Айрис Йохансен
Издирването (2)

Първа глава

БАРАТ, ТУРЦИЯ

11 юни

 

— Излизай оттам, Сара — извика Бойд, чакащ извън къщата. — Тази стена ще се срути всеки момент.

— Монти откри нещо. — Сара внимателно се придвижи до купчината отломки, където бе застанало кучето. — Стой мирно, момче. Не мърдай.

Дете?

— Откъде да зная?

Монти винаги се надяваше да е дете. Обичаше хлапетата и всичките тези изгубени и наранени малчугани му късаха сърцето. „Както и моето“, помисли си уморено тя. Да откриеш деца или старци, винаги бе най-болезнено. При такива катастрофи имаше толкова малко оцелели. Земята се разтърсваше, стените се сриваха и животът биваше задушен, сякаш никога не го е имало.

Навън.

— Сигурен ли си?

Навън.

— Добре. — Разсеяно потупа животното по главата и се взря в отломките.

Вторият етаж на малката къщичка се бе срутил и шансовете някой да е останал жив под развалините бяха минимални. Не долавяше стонове или плач. Би било безотговорно от нейна страна да повика в сградата някой друг от спасителния отряд. А самата тя трябваше да излезе.

Дете?

Какво пък? „Спри да губиш време“. Знаеше, че няма да си тръгне, докато не огледа по-отблизо. Посегна към един стол и го блъсна настрана.

— Върви при Бойд, Монти.

Кучето седна и я погледна.

— Все ти повтарям, че трябва да се държиш като професионалист. Това означава да се подчиняваш на заповедите, по дяволите!

Чакам.

Тя подхвърли на една страна някаква възглавница и задърпа люлеещия се стол. Господи, колко бе тежък!

— Не можеш да ми помогнеш.

Чакам.

— Излизай оттам, Сара! — извика Бойд. — Това е заповед! Изминаха четири дни. Знаеш, че вероятно няма да откриеш оцелял.

— В Тегусигалпа открихме онзи мъж жив след дванадесет дни. Повикай Монти, Бойд.

— Монти!

Животното не помръдна. Това и очакваше, но винаги имаше надежда.

— Глупаво куче!

Чакам.

— Ако ще оставаш там вътре, ще дойда да ти помогна — каза Бойд.

— Не, излизам след минутка. — Сара хвърли изнурен поглед към южната стена, после задърпа дюшека, докато го отмести на една страна. — Просто оглеждам.

— Давам ти три минути.

Три минути.

Задърпа неистово резбованата табла на леглото.

Монти заскимтя.

— Шшшт. — Най-сетне отмести таблата.

Тогава видя ръката.

Мъничка, нежна, стиснала молитвена броеница…

* * *

— Оцелял ли има? — попита Бойд, когато Сара излезе от къщата. — Да изпратим ли екип вътре?

Тя поклати глава безмълвно.

— Мъртва е. Девойка. Може би от два дни. Не рискувай ничий живот. Просто отбележи мястото. — Закопча каишката на кучето. — Връщам се в караваната. Трябва да махнем Монти оттук. Нали знаеш как се разстройва. Ще се върна след няколко часа.

— Дааа бе, само кучето ти е разстроено! — Тонът му преливаше от сарказъм. — Затова трепериш като лист.

— Нищо ми няма.

— Да не си прекрачила прага на караваната до утре сутрин. От тридесет и шест часа не си мигнала. Знаеш, че изтощените работници представляват заплаха за самите себе си и за хората, на които се опитват да помогнат. Беше невероятно глупаво да поемаш този риск. Обикновено проявяваш повече разсъдък.

— Монти бе сигурен, че има някого… — Защо спореше? Прав беше. Единственият начин да оцелееш в такава ситуация бе да се придържаш към правилата, а не да действаш импулсивно. Трябваше да следва правилника. — Съжалявам, Бойд.

— И с право — изгледа я намръщено той. — Ти си един от най-добрите ми специалисти и няма да позволя да те изхвърлят от екипа само защото мислиш със сърцето, вместо с главата си. Застраши не само собствения си живот, но и този на кучето. Какво щеше да правиш, ако тази стена се бе срутила и бе убила Монти?

