко. Нямаше повече време. Извади телефона си и бързо набра някакъв номер.

* * *

— Грижи се за себе си! — Лоугън целуна леко Ийв по челото, преди да се отправи към колата. — Ако ти дотрябвам за нещо, звънни ми.

— Нищо ми няма. — Погледна Сара, вече седнала отпред. — Ще ти се обадя за Джейн.

— Оттук трябва да отлетя направо за Вашингтон, но ще се забавя само няколко дни. След това ще съм в ранчото.

Ийв помаха и отстъпи назад, когато Лоугън запали колата.

Сара се извърна и видя приятелката си да стои все още там и да ги наблюдава как потеглят по пътя. За миг изглеждаше много самотна, но после от къщата излязоха Джо, майка й и Джейн. Вече никога нямаше да е сама; освен ако не пожелаеше. Но не се ли отнасяше това за всички? Човек имаше много възможности за избор и самотата бе една от тях.

Какви си ги мислеше? Не беше сама. Както бе заявила на Ийв, имаше си Монти и работата, която я удовлетворяваше. Не искаше нищо или никого повече.

— Какво имаше предвид с това, че ще ти се обади за Джейн?

— Може да ми дойде на гости за няколко седмици.

— Кога?

— Колкото се може по-скоро.

— Не.

Тя се извърна и се взря в него.

— Какво?

— Не сега.

— Какво говориш, по дяволите? Ийв се нуждае от помощта ми именно сега. Колкото по-скоро… Защо ли го обсъждам с теб? Изобщо не е твоя работа.

— Моя е. Нуждая се от помощта ти. И то веднага.

Какво арогантно копеле!

— Я върви да се хвърлиш в езерото, Лоугън!

— Ще ти платя колкото поискаш. Само си кажи цената.

— Нямаш достатъчно пари.

Устните му се свиха.

— Боях се, че ще кажеш това. Съжалявам. Не мога да позволя да се откажеш от тази работа, Сара. Твърде важна е.

— За теб — да. Но аз не давам пукната пара за нуждите ти, Лоугън.

— Зная. Затова се обадих на Тод Мадън и го помолих да уреди да те заема от ATF.

Тя се взираше в него поразена.

— Какво?!

— Чу ме.

— Господи, пак постъпваш по същия начин!

— Опитах се да го избегна. — Лоугън сви рамене. — Но не можах да се разбера с теб. Все още ме мразиш.

— А ти на мое място? Не мога да си представя да те премажат и после да простиш и забравиш.

— Не твърдя, че не те разбирам, просто ти обясних защо трябваше да се обадя на Мадън. Каза ми да ти предам да забравиш за онази пресконференция за момента. Двамата с Монти ми принадлежите дотогава, докато сте ми нужни.

Изненадата й прерастваше в ярост.

— Как ли пък не!

— Мадън ме увери, че ще сториш всичко, което поискам.

— А ти какво му обеща?

— Благодарността си. И цялото влияние, което произтича от нея. Твоят сенатор Мадън е много амбициозен, нали? Да не би да се стреми към пост в кабинета?

— Не мога да повярвам, че е отменил пресконференцията. Твърде много обича да вижда образа си във вестниците.

— О, наложи се да бъда много убедителен.

— Кучи син такъв!

— Тревожех се, че ще отхвърлиш предложението ми въпреки нареждането му, но той ме увери, че няма начин да откажеш на него. — Погледът му се съсредоточи върху лицето й. — Той има някаква власт над теб, нали? Някакъв коз?

— Какво те е грижа? За теб няма значение как ме е накарал да сторя онова, което искаше предишния път. Интересуваха те само резултатите. Същото е и сега. — Трепереше от гняв. — Затова ли дойде тук?

— Дойдох, защото Ийв пожела. Също като теб.

— Но знаеше, че ще присъствам.

— Да, знаех.

— И какво искаш да свърша? Да намеря някой друг труп ли?

— Не мисля, че е мъртъв. — Усмихна се криво. — Зная колко мразиш да използваш Монти за издирване на трупове. Би трябвало да си доволна, че ви карам да работите по откриването на истински, жив човек.

— Доволна?

— Изразих се неподходящо. Опитвам се да ти представя лошата ситуация в по-поносима светлина.

— Не е по-поносима.

— Ще трябва да бъде.

— Майната ти! — Сара извади телефона си и набра номера на Мадън. — Какво ми причиняваш, по дяволите? — попита веднага, след като той вдигна.

— Виж, Сара, това е за добро.

— Чие добро, дявол да те вземе?

— Лоугън ми каза, че работата е много важна и може да не отнеме чак толкова време.

— А хрумна ли ти, че Монти и аз току-що се върнахме от мисия, която ни изцеди до капка? Нужна ни е почивка.