— Нямаше да го убие. Щях да се хвърля върху него и да ви оставя да разчистите отломките над мен. — Усмихна се вяло. — Зная кой е важен тук.

— Много смешно! — Поклати глава. — Само че не се шегуваш.

— Не. — Тя потърка очи. — В ръката си държеше молитвена броеница, Бойд. Трябва да я е сграбчила, когато земетресението е започнало. Но не й е помогнала, нали?

— Май не.

— Нямала е и шестнадесет, а е била бременна.

— По дяволите!

— Да. — Леко подръпна каишката на Монти. — Скоро ще се върнем.

— Не ме слушаш. Аз командвам в това издирване, Сара. Искам да си починеш. Вероятно сме намерили всички оцелели. Очаквам заповед да потеглим утре.

Руският екип може да приключи с откриването на мъртвите.

— Значи имаме още по-големи основания да работим усилено, докато дойде заповедта. Никое от руските кучета не притежава обонянието на Монти. Знаеш, че е невероятен.

— И теб си те бива. Известно ли ти е, че другите членове на екипа се обзалагат дали действително можеш да четеш мислите на това куче?

— Пълни глупости. Те самите са доста близки със своите. Знаят, че щом живееш с някое животно, трябва да се научиш да го разбираш.

— Но не като теб.

— Защо водим този разговор? Важното е, че Монти е неповторим. Откривал е оцелели, когато всички други са губили надежда. Може да намери още някого днес.

— Няма такава вероятност.

Тя се отдалечи.

— Говоря сериозно, Сара.

Хвърли му поглед през рамо.

— А ти откога не си спал, Бойд?

— Не е твоя работа, по дяволите!

— Слушай думите ми, не гледай делата ми, така ли? Ще се видим след няколко часа.

Чу го да ругае, докато се придвижваше през отломките към подвижния им лагер в подножието на хълма.

Бойд Медфорд бе добър човек, отличен водач на екипа и всичко, което бе казал, бе разумно. Но в определени моменти не можеше да запази хладнокръвие. Имаше твърде много загинали. Твърде малко оцелели. О, боже, твърде много трупове!…

Броеницата…

Дали онова бедно момиче е имало време да се помоли за живота си и за този на детето си, преди да бъде премазано? Вероятно не. Земетресенията причиняваха разрушения мигновено. Може би трябваше да се надява смъртта да е дошла бързо и девойката да не е страдала.

Монти се притисна до краката й.

Тъжен.

— Аз също. — Отвори му вратата на караваната. — Случват се такива неща. Може би следващия път ще бъде различно.

Тъжен.

Наля вода в купичката му.

— Пий, момче.

Тъжен.

Легна пред металния съд.

Скоро щеше да пийне, но смяташе да изчака час-два преди да го нахрани. Беше твърде разстроен, за да яде. Така и не можеше да свикне с откриването на мъртвите.

Нито пък тя.

Седна на пода до него и го обви с ръце.

— Всичко ще се оправи — прошепна. — Може би следващия път ще намерим живо момченце, като вчера. — Вчера ли беше? Дните се сливаха, когато участваха в спасителна операция. — Помниш ли детето, Монти?

Детето.

— То дължи живота си на теб. Затова трябва да продължим. Дори да е болезнено. — Господи, как болеше! Мъчително бе да гледа Монти така натъжен. Мъчително бе да си спомня как онова момиче бе стиснало броеницата. Мъчително бе съзнанието, че вероятно няма да намерят повече оцелели.

Но „вероятно“ не значеше „със сигурност“. Винаги има надежда, докато продължаваш да се бориш.

Затвори очи. Бе изтощена и всяко мускулче я болеше. Е, и какво от това? По-късно щеше да има време за дълга почивка. Сега й бяха нужни само няколко часа сън и бе готова да продължи.

— Хайде да подремнем. — Отпусна се до кучето. — После ще идем да видим дали не можем да намерим още някой оцелял в този пъкъл.

Монти изскимтя тихо и положи глава на лапите си.

— Шшшт. — Зарови лице в козината му. — Всичко е наред. — Не беше. Смъртта никога не е „наред“. — Нали сме заедно. Вършим си работата. Просто трябва да изкараме следващите няколко дни. После ще се върнем в ранчото. — Загали главата му. — Харесва ти, нали?

Тъжен.

Бе наранен, но не колкото обикновено. Понякога приемаше единичните случаи по-зле. Не че бе претръпнал пред масовите жертви, на които се натъкваше при големи бедствия. Просто работеха така непрекъснато, че реакциите му бяха забавени. След няколко часа щеше да е готов да поеме отново.

Ами тя?

Щеше да се оправи, както бе казала на Бойд. Последните няколко дни бяха винаги най-лоши. Надеждата избледняваше, депресията надделяваше, а в сърцето и разсъдъка се загнездваше тъгата и на човек му се струваше непоносимо.

Но Сара винаги устояваше. Налагаше се, защото винаги съществуваше надежда някой да очаква спасение. Някой, който би бил загубен, ако тя и Монти не го откриеха.

Кучето се обърна и легна на една страна. Спи.

— Да, така трябва. — Спи, приятелю, и аз ще сторя същото. Нека споменът за броеници и неродени деца се стопи, нека смъртта избледнее, нека се завърне надеждата. — Една кратка дрямка…

 

 

САНТО КАМАРО, КОЛУМБИЯ 12 юни

 

— Колко са загиналите? — попита Лоугън.

— Четирима. — Устните на Касълтън се свиха мрачно. — А двама са в местната болница в тежко състояние. Може ли да си вървим вече? От вонята на това място ми се гади. Чувствам се адски виновен. Аз наех Басет за тази работа. Харесвах го.

— След минутка.

Погледът на Лоугън обхождаше обгорените руини, които някога представляваха красива сграда. Бяха изминали само три дни, но джунглата вече се опитваше да си възвърне територията. Между падналите греди се подаваше трева, а от близките дървета се протягаха лиани в зловеща прегръдка.

— Успяхте ли да възстановите нещо от работата на Басет?

— Не.

Лоугън сведе очи към тъмночервения скарабей от халцедон в ръката си.

— Значи Руджак ми е изпратил това тази сутрин?

— Предполагам, че е бил той. Беше на прага ми, адресирано до теб.

— Руджак е.

Погледът на Касълтън се премести от скарабея към лицето на Лоугън.

— Басет има жена и дете. Какво ще им кажеш?

— Нищо.

— Как така нищо… Трябва да ги уведомиш за станалото с него.

— И какво да им съобщя? Все още не знаем какво се е случило. — Обърна се и се отправи обратно към джипа.

— Руджак ще го убие — заяви Касълтън, следвайки го.

— Може би.

— Знаеш го!

— Мисля, че първо ще се опита да сключи сделка.

— Откуп?

— Възможно е. Иска нещо, иначе ни би си направил труда да го отвлича.

— И ще се пазариш с копелето? След онова, което стори на хората ти?

— Бих се пазарил и със самия дявол, ако така ще получа онова каквото желая.

Тъкмо такъв отговор очакваше Касълтън. Джон Лоугън не се бе издигнал като една от най-влиятелните личности в световната икономика, избягвайки конфронтацията. Беше натрупал милиони с компютърната си компания и други предприятия, а още нямаше четиридесет.

И бе изложил на риск живота на няколко учени, за да постигне огромното благо, което проектът предлагаше. Някои биха казали, че никой съвестен човек не би построил този изследователски център, след като знаеше какви биха могли да бъдат последствията…

— Изречи го. — Лоугън се взираше в него. — Изплюй камъчето!

— Не трябваше да го правиш.

— Всеки в центъра избра да бъде тук. Не съм лъгал никого за рисковете. Смятаха, че си струва.

— Питам се как ли са се чувствали, когато куршумите са ги улучили. Мислиш ли, че още са считали, че си струва?

Лоугън не трепна.

— Кой, по дяволите, знае кое е достатъчно важно, та да си струва да умреш за него? Искаш да напуснеш ли, Касълтън?

Да, искаше. Ситуацията ставаше твърде опасна и сложна. Не се справяше добре с никое от тези неща и проклинаше деня, в който се бе забъркал в нея.