— Трябва да изпълняваш нарежданията ми. Сигурен съм, че Лоугън ще се погрижи за теб. Обади се, като се освободиш отново. — Затвори.

Ръката й стискаше телефона толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Копелета! И двамата бяха копелета!

— Доволна ли си? — попита Лоугън.

— Иска ми се да го кастрирам! — Изгледа го свирепо. — И теб също.

Той потръпна.

— Доколкото разбирам, той потвърди думите ми. А сега да ти разкажа ли за работата?

Опита се да се овладее. Много отдавна бе приела факта, че не може да надвие Мадън. Той държеше твърде силна карта. Но, мили боже, как мразеше мисълта, че е подчинена на Лоугън! Искаше да напердаши някого. Не, не когото и да е, а точно Лоугън.

Монти изскимтя на задната седалка и тя се протегна да го погали.

— Всичко е наред, момчето ми. Всичко е наред.

— Не е наред, но ще го оправиш — намеси се Лоугън. — Нали?

— Върви по дяволите!

Монти отново изскимтя.

— Шшш.

— Усеща, че си разстроена. — Лоугън се усмихна. — Помня колко сте близки. Добро куче е.

— Би трябвало да го насъскам да ти разкъса гърлото. Знаеш ли колко е уморен?

— Не ми прилича на много зло куче пазач.

— Прави изключение, когато сметне, че съм в опасност.

— Но все още не си.

Очите й се стрелнаха към лицето му.

— Все още?

Усмивката му се стопи.

— Има няколко проблема около задачата, но ще се опитам да държа и двама ви в безопасност.

— Какво всъщност искаш да свърша?

— Искам с Монти да откриете един от моите служители, който бе отвлечен. Един от изследователските ми центрове в Колумбия бе нападнат и четирима от служителите ми бяха убити. Басет бе взет за заложник.

— Знаеш ли кой го е отвлякъл?

— Мартин Руджак. Много неприятна личност.

— Колко неприятна?

— Крайно. Занимава се с всичко — от трафик на наркотици до тероризъм.

— Тероризъм? Защо те е набелязал?

— Имахме спречкване преди няколко години, когато бях в Япония. Не ме харесва особено.

— Тогава е трябвало да отвлече теб.

— Сигурен съм, че ти би предпочела да е така, но си има причини, поради които е избрал Басет.

— И няма да ми ги споделиш?

— Не и в момента.

— Не преследвам престъпници, Лоугън.

— Работиш за ATF.

— Напоследък основните ми задължения са към спасителния отряд.

— Ще спасяваш Басет.

— Просто плати откупа. Разполагаш с предостатъчно пари.

— Има голяма вероятност Басет да бъде убит, след като платя. Трябва да го намеря и да го измъкна.

— И как да го открия? Знаеш ли конкретното му местонахождение?

— Все още не. Някъде в джунглата, близо до Санто Камаро в Колумбия.

Очите й се разшириха.

— Южна Америка?

— Според последната ми проверка.

— Искащ да замина за Южна Америка и да се скитам из джунглата, докато намеря…

— Имам човек, който работи по локализирането на Руджак. Надявам се да получа повече сведения, преди да пристигнем в Колумбия.

— А кога ще стане това?

— В момента самолетът ми чака на летището в Атланта.

— И смяташ, че ще скоча в него и покорно ще тръгна с теб?

— Не покорно. Никога покорно.

Сара си пое дълбоко въздух.

— Рискуваш не само моя живот, а и този на Монти. Ако онези мръсници видят, че се опитва да ги проследи, веднага ще го застрелят.

— Ще внимавам много за двама ви. Ще направя всичко по силите си, за да ви държа в безопасност.

— И очакваш да ти се доверя?

Той поклати глава.

— Не, но това не намалява истинността му.

— Никога няма да ти се доверя. Ти си използвач, също като Мадън. Сама ще се погрижа за сигурността на Монти. Теб не те интересува никой или… — Млъкна. Защо ли спореше? Знаеше, че няма избор. Двамата с Мадън я бяха притиснали в ъгъла. — Колко ще отнеме?

— Не зная.

Тя затвори очи, обзета от гняв и безсилие.

— Ще свърша работата. Ще намеря твоя човек. — Очите й се отвориха и добави с потисната злъч: — Но после ще намеря начин да ти го върна. А ако убият кучето ми, ще ти се прииска никога да не си се раждал.

— Вярвам ти. — Отби от магистралата по шосето, водещо към летището. — Знаеш ли, въпреки че използвах Мадън като помощно средство, пак не бях сигурен, че ще тръгнеш с мен. Онова, с което той те държи, трябва да е доста силно. Няма ли да кажеш какво е?

— Върви по дяволите, Лоугън!