— Уволняваш ли ме?

— В никакъв случай. Необходим си ми. Знаеш как вървят нещата тук. Именно затова те наех. Но ще те разбера, ако искаш да напуснеш. Ще ти платя и ще те оставя да си вървиш.

— Ще ме оставиш?

— Бих могъл да открия как да те задържа на поста ти — отвърна уморено Лоугън. — Винаги има начин да постигнеш нещо, което желаеш. Само трябва да решиш до каква степен си готов да му се посветиш. Но ти ми свърши добра работа и не искам да те принуждавам да оставаш. Ще се опитам да намеря някой друг.

— Никой не може да ме принуди да направя нещо, което не желая.

— Както искаш. — Лоугън се качи в джипа. — Откарай ме до летището. Трябва да се залавям за работа. Ще имам ли проблеми с местната полиция?

— Много добре знаеш. Тези хълмове са във вътрешността на Страната на наркотиците. Не е безопасно да се задават въпроси. Полицията просто си затваря очите. — Усмихна се горчиво, докато палеше колата. — Нали тъкмо затова построи изследователския център тук.

— Да.

— И няма да ти помогнат да освободиш Басет от Руджак. Обречен е.

— Ако не е мъртъв вече, ще го измъкна.

— Как? С пари ли?

— С каквото е необходимо.

— Невъзможно е. Дори и да платиш откуп, Руджак може да го убие. Не можеш да очакваш…

— Ще го измъкна. — Гласът на Лоугън изведнъж стана дрезгав. — Чуй ме, Касълтън. Може да ме мислиш за кучи син, но не се отмятам от отговорността си. Това бяха мои работници и искам да пипна човека, който го е сторил. И ако си мислиш, че ще позволя да убият или да използват Басет срещу мен, грешиш. Ще го намеря.

— В сърцето на джунглата?

— В сърцето на ада! — Тонът му бе остър като кремък. — Досега ми разправяш колко съжаляваш и колко виновен се чувстваш. Е, нямам време за угризения. Винаги съм ги считал за безполезни. Прави каквото трябва, но не ми заявявай, че нещо е невъзможно, докато не си опитал, провалил си се и си пробвал отново. Няма да го приема.

— Не е нужно да го приемаш. Не те карам… — Взря се в лицето на Лоугън. — Опитваш се да ме манипулираш.

— Нима?

— Много добре знаеш, че е така!

— Умник. Би трябвало да го очакваш. Аз съм точно толкова безмилостен, колкото си мислиш, и ти казах, че си ми нужен.

Касълтън замълча за момент.

— Наистина ли смяташ, че имаш шанс да спасиш Басет?

— Ако е жив, ще го върна. Ще ми помогнеш ли?

— Какво искаш да направя?

— Онова, което вършеше и досега. Да си изцапаш ръцете и да се грижиш за хората ми. Между другото, искам да напуснат болницата и да се върнат по домовете си възможно най-скоро. Там са твърде уязвими.

— И без друго щях да го направя.

— И да си държиш очите отворени, а устата затворена. Ако не съм тук, Руджак вероятно ще се свърже първо с теб. — Отправи му крива усмивка. — Не се безпокой, не те карам да си слагаш главата в торбата. Твърде ценен си за мен в друго отношение.

— Не съм страхливец, Лоугън.

— Не си, но това не е по твоята част. Винаги намирам подходящия човек за съответната работа. Уверявам те, че не бих се поколебал да те забъркам, ако го смятах за нужно.

Касълтън му вярваше. Никога не бе виждал Лоугън в такова състояние. През повечето време поддържаше тази корава безскрупулност заровена дълбоко под лустрото на непринудено обаяние. Внезапно си спомни всички истории за съмнителните приятели на Лоугън от ранните му години, които бе прекарал в Азия. Като се взираше в него сега, вярваше, че в чудноватите разкази за контрабанда и яростни сблъсъци с местните банди, които се опитали да му продадат „закрилата“ си, се крие много голяма доза истина.

— Е?

— Добре. — Касълтън навлажни устни. — Ще остана.

— Хубаво.

— Но не заради това, което каза. Просто изпитвам адски угризения, че бях в града, а не тук, когато се случи това. Може би бих могъл да сторя нещо, да предотвратя…

— Не ставай глупав. И ти щеше да си мъртъв. Знаеш ли някой познат на Руджак, когото бихме могли да разпитаме?

— Разправят, че в Богота имало един дилър, Рикардо Санчес, който действал като посредник между картела Мендес и Руджак.

— Намери го. Направи всичко необходимо. Искам да зная къде е разположен лагерът на Руджак.

— Не съм главорез, Лоугън.

— А ще бъде ли наранено деликатното ти чувство за етика, ако наемеш такъв?

— Не е нужно да си саркастичен.

— Не, не е — отвърна уморено той. — Ако не ме притесняваше времето, щях да отида в Богота и сам да притисна Санчес. Както и да е, имам човек, който може да научи онова, което ми е необходимо.

— Надявам се да успееш.

— И аз също. Но дори Санчес да се окаже безполезен, пак ще открия Басет.

Касълтън поклати глава.

— Никой от местните няма да ти каже къде е или да тръгне из тази джунгла да го търси.

— Тогава ще го намеря сам.

— Как?

— Познавам някой, който би могъл да ми помогне — отвърна мрачно Лоугън.

— Подходящия човек за дадената работа?

— Точно така.

— Тогава бог да му е на помощ.

— Не е мъж. — Той хвърли поглед през рамо към развалините. — Жена е.

 

 

Лоугън се обади на Маргарет Уилсън, личната си асистентка, в мига, в който самолетът се издигна над Санто Камаро.

— Извади досието на Сара Патрик.

— Патрик? — Представи си я как прехвърля мислено досиетата. — А, жената с кучето. Направих проучването за нея преди шест месеца, нали? Мислех, че си получил онова, за което ти е била необходима.

— Така е. Но изникна нещо друго.

— Няма ли да мине предишният начин на въздействие?

— Може би. Но тази ситуация има усложнения. Трябва да си припомня досието, защото вероятно ще трябва да използвам всичко, което ни е известно за нея, а не само как да я накарам да върви по свирката ми.

— Не мисля, че Сара Патрик върви по чиято и да било свирка — отвърна хладно Маргарет. — И ми се ще да видя как й подсвиркваш, Джон. Смятам, че предишния път просто ти провървя. Така ти се пада, ако…

— Остави ме, Маргарет — въздъхна той. — В момента не ми е до самозащита.

— Защо не? — Тя направи пауза. — Басет мъртъв ли е?

— Не, не мисля. Бил е жив, когато са го отвлекли.

— По дяволите!

— Нужно ми е това досие, Маргарет.

— Пет минути. Да ти го пратя ли по факса, или да ти предам информацията по телефона?

— Обади ми се. — Лоугън затвори, облегна се в стола си и затвори очи.

Сара Патрик.

Образът й изникна пред него: къса, тъмна коса, с изсветлели от слънцето кичури, високи скули, мургава кожа и стройно атлетично тяло. Черти, по-скоро интересни, отколкото красиви, и ум, остър като езика й.

Бе го жегвала безброй пъти във Финикс. Сара не прощаваше и не забравяше. Но остротата бе насочена само към него. Беше се сприятелила с Ийв Дънкън и Джо Куин, след като Лоугън я бе принудил да работи с Ийв. Миналия месец му се обади и му каза, че Сара им е гостувала в Атланта и…

Телефонът му иззвъня.

— Сара-Елизабет Патрик — заговори Маргарет. — Двадесет и осем годишна. Наполовина индианка от апахите, наполовина ирландка. Отраснала в Чикаго, с изключение на летата, които е прекарвала с баща с в резервата. И двамата й родители са покойници. Бащата е починал, докато е била дете, а майка й — пет години по-късно. Висок коефициент на интелигентност. Учила е ветеринарна медицина в „Аризона Стейт Юнивърсити“. Наследила е малко ранчо от дядо си в подножието на планините край Финикс, горе-долу по същото време, когато е починала майка й. Все още живее там. О, това ти е известно. Ходил си в дома й. Малко е саможива, но се е спогаждала добре със състудентите и преподавателите си. След училище е започнала работа в отдела за обучаване на кучета към ATF^[1]. Прави чудеса с животните. Членува в доброволен отряд за издирвания и спасителни операции в Тусон и очевидно от ATF са й разрешили да работи с тях и при природни бедствия, и при предизвикани от хора инциденти. Тя и кучето й Монти са били изпращани в помощ на няколко полицейски подразделения за издирване на трупове и експлозиви. Монти е нещо като куче чудо.

— Зная.

— Вярно, той откри онзи труп във Финикс. — Маргарет се поколеба. — Знаеш ли, мисля, че тя ще ми допадне, Джон. Тези спасители са нещо прекрасно. Когато гледах телевизионното предаване за бомбардировката в Оклахома Сити, ми се прииска да дам медал на всеки от тях. Или пък първородното си дете.

— Ти нямаш деца.

— Няма значение. — Асистентката направи пауза. — Тя не заслужава да бъде въвличана в историята с Басет.

— И Басет не заслужава онова, което се случи с него.

— Но сам направи избор и се ангажира.

— Винаги може да ми откаже.

— Няма да й позволиш. Твърде много означава за теб.

— Тогава защо се опитваш да ме разубедиш?

— Не зная… Всъщност зная. Споменах ли, че Сара Патрик бе сред онези спасители в Оклахома Сити? Може би това е моят опит да й дам първородното си дете.

— Тя не се нуждае от него. Има си куче.

— А ти не възнамеряваш да ме послушаш.

— Слушам те. Не бих се осмелил да постъпя другояче.

— Глупости. Не те моля да й връчиш медал. Само й дай право на отказ.

— Къде е сега?

— На път за вкъщи от Барат. Прекарала е там пет дни. Земетресение.

— Не съм съвсем в час, Маргарет. Чух за него, преди да напусна Монтърей.

— Но не те разтърси като вестта за Басет. Е, какво да направя? Искаш ли да й се обадя? Да ти уговоря среща?

— Ще те прати по дяволите. И тъй като съм истински джентълмен и искам да ти спестя това неудобство, ще се погрижа сам.

— Боиш се, че ще се съюзя с нея срещу теб.

— Позна.

— Добре, тогава къде мога да те открия? Направо за Финикс ли ще летиш?

— Не, отивам в Атланта.

Мълчание.

— Ийв?

— Че кой друг.

— О!

— Май ти отнех дар-словото. Какво постижение! Ще се смиля над теб. Не, не отивам да преследвам сантиментално изгубена любов. Сега с Ийв сме приятели.

— Не дай си боже някой погрешно да те сметне за сантиментален! Не е нужно да ми обясняваш за…

— Не, но ще умреш от любопитство и после ще трябва да се мъча да си намеря нова асистентка. Такава досада!

— Не съм любопитна. Но всеки би бил — заяви остро тя. — В края на краищата, прекара година с нея. Мислех, че може…

— Ще ме намериш в Атланта, в хотел „Риц Карлтън“ в Бъкхед.

— Щом няма да се виждаш направо със Сара Патрик, няма да я изпускам от очи.

— Не е необходимо. Ще се срещнем в Атланта.

— Не, резервирала си е полет обратно към Финикс.

— Ще промени плановете си. Между другото, след като затворя, ще позвъня на Шон Гейлън. Ако са му необходими средства, дай му…

— … картбланш — довърши Маргарет. — Както обикновено. Мислех си, че ще го въвлечеш в евентуална спасителна операция. Направо в Санто Камаро ли трябва да отиде?

— Не, изпращам го в Богота на разузнавателна мисия.

Маргарет издаде подчертано скептичен звук.

— Красиви думи. Кого ще трябва да пребие?

— Може би никого. Просто искам да открие един човек и да му зададе няколко въпроса.

— Да, разбира се.

— Ако се обади Касълтън, искам да го чуя незабавно. Има номера на мобилния ми телефон, но е твърде деликатен за моя вкус. Може да се опита да се свърже само по спешност. Но ако питаш мен, в момента всичко е спешно.

— Няма проблем.

— Напротив. Не виждам друго, освен проблеми. Ще поддържаме връзка. — Затвори.

Би трябвало да очаква, че Маргарет ще хареса Сара Патрик. Беше отявлена феминистка и се възхищаваше на корави, умни жени, които смело ръководят живота и кариерата си. Бе харесала Ийв Дънкън по същата причина. Тя беше страхотен съдебен скулптор, преживяла изключителни нещастия и в личния, и в служебния си живот. Много необикновена жена…

Не беше я виждал от почти шест месеца. Дали бе извършил прехода от любовник към приятел, както бе казал на Маргарет. Кой знае… Изпитваше нещо към Ийв, което не бе усещал към никоя друга жена, и се бе опитал да го анализира през последните — месеци. Уважение, съчувствие, страст… По дяволите, може би всички тези чувства бяха налице. Определено бе завладяла въображението му от мига, в който я бе срещнал.

Не, не беше откровен. Бе я обичал. Какво друго бе любовта, освен уважение, съчувствие, страст и стотици други емоции? Джо Куин бе казал, че Лоугън не я е обичал достатъчно и заслужавал да я загуби. Е, загуби я, значи копелето може и да има право. Може би никога нямаше да се посвети изцяло на една жена. Себеотдаването бе за младите и смелите.

Господи, звучеше като герой от сапунена опера.

Добре, трябваше да забрави личните проблеми. Ийв щеше да се омъжи за Джо Куин, факт, който бе приел преди месеци. В момента беше ангажиран с Басет и трябваше да съсредоточи всичките си усилия да го върне.

Точно тук се намесваше Сара Патрик.

Можеше да я принуди да му помогне, както бе сторил предишния път, но предпочиташе да не го прави. Имаше ли нещо друго в миналото й, с което можеше да я манипулира?

Разполагаше с време да размисли над това. Нужен му бе поне един ден, за да реши какво да й каже.

Можеше да му отнеме всяка минута от този срок, помисли си мрачно. Сара бе твърда като скала и вероятно Маргарет бе права. Този път, когато се опиташе да я накара да върви по свирката му, бе много вероятно ситуацията да стане взривоопасна.

А тя бе достатъчно взривоопасна и без Сара. Откакто напусна Санто Камаро, бе неспокоен. Инстинктите му подсказваха, че нещо не е както трябва, а той им вярваше. Какво го безпокоеше, по дяволите?

Изпълнен бе с гняв и тъга и обичайния заряд адреналин, който го подтикваше да се хвърли в битката — емоции, които му пречеха. Значи трябваше да ги овладее, да си прочисти съзнанието и да анализира първия ход на Руджак. Защо бе отвлякъл Басет? Очевидният отговор бе откуп или отмъщение, но мотивите на Руджак рядко биваха прозрачни.

Извади от джоба си скарабея, който му бе изпратил по Касълтън. Палецът му погали резбованата му повърхност. Той датираше от толкова далечно време, време на болка, страдание и съжаление… Руджак бе целял да му предаде някакво послание чрез него, но какво общо имаше то с Басет?

Облегна се в стола си. Мисли! Разиграй сценария. Свържи всички подробности, преди да се обадиш на Гейлън.

* * *

Пронизителният вой отекна зловещо в нощта.

Сара спря на върха на хълма, задъхана от тежкото тичане по стръмнината.

Звукът се повтори, този път по-тъжен от първия.

Вълк, помисли си тя. Вероятно някой от мексиканските сиви вълци, които наскоро бяха пуснали в Западна Аризона. Говореше се за няколко, мигрирали в областта, разярявайки местните фермери.

Воят бе прозвучал много близо. Взря се в чукарите, стърчащи от планината пред нея.

Нищо. Нощта бе ясна и спокойна, а вълкът — вероятно по-далече, отколкото звучеше.

Красива. Монти се втурна по склона.

— Нямаше да мислиш така, ако се натъкнеш на някой от тях, Монти. Те нямат обноски. Питай местните фермери.

В тъмнината отново отекна вой.

Монти вдигна глава. Красива. Свободна.

Кучетата бяха потомци на вълците, но никога досега не бе забелязвала диви черти у Монти. Нямаше по-нежно и любящо животно. И все пак дали у него не се събуждаше някакъв дълбок инстинкт, докато слуша вълка? Тази мисъл я разтревожи и тя я отхвърли незабавно.

— Смятам, че е време да се връщаме у дома. Май се смахваш.

Втурна се надолу по пътеката към къщата в долината.

Чист вятър.

Чист въздух.

Тишина, която нямаше нищо общо със смъртта или скръбта.

Господи, колко хубаво бе да си е у дома!

Хубаво.

— И още как! Ще те изпреваря до вкъщи.

Не успя, разбира се. Монти вече бе скочил през кучешката вратичка и лочеше водата от купичката си, когато тя отвори входната врата.

— Би трябвало да си уморен от работата в Барат. Остави ме на мира.

Монти я изгледа надменно и после лениво отиде до килимчето си пред огъня.

— Добре, недей, но не забравяй кой плаща покупките.

Кучето се прозя и се протегна.

Огънят бе приветлив, а люлеещият се стол я зовеше. И тя самата искаше да се излегне.

С нежелание хвърли поглед към примигващата червена лампичка на телефонния секретар. Беше го пренебрегнала, когато пристигнаха преди два часа, и сега се изкушаваше да постъпи по същия начин.

Да прослуша съобщенията или да си вземе душ и после да се свие пред огъня? Знаеше какво й се иска — да отхвърли света и да се върне към навиците си с Монти, които я успокояваха и я поддържаха в тези промеждутъци. Дори и телефонът бе натрапник, когато се нуждаеше само от почивка, разходки и не повече умствено напрежение от изискващото се при четене на книга.

Но тази червена лампичка нямаше да спре да мига. Трябваше да се заеме с това.

Прекоси стаята. Две съобщения.

Натисна бутона.

— Тод Мадън. Добре дошла, Сара.

По дяволите! Никак не й бе притрябвал.

Ръцете й се свиха в юмруци, докато слушаше спокойния му, леко присмехулен тон.

— Чух, че си свършила страхотна работа. Екипът си спечелил благодарността на турското правителство, а да не споменаваме хубавия материал на Си Ен Ен.

Струва ми се, че може да се наложи да повикаме теб и Монти във Вашингтон за няколко интервюта.

— Как ли пък не, задник такъв! — промърмори тя.

— Представям си изражението ти. Толкова си предсказуема! За съжаление в доклада на Бойд се споменава, че на няколко пъти не си се подчинила на заповед. Явно се опитваше да те защити, но трябваше да се придържа към задълженията си. Да не би да ставаш лабилна, Сара? Знаеш, че не можем да позволим лабилност в ATF. Освен това си наясно с последствията от изключването ти от организацията. — Направи пауза. — Но съм сигурен, че можеш да ме убедиш, че е било просто изолиран случай. Ела във Вашингтон за тези интервюта и ще поговорим.

Гадно копеле!

— Обади ми се да ми кажеш кога пристигаш. Мисля, че няма да отнеме повече от два дни. Искаме да бъдем актуални.

Тя притвори очи, обляна от вълни на ярост. Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

Пое си дълбоко дъх и се опита да се овладее. Мадън би се радвал да научи, че я е разстроил. Предпочиташе овча покорност и не му харесваше, когато тя отказваше да му я засвидетелства. Може и да беше шеф, но му бе дала да разбере какво мисли за него не веднъж, и то с език и оскърбителен, и категоричен.

Майната му! Несъмнено трябваше да отиде във Вашингтон, но нямаше да му се обади и щеше да си почине най-малко три дни, преди да напусне ранчото.

Натисна бутона за второто съобщение.

— Тук е Ийв, Сара. Най-после го получихме. Потвърдено е. Ще те чакаме. Моля те, ела веднага. — Ийв затвори.

Дотук с почивката, помисли си примирено тя. Не би се обадила на приятелката си да го отложи с ден-два. Вече бе чакала твърде дълго.

— Май утре ще трябва да хванем друг самолет, Монти. Трябва да отидем при Ийв в Атланта